Иън Ранкин
Врагът на моя враг (22)

19.

Ребус се върна в Сейнт Ленард, установи, че там всичко върви добре и в негово отсъствие и се отправи към болницата с тениската на доктор Морисън в найлонова торбичка. В стаята на Сами бе поставено трето легло, в което лежеше старица. Макар и в съзнание, тя се взираше с неподвижен поглед в тавана. Рона седеше до леглото на Сами с книга в ръка.

Ребус погали леко дъщеря си по косата.

— Как е тя?

— Без промяна.

— Смятат ли да правят други изследвания?

— Като че ли не.

— Така ли ще я зарежат? Така ли ще остане?

Примъкна стол и се отпусна на него. Това бдение край леглото на Сами беше се превърнало в нещо като ритуал. Тук се усещаше почти… идваше му наум думата „уютно“. Стисна ръката на Рона, поседя почти мълчаливо двайсетина минути и тръгна да търси Кирстин Мийд.

* * *

Намери я в офиса й в катедрата по френска филология: проверяваше писмени работи. Седеше на голямо бюро до прозореца, но когато го видя, се премести до масичката за сервиране на кафе, около която бяха наредени половин дузина столове.

— Седни — покани го тя и Ребус я послуша.

— Получих съобщението ти — уведоми я той.

— Това вече едва ли има някакво значение, нали? Човекът е мъртъв.

— Знам, че си говорила с него, Кирстин.

Тя го погледна.

— Моля?

— Чакала си го пред дома му. Добре ли си поприказвахте?

Бузите й пламнаха. Тя кръстоса крака, придърпа ненужно ръба на полата си към коленете.

— Да — призна тя най-сетне. — Ходих до дома му.

— Защо?

— Защото исках да го видя отблизо. — Погледна го предизвикателно. — Реших, че може би ще прочета истината на лицето му… ще ми я подскаже изразът в очите му. Или — кой знае? — нещо в тона на гласа му.

— Успя ли?

Тя поклати глава.

— Не открих прозорче към душата му.

— Какво му каза?

— Представих му се.

— И той?

Тя кръстоса ръце на гърди.

— „Скъпа мадам, бихте ли била така добра да се изпарите?“

— Беше ли достатъчно добра?

— Да. Защото в този момент разбрах нещо съществено, което нямаше нищо общо с въпроса за истинската му самоличност. Нещо друго.

— Какво?

— Че е на края на силите си. — Тя кимаше замислено. — Стигнал беше предела. — Пак го погледна. — Усетих, че вече бе способен на всичко.

* * *

Наблюдението на „Флинт Стрийт“ се беше провеждало открито и тук беше проблемът. Нуждаеха се от операция под дълбоко прикритие. Ребус реши да пообиколи района.

Жилищният блок срещу кафенето на Телфорд и залата с игрите имаше само една врата. Заключена беше и Ребус натисна наслука един от звънците — на него беше изписано името Хедърингтън. Почака, после пак го натисна. В микрофона прозвуча глас на възрастна жена:

— Кой звъни?

— Госпожа Хедърингтън? Детектив-инспектор Ребус от отдела за борба с престъпността — отговарям за вашия район. Може ли да поговорим за охраната на блока? Наоколо станаха няколко кражби с взлом и жертвите са все възрастни хора.

— Какъв ужас! Бихте ли се качил при мен?

— На кой етаж?

— Първият.

Вратата забръмча и Ребус я отвори.

Госпожа Хедърингтън се оказа дребна и крехка на вид жена, но с ясни очи и сигурни движения. Тя го очакваше на прага на малък, добре поддържан апартамент. Всекидневната се отопляваше от електрическа печка с два реотана. Ребус се приближи до прозореца: „Царството на магията“ беше точно срещу него. Съвършено място за наблюдение. Престори се, че проверява прозорците.

— Изглеждат наред. Винаги ли са затворени така?

— Открехвам ги малко през лятото и когато ги мия. След това обаче винаги ги обезопасявам.

— Предупреждавам ви официално за нещо много важно и ви моля да не го забравяте. Идват разни хора, звънят, представят се за такива или онакива. В такива случаи винаги изисквайте личната им карта и не отваряйте, докато не сте сигурна с кого имате работа.

— Но как да го направя със заключена врата?

— Да си пускат личната карта в пощенската кутия.

— А вашата лична карта? Не сте ми я показал.

Ребус се усмихна.

— Правилно. — Показа й я. — Понякога човек не може да познае фалшификата. Ако не сте сигурна кой е насреща ви, не отключвайте вратата и повикайте полиция. — Огледа се. — Имате телефон, нали?

— В спалнята е.

— Има ли прозорци там?

— Да.

— Може ли да погледна?

И прозорецът на спалнята бе обърнат към „Флинт Стрийт“. Върху тоалетката бяха пръснати туристически брошури, а до вратата се бе кротнал малък куфар.

— Ще пътувате ли?

Ако апартаментът е празен, вероятно би могъл да прехвърли хората от екипа тук.

— О, само за няколко дни в края на седмицата.

— Но прекарани на някое интересно място, нали?

— В Холандия. Няма да видя цъфнали лалета, но какво от това? Винаги съм мечтала един ден да отида там. Е, налага се да летя от Инвърнес, неприятно е, но пък е по-евтино. Признавам, доста пътувах, откакто почина съпругът ми.

— Защо не ме вземете като придружител? — Ребус пак й се усмихна добросърдечно. — И този прозорец е наред. Ще огледам вратата, за да преценя дали има възможност за допълнителни ключалки. — Влязоха в тесния коридор.

— Тук сме големи късметлии — подхвърли тя. — Не е имало случай на влизане с взлом или каквото и да било от този сорт. — Нищо чудно, като се вземе предвид, че Томи Телфорд е собственикът. — А и този алармен бутон си върши работата. — Ребус се вторачи в стената до входната врата. Голям червен бутон. Забелязал го беше, но реши, че е за стълбищното осветление или нещо подобно. — Трябва да го натискам при всяко посещение, без значение чие.

— Натиснахте ли го, когато… — Ребус отвори вратата и се озова пред две яки горили.

— О, да — изчурулика госпожа Хедърингтън. — Винаги го правя.

* * *

Доста учтиви бяха, като се вземе предвид професията им на биячи. Ребус се легитимира и обясни защо е тук. Не забрави да ги попита кои са и те го информираха, че са „представители на собственика на сградата“. Познаваше ги добре: Кени Хустън и Али Корнуел. Хустън, по-грозният от двамата, отговаряше за портиерите на Телфорд, а Корнуел с впечатляващия си обем на борец тежка категория беше просто един от биячите. Шоуто бе проведено с чувство за хумор и добро разположение на духа и от двете страни. Придружиха го до изхода. Томи Телфорд стоеше на другата страна на улицата и клатеше показалец. Някакъв минувач го закри от Ребус — в следващия миг той го разпозна, но беше вече твърде късно. Отвори уста да закрещи, после видя Телфорд да отпуска глава, вдигайки ръце към лицето си. Пищеше неистово.

Ребус пресече пътя тичешком, обърна рязко минувача към себе си: Нед Фарлоу. От ръката му се изплъзна бутилка. Хората на Телфорд ги заобиколиха, но Ребус стискаше твърдо ръката на Фарлоу над лакътя.

— Арестувам този човек — обяви той. — Той е мой, ясно ли е?

Срещу него се зъбеха поне една дузина изкривени от ярост и безсилие мутри. Томи Телфорд бе паднал на колене.

— Закарайте шефа си в болница — нареди по-спокойно Ребус. — Аз ще отведа тоя в управлението…

* * *

Нед Фарлоу седеше с доволна физиономия в една от килиите: сини стени, мръсно кафяво близо до тоалетната.

— Киселина, така ли? — Ребус крачеше напред-назад в килията. — Киселина, казваш? Това твое разследване трябва да те е побъркало!

— Той го заслужава.

Ребус го изгледа гневно.

— Нямаш представа какво направи преди малко!

— Знам точно какво направих.

— Той ще те убие.

Фарлоу сви рамене, демонстрирайки пълно безразличие.

— Арестуван ли съм?

