Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ребус (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hanging Garden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Изнасяне на текст от PDF
BHorse (2008)

Издание:

Джак Харви. Врагът на моя враг

Роман. Серия „Ченге“

Издателство „Атика“, София, 1999

Прев. от англ. Благовеста Дончева

350 с.; 20 cm

История

  1. — Добавяне

13.

Ребус вървеше по болничния коридор, притиснал мобифона към ухото си.

— Джо Хърдман направи списък — говореше Бил Прайд и заизброява без покана: — „Роувър“-600, най-новите модели „Форд Мондео“, „Тойота Селика“ и два модела „Нисан“. Както и „БМВ“ пети модел.

— Това е все пак улеснение, нали?

Джо Хърдман беше сержант от управлението и знаеше всичко за колите. Вече бе помогнал много при друг случай, конкретизирайки успешно неясно описание.

— Джо гласува за „Роувъра“, „Мондеото“ и „Селиката“. Събрал е още няколко дребни подробности: хром около табелките с номерата и други такива. Ще се свържа с нашето приятелче, художника, и ще видя дали няма да постесним нещата още малко.

Ребус вървеше към медицинска сестра с осъдително изражение.

— Информирай ме за мнението му, моля те. Ще се обадя по-късно.

— Ползването на тези неща тук е забранено — сряза го сестрата.

— Много бързам и…

— Могат да повлияят на апаратурата.

Ребус се стресна.

— Забравих… — Той вдигна разтреперана ръка към челото си. Беше пребледнял.

— Добре ли сте? — смени тона сестрата.

— Да, добре съм, да… Няма да се повтори, обещавам. — Тръгна да я заобикаля. — Няма да се повтори.

После измъкна ксерокопираната скица на Рентън от джоба си и за пореден път се взря в нея. Вървеше, вторачен в скицата. Момчето беше успяло да вкара куп подробности на листа хартия: сградите на фона, живия плет, зрителите по тротоарите. И Сами в мига на удара. Полуобърната, инстинктивно протегнала напред ръце, като че ли можеше да спре колата. Но Рентън бе нарисувал и тънки линийки, пръскащи се ветрилообразно от задната й част: изблъскания въздух — бясната скорост. Шофьорът — неясна фигура, празна елипса вместо лице. Но за сметка на това отлично нарисувана задна половина на колата, предната — петно от изчезваща перспектива. Рентън бе заявил, че включва само каквото е видял и няма да запълва празнините, ще контролира въображението си.

Лицето, по-точно тая празна елипса на мястото му, тя тревожеше Ребус най-силно. Вкара се мислено в картината, запита се какво би направил, ако действително беше там в мига на удара. Щеше ли да фокусира вниманието си върху колата, опитвайки се да запише номера й? Или цялото му внимание щеше да е насочено към Сами? Кое щеше да надделее: инстинктите на ченгето или тези на бащата? Някой в управлението му беше казал: „Не се тревожи, ще го закопчаем.“ Но никой не каза: „Не се тревожи, тя ще се оправи.“ И този факт извлече на повърхността две основни неща: него (шофьора) и отмъщението, а не нея (жертвата) и възстановяването.

— Просто щях да запълня бройката на свидетелите — заяви на глас Ребус, сгъна скицата и я прибра.

За Сами бе отделена самостоятелна стая, почти запълнена с тръби и апаратура — точно като в някои телевизионни сериали. Тази стая обаче беше по-мрачна и боята й се лющеше от стените и около рамките на прозорците. Столове с метални крака, стъпили в гумени напръстници, и миришещи на плесен пластмасови седалки допълваха болничното обзавеждане. От единия срещу него се изправи жена. Прегърнаха се и той я целуна по слепочието.

„Целеше я. Каза ли го някой?“ — пулсираше непрестанно в главата му.

— Здравей, Рона.

— Здравей, Джон.

Изглеждаше изтощена, но косата й бе модерно подстригана и боядисана в цвета на зрял житен сноп. Елегантни дрехи, бижута. Взря се в очите й. Цветът им бе друг. Цветни контактни лещи. Не бе допуснала дори цветът на очите й да я свързва с миналото: изрязала го беше с голямата ножица.

— Господи, Рона… съжалявам толкова много…

Шепнеше, за да не разтревожи Сами. Което бе налудничаво, защото точно сега искаше само едно: Сами да се събуди, да се върне пак в техния свят!

— Как е тя?

— Никаква промяна.

И Майки стана. В стаята имаше три стола, наредени в полукръг: кой знае защо Майки и Рона седяха на крайните два. Рона се оттегли от прегръдката на Ребус и брат му зае мястото й.

— Ужасно е — прошепна Майки, сякаш в стаята вече имаше мъртвец. Изглеждаше както винаги: обществено животно, внезапно престанало да получава покани за купони.

Ребус приключи с любезностите и пристъпи към леглото на Сами. Лицето й беше като разтворена книга: всяка драскотина, ожулване и натъртване по него стенеше и пищеше, всяка го насочваше ясно към произхода си: „Живият плет! Живият плет!…“ — проплакваха в хор няколко дълбоки драскотини. „Стената, о, стената!“ — крещеше срещу него голямо тъмно петно от натъртване. „Тро… тротоара, ааа… оууу…“ — ридаеше в ужас широко ожулване… Счупен крак, дебело бинтовани ръце. От възглавницата до главата й го гледаше тъжно плюшено мече, изгубило някъде едното си ухо.

— Донесла си Па Брун.

— Да, донесох го.

— Знаят ли вече дали има някакво… — Говореше, заковал поглед в обезобразеното лице на дъщеря си.

— Какво? — Нямаше къде да се скрие. Трябваше да го каже.

— Увреждане на мозъка — довърши той след кратка пауза.

— Кой да ти каже? — В гласа й прозвуча раздразнение. Разбираше я: лекарите упорито избягваха да се ангажират с ясна диагноза и предвиждане. Когато не успяваха да се измъкнат с двусмислени отговори, просто ги отминаваха като крайпътни знаци.

„Целеше я. Каза ли го някой?“

Само Рентън. Нито един от свидетелите не го бе потвърдил. Но и нито един от тях не е разполагал със страхотния изглед към улицата от прозореца му.

— Идвал ли е някой?

— Не, откакто съм тук.

— А аз бях тук преди Рона — обади се Майки. — Никой не е идвал.

Ясно. Ребус излезе и се отправи с широки гневни крачки към млад русоляв лекар и две сестри, забъбрили безгрижно в края на коридора.

— Какво става? — избухна Ребус. — Цяла сутрин никой не е влизал в стаята на дъщеря ми!

— Правим каквото можем — отвърна лекарят.

— Какво означава това?

— Разбирам вашата тревога, но…

— Вървете по дяволите! Защо специалистът не се е отбил дори за минутка, защо не й е хвърлил поне един поглед? Защо лежи там като… — Ребус не намери сили да изговори последните две думи.

— Двама специалисти прегледаха дъщеря ви сутринта. — Спокоен, професионален тон. — Очакваме резултатите от изследванията, за да решим дали да оперираме отново. Установихме подутина в мозъка. Нужно е време за преработка на данните. Междувременно не можем и не трябва да правим нищо.

Гневът вреше и кипеше у него, но тук нямаше върху кого да го излее. Кимна и закрачи обратно към стаята на Сами.

Предаде получената информация на Рона. Докато говореше, погледът му попадна на куфар и голяма спортна чанта, тръшнати набързо до един от апаратите.

— Можеш да останеш в апартамента — предложи й той. — Ще ти дам колата — с нея си тук за десетина минути.

Тя поклати глава.

— Резервирахме стая в „Шератън“.

— Апартаментът е по-близко и аз няма да искам… — „Резервирахме“? Ребус погледна Майки, който упорито се взираше в леглото. После вратата се отвори, в стаята влезе набит, нисък мъж и тежкото му дишане прихлупи всички други звуци. Триеше ръце, за да съобщи на всеки, че се връща от тоалетната. Отпуснати гънки плът браздяха челото му, разплискваха се над яката на ризата. Гъста черна коса, лъскава и безупречно пригладена назад, сякаш обилно намазана с помада.

— Джон, Джаки — представи ги един на друг Рона.

— Джаки Плат — обяви мъжът, подавайки тлъста ръка.

— Когато Джаки разбра какво се е случило, настоя да ме докара дотук — поясни Рона.

Плат сви рамене и главата му почти потъна между тях.

