Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ребус (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hanging Garden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Изнасяне на текст от PDF
BHorse (2008)

Издание:

Джак Харви. Врагът на моя враг

Роман. Серия „Ченге“

Издателство „Атика“, София, 1999

Прев. от англ. Благовеста Дончева

350 с.; 20 cm

История

  1. — Добавяне

24.

Вечерята беше чудесна. Ребус говори на Пейшънс за Сами, за Рона, за слабостта си към музиката от шейсетте години, за пренебрежението си към модата. От своя страна тя говори за работата си, за експерименталния готварски клас, който бе поела, за планираното пътуване до Оркни. Ядоха пресен пастет с домашно приготвен сос от миди и скариди и изпиха заедно бутилка минерална вода. Ребус се опитваше с все сила да не мисли за предстоящата операция. Таравич, Кандис, Линц. Тя, разбира се, усещаше, че присъства в стаята само отчасти, и полагаше усилия да не се чувства предадена. Попита го ще си ходи ли вкъщи.

— Това покана ли е?

— Не съм сигурна… може би.

— Хайде да се престорим, че не е, за да не се чувствам жалък негодник, когато я откажа.

— Звучи разумно. Май всевъзможни неща се гонят из главата ти, познах ли?

— Изненадан съм, че не ги виждаш да изтичат от ушите ми.

— Искаш ли да поговорим за някои от тях? Искам да кажа… Може и да не си забелязал, но тази вечер говорихме практически за всичко, без да споменем и дума за нас двамата.

— Приказките едва ли ще помогнат.

— Докато затварянето вътре в себе си помага, така ли? — Тя вдигна демонстративно ръка. — Ето го шотландецът, най-щастлив в отрицанието!

— Какво отричам?

— Като начало, не ми разрешаваш достъп до живота си.

— Извинявай.

— Господи, Джон, защо не изпишеш тази дума на тениската си?

— Благодаря, може би ще се възползвам от съвета ти. — Стана от дивана.

— О, по дяволите, извинявай. — Тя се усмихна. — Ето я силата на лошия пример.

— Така е, прихваща като грип. Всичко е наред.

Тя се изправи, докосна ръката му.

— Да разбирам ли, че те е страх от още един опит?

— Не знам дали ще ми повярваш, но точно сега той е най-малкият от страховете ми.

— Вярвам ти. Не се безпокой, всичко ще мине добре. „Не тревожи тревогата, докато тя не те затревожи.“

— Хънки Дори.

— Хънки Дори — повтори тя с усмивка. Целуна го по бузата. — Знаеш ли, така и не разбрах какво означава това.

— Хънки Дори ли?

— Да.

— Албум на Дейвид Боуи.

* * *

Така и не разбра какво го накара да се върне, но се радваше, че го стори. Защото пред казино „Морвена“ се надуваше бялата лимузина на Таравич. Шофьорът й скучаеше, облегнат на нея с цигара в уста. От време на време измъкваше мобифон и провеждаше кратък разговор. Ребус не откъсваше поглед от казиното. „Томи Телфорд притежава страхотно заведение — мислеше той. — А момичетата са от Източна Европа, грижа на Розовия.“ Питаше се до каква степен се преплитаха империите на Телфорд и Таравич. А Якудза? Нещо като че ли не се връзваше.

„Какво получава Таравич от всичко това?“

Предположението на Мириам Кенуърти бе „яки вратове“. Мускулести шотландци, тренирани в организацията на Телфорд и по-късно транспортирани на юг. Но това не бе достатъчно — трябваше да има нещо повече. Дали Розовият не очакваше дял от замисленото влизане във фабриката на Маклейн? Или може би Телфорд го изкушаваше с някаква операция на Якудза? А как стои въпросът с предположението, че Телфорд снабдява Таравич с дрога?

Шофьорът на лимузината се оживи внезапно след поредното телефонно обаждане петнайсет минути преди полунощ. Захвърли цигарата върху пътната настилка и се залови енергично да отваря врати. Таравич и антуражът му излязоха с бодри стъпки от казиното с вид на властелини на света. Кандис беше с черно дълго палто, метнато върху мини розова рокля с проблясващи пайети. Стискаше в ръка бутилка шампанско. Трима от хората на Таравич бяха горили от онова гробище на стари коли в Нюкасъл: демонстрацията на мускули успешно събираше очите на случайния зрител. От компанията там липсваха само Кърлежа и адвокатът. Тук беше и Телфорд, разбира се, пристъпващ като примадона сред личните си бодигарди, единият от които бе Хубавецът. Последният явно се мъчеше да разреши сериозна дилема: дали сакото му стои по-добре разкопчано или закопчано. Не забрави обаче да огледа набързо лошо осветената улица. Ребус беше паркирал настрани от уличните лампи и бе убеден, че тъмнината го прикрива добре. Качиха се в лимузината и тя потегли плавно. Ребус я изчака да изчезне зад ъгъла, преди да включи фарове и да запали двигателя.

Спряха пред хотела на Мацумото, където се набиваше на очи „Рейндж Роувърът“ на Телфорд. Пешеходци — закъснели двойки от кръчмите наблизо — се обръщаха и взираха втренчено в лимузината. Видяха антуража да се изсипва от нея и вероятно ги възприеха погрешно за поп-звезди или за хора, свързани с филмовата индустрия. Ребус, режисьорът на състава, постави набързо всеки на място: Кандис, второстепенна звезда, опипвана без задръжки от мръсника-продуцент Таравич; Телфорд, пригладеният хитър млад оператор, градящ кариера, поглъщащ жадно уроците на продуцента, преди да издърпа стола изпод задника му и сам да се загнезди в него. Другите бяха статисти, фон — с изключение, може би, на Хубавеца, който се бе лепнал плътно до шефа си, нащрек, готов да сграбчи вероятно и най-малката възможност за личен пробив напред.

Ако Таравич бе наел апартамент, там би трябвало да има място за всички маймуни, които влачеше със себе си. Ако ли пък не, ще висят в бара. Ребус паркира и влезе след тях в хотела.

Светлината го заслепи: рецепцията представляваше само огледала и чам, месинг и саксии с цветя. Опита се да си даде вид, че е изостанал от току-що влязлата група. Горилите и другите се наместваха шумно в бара отвъд двойните въртящи се стъклени врати. Какво да направи? Седяща цел на празната рецепция — очевадна цел в бара. Дали да не бие отбой и да не се оттегли в колата? Кандис се изправи, освобождавайки се със свиване на рамене от дълго черно палто. Кандис. Усмихваше се, говореше нещо на Таравич, който й отговаряше с кимане. Хвана ръката й и лепна целувка на дланта. Но това не го задоволи: заблиза я бавно, стигна до китката, премина по-нагоре. Клакьорите му се смееха и подсвиркваха окуражително. Кандис изглеждаше като вцепенена. Таравич стигна до сгъвката на лакътя й и я ухапа. Тя изпищя, дръпна се, заразтрива ръка. Таравич бе изплезил език: забавляваше галерията. Единствен Телфорд не се хилеше глупашки на маймунските му номера и спечели точки пред Ребус.

Кандис стоеше пасивно там, жертвен агнец, заложница на Звