Иън Ранкин
Врагът на моя враг (31)

28.

Сутринта се обади в болницата по телефона, осведоми се за състоянието на Сами и помоли да я преместят в друга стая.

— Как е Дани Симпсън?

— Извинявам се, вие от семейството му ли сте?

Което беше достатъчно информативно. Представи се и запита кога е станало.

— През нощта — отговори сестрата.

Когато защитните сили на организма са най-слаби: в часовете на смъртта. Ребус позвъни на майката и се представи отново.

— Моите съболезнования… Кога ще е погребението?

— Ще присъства само семейството… и без цветя. Събираме суми за дарение на благотворително заведение. Някои хора имат добро мнение за Дани.

— Сигурно е така.

Ребус взе адреса на „заведението“ — общежитие за болни от СПИН: майката на Дани не намери сили да произнесе думата. Приключи разговора, намери плик, постави в него десет лири и бележка: „В памет на Дани Симпсън.“ Замисли се дали да се подложи на изследване. Телефонът му остро иззвъня.

— Ало?

Статичен шум, работещ двигател: телефон в лека кола в движение, и то с голяма скорост.

— Това поставя полицейския тормоз на ново ниво. — Телфорд.

— Какво имаш предвид?

— Дани Симпсън е мъртъв едва от шест часа и ти въртиш шайба на майка му.

— Откъде знаеш?

— Бях там. Поднасях съболезнования.

— Телефонирах по същата причина. Не смяташ ли, че поставяш комплексите си за полицейски тормоз на нови нива?

— Да бе — ще кажеш, че и Кафърти не е запретнал ръкави да ме смаже.

— Твърди, че няма нищо общо със станалото в Пейсли.

— Басирам се, че си вярвал във феи като дете.

— И сега вярвам.

— Добрите феи няма да ти помогнат, ако заставаш до Кафърти.

— Заплашваш ли ме? Не ми отговаряй: Таравич е в колата с теб, нали? — Тишина. „Бинго!“ — помисли Ребус. — Смяташ, че Таравич ще те уважава, защото си разрешаваш да плюеш по ченгета, така ли? Той не изпитва никакво уважение към тебе — погледни само как развява Кандис в лицето ти.

В слушалката се изля смес от лекомислие и бяс.

— Хей, Ребус, вие двамата с Кандис в оня хотел — усладила ти се е май, а? Джейк твърди, че е страхотно парче. — Смях отзад: господин Розовия, който — според Кандис — никога не я бе докосвал. Празно перчене: Телфорд и Таравич и игричките между тях — за съжаление те си играеха и със света наоколо.

Ребус намери точния тон.

— Опитах се да й помогна. Ако тя е прекалено глупава, за да го разбере, то си заслужава такива като теб и Таравич. — Внушаваше им, че е загубил интерес към Кандис. — Между впрочем Таравич ти я измъкна от ръцете без проблеми. — Атакуваше, търсеше пролуки в тандема Телфорд-Таравич.

Настъпи тишина.

— А какво, ако Кафърти действително не е зад случката в Пейсли?

— Били са неговите хора.

— Излезли от контрол.

— Ако той не може да ги контролира, това си е негов проблем. Той е нищо, Ребус, свършен е.

Ребус замълча, вслушан в заглушения разговор между двамата в колата. Пак гласът на Телфорд.

— Господин Таравич иска да каже нещо.

— Ребус? Смятах, че сме цивилизовани хора.

— В какъв смисъл?

— Когато се срещнахме в Нюкасъл… Смятах, че сме се разбрали — или съм сгрешил, така ли?

Напомняше му само загатнатото споразумение: остави Телфорд на мира, скъсай с Кафърти, и Кандис и синът й ще бъдат в безопасност. Какво искаше Таравич?

— Спазих моята част от споразумението.

Пресилен смях.

— Знаеш ли какво означава Пейсли?

— Какво?

— Началото на края на Морис Джералд Кафърти.

— Обзалагам се, че ще изпратиш цветя на гроба. Мъртви цветя.

* * *

Ребус влезе в управлението в Сейнт Ленард, седна пред компютъра си и поиска сведения за Кърлежа.

Уилям Андрю Колтън — голям файл. Ребус реши да поиска папките и написа молба в този смисъл. Позвъняване от портала: безименен посетител, според описанието — Невестулката.

Ребус слезе на портала.

Невестулката беше отвън с цигара в уста. Облечен бе в зелено непромокаемо яке — и двата джоба бяха скъсани. Ушанка със спуснати наушници предпазваше ушите му от вятъра.

— Хайде да повървим — предложи Ребус. Невестулката се приспособи към ритъма на стъпките му. Заскитаха през квартал с нови апартаменти, които се надуваха със сателитни антени и прозорци, измъкнати сякаш от кутии „Лего“. Зад тях се издигаха заплашително скалите на „Солсбъри Крейгс“. — Не се безпокой, не съм в настроение да се правя на алпинист.

— А аз съм в настроение за топла, задимена кръчма — промърмори Невестулката и тикна брадичка зад вдигнатата яка на якето.

— Някакви новини за дъщеря ми?

— Близко сме, казах ти вече.

— Колко близко?

Невестулката обмисли отговора си.

— Имаме касетите от касетофона на колата, човека, който ги е продал. Той твърди, че ги е получил от друг.

— А той е…

Хитра усмивчица: Невестулката знаеше, че контролира Ребус и може да разтяга нещата колкото поиска.

— Скоро ще се срещнеш с него.

— Дори и така да е… Казваш, че касетите са измъкнати от колата, след като е била изоставена, така ли?

Невестулката клатеше глава.

— Не е точно така.

— Как е тогава? — Искаше му се да срита мъчителя си на тротоара и да заудря главата му в плочките.

— Дай ни още ден или два и ще имаме всички отговори на въпросите ти. — Вятърът злобно хвърли шепа пясък срещу тях и те обърнаха глави. Ребус забеляза едър мъжага да се мотае на около петдесет метра зад тях.

— Спокойно — обади се Невестулката. — Той е с мен.

— Страх те е, а?

— След Пейсли Телфорд е наточил зъби за кръвта ни.

— Какво знаеш за Пейсли?

Очите на Невестулката се превърнаха в тесни прорези.

— Нищо.

— Нищо ли? Кафърти започва да подозира собствените си хора в самодейност. — Невестулката поклати глава под втренчения поглед на Ребус.

— Първо и преди всичко не зная нищо за това.

— Кой е първият човек на шефа ти?

— Питай Кафърти. — Невестулката се оглеждаше, даваше вид на човек, отегчен от разговора. Даде сигнал на дебелия врат отзад, който го препредаде по-нататък. Секунди по-късно до тях спря новичък яркочервен ягуар с шофьор, който явно се измъчваше от седящата работа; картината се допълваше от кожена тапицерия с кремав цвят. Мутрата отзад се впусна напред, за да отвори вратата за Невестулката.

— Ти си първият му човек — констатира Ребус. Невестулката: очите и ушите на Кафърти по улиците; дребосъкът с вечно размъкнатите, окъсани дрехи на напълно пропаднал човек. Невестулката дирижираше шоуто. Всички лейтенанти на различни постове, всички, направени по поръчка костюми… колективът, който (според полицейските доклади) управляваше царството на Кафърти в отсъствие на главния бос… всички до един бяха само фасада — димна завеса. Гърбушкото с развалени зъби и вечно тъп бръснач беше истинският заместник на боса.

Ребус не успя да се сдържи и се разсмя. Охраната се вмъкна на мястото на пътника отпред едва след като се увери, че шефът му се е разположил удобно на задната седалка. Ребус почука по стъклото и Невестулката го смъкна.

— Не се ли опитваш да измъкнеш бутилката от ръцете му?

— Господин Кафърти е напълно сигурен в мен. Той знае, че ще бъда почтен с него.

— А Телфорд?

Невестулката се втренчи в него.

— Телфорд не ме интересува.

— Кой те интересува тогава?

Но стъклото на прозореца запълзя нагоре и Невестулката — Кафърти го бе нарекъл Джефри — обърна лице настрани, изхвърляйки Ребус от главата си.

Ребус остана на тротоара, докато колата се скри от погледа му. Дали Кафърти не грешеше драстично, поверявайки командата на Невестулката? Или най-добрите му мъже чисто и просто бяха преминали на другата страна на барикадата?

Или Невестулката беше действително толкова хитър, умен и зъл като животното, чието име носеше?

* * *

Върна се в управлението и потърси Бил Прайд. Той засвива рамене много преди да стигне до бюрото му.

— Съжалявам, Джон, нямам новини за теб.

— Съвсем никакви ли? Какво ще кажеш за откраднатите касети? — Прайд поклати глава. — Странно, току-що говорих с някого, който ме осведоми, че знае кой ги е продал и от кого ги е взел.

Прайд се облегна назад.

— Чудех се защо не ме преследваш за новини, не идваш всеки ден тук. Оказа се, че си наел частен детектив, прав ли съм? — Лицето му бързо почервеняваше. — Смъкна ми се кожата от работа по тоя случай, Джон, знаеш, че го правя. Излиза, че ми нямаш никакво доверие.

— Не е вярно, Бил. — Ребус изведнъж премина от атака в защита.

— Кого си наел, Джон?

— Само хора от улицата.

— Както се разбира, хора с добри връзки. — Той замълча за миг. — За престъпници ли говорим?

— Дъщеря ми е в кома, Бил.

— Знам. А сега отговори на въпроса ми!

Другите наоколо вече се бяха вторачили в тях. Ребус намали глас.

— Само няколко от моите доносници.

— Искам имена.

— Хайде, Бил…

Прайд впи пръст в бюрото си.

— През последните няколко дни реших, че си загубил интерес към случая. Смятах, че — може би — не желаеш да се стигне до отговор. — Замисли се. — Не би отишъл при Телфорд. Кафърти тогава. — Очите му се разшириха. — Прав ли съм?

Ребус обърна глава настрани.

— Господи, Джон… Каква е сделката? Той ти подава на тепсия шофьора, ти му подаваш — какво?

— Не е така.

— Не мога да повярвам, че си се доверил на Кафърти. Ти го вкара в кафеза, за Бога!

— Не е въпрос на доверие.

Но Прайд клатеше глава.

— Има една граница, която не трябва да се пресича.

— Ела на себе си, Бил. Няма такава граница. — Ребус разпери ръце. — Ако я има, покажи ми я.

Прайд почука чело.

— Тя е тук, горе.

— В такъв случай е въображаема.

— Наистина ли го приемаш така?

Ребус потърси отговор, отпусна се на бюрото, прокара ръка през косата си. Спомни се нещо, казано от Линц веднъж: „Когато загубим вяра в Бога, губим вяра във всичко… вярваме на всичко.“

— Джон? — извика някой. — Търсят те на телефона.

Ребус се вторачи в Прайд.

— Ще довършим по-късно. — Отиде до друго бюро и прие обаждането. — Ребус на телефона.

— Обажда се Боби. — Боби Хоган.

— Какво мога да сторя за теб, Боби?

— Като начало можеш да ми помогнеш да изръся от гърба си оня задник от Специалния отдел.

— Абърнети ли?

— Не ме оставя на мира.

— Загрява телефона ти, така ли?

— Господи, Джон, добре ли си с ушите? Той е тук!

— Кога се довлече?

— Никога не си е отивал.

— Останах с впечатление, че…

— И ме усуква на всички посоки! Говори, че те познава от миналото, така че защо не поговориш с него?

— В Лийтс ли си?

— А къде другаде може да съм, по дяволите?

— Там съм след двайсетина минути.

* * *

— Така ме подлуди, че отидох при шефа си, а това е огромно изключение за мен. — Боби Хоган пиеше кафето си с такъв израз на отвращение, като че ли бе лекарство за интравенозно инжектиране. — Горното копче на ризата му бе разкопчано, връзката — разхлабена. — Само че — продължи той, — неговият шеф е говорил с моя шеф и разговорът завърши с „Работете заедно и…“ още нещо.

— Какво нещо?

— Забранено ми беше да казвам на когото и да било, че е още тук.

— Благодаря ти, приятелю. Какво прави той всъщност?

— Питай какво не прави! Настоява да присъства на всички разпити. Иска копия от записите на касета и разпечатки. Иска да следи всички писмени доклади по случая, иска да знае какви са плановете ми, какво съм ял на закуска.

— Не смятам, че е успял да бъде полезен по някакъв начин, прав ли съм?

Погледът на Хоган беше повече от красноречив.

— Нямам нищо против интереса му към случая, но поведението му граничи с целенасочено и резултатно поставяне на прът в колелата. Той постепенно забавя темпото на разследването — като че ли целта му е да го натика в девета глуха!

— Може би точно този е планът му.

Хоган вдигна мрачен поглед от ръба на чашата си.

— Не разбирам.

— Както и аз. Слушай, ако наистина пречи, както каза, защо не му спретнем едно шоу и да видим как ще реагира?

— Какъв тип шоу?

— Кога ще се появи на хоризонта?

Хоган хвърли поглед на часовника си.

— След около половин час. Тогава спирам работата си за деня и му давам подробен отчет.

— Половин час ще стигне. Може да използвам телефона ти, нали?