— Е, няма да те оставя сама я!

— Страхотно пътуване — обади се Майки, явно събираше сили да изслуша историята му още веднъж.

— А, да, голям зор видяхме — съгласи се Плат. Ребус хвана погледа на Рона, но тя бързо го отклони, избягвайки укора.

Мястото на тоя тулуп не беше тук. Като че ли някой бе вмъкнал някого в погрешна постановка.

Тоя вол определено не се вписваше в сценария.

— Изглежда толкова спокойна, а? — говореше лондончанинът, крачейки към леглото. Протегна тлъст израстък и прекара гърба му по бинтованата ръка на Сами. Ребус заби нокти в дланта си.

После Плат се прозя широко и шумно, без да покрие уста.

— Хей, Рона, май не е възпитано, ама съм на път да се разпльоскам като някой, цапнат от кола. Ще се видим в хотела, нали? — Рона кимна с видимо облекчение. Волът вдигна куфара и на минаване край Рона измъкна от джоба на панталона си тесте прегънати банкноти.

— Вземи такси.

— Добре, Джаки. Ще се видим по-късно.

— Кураж, котенце. — Стисна ръката й. — Чао, Майки. Всичко най-добро, Джон. — Демонстративно намигване надипли лицето му, после вратата щракна зад гърба му. Мълчаха няколко секунди.

Рона вдигна свободната си ръка (в другата стискаше подадените банкноти):

— Нито дума, ясно ли е?

— Дори не съм и помислял. — Ребус се отпусна на свободния стол. „Да се разпльоскам като някой, цапнат от кола.“ Много тактично, няма що!

— Стегни се, Джони — обади се Майки. Джони!… Само Майки можеше да го стори, единствен той можеше да промълви името от общото им детство и да изтрие с лекота годините, натежали върху раменете и на двамата. Ребус го погледна и се усмихна. Терапевт по професия, Майки знаеше кога какво да каже.

— Защо сте довлекли тия куфари тук? — запита Ребус.

— Какво? — Рона пак имаше нужда от допълнителни обяснения.

— След като отиваш в хотел, защо не ги заряза в колата му?

— Смятах да остана тук. Ще ми разрешат, ако поискам. Но когато я видях, отказах се. — По бузите й плъзнаха сълзи, доразмазвайки вече пострадалия грим. Майки веднага й подаде явно предварително подготвена кърпичка.

— Джон, ами ако тя… О, Господи, защо трябваше да ни се случва това, защо точно на нас? — Сега вече Рона виеше като ранена вълчица. Ребус пристъпи към стола й, коленичи пред него, покри с ласкави длани ръцете й. — Тя е всичко, което имаме, Джон. Тя е всичко, което някога сме имали.

— Тя е все още тук, Рона, тук, до нас.

— Но защо тя точно? Защо точно Саманта — от всички хора на света?

— Ще го попитам, когато го намеря, обещавам. — Целуна я по косата, втренчил поглед в Майки. — Няма да оставя нещата така, ще го хвана, вярвай ми.

* * *

По-късно се появи и Нед Фарлоу. Ребус го отведе навън. Все още ръмеше, но въздухът бе приятно свеж.

— Един от свидетелите смята, че е нарочно.

— Не разбирам…

— Смята, че шофьорът се е целил в Сами.

— Пак не те разбирам.

— Виж какво, има две възможни обяснения. Първо: решил е да удари пешеходец, независимо кой. Второ, прицелът му е била Сами. Проследил я е, зърнал е шанса си, докато е пресичала: вярно, светофарите са били против него, но той ги игнорира. Тъй като тя е била вече близо до бордюра, налага му се да се прехвърли в лентата към тротоара.

— Но защо?

Ребус се втренчи в него.

— Кого виждаш тук? Бащата на Сами и приятеля й. В интерес на онова, което ще последва, настоявам известно време да се откажеш от репортерството.

Фарлоу на свой ред се вторачи в него, после бавно кимна.

— Имал съм няколко сблъсъка с Томи Телфорд — продължаваше Ребус. Пред очите му се мержелееха плюшени мечета: Па Брун и оня жълт мечок в колата на Телфорд. — Случилото се може да се изтълкува и като вест за мен. — Телфорд или Таравич, ези или тура? — Или за тебе, ако си задавал прекалено много въпроси за Телфорд.

