Иън Ранкин
Врагът на моя враг (5)

3.

Джон Ребус целуна дъщеря си.

— Ще се видим по-късно — извика той след нея, докато тя излизаше от кафенето. Успя да отдели време само за чаша еспресо и парче карамелов сладкиш от маслено тесто. Все пак определиха дата за вечеря в някоя пицария.

Беше трийсети октомври. Към средата на ноември ще е вече зима, ако природата реши да им стъжни живота. В училище бяха учили за четирите ясно разграничени годишни сезони, рисували ги бяха в ярки или убити цветове. Родината му обаче като че ли не знаеше за съществуването им. Внезапно затопляне сменяше безкрайно дългите зими: хората се събличаха по фланелки при появата на първите пъпки по дърветата — пролетта и лятото се сливаха в един сезон. А още в началото на листопада идваше и първият студ.

Сами му махна с ръка от улицата през прозореца и изчезна. Тя, изглежда, се бе превърнала в стойностен човек. Той все търсеше у нея някакви следи на нестабилност, останки от травмиране в детството или генетично предразположение към самоунищожение. Може би ще трябва да се обади на Рона някой ден и да й благодари: успя сама да отгледа положителен млад човек. Едва ли е било лесно. Хубаво би било, ако и той имаше участие в успеха, но не стана така. Сами порасна далеко от него. Същото беше и преди да се разделят: дори когато бе в една стая с жена си, в киносалона или на вечеря навън, най-съществената част от него беше далеко, концентрирана върху един или друг случай, върху въпроси, които не му даваха мира и на които трябваше да намери отговор, за да се отпусне най-сетне.

Ребус облече палтото си: нямаше друг избор, освен да се върне в офиса. Сами се бе отправила към нейния офис — продължаваше да работи с бившите затворници, помагаше им да се приспособят към живота извън стените на затвора. Отказала бе предложението му да я закара дотам. Искаше й се да сподели някои неща за приятеля си, Нед Фарлоу, но беше разбрала, че баща й я слуша с половин ухо: мислите му бяха заети почти изцяло с Джоузеф Линц — старата песен на нов глас. Дадоха му случая „Линц“ със забележката, че е точно за него: имаха предвид престоя му в армията и проявения интерес към случаи, превърнали се отдавна в история — Фермерът, шефът му, загатваше за Джон Библията^[1].

— Моите уважения — възрази тогава Ребус, — но това не ми звучи особено ласкателно. Виждам две причини за решението ви да ме натоварите с този случай: първата — никой друг няма да приеме да го докосне и с пръст, а втората — за известно време той ще ме държи настрани от всичко горещо.

— Освобождавам те от всички други ангажименти — отвърна невъзмутимо Фермерът, — за да имаш възможност да пресееш наличните материали по случая и да прецениш дали нещо от тях ще мине за улика. Разпитай господин Линц, ако прецениш за нужно. Прави каквото намериш за необходимо и ако установиш, че си открил достатъчно материал за предявяване на обвинение.

— Няма да открия нищо, знам го. — Ребус въздъхна. — Това вече е правено. Нали заради това закриха отдела за военни престъпления. Този случай отдавна е затрупан от пепелта на времето. — Поклати глава. — Кой настоява да се изравя отново?

— Изключвам те от случая на господин Сладкия. Бил Прайд ще работи върху него.

Въпросът беше решен: Линц бе закопчан за Ребус. Случаят „Линц“ започна с история, прочетена по новините, и с документи, предадени на неделен седмичник от Бюрото за разследване на холокоста в Тел Авив. На вестника бе подадено името Джоузеф Линц: според агентите на Бюрото той живее спокойно под фалшиво име в Шотландия от края на войната, а в действителност е Йозеф Линцстек, роден в Елзас. През юни 1944 година лейтенант Линцстек влиза в градчето Вилфранш д’Албаред, район Корез — Франция, начело на Трета рота на есесовски полк, част от Втора танкова дивизия. Есесовците изкарват навън цялото население на градчето — мъже, жени, деца. Болните били отнесени от леглата им, възрастните — от инвалидните колички, бебетата — от креватчетата им.

Девойче, евакуирано от Лорен и запознато отчасти с методите на германците, се скрива на тавана на къщата и проследява всичко оттам. Хората били събрани на площада. Там изкарват и децата от училище — от тавана девойчето вижда съученичките си да се присъединяват към семействата си. Този ден то не било на училище заради възпалено гърло и треперило дали някое от другарчетата му няма да спомене за него пред германците.

Настъпил смут, когато кметът и другите първи граждани — между тях свещеникът, адвокатът и докторът — се осмеляват да протестират пред офицера, командващ операцията. Насочват автомати към тълпата и ги бият жестоко с приклади. После изваждат яки въжета, мятат ги по клоните на дърветата около площада, вдигат окървавените мъже на крака и вкарват главите им в клуповете. Заповед — вдигнатата ръка рязко се смъква — войници дърпат всяко въже и шестте мъже се загърчват над земята, ритайки безпомощно с крака, докато замрат.

Според спомените на момичето всички умирали трудно — бавна, продължителна агония. Над площада се срива тишината на ужаса. Всички разбират, че не става въпрос за проверка на документи. Още лаещи заповеди и войниците отделят мъжете и ги откарват в хамбар на края на града, а останалите затварят в църквата. На празния площад остават само около дузина войници с пушки през рамо. Те бъбрят, разменят шеги, ритат камъчета в прахта. Един от тях влиза в кръчмата, пуска радиото и над площада се понася танцова музика, заглушаваща шумоленето на листата над полюшващите се трупове.

„Странно — спомня си по-късно момичето. — По някое време престанах да ги възприемам като трупове. Сякаш се бяха превърнали в нещо друго, в част от дърветата.“

А после — оглушителна експлозия и от църквата се вдигат облаци дим и прах. Кратка тишина, сякаш в света е бил създаден моментен вакуум, разкъсана после от писъци и картечен огън. По някое време стрелбата спира, но тя продължавала да я чува. Нужно й е било време да осъзнае, че се стреляло и в далечината.

Хамбарът.

Хората от околните села я намират по някое време увита само в шала на починалата й баба, измъкнат от стар куфар на тавана. Оказва се, че и други успяват да избегнат клането. Войниците, стреляли в хамбара, отначало са се целели ниско и първата редица мъже са били улучени под кръста и по-късно са били защитени от труповете, нападали върху тях. След запалването на хамбара изчакват, доколкото е било възможно, и се измъкват изпод купчината тела. Четирима от тях успяват да оцелеят, двама с обгорени коси и дрехи. Единият умира по-късно от раните си.

Трима мъже и девойче, почти дете — единствените останали живи.

И досега не се знае точно колко души са намерили смъртта си този ден. Никой не знае колко са гостували тогава на роднини, познати и приятели, колко бегълци от други селища са били в градчето. Направен бил списък с около седемстотин имена на хора, вероятно загинали този ден там.

Ребус седна на бюрото си и разтри очи. Момичето беше все още живо, сега вече пенсионерка. Тримата мъже бяха мъртви, но са били живи по време на процеса в Бордо през 1953 година — разполагаше с резюмета от показанията им на френски. Много от материалите, пръснати по бюрото му, бяха на френски, а Ребус не разбираше този език. Наложи се да отиде до факултета за модерни езици на университета и там се свърза с Кирстин Мийд, преподавателка по френски, но знаеща и немски език — изключително полезно съчетание, тъй като част от документите бяха на немски. Ребус имаше само една страница на английски — кратко резюме на процеса, предадено от ловците на нацисти. Процесът започва през февруари 1953 година и трае един месец. На него присъстват само петнайсет души (шест немци и девет френски елзасци) от седемдесетте и пет мъже, разпознати като част от немската рота, вилняла във Вилфранш. Нито един от обвиняемите не е бил офицер. Един от немците получава смъртна присъда, другите — присъди между четири и дванайсет години затвор, но елзасците са били освободени веднага след процеса. (В Елзас е имало брожения и в усилието си да обедини нацията, правителството им дава амнистия.) Междувременно осъдените немци вече били излежали присъдите си.

Оцелелите от Вилфранш посрещат решенията на съда с ужас и отврат.

Още по-странно за Ребус бе участието на Англия в цялата история: в страната откриват двама немски офицери, участвали в масовото убийство, но съответните служби отказват да ги предадат на френските власти — вместо това ги екстрадират в Германия, където престъпниците живеят дълъг и спокоен живот. Ако Линцстек е бил хванат тогава, сега нямаше да се вдига тоя шум.

