Иън Ранкин
Врагът на моя враг (15)

12.

Ребус седеше в шефския офис. Стрелките на часовника му показваха девет и петнайсет: не бе спал и час. Висял беше в болницата през нощта: оперираха Сами, говореха нещо за наличие на съсирек кръв. Тя бе все още в безсъзнание, все още в „критично състояние“. Обадил се беше на Рона в Лондон и тя му каза, че взема първия влак за Единбург. Дал й бе номера на мобифона, за да му се обади веднага щом пристигне. Тя го заля с порой въпроси… в гласа й се блъскаше отчаяно набъбващ поток от сълзи. Затърси някаква все още блещукаща останка от чувство към нея у себе си, но се спъваше само в студената пепел на забравата. Ричард и Линда Томпсън: „Изсушени и умрели.“

Обади се и на Майки и той обеща да прескочи до болницата по някое време днес. Толкова за семейството. Имаше и други хора, на които би могъл да се обади: например Пейшънс, с която имаше интимни отношения известно време… и освен това хазяйка на Сами, преди тя да се премести и да заживее самостоятелно. Не го стори. Знаеше, че сутринта ще се обади в офиса на Сами — записа си го в бележника, за да не забрави. И после набра номера на апартамента на Сами и съобщи новината на Нед Фарлоу.

Фарлоу му зададе неочакван въпрос:

— А ти как си? Добре ли си?

Никой друг не се бе сетил за него самия, на никой друг не му беше хрумнало да запита той как е.

Ребус огледа безпомощно празния коридор, опитвайки се да преглътне буцата, внезапно заседнала в гърлото му.

— Не съвсем.

— Идвам веднага.

И двамата прекараха часове наред заедно, отначало без да говорят много. Фарлоу пуши, Ребус му помогна да довърши пакета цигари. Не можеше да се реваншира с уиски — в бутилчицата нямаше и капка, но му купи няколко чаши кафе: Фарлоу бе похарчил всичките си налични пари за такси от Шандън дотук…

— Събуди се, Джон.

Шефът му го разтръскваше леко. Ребус премига, изправи гръб.

— Извинявайте.

Шефът, старши полицейски офицер Уотсън, заобиколи бюрото и отпусна тежко туловище на стола си.

— Дяволски съжалявам за Сами. Не знам какво да кажа, освен… моля се да се оправи, дай Боже.

— Благодаря.

— Искаш ли чаша кафе? — Кафето на Фермера се ползваше с много лоша слава в управлението, но Ребус с радост прие димящата чаша. — Как е тя?

— Все още в безсъзнание.

— И нито следа от колата, така ли?

— Досега поне не.

— Кой работи по проблема?

— Бил Прайд затъркаля топката снощи. Не знам кой я пое от него.

— Сега ще разбера.

Фермерът набра вътрешен номер и зададе въпроса си. Ребус го оглеждаше над ръба на чашата: едър мъж беше шефът, бюрото някак се губеше пред внушителната му фигура. По бузите му се преплитаха тънички червени вени, а косата му напомняше за бразди на добре разорана нива. От бюрото му се смееха деца — снимки на внуците вероятно. Направени бяха в градина с люлка отзад. Едно от децата беше прегърнало плюшено мече. Пак го задави болезнена буца, но и този път се справи с нея.

Фермерът върна слушалката на място.

— Случаят е все още в ръцете на Бил. Май по-добре ще е той да го завърши. Така вероятно ще получим по-бързи резултати.

— Много хубаво от негова страна.

— Ще те държим в течение, сега сигурно искаш да се прибереш вкъщи…

— Не, не искам.

— …или да отидеш до болницата.

Ребус кимна бавно. Да, разбира се — болницата. Но не и точно сега. Първо трябваше да говори с Бил Прайд.

— А междувременно ще пренасоча случаите ти. — Фермерът се залови да драска на лист хартия. — Така, престъпления по време на Втората световна и Телфорд. Работиш ли върху още нещо?

— Бих предпочел, ако вие… искам да кажа… искам да продължа да работя.

Фермерът го погледна, после се отпусна назад с химикалка между пръстите.

— Защо?

Ребус сви рамене.

— Искам да съм ангажиран. — Да, така беше. Освен това не искаше да отстъпва работата си на никой друг. Тя му принадлежеше — беше само негова. И го притежаваше, както той нея.

— Но ще вземеш няколко дни отпуска, нали?

— Ще се справя, знам го. — Срещна погледа на Фермера. — Моля ви.

* * *

Докато пресичаше просторното помещение на отдела, всички ставаха и пристъпваха към него, за да изразят съчувствието си — всички, с едно изключение: Бил Прайд. Той знаеше, че Ребус идва при него.

— Здравей, Бил.

Прайд кимна.

Срещнали се бяха призори в болницата. Нед Фарлоу дремеше на стола и те бяха излезли в коридора, за да не го безпокоят излишно. Сега Прайд изглеждаше по-уморен. Разкопчал беше горното копче на тъмнозелената си риза, костюмът му висеше на него, отпуснат и нагърчен.

— Благодаря ти, че задържа случая. — Но мислеше: „Бих предпочел да го беше поел някой друг, някой по-умен…“ Издърпа стол и седна.

— Няма нищо.

— Някакви новини?

— Двама добри свидетели. Били са при светофарите и са се канели да пресекат улицата.

— Какво казват?

Прайд премисли отговора си. Знаеше, че има работа с баща и ченге.

— Пресичала е, изглежда, по посока на „Минто Стрийт“ или се е отправяла към автобусната спирка.

Ребус поклати глава.

— Тя тръгна пеша за среща с познати на „Гилмор Роуд“. — Така поне бе казала по време на вечерята им в пицарията, извинявайки се, че не може да остане по-дълго с него. Ако бяха изпили по още едно кафе накрая… още едно кафе и сега тя нямаше да е там. Или ако беше приела предложението му да я закара с колата… Когато човек мисли за живота, прави го, възприемайки го като отрязъци от време. А той всъщност беше серия от свързани един с друг моменти, всеки от които можеше да те промени напълно.

— Колата се е движела в южна посока — продължи Прайд. — Изглежда, е пресякла на червено. Поне мотоциклетистите зад нея са на това мнение.

— Смяташ, че е бил пиян, така ли?

Прайд кимна.

— Начинът на шофиране предполага загуба на контрол, но ако е било така, защо не е спрял?

— Описание?

Прайд поклати глава.

— Тъмна кола, спортен тип. Никой не е обърнал внимание на номера.

— Това е доста оживена улица. Трябва да е имало и други коли наоколо.

— Телефонираха двама души. — Прайд запрелиства бележника си. — Нищо от значение, но ще ги разпитам и ще се опитам да измъкна нещо съществено.

— Възможно ли е колата да е открадната? Може би затова е бързал толкова.

— Ще проверя.

— Искам да помогна.

Прайд обмисли предложението му.

— Сигурен ли си?

— Опитай се да ме спреш, Бил.

* * *

— Няма следи — отбеляза Ребус, — изглежда, не е натиснал спирачки нито преди, нито след инцидента.

Стояха на кръстопътя „Минто Стрийт“ — „Нюингтън Роуд“. Пред светофарите фургони и автобуси бяха оформили дълга опашка; пред тях се нижеше гъста върволица пешеходци.

„Би могъл да е всеки един от вас“ — мислеше Ребус. Всеки от тях би могъл да е на мястото на Сами…

— Била е тук някъде — говореше Прайд, посочвайки лентата за автобуси точно до светофарите. Широк път с четири ленти. Не беше пресякла срещу светофарите. Проявила беше небрежност, слязла няколко крачки надолу по „Минто Стрийт“ и после тръгнала да пресича на диагонал. Когато беше дете, я учеха как да пресича улиците. Правилата за пресичане на зелено — бяха й ги набивали неуморно в главата. Ребус се огледа. В горната част на „Минто Стрийт“ се издигаха няколко частни къщи и хотел. На единия ъгъл имаше банка, на другия — филиал на „Ремнънт Кингс“ с кебапчийница в съседство.

— Скоро ще отворят кебапчийницата — обади се Ребус. На третия ъгъл имаше закусвалня. — Както и онова място там. Къде, казваш, е била?

— На лентата за автобуси — повтори търпеливо Прайд. Пресякла е три от лентите, била е само на около метър от безопасността. — Свидетелите твърдят, че в момента на удара е била близо до бордюра. Вероятно е бил пиян и е изгубил за миг контрол върху колата. — Прайд кимна към банката с два улични телефона отпред. — Свидетелите са се обадили оттам. — На стената зад телефоните бе залепен афиш: широко ухилен маниак, сграбчил волан. Текстът гласеше: „Толкова много пешеходци, а нямам време!“ Компютърна игра.

— Лесно би могъл да я избегне, ако бе поискал — прошепна Ребус.

— Добре ли си? Наблизо има кафене, ако искаш да се отбием.

— Добре съм, Бил, спокойно. — Огледа се отново, пое дълбоко дъх. — Изглежда, има офиси зад закусвалнята, но по това време едва ли някой е бил там. Над „Ремнънт Кингс“ и банката обаче има апартаменти.

— Искаш да говориш с хората в тях ли?

— Както и с тези в закусвалнята и кебапчийницата. Ти поеми хотела и къщите. Ще се срещнем тук след половин час.

Ребус не пропусна никого, говори с всички, на които попадна. В закусвалнята беше застъпила нова смяна, но управителят му даде телефонните номера на хората от предишната и той говори с всеки един от тях. Никой не бе видял, нито чул нещо. Кебапчийницата беше затворена, но когато Ребус заудря по вратата, отзад излезе жена, триеща ръце в хавлиена кърпа. Притисна картата си на стъклото и тя го пусна. Снощи имали много клиенти. Не видяла катастрофата — точно така го нарече: „катастрофата“. А и точно това си беше, думата легна на място едва когато тя я произнесе. Елвис Костело: „Ще стават катастрофи.“ Следващият ред не беше ли всъщност: „Само удар и бягство“?

— Не — говореше жената, — тълпата привлече вниманието ми. Е, не бяха повече от четири-пет души, но забелязах, че се бяха струпали около нещо. А после дойде линейка. Ще се оправи ли?

Ребус разпозна погледа, не го виждаше за пръв път. Той почти искаше смъртта на жертвата — тогава щеше да има добра историйка за разказване.

— В болница е — отговори той. Едва издържаше присъствието й.

— Е, да, но във вестника пише, че е в кома.

— Кой вестник?

Донесе му първото издание на днешния брой на „Ивнинг Нюс“. На една от вътрешните страници имаше кратък параграф със заглавие: „Жертва на кома след удар с кола и бягство“.

Не беше кома. Тя бе само в безсъзнание и това е. Но Ребус беше благодарен за параграфа. Може би някой ще го прочете и ще се обади. Може би чувството за вина ще натежи. Може би в колата е имало още някой… Трудно се пазят тайни, обикновено ги споделяш с някого.

Пробва „Ремнънт Кингс“, но удари на камък: по време на произшествието вече били затворили. Заизкачва стълбите към апартаментите отгоре. В първия от тях нямаше никой. Надраска набързо кратко съобщение на гърба на визитка и я пусна в пощенската кутия, после преписа името на нея в бележника си. Ако никой не се обади, той ще ги потърси. Втората врата отвори младеж: тъмни очила а ла Бъди Холи, белези от акне около устата. Личеше си отдалеко, че все още не бе надраснал напълно ъгловатото несръчно юношество. Изгледа го с недоверчив израз, отмятайки гъст черен кичур от очите си. Ребус се представи. Момчето пак вдигна ръка към косата си, метна бърз поглед назад.

— Тук ли живеете? — започна ритуала Ребус.

— М-м-м, да. Под наем съм.

— На вратата няма имена. Има ли още някой сега в апартамента?

— Не.

— Всички ли сте студенти?

Младежът кимна. Ребус запита за името му.

— Роб. Робърт Рентън. За какво става въпрос?