— Смяташ, че книгата ми…

— Отворен съм за всички възможности. Напоследък работя главно по случая Линц.

— Някой иска да се откажем от Линц, така ли?

Ребус се сети за Абърнети, замисли се за миг, сви рамене.

— Не трябва да изпускаме предвид и работата на Сами. Работа с бивши затворници. Някой от тях може да й е имал зъб, знам ли.

— Мили Боже!

— Не е ли споменавала нещо — не е ли имала съмнение за следене? Да сте забелязали нещо странно — някакво чуждо присъствие наоколо?

Фарлоу поклати глава.

— Допреди пет минути смятах, че става въпрос за улично произшествие и нищо друго. Сега ми говориш за опит за убийство! Сигурен ли си?

— Доверявам се на свидетел. — Но не вървеше да игнорира и мнението на Бил Прайд: пиян шофьор, някой налудничав. Нито пък да отхвърля факта, че главният му свидетел носеше очила и правеше грешки. Извади скицата от джоба си.

— Какво е това?

Ребус му я подаде.

— Ето какво е видял някой снощи.

— Какъв модел е колата?

— „Роувър“-600, „Форд Мондео“ — нещо подобно. Тъмнозелена. Да ти напомня нещо?

Нед Фарлоу поклати глава, погледна го.

— Разреши ми да помогна. Да поразпитам тук-там.

— Твърдо не. Едно дете в кома стига.

* * *

Офисът на Сами го посрещна опустял: работното време беше приключило и всички се бяха прибрали вкъщи. В него сега имаше само двама души: Ребус и шефката на Сами, Мей Кръмли. Светлината от около половин дузина настолни лампи осветяваше импровизираното работно помещение на най-горния етаж на стара четириетажна сграда, малко настрани от „Палмърстън Плейс“. Ребус познаваше това място много добре: тук имаше черква, в която се провеждаха срещите на анонимните алкохолици. Дори бе посетил две от тях. Усети вкус на уиски в устата си, въпреки че не бе пил днес — тоест не би пил през деня, за вечерта не гарантираше. Но не се беше обадил и на Джак Мортън.

Офисът бе далеч по-луксозен от очакванията му, но претъпкан. Наклоненият таван затрудняваше допълнително нещата: човек можеше да се движи изправено само в половината от наличното свободно пространство, което и без това бе доста ограничено. Но и в най-неудобните ниши имаше бюра.

— Кое е нейното? — запита Ребус. Госпожа Кръмли посочи съседното бюро. Някъде имаше компютър, но се виждаше само екранът на монитора. Пръсната хартия, книги, брошури и доклади, разпилени върху стола и оттам — на пода.

— Тя работи много — обади се госпожа Кръмли. — Всички сме много заети. — Ребус отпи от предложеното кафе: беше от най-евтиния сорт. — Сами заяви още с идването си тук, че баща й е детектив в отдел за криминални разследвания — продължаваше тя. — Никога не се е опитвала да го крие.

— Но я приехте на работа въпреки това. Не изпитвахте ли някакви съмнения?

— Никакви. — Кръмли скръсти големи ръце върху пълна гръд: тя беше висока, едра жена. Дълга, къдрава, огненочервена коса, вързана с черна панделка. Бледожълта ленена блуза и дънково яке, метнато върху нея. Тънките дъги на оскубаните й вежди се извиваха над бледосиви очи. Бюрото й беше сравнително подредено, но само защото обикновено оставала и след работно време, обясни тя на Ребус.

— Какво ще кажете за клиентите й? — запита Ребус. — Възможно ли е някой от тях да й е имал зъб?

— На нея или на вас?

— На мен чрез нея.

Кръмли се замисли.

— До такава степен, че да се опитат да я прегазят ли? Много се съмнявам.

— Иска ми се да хвърля поглед на списъка с клиентите й.

Тя поклати глава.

— Вижте… не би трябвало да… Прекалено лично е, знаете го добре. Имам предвид. С кого разговарям в момента: с бащата на Сами или с ченге на служба?

— Смятате, че ще си върна ли?

— А няма ли?

Ребус постави внимателно чашата на масата.

— Може би.

— Ето защо не трябва да го вършите. — Тя въздъхна. — Най-силното ми желание сега е Сами да стъпи на крака и да се върне тук. Но междувременно бих могла да пораздвижа нещата. Шансът ми да ги накарам да говорят е по-добър от вашия.

Ребус кимна.

— Ще ви бъда благодарен. — Стана. — Благодаря за кафето.

На улицата се спря, измъкна списъка със сбирките на анонимните алкохолици. След около час и половина имаше събиране в „Палмърстън Плейс“. Не става. Знаеше, че дотогава вече ще е изтървал юздите и вероятно ще се налива в някоя кръчма. Джак Мортън го бе въвел в обществото на анонимните алкохолици, но нищо не се получи. Все пак трябваше да признае, че някои от историите, разказвани там, го впечатлиха.

— Имах проблеми в работата, с жена си, с децата… Имах материални, здравни и всички други възможни проблеми. Разбирах се само с чашката. Защо ли? Ами много просто защо, бях пияница.

Ребус запали цигара и се отправи към къщи.

Отпусна уморено тяло във фотьойла и се замисли за Рона. Споделяли бяха толкова много през дългия низ от години, прекарани заедно. А после всичко се стопи като дим. Избрал бе работата си пред семейството, а за това нямаше прошка. За последен път се срещнаха в Лондон: тя демонстрираше новия си живот там, както странстващ рицар — бронята си. Никой не го беше предупредил за Джаки Плат. Телефонът му иззвъня и той го вдигна бързо от пода.

— Ребус.

— Бил Прайд. — Развълнуван глас: страхотно постижение за Прайд.

— Какво стана?

— Тъмнозелен „Роувър“-600! Открадната е вчера горе-долу час преди удара.

— Откъде?

— От платения паркинг на „Джордж Стрийт“.

— Мнение?

— Съветът ми е: не се блокирай само с една от куп други възможности. Сега поне имаме номера и описанието на колата. Собственикът е съобщил за кражбата в седем без двайсет снощи. Още не сме я открили, но натиснах педала и чакам резултати.

— Дай ми регистрацията.

Прайд му продиктува буквите и цифрите. Ребус благодари и затвори телефона. Мислеше за Дани Симпсън, изритан като торба с боклук на улицата пред „Царството на магията“ почти едновременно с удара срещу Сами. Съвпадение ли беше? Или двойно съобщение: и за Телфорд, и за Ребус? В рамката автоматично се намести Големия Гер Кафърти. Обади се в болницата, казаха му, че няма промяна. Край леглото на Сами седеше Фарлоу. Сестрата го осведоми, че работел на портативния си компютър.

Ребус затвори очи и пред него са завъртяха бавно спомени от израстването на Сами — серия от несвързани една с друга картини. В този период не беше плътно до нея. В неговата представа детството и юношеството й бе като нарязана, а после набързо слепена филмова лента. Опита се да не мисли за ада, който бе преживяла в ръцете на Гордън Рийв.

Добри хора вършеха лоши неща, лоши хора вършеха добрини. Напразно се опитваше да ги раздели на две ясно разграничени групи. Зад стиснатите му клепачи се завъртяха Кандис — Томи Телфорд — Розовия. А над всичко се издигаше Градът. Единбург, сърцето на Шотландия. Замарширува дълга редица от хора, които просто си гледаха работата, и той им се поклони. Те владееха, те разбираха неща, останали тайна за него. А в детството си смяташе, че знае всичко — всичко! Но всяка отминаваща година отнасяше със себе си и някоя от илюзиите му. Човек можеше да е сигурен само в онова, което се ражда и живее в главата му — а дори и то можеше да го подведе. „Не познавам дори себе си“ — мислеше той. Как тогава да се надява, че един ден ще опознае Сами?

Всяка година натрупваше нови и нови съмнения и той знаеше все по-малко и по-малко.

Замисли се за „Окс“. Продължаваше да ходи редовно там, макар и заради една кола и чаша кафе. Кръчма като „Окс“ предлагаше разбиране и подслон, не само напитки и възможност да се налееш до козирката. Погледна часовника си: имаше време. Само две уискита и бира, за да си прости греховете поне до сутринта.

Телефонът пак го призова.

— Здравей, Джон.

Ребус се отпусна с усмивка във фотьойла.

— Джак, да не би да четеш греховни помисли от разстояние?