— Моли се за това, синко. Искам да стоиш настрани, за да останеш жив. Ако не се бях случил там. — Но не искаше дори да мисли за това. Погледна Фарлоу. Гледаше любовника на Сами, който току-що бе провел напълно безполезна фронтална атака срещу Телфорд.

Сега Ребус трябваше да удвои усилията си — иначе Нед Фарлоу ще увеличи труповете в моргата. Не искаше светът да посрещне Сами с такава новина, когато тя се върне в него.

* * *

Потегли с колата към „Флинт Стрийт“, паркира настрани от нея и продължи пеша. Телфорд владееше мястото: по този въпрос нямаше две мнения. Не напразно беше давал апартаментите си под наем само на възрастни хора: така бе осигурил пълен контрол над тях. Запита се дали Кафърти при същите обстоятелства щеше да се сети за алармен бутон. Вероятно не. Кафърти не бе тъп, но действаше главно по инстинкт. Томи Телфорд едва ли би направил нещо без предварително планиране и подготовка.

Наблюдаваше „Флинт Стрийт“, търсеше слабо място във веригата около Телфорд. Вися десетина минути, превърна се почти в ледена шушулка и едва тогава се сети за по-добро решение на проблема. Свърза се по мобифона с една от градските таксиметрови фирми. Представи се и запита дали Хенри Уилсън е на смяна. Да, на смяна беше. Ребус помоли дежурната да го свърже с Хенри. Просто и лесно.

Уилсън се появи десет минути по-късно. От време на време пиеше в „Окс“: как съчетаваше любовта си към чашката с професията на таксиметров шофьор не беше много ясно, но това си бе негов проблем. За щастие Ребус обикновено откликваше навреме на вика му за помощ и оглаждаше нещата. Уилсън му дължеше безброй услуги. Той беше висок, едър мъж с късо подстригана черна коса и дълга черна брада. Червендалесто лице и карирани ризи. Ребус го наричаше за себе си „Дърваря“.

— Нуждаеш се от превоз, така ли? — запита Уилсън, когато Ребус се настани до него.

— Първо се нуждая от затопляне. — Уилсън наду отоплението. — И второ, искам да използвам таксито ти за прикритие.

— Искаш да остана тук ли?

— Да.

— А машинката да цъка, а?

— Хенри, имаш проблем с двигателя. Таксито ти е извън играта до края на следобеда.

— Спестявам за Коледа — заоплаква се Дърваря, но Ребус му затвори устата със строг поглед, нетърпящ възражения. Едрият мъж въздъхна примирено и вдигна вестник от седалката. — Помогни ми поне да избера няколко победителя. — Запрелиства страниците с надбягванията.

Престояха повече от час в края на „Флинт Стрийт“ с Ребус на предната седалка. Той разсъждаваше така: паркирано такси с пътник отзад събужда подозрения. Такси с двама отпред отваря разни възможности: човек може да помисли, че си почиват или са в края на смяната — двама таксиметрови шофьори си разменят лафове и съдържанието на термос чай.

Ребус отпи от чашата и потръпна: Уилсън сигурно е сипвал захар направо от захарницата в тоя термос!

— Обичам сладкото — оправда се той. На скута му лежеше отворен пакет пържени картофки с дъх на чесън.

Най-сетне в улицата влязоха два „Рейндж Роувъра“. Зад волана на първия седеше Хадоу, счетоводителят и касиерът на Телфорд. Хадоу слезе и потъна в „Царството на магията“. На мястото на пътника се мъдреше огромно, жълто плюшено мече. Хадоу излезе, повел Телфорд със себе си. Ръцете на Телфорд бяха бинтовани, а лицето — покрито с парчета марля: създаваше се впечатление, че се е накълцал при бръснене. Явно беше обаче, че няма намерение такава дреболия като някакво си нападение с киселина да попречи на бизнеса му. Хадоу задържа задната врата, докато Телфорд се намъкна вътре.

— Настъпи нашият час, Хенри — обади се Ребус. — Ще следваш онези два „Рейндж Роувъра“. Дръж се колкото е възможно по-далеч от тях. Те са толкова високо над земята, че ще можем да ги виждаме добре над всичко, по-ниско от автобус на два етажа.

И двата „Рейндж Роувъра“ напуснаха „Флинт Стрийт“. Трима от „войниците“ на Телфорд се бяха разположили във втората кола: Ребус разпозна Хубавеца. Другите двама, изглежда, бяха ново попълнение на бойните редици. Добре облечени, добре подстригани. Стопроцентови бизнесмени.

Конвоят се отправи към центъра и спря пред хотел. Телфорд размени няколко думи с хората си, но влезе сам в него. Колите останаха отпред.

— Ще влизаш ли? — запита Уилсън.

— Ще ме забележат — поклати глава Ребус. Шофьорите на „Роувърите“ бяха излезли от колата, на вид за да изпушат по цигара, но погледите им зорко следяха влизащите и излизащите от хотела.

Двама вероятни клиенти надникнаха в таксито, но Уилсън поклати тъжно глава.

— Тук щях да направя куп пари — промърмори той. Ребус му предложи цигара и той я прие със сърдито изсумтяване.

— Браво! — възкликна Ребус и Уилсън погледна към хотела. Отговорничката на паркинга говореше на Хадоу и Хубавеца с изваден бележник. И двамата почукваха часовниците си, опитваха се да я омаят с мъжки чар. Две жълти линии до бордюра на тротоара: паркирането забранено двайсет и четири часа на денонощие.

Хадоу и Хубавецът вдигнаха примирено ръце, размениха набързо няколко думи и потънаха в „Роувърите“. Хубавецът направи кръгово движение с ръка: изясняваше на другите двама в колата, че само ще обикалят около хотела. Жената не тръгна, докато двете коли не напуснаха терена. Хадоу говореше по мобифона: без съмнение информираше шефа си за най-новите развития.

Интересно, не се опитаха да се наложат на служителката със сила, нито пък направиха опит да я подкупят. Граждани с уважение към закона: друго от правилата на Телфорд. Още една разлика от хората на Кафърти, нито един от тях нямаше да се предаде така бързо.

— Сега ще влезеш ли? — запита Уилсън.

— Няма смисъл, Хенри. Телфорд вече е в нечия спалня или апартамент. Хора като него сключват сделки зад плътно затворени врати.

— Този ли е Томи Телфорд?

— Чувал ли си за него?

— Шофьорите на таксита чуват разни неща. Той иска таксиметровия бизнес на Големия Гер. — Уилсън замълча няколко секунди. — Е, официално Големия Гер няма бизнес, нали знаеш как е.

— А как смята Телфорд да му отнеме бизнеса?

— Като подплаши шофьорите или ги подмами на своя страна.

— А как стои въпросът с твоята компания?

— Почтена, законна и свястна, господин Ребус.

— Телфорд още не се ли е заинтересувал от нея?

— Още не.

— Ето ги, идват.

На улицата се появиха двата „Рейндж Роувъра“. От жената не се виждаше и следа. Няколко минути по-късно от хотела излезе Телфорд заедно с японец с щръкнала коса и яркосин костюм. Носеше чанта за документи, но не изглеждаше като бизнесмен. Може би заради слънчевите очила в късния зимен следобед или заради цигарата в ъгъла на устните. Двамата мъже се настаниха отзад в първата кола. Японецът се наведе напред и дръпна ушите на мечока, подхвърляйки вероятно някаква шега. Но Телфорд, изглежда, бе забравил някъде чувството си за хумор.

— Ще ги следваме ли? — запита проклетият Дървар. Зърна израза на лицето на Ребус и запали двигателя.

Отправяха се на запад от града. Ребус вече се сещаше за крайната цел на пътуването, но искаше да знае откъде ще минат. Оказа се, че почти следват пътя, който преминаха тогава с Кандис. Тя не бе разпознала нищо до Джунипър Грийн, но и нямаше какво да спре погледа й дотам. На „Слейтфорд Роуд“ задната кола даде мигач и спря.

— Какво да правя? — запита Уилсън.

— Мини край тях, отклони се в първата лява пресечка и обърни колата. Ще ги чакаме да минат край нас.

Хадоу беше влязъл в будка за вестници. Разказът на Кандис се повтаряше. Странно е и това, че Телфорд разреши да прекъснат деловото пътуване. И коя е споменатата от Кандис сграда, толкова интересна за Телфорд и компания? Ето я, безименна тухлена сграда. Склад? Имаше куп причини, обясняващи интереса на Томи Телфорд към един склад. Хадоу престоя в магазина три минути по часовник — Ребус го засече педантично. Никой не излезе, следователно забавянето му не се дължи на наличие на опашка. Хадоу се върна в колата и малкият конвой продължи пътя си. Отправиха се към Джунипър Грийн, а оттам — към клуба „Пойнтигам“. Нямаше смисъл да се влачат зад тях: колкото повече се отдалечават от града, толкова по-очевадно ще стане съмнителното присъствие на таксито отзад. Ребус нареди на Хенри да завие и да го откара до бара „Окс“. Преди да потегли, Уилсън смъкна стъклото на прозореца от неговата страна.

— Сега вече квит ли сме? — запита той.

— До следващия път, Хенри. — Ребус влезе в бара. Настани се на висок стол пред бар-плота на фона на дневната телевизионна програма и в компанията на барманката Маргарет и поръча голяма чаша кафе и говеждо, царевичен хляб и червено салатно цвекло.

Ребус мислеше за японския бизнесмен, който изобщо не изглеждаше като такъв. Той като че ли беше изграден изцяло от остри ръбове, лицето му бе сякаш издялано с длето.

Като възстанови сили, Ребус извървя пеша разстоянието от бара до хотела, пусна котва в прекалено скъп бар срещу него и го постави под наблюдение. Уби времето с безценната помощ на мобифона. Преди да изтощи батериите докрай, успя да се обади на Хоган, Бил Прайд, Сайобан Кларк, Рона и Пейшънс и се канеше да говори с някого от управлението на Торфихен, за да научи нещо за оная тухлена сграда на „Слейтфорд Роуд“. Изтекоха два часа и той счупи личния си рекорд за бавно пиене: две кока-коли, по една на час. В бара нямаше много хора и никой не му обръщаше внимание. Музикално оформление: безконечно въртяща се лента. Когато „Рейндж Роувърите“ спряха пред хотела, „Психоубиец“ се изпълняваше за трети път. Телфорд и японецът стиснаха ръце, поклониха се леко един на друг. После Телфорд и хората му очистиха терена.

Ребус излезе от бара, пресече улицата и влезе в хотела точно когато вратите на асансьора се затваряха пред господин Яркосиния. Ребус се отправи към рецепцията, показа картата си.

— Как се казва господинът, който току-що се прибра?

Администраторката трябваше да направи справка.

— Господин Мацумото.

— Първо име?

— Такеши.

— Кога пристигна?

Тя пак провери в дневника.

— Вчера.

— Докога ще стои?

— Още три дни. Вижте, трябва да извикам шефа си…

Ребус поклати глава.

— Не е нужно, благодаря ви. Ще имате ли нещо против да постоя малко във фоайето?

Тя поклати глава и Ребус се отпусна на диван там, осигуряващ му чудесна възможност за наблюдение на рецепцията през двойната стъклена врата. Мацумото беше в града заради сделката с „Пойнтигам“, но Ребус надушваше нещо друго. Според Хю Малахайд за клуба се натискала някаква корпорация, но Мацумото изглеждаше далеко от какъвто и да било законен бизнес. По някое време той се появи на рецепцията в бял костюм, черна, отворена на врата риза, елегантно палто с подплата и колан, вълнен кариран шал и с цигара в уста, която запали извън хотела. Вдигна яката на палтото и закрачи, последван от Ребус. Оставиха зад гърба си повече от километър и половина: Ребус непрекъснато проверяваше дали някой не следва него. Напълно възможно беше Телфорд да пусне кучетата си след Мацумото: в техния свят доверието в партньора е куха дума. Но ако го бе сторил, то трябва да е прибегнал до услугите на Невидимия или на истински виртуози в тази област. Мацумото не се правеше на турист, не се шляеше. Навел глава, за да се защити от студения единбургски вятър, той явно крачеше към определена цел.

Изчезна в някаква сграда и Ребус спря да проучи стъклената врата, зад която се виждаше широко стълбище, покрито с червен килим. Знаеше къде се намира, нямаше нужда от надписа над вратата, съобщаващ на неосведомените: „Казино Морвена“. В неотдавнашното минало негодник на име Топър Хамилтън владееше казиното, а управител му беше някой си Манделсън. Но Хамилтън се оттегли, а Манделсън офейка. Новият собственик беше все още неясна фигура — допреди няколко минути. Сега вече Ребус знаеше с голям процент сигурност, че няма да сгреши, ако зад крещящия надпис постави Телфорд и японския му приятел Мацумото. Огледа се: сред паркираните коли не се виждаха „Рейндж Роувъри“.

— По дяволите! — промърмори си той, блъсна въртящата се врата и заизкачва стълбите срещу нея.

* * *

Фоайето на горния етаж беше работно място на двама бодигарди, които определено се чувстваха доста неудобно в необичайната за тях униформа от черни костюми, бели ризи и папийонки. Единият, слаб и подвижен, осигуряваше скорост и гъвкаво маневриране, другият, борец тежка категория, осигуряваше силата зад скоростта. Ребус изглежда премина бариерата на огледа им и бе пропуснат. Купи чипове за двайсет фунта и влезе в игралната зала.

Някога тя трябва да е била гостна на къща от седемнайсетия век. Два огромни еркерни прозореца с богато украсени корнизи, свързващи най-малко шестметрови кремави стени с пастелно розов таван. Сега тя обслужваше игрални маси, слугите и робите им. Карти, зарове, рулетка — богат избор, няма що. „Домакини“ кръстосваха между масите, приемаха поръчки за алкохол. Беше сравнително тихо: комарджиите приемаха порока си сериозно. Нямаше кой знае колко хора, но клиентите представяха май целите Обединени нации, събрани накуп. Палтото на Мацумото беше изчезнало в гардеробната и белият му костюм се открояваше сред насядалите около рулетката. Ребус се настани между двама мъже на масата с картите, поздравявайки с кимане. Раздаващият картите, уверен в себе си младеж, посрещна новото попълнение с усмивка. Ребус спечели първата ръка. Загуби втората и третата. Спечели четвъртата. Подканващ глас в дясното му ухо:

— Нещо за пиене, господине?

„Домакинята“ се бе навела към него, предлагайки му щедро възможност да надникне в дълбоко изрязаното й деколте.

— Кока с лед и лимон. — Престори се, че я проследява със сластен поглед, но всъщност оглеждаше залата. Седнал беше веднага на масата: не искаше да привлича ненужно внимание — откъде да знае дали някой от хората тук няма да го познае?

Излишно се безпокоеше. Познаваше само Мацумото, който в момента потриваше ръце, преди да прибере чиповете, притиквани към него от крупието. Ребус се закотви за осемнайсет. Раздаващият стигна до двайсет. Никога не бе имал вкус към хазарта. Пробвал беше залагания на футбол, коне, понякога беше опитвал късмета си и на лотария. Но игралните автомати не го интересуваха, нито пък игрите на покер, разигравани понякога в офиса след работа. Открил беше други начини да губи парите си.

Мацумото загуби и произнесе нещо като ругатня, при това прекалено високо за възприетите неписани правила на залата. Мършавата маймуна от двете мутри във фоайето веднага подаде глава от вратата, но Мацумото не се впечатли, а когато господин Мършавият разбра кой нарушава спокойствието, бързо-бързо би отбой. Мацумото се изсмя: английският му може и да беше беден, но той знаеше много добре, че има власт на това място. Заговори на японски, кимайки, търсейки погледите на другите. „Домакиня“ му поднесе голяма чаша с уиски и лед и той й подаде два чипа за бакшиш. Крупието предлагаше на всички около рулетката да направят залаганията си. Мацумото се успокои и се върна към работата в момента.

Поръчката на Ребус се забави и нищо чудно: колата е необичайно питие за тази зала. Спечели две ръце и се почувства малко по-добре. Стана да си вземе питието и другите разбраха, че следва да го изключат от следващото раздаване.