Политика, всичко бе резултат на политика. Ребус вдигна поглед и видя пред бюрото си Кирстин Мийд — висока, стройна, безупречно облечена, модно гримирана млада жена. Днес беше с костюм (полата едва докосваше коленете) и дълги златни обици. Отворила беше вече куфарчето си и вадеше сноп листи от него.

— Последните преводи — обяви тя.

— Благодаря.

Ребус погледна бележката пред себе си: „Нужно ли е пътуване до Корез?“ Фермерът беше изтъкнал, че ще получи пълна подкрепа. Погледна Кирстин Мийд и се запита дали бюджетът ще поеме и разноските на екскурзовод. Тя седеше пред него и в момента си слагаше очила за четене с модна рамка.

— Искате ли кафе?

— Днес съм малко напрегната, исках само да хвърлите поглед на този текст. — Тя постави два листа на бюрото му. Единият бе копие от доклад на немски, написан на пишеща машина.

„Der Beginn der Vergeltungsmassnahmen hat ein merkbares Aufatmen herforgerufen und die Stimmungsehr gunstig beeinflusst.“

— Наказателните мерки — прочете той — предизвикаха очебийно подобрение на морала и сега хората са забележимо по-дисциплинирани.

— Предполага се, че това е докладът на Линцстек до командира му — обясни тя.

— Къде е подписът?

— Само напечатано на машина име, подчертано.

— Няма да помогне за идентифицирането на Линцстек.

— Така е, но дава причината за масовото убийство.

— Малка възстановителна почивка за момчетата. — Тя го изгледа студено. — Извинявай. — Вдигна виновно ръце. — Прекалено много говоря, знам. Вашето обяснение звучи напълно логично: лейтенантът като че ли наистина се е опитвал писмено да оправдае стореното.

— Заради поколенията ли?

— Може би. В края на краищата тогава те току-що са били тръгнали надолу по хълма.

Той прехвърли набързо другите преводи.

— Нещо друго?

— Няколко допълнителни доклада, нищо особено. Както и част от свидетелските показания. — Погледна го с бледосиви очи. — Обсебва те след време, нали?

Срещна погледа й и й кимна.

Жената, оцеляла след касапницата, живееше в Жулак и беше разпитвана от местната полиция за командира на германските войски този ден. В разказа й нямаше изменения от разказаното на процеса: Зърнала лицето му само за секунди, при това от таванско прозорче на триетажна къща. Показали й бяха нова снимка на Джоузеф Линц, но тя бе свила рамене: „Може би… да, може би…“

Ребус знаеше, че този отговор ще бъде отхвърлен без колебание. Всеки прокурор дяволски добре ще си представи какво би направил с него адвокатът на обвиняемия, дори и да е полуидиот.

— Случаят напредва ли? — Кирстин Мийд вероятно бе забелязала сянката, помрачила за миг лицето му.

— Едвам крета. Проблемът е, че всичко това тук — той махна с ръка към бюрото, покрито с изписани листи — някак не се връзва с дребния старец от Ню Таун, а аз нямам нищо друго насреща.

— Срещали сте се, така ли?

— Един или два пъти.

— Що за човек е?

Що за човек беше наистина Джоузеф Линц? Лингвист на високо културно ниво. През седемдесетте години дори е бил преподавател в университета макар и само за година или две. „Запълвах временен вакуум, докато намерят подходящ човек“ — беше обяснил той. Живееше в Шотландия от 1956 или от 1946 години — беше неясен, когато ставаше въпрос за дати, обясняваше го с отслабване на паметта си. И началният етап от живота му бе забулен с мъгла: документите му били унищожени и съюзниците трябвало да му издадат нови. Нямаше доказателство — освен думите на Линц — че новите документи не са само официален запис на лъжите му, приети тогава за чиста монета. Линц бе представил на съюзниците следната история: месторождение — Елзас; родителите му и всички роднини от двете страни — мъртви; принудително записване в есесовските войски. Ребус хареса последното: добра идея беше признанието за есесовските войски. Хитър ход: той би могъл да убеди официалните власти, че след като е бил достатъчно честен да признае този факт, то той вероятно е напълно честен и за другите подробности от биографията си. Нямаше досие за някой си Джоузеф Линц, служил в есесовски полк, но когато изходът от войната става ясен, щабът на есесовските войски наредил да се унищожи голяма част от досиетата. Военното досие на Линц също беше мъгляво — той оправдаваше белите петна в паметта си с шок от експлозия на граната. Но разярено отричаше името Линцстек и твърдеше, че никога не е служил във въпросната френска област.