— Снощи на улицата е станала катастрофа. Ударили са човек и са избягали. — Безброй пъти се бе оказвал в същото положение: от врата на врата бе съобщавал за чуждото нещастие, за нечий внезапно променен живот. Не се беше обаждал в болницата вече час. Имаха номера на мобифона му, увериха го, че ще го потърсят веднага, ако има нещо ново. Така ще е по-лесно, убеждаваха го те. По-лесно за тях, да, но не и за него!

— О, да, видях я — стресна го отговорът на Рентън. Ребус премига.

— Видяхте ли я?

Рентън кимаше, кичури коса паднаха върху очите му.

— От прозореца. Точно сменях компакт-диска и…

— Може ли да вляза за минутка? Искам да погледна през прозореца ви и да преценя видимостта.

Рентън наду бузи със задържан въздух, после го издиша шумно.

— Ами, предполагам…

Ребус влезе.

Всекидневната бе сравнително подредена. Рентън прекоси стаята към стойката за уредбата между двата прозореца.

— Поставях нов компакт-диск и погледнах през прозореца. Оттук се вижда автобусната спирка и се питах дали ще мога да зърна Джейн на слизане от автобуса. — Пауза. — Джейн е приятелката на Ерик.

Думите му се плъзгаха по Ребус, без да стигнат до него. Гледаше втренчено улицата, по която бе вървяла Сами.

— Разкажете ми какво видяхте.

— Онова момиче пресичаше. Изглеждаше симпатична… поне така си помислих тогава. После колата прелетя на червено, кривна и я отпрати във въздуха.

Ребус затвори за секунда очи.

— Прелетя поне три метра, удари се в оня жив плет ей там, отскочи и се просна на тротоара. После вече не помръдна.

Ребус отвори очи. Стоеше до прозореца, Рентън бе зад лявото му рамо. Под тях хората пресичаха улицата, тъпчеха мястото, където бе блъсната Сами, мястото, където бе паднала и не мръднала повече. Сипеха пепел от цигарите си върху тротоара, където бе лежала на границата между живота и смъртта.

— Не видяхте шофьора, нали?

— Как да го видя оттук?

— Имаше ли и други хора в колата?

— Не знам.

„Носи очила — мислеше Ребус. — Колко надеждни могат да бъдат показанията му?“

— Когато видяхте станалото, не изтичахте ли долу?

— Защо? Не съм студент по медицина, художник съм. — Той кимна към статива в ъгъла и Ребус едва сега забеляза полицата с бои и четки. — Някой изтича до уличния телефон, нямаше да остане дълго там, щяха да й помогнат.

Ребус кимна.

— Сам ли беше?

— Другите бяха в кухнята. — Рентън замълча за миг. — Знам какво мислите. — Ребус силно се съмняваше. — Смятате, че щом нося очила, сигурно не съм видял точно какво е станало. Но той определено кривна към нея. Разбирате какво искам да кажа, нали? Направи го нарочно. Искам да кажа, целеше я. — Той кимна убедено на себе си.

— Целеше ли я?

Рентън имитира с ръка плъзгане на кола, напускаща първоначално поет курс и преминаваща внезапно на друг.

— Той се понесе право към нея.

— Шофьорът не загуби контрол над колата, така ли?

— Тогава промяната на посоката би била много по-рязка, не съм ли прав?

— Какъв цвят беше?

— Колата ли? Тъмнозелен.

— А марката?

Рентън сви рамене.

— Не разбирам нищо от марки на коли. Но ще ви предложа нещо.

— Какво?

Рентън сне очилата си и се залови да ги бърше.

— Защо да не ви нарисувам набързо една скица? Премести статива до прозорците и се залови за работа. Ребус отиде в коридора и се обади на болницата. Не ги изненада.

— Не, за съжаление няма промяна. В момента има двама посетители.

Майки и Рона. Ребус набра мобифона на Прайд.

— Обаждам се от апартамент над „Ремнънт Кингс“. Намерих свидетел.

— Така ли?

— Видял е всичко. При това е студент в Художествената академия.

— Е, и?

— Хайде, Бил. Искаш ли да ти го нарисува?

— Аха — загря най-сетне Прайд.