— Откъде сте? — запита той младата жена. — Не мога да определя акцента ви.

— От Украйна.

— Добър английски.

— Благодаря. — Обърна гръб и се отдалечи. Ясно, на разговорите тук не се гледа с добро око. Логично е — те отклоняват овцете за доброволно стригане от ножиците на собствениците.

Украйна ли? Дали и тя не е част от вноса на Таравич? Като Кандис. Внезапно му се изясниха няколко неща. Мацумото се чувстваше тук като у дома си, познаваха го. Персоналът внимаваше с него, следователно имаше власт — имаше Телфорд зад себе си. А последният се стремеше да поддържа доброто му настроение. Е, не постигна кой знае какво след толкова много труд, но пак е нещо.

В залата влезе някой — някой, когото Ребус познаваше! Доктор Колхун, от всички хора на света! Той зърна веднага Ребус и на лицето му се изписа страх. Колхун: в болнични според деканата, а всъщност в принудителна отпуска без адрес. Колхун, който знаеше къде отведоха Кандис!

Ребус се втренчи в него, кръглото човече заситни с препъване към вратата, а зад нея заподмята задник в смешен тръст.

Дали да се спусне след него или да остане при Мацумото? Кой е от по-голямо значение за него в момента: Кандис или Телфорд? Ребус остана. Но след като Колхун е в града, няма начин да не се добере до него.

След час и четвърт игра се замисли дали да не осребри чек за още чипове. Загуби двайсет фунта за по-малко от час и нищо чудно: Кандис не спираше да се бори за местенце в препълнената му глава. Прекъсна и тръгна към редицата от игрални автомати, но светлините и бутоните го победиха. Още два фунта потънаха в черна дупка само за две минути. Ето защо клубовете и кръчмите предпочитат игрални автомати. Томи Телфорд бе избрал печеливш бизнес. „Домакинята“ се появи отново, за да се осведоми не иска ли още нещо за пиене.

— Благодаря — отклони поканата той. — Май много е заспало тук тая вечер, а?

— Рано е — реагира тя. — Почакайте да мине полунощ…

Нямаше как да виси тук толкова дълго. Мацумото обаче го изненада приятно: вдигна ръце, ливна свеж поток японски думи, кимаше, хилеше се и събираше чиповете си. Осребри ги и излезе. Ребус изчака трийсетина секунди, преди да го последва. Пожела бодро „Лека нощ“ на странната двойка бодигарди и заслиза по стълбите, усещайки погледите им в гърба си до последното стъпало.

Мацумото закопчаваше палтото, после уви шала около врата си. Вървеше към хотела. Ребус спря внезапно, навел рамене под товара на умората: денят му беше много, много дълъг. Замисли се за Сами, за Линц, за Невестулката, за времето, изтичащо между пръстите му за едно нищо.

— Майната му! Стига с тая игра на стражари и апаши за днес!

Завъртя се на пети и закрачи към колата си. „Десет години по-късно“: „Прибирам се вкъщи“.

Имаше най-малко двайсетина минути пеша до „Флинт Стрийт“ с много стръмни улици и вятър, тази вечер изпълнен с луда злоба към човешкия род. Градът бе стихнал: хората се свиваха мълчаливо по автобусните спирки, студенти дъвчеха печени или пържени картофи с пикантен сос. Няколко самотни души маршируваха към домовете си с походка на пияни. Ребус се спря, огледа се озадачено, смръщил вежди. Не остави ли „Сааба“ тук? Положителен беше… не, не! Думата бе придобила зловещ нюанс^[1]. Сигурен беше — да сигурен! — тук беше оставил колата си. Точно на мястото на паркирания черен „Форд Фиеста“ зад онова мини.

Но от нея нямаше и следа.

— А, хиляди дяволи! — избухна той. Нямаше начупени стъкла по асфалта, което означава, че не са действали с тухла, за да я отворят. Ще има да го поднасят в службата, без значение дали ще я намери или не. Мина такси и той го спря, но после си спомни, че няма нито стотинка и го освободи.

Апартаментът му на „Ардън Стрийт“ не беше кой знае колко далеко, но ако знаеше какво го чака, щеше да избяга вдън земя.