— Бях на изток — твърдеше упорито той. — Там ме откриха съюзниците.

Проблемът беше, че нямаше убедителен отговор на въпроса как се е озовал в Англия. Заявяваше, че помолил за разрешение да отиде там и да започне нов живот. Не желаел да се връща в Елзас, искал да е колкото било възможно по-далеко от германците. Настоявал вода да тече между него и тях. Но нямаше документи, потвърждаващи това твърдение, а междувременно детективите на холокоста излязоха пред обществеността със собствено „доказателство“, според което Линц е бил свързан с така наречения Път на плъховете.

— Чувал ли сте нещо за Пътя на плъховете? — го беше попитал Ребус на първата им среща.

— Разбира се — бе отговорил Джоузеф Линц. — Но аз никога не съм имал нищо общо с него.

Разговорът се проведе в гостната на дома му на „Хериът Роуд“. Елегантна, стара четириетажна сграда. Огромна къща за човек, никога несъздавал семейство. Ребус го беше подхвърлил, но Линц само сви рамене, както имаше навика да прави. Откъде бяха дошли парите?

— Работих много, инспекторе.

Сигурно, но Линц бе купил тази къща в края на петдесетте години с лекторска заплата. Според негов колега от онова време всички във факултета тогава са подозирали, че Линц има солиден частен доход от неизвестен произход. Линц го отрече.

— Тогава къщите се продаваха много евтино, инспекторе. На мода бяха бунгала и имоти в провинцията.

Джоузеф Линц. Нисък човечец с очила (я имаше, я нямаше сто и петдесет сантиметра). Ръце на възрастен човек с характерните тъмни петна по кожата. На едната китка се кипреше часовник отпреди войната. Стените на гостната му се криеха зад лавици с книги, защитени от праха със стъкла. Черни костюми. Елегантно поведение, почти женствено: излъчваше се от начина, по който вдигаше чашата до устните си, по който отстраняваше прашинки от панталоните си.

— Не обвинявам евреите — бе казал той. — Готови са да нарочат всекиго, стига да им се удаде. Съкровеното им желание е да принудят целия свят да изпитва вина.

— По какъв начин, господине?

— Нямаме ли всички някаква малка тайна, неща, от които се срамуваме? — Тук го бе погледнал с усмивка. — Вие играете тяхната игра, без дори да знаете каква е.

Тогава Ребус го притисна.

— Двете имена са много близки, нали? Линц, Линцстек…

— Естествено — в противен случай нямаше да имат никакви основания за обвиненията си. Помислете, инспекторе, ако наистина бях този човек, нямаше ли да избера съвсем друго име? Приемате ли, че притежавам поне средна интелигентност?

— Вашата интелигентност е много над средното ниво, господин Линц.

По стените висяха дипломи в рамки, титли, групови снимки с университетски съветници, с политици. Когато Фермерът насъбра повече сведения за Джоузеф Линц, посъветва Ребус да стъпва внимателно. Линц обичаше изкуството — често посещаваше операта, художествените галерии, музеите — известен беше като щедър дарител в тази област. Човек с много приятели. Но същевременно истински самотник, най-щастлив, когато се грижеше за гробовете в гробището „Уористън“. Тъмни сенки с неправилна форма под очите се спускаха към бузите му. Спеше ли добре?

— Като агънце, инспекторе. — Усмивка. — От жертвените. Вижте, аз не ви обвинявам ни най-малко — вие само си вършите работата.

— Капацитетът ви за прошка изглежда безкраен.

Премислено свиване на рамене.

— Чувал ли сте за известния стих на Блейк?

„А през безкрайността на времето

аз ти прощавам, ти ми прощаваш.“

Не съм много сигурен дали мога да простя на медиите. — Последната дума бе произнесена с отвращение и свиване на лицевите мускули.

— Затова ли пуснахте адвоката си срещу тях?

— Този глагол е от ловната сфера, инспекторе. Не съм ловец. Става въпрос за вестник с цял отбор скъпи адвокати, готови да скочат при първо повикване. Нима един обикновен гражданин би имал някакви шансове срещу това многобройно и агресивно войнство?

— Защо тогава го правите?

Линц удари с юмруци по страничните облегала на фотьойла.

— Заради принципа, човече!

Този вид избухвания бяха редки и кратки, но Ребус бе станал свидетел на достатъчно от тях и знаеше, че Линц е избухлив човек.

— Хей! — обади се Кирстин Мийд, накланяйки глава, за да хване погледа му.

— Какво?

Тя се усмихна.

— Бяхте на километри оттук.

— Само на оня край на града — отговори той. Мийд посочи преводите.

— Ще ги оставя тук и ако имате въпроси…

— Много мило, благодаря. — Ребус се изправи.

— Няма защо да ме изпращате, няма да се загубя.

Но Ребус настоя да я изпрати.

— Извинявам се, малко съм… — завъртя ръка до главата си.

— Нищо чудно — след време тези неща се впиват в тебе като пиявици, както вече казах.

Докато пресичаха общия офис на отдела за криминални разследвания, Ребус усещаше погледите на колегите в гърба си. Насреща им се изпречи Бил Прайд, представителен млад мъж с къдрава коса, гъсти руси мигли, голям луничав нос и почти незабележими устни под рижав мустак (без който би изглеждал много по-добре). Нямаше как да не го представи на Мийд.

— С радост се запознавам с вас — обяви той, поемайки ръката на Кирстин Мийд. Обърна се към Ребус: — Иска ми се да съм на твоето място.

Прайд разследваше смъртта на Сладкия, продавач на сладолед, намерен мъртъв във фургона му при работещ двигател: създаваше се впечатление за самоубийство.

Ребус умело го заобиколи заедно с Мийд и двамата не намалиха крачка до външната врата. Искаше му се да я покани на вечеря. Знаеше, че не е омъжена, но допускаше наличие на приятел наоколо. Питаше се коя ли е любимата й кухня: италианската или френската? Говореше и двата езика. Може би е разумно да избере нещо неутрално, например индийската или китайската. А ако е вегетарианка? Ако не обича да ходи по ресторанти? И какво ли ще предпочете за пиене? Ребус не пиеше от доста време вече.

— …Какво ще кажете?

Ребус трепна. Кирстин Мийд го питаше за нещо.

— Моля?

Тя се разсмя, осъзнавайки, че е говорила на вятъра. Ребус се залови да моли за извинение, но тя го прекъсна.

— Знам, вие сте малко… ей така. — И тя завъртя многозначително ръка до главата си. Той се усмихна. Спряха се и застанаха един срещу друг. Сега беше моментът да я покани независимо на какво — нека тя да избере.

— Какво става? — възкликна тя внезапно. И Ребус чу ужасен женски писък иззад вратата до тях, вратата към дамските тоалетни. Писъкът се повтори и този път бе последван от няколко думи.

— Помогнете ми!

Ребус блъсна вратата и се втурна вътре. Униформена полицайка се опитваше да отвори с рамо вратата към една от кабинките на тоалетната. Иззад нея се носеха неясни задавени звуци.

— Какво става? — запита Ребус.

— Арестувах я преди двайсетина минути, каза, че трябва да ползва тоалетната. — На почервенялото й лице се бореха с променлив резултат гняв и смут.

Ребус впи пръсти в горната част на вратата, вдигна се нагоре и се вторачи във фигурата върху тоалетната чиния. Млада жена, силно гримирана. Облегната назад, тя се взираше в него с неподвижен, стъклен поглед. Но ръцете й работеха неспирно: дърпаха хартия от рулото на стената, тикаха я в устата.

— Ще се задуши! — възкликна Ребус, плъзгайки се надолу. — Отмести се!

Подпря с рамо вратата, опита още веднъж. Направи стъпка назад и ритна бравата. Вратата се отвори, като блъсна леко коленете на жената вътре. Лицето й вече бе пурпурночервено.

— Хвани ръцете й! — нареди Ребус на полицайката и се залови да тегли тоалетната хартия от устата на арестуваната. Изтегли поне половин ролка. Съзнаваше, че отстрани изглежда като третокласен фокусник. Хвана погледа на униформената и двамата неволно се разсмяха. Жената вече не се съпротивляваше. Косата й висеше безжизнено — мръсна, с избледнял кестеняв цвят. Черно кожено яке и тясна черна пола. Босите й крака бяха покрити с розови петна от студа, едното коляно бе наранено от сблъсъка с вратата и кървеше. Яркото червило се лепеше по пръстите на Ребус. Тя плачеше тихо и отчаяно като изгубено дете и той се засрами от неволния си смях преди малко. Клекна и се опита да надзърне в разплаканите й очи през черните ивици размазан грим. Тя премига, но не отклони поглед, изкашляйки останките от хартията.

— Чужденка е — обясняваше полицайката. — Май не говори английски.

— Как тогава ти каза, че се нуждае от тоалетна?

— Има разни начини, нали?

— Къде попадна на нея?

— Надолу по „Плезънс“, нагло поведение, набиваше се в очи.

— Сега научавам, че се подвизават и там.

— Новост и за мен.

— Сама ли беше?

— Така ми се стори.

Ребус хвана ръцете на жената. Все още бе клекнал пред нея и острите й колене докосваха гърдите му.

— Добре ли сте? — Клепачите й трепнаха. Придаде си изражение на учтива загриженост. — Сега вече сте добре, нали?

Тя кимна едва забележимо.

— Добре. — Дрезгав глас, студени пръсти. Вероятно е наркоманка като по-голяма част от тези момичета. За пръв път обаче попадаше на чужденка, неговореща английски. Обърна ръцете й с дланите нагоре: белези по китките от неотдавнашни рани. Не се опита да го спре, когато изтегли нагоре единия ръкав на якето: под него ръката й бе гъста мрежа белези от многократни наранявания.

— Самонаранявания? — запита се той.

Жената заговори, засипа го с поток неразбираеми думи. Кирстин Мийд, която досега стоеше настрани, пристъпи напред. Ребус я погледна въпросително.

— Не разбирам… поне не съвсем. Славянски език, някъде от Източна Европа.

— Пробвай, моля те.

Мийд зададе въпрос на френски, повтори го на още няколко езика. Жената, изглежда, разбираше какво се опитват да направят.

— Вероятно някой от университета ще може да помогне — предположи Мийд.

Ребус се опита да се изправи, но жената неочаквано се вкопчи в него, стисна го за коленете, притегли го към себе си и той едва не загуби равновесие. Стискаше го с все сила, притиснала лице към краката му. Все още плачеше и му говореше на неразбираемия си език.

— Изглежда, ви хареса — обади се полицайката. Разтвориха с усилие пръстите й и Ребус отстъпи назад, но тя се хвърли към него, умоляваше го. До отворената врата на тоалетните се бе оформила малка публика: на прага висяха поне пет-шест ченгета. При всяка стъпка назад тя се впускаше след него на четири крака. Ребус погледна загрижено към изхода, блокиран от тела в униформи, които май нямаха намерение да отстъпят. Третокласният фокусник се бе превърнал в комедиен герой. Най-сетне полицайката се намеси, изправи я рязко, извила ръка зад гърба й.

— Тръгвай! — изсъска й тя през стиснати зъби. — Край на шоуто, момчета.

Смях и нестройни ръкопляскания съпроводиха арестуваната. Тя се изви назад още веднъж, погледна го за последно с умоляващи очи. Той се обърна към Кирстин Мийд.

— Какво ще кажеш за вечеря с къри някой ден?

Тя го погледна, като че ли бе внезапно подлудял.

* * *

Говореха в коридора на управлението.

— Първо, тя е мюсюлманка от Босна и, второ, иска да говори с вас.

Ребус се втренчи в човека от славянския факултет, дошъл тук по молба на Мийд.

— От Босна ли?

Доктор Колхун кимна. Той бе нисък, пълен мъж, почти кълбовиден, с дълга черна коса, спускаща се назад от двете страни на оплешивялото му теме. Подпухнало лице, покрито с белези от шарка, износен кафяв костюм на петна. Обувките му бяха „Хъш Пъпис“ с цвета на костюма. „Това ли е униформата на деканите?“ — неволно се запита Ребус. Колхун бе кълбо от нерви, имаше тикове и още не го бе погледнал в очите.

— Не съм експерт по този език точно — продължи той. — Всъщност, тя твърди, че е от Сараево.

— Каза ли как се е озовала в Единбург?

— Не попитах.

— Бихте ли я попитал сега?

Закрачиха към стаята за разпити. Колхун все още намираше изтъркания линолеум по-интересен от очите на Ребус.

— Сараево пострада жестоко по време на войната — подхвърли той. — На двайсет и две години е, това поне каза.

Изглеждаше по-възрастна. Може би лъжеше. Но когато влязоха в стаята и я видя отново, беше силно впечатлен от младежкото й, все още неоформено лице и той бързо смъкна възрастта й. Тя скочи на крака и, изглежда, се канеше да се впусне към него, но той вдигна предупредително ръка и посочи стола. Тя седна, обгърнала с пръсти керамична чаша с подсладен черен чай, впила поглед в него.

— Каза ли име? — запита той университетското светило.

— Кандис.

— Май не й вярвате?

— Не е характерно за областта.

Кандис прошепна нещо.

— Нарича ви свой защитник.

— От какво я защитавам?

В стаята затанцуваха странни гърлени звуци, изпълниха я с екзотиката на чуждата, далечна земя.

— Първо, от нея самата. А сега трябва да продължите.

— Да продължа да я защитавам ли?

— Казва, че сега я притежавате.

Ребус погледна учения, в момента вторачил поглед в раните по ръцете й. Кандис беше по блузка с къси ръкави, която падаше меко върху малките й гърди. Скръстила беше ръце, но драскотините и следите от порезни рани се виждаха прекалено ясно.

— Запитайте я дали сама се е наранявала. Колхун се загърчи с превода.

— Свикнал съм с литературния език и филмите, не с… ъ-ъ-ъ…

— Какво отговори?

— Тя го е правила.

Ребус я погледна и тя кимна бавно с виновен вид.

— Кой я е пуснал на улицата?

— Не ви разбирам.

— Кой е сводникът й, мениджърът й.

Последва нов кратък диалог.

— Твърди, че не разбира.

— Отрича ли, че е проститутка?

— Твърди, че не разбира.

Ребус се обърна към униформената полицайка, който присъстваше на разпита.

— Спряха две коли една след друга и тя говори с шофьорите. Ония от колите, изглежда, не харесаха предлаганата стока.

— Как така е „говорила“, след като няма понятие от английски език?

— Има си начини.

Ребус погледна Кандис. После заговори ясно и бавно.

— Обикновено чукане петнайсет, двайсет за духане. Без презерватив още пет. — Замълча за миг. — Колко е анално, Кандис?

Бузите й почервеняха.

— Не е литературен английски, доктор Колхун, но повече от ясно е, че някой я е научил на няколко полезни изречения. Достатъчно за улицата. Попитайте я как се е озовала тук.

Колхун първо избърса потта от лицето си и тогава преведе въпроса. Кандис отговори с наведена глава.

— Казва, че е избягала от Сараево в Амстердам и оттам — в Англия. Първият й спомен от Англия е свързан с много мостове.

— Мостове ли?

— Престояла е там известно време. — Колхун изглеждаше потресен от разказа й. Подаде й кърпичка, за да избърше очите си и тя го възнагради с усмивка. После погледна Ребус.

— Гладна ли си? — запита я той и потри многозначително корем. Тя кимна и пак се усмихна. — Ще прескочиш ли до стола? — обърна се той към Шарп. Тя обаче се втренчи в него, без да помръдне: явно не искаше да излезе от стаята. — Вие ще искате ли нещо, доктор Колхун?

Той отказа, но Ребус поръча още една чаша кафе. Когато Шарп все пак излезе, той погледна Кандис и помоли Колхун да я запита как е дошла в Единбург.

Колхун зададе въпроса, после търпеливо изслуша дългия отговор, записвайки си от време на време нещо на лист хартия.

— Казва, че не е видяла много от града с мостовете, за който спомена. Държали са я затворена, понякога са я водили на разни срещи. Моля за извинение, инспекторе, лингвист съм, но не познавам добре разговорния език и разните жаргони.

— Спокойно, справяте се много добре.

— Ползвали са я като проститутка, доколкото разбирам. Един ден са я натикали отзад в някаква кола и тя остава с впечатление, че я водят в друг хотел или офис.

— Офис ли?

— Доколкото разбирам от описанията й, част от нейната… ъ-ъ-ъ… работа е ставала в офиси. Както и в частни апартаменти и къщи. Но най-вече в хотелски стаи.

— Къде са я държали?

— В къща. Разполагала е със спалня, където я заключвали. — Колхун щипна нервно носа си. — Един ден я вкарали в оная кола и тя се озовава в Единбург.

— Колко време са пътували?

— Не може да отговори със сигурност. Спала е.

— Успокойте я, кажете й, че сега вече всичко ще е наред. — Ребус замълча за миг. — И я попитайте за кого работи тук.

На лицето й пак се изписа страх. Тя заклати глава, заговори със заекване, гърлените звуци се увеличиха. Колхун бе очевидно затруднен с превода.

— Отказва да отговори — обяви той най-сетне.

— Кажете й, че е в безопасност. — Колхун преведе. — Повторете го. — Докато Колхун превеждаше, Ребус се постара да представи на погледа й лице, внушаващо доверие. Тя импулсивно протегна ръка към него, той я пое и я стисна окуражително.

— Пак я попитайте за кого работи.

— Не иска да каже. Ще я убият. Чувала е разни истории…

Ребус смени тактиката и подхвърли име, добре известно на всички проститутки в града.

— Кафърти. — Тя не реагира. — Големия Гер. Големия Гер Кафърти. — Нищо. Той пак стисна приятелски ръката й. Имаше и друго име, доста нашумяло напоследък. — Телфорд. Томи Телфорд.

Кандис дръпна рязко ръката си и изпадна в луда истерия, която съвпадна с връщането на Шарп от столовата.

* * *

Ребус изпрати доктор Колхун до изхода на управлението, припомняйки си неволно, че точно такова едно изпращане преди няколко дни го бе сблъскало с Кандис и с личната й трагедия.

— Благодаря ви още веднъж. Надявам се, няма да имате нищо против да ви позвъня, ако пак имам нужда от вас, нали?

— След като се налага — отговори неохотно Колхун.

— За съжаление няма кой знае какъв избор на специалисти по славянски езици тук. — Ребус държеше в ръка визитката на Колхун с домашния му номер, написан отзад. Докато се ръкуваха, се сети за нещо друго: — Бил ли сте в университета, когато Джоузеф Линц е бил лектор по немски там?

— Да — отговори Колхун, когато се съвзе от изненадата.

— Познавахте ли го?

— Факултетите ни не бяха много близки. Срещал съм го на някои официални събирания, от време на време на някоя лекция.

— Що за човек е според вас?

Колхун премигна. Той упорито избягваше погледа на Ребус.

— Говори се, че е бил нацист.

— Знам. Нямам предвид настоящия момент, а миналото.

— Казах вече, не бяхме близки. Разследвате ли го?

— Само обикновено любопитство. Благодаря за отделеното време.

Върна се в управлението и видя Елън Шарп пред стаята за разпити.

— Какво ще правим с нея? — запита тя.

— Ще я задържим тук.

— С какво обвинение?

— Никакво. Ще го наречем „задържане за защита“.

— Тя знае ли го?

— На кого ще се оплаче? В целия град само един разбира езика й, а аз току-що го отпратих вкъщи.

— А ако се появи нейният човек?

— Смяташ ли, че ще го направи?

Тя се замисли за миг.

— Вероятно не.

— Разбира се, не. Наясно е, че рано или късно ще я пуснем, и ще я изчака навън. Сигурен е, че колкото и да ни се иска, няма да успеем да измъкнем нещо съществено от нея, тъй като не знае английски. Без съмнение тя е тук нелегално, така че ако проговори, какво можем да направим, освен да я изритаме от Англия? Телфорд не е глупак и не трябва да го подценяваме. Да използваш нелегални чужденки като проститутки — сладка работа, нали?

— Колко време ще я задържим?

Ребус сви рамене.

— Какво да докладвам на шефа си?

— Насочвай всички въпроси към детектив-инспектор Ребус — отвърна той, посягайки към дръжката на вратата.

— Страхотен бяхте.

Той се спря.

— Какво?

— Имам предвид знанията ви за ценоразписа на проститутките.

— Само си вършех работата — усмихна се той.

— Един последен въпрос.

— Да?

— Защо това специално отношение? Коя е причината?

— Добър въпрос — отвърна Ребус след кратка пауза, отвори вратата и влезе при Кандис.

Знаеше отговора — знаеше го ясно, от самото начало. Тя приличаше на Сами. Изтрий грима и сълзите й, облечи я в прилични дрехи — и тя ще се превърне в неин образ и подобие.

Млада, изплашена до смърт жена.

А той би могъл да й помогне — може би.

— Как да те наричам, Кандис? Кажи ми истинското си име.

Тя хвана ръката му и отпусна лице върху нея. Ребус посочи към себе си.

— Джон — произнесе той ясно.

— Дон.

— Джон.

— Шон.

— Джон. — И двамата се усмихваха един на друг.

— Джон.

Той кимна.

— Правилно. А твоето име? — Насочи пръст към нея. — Как се казваш?

Светлинката в очите й помръкна.

— Кандис — промълви тя след кратка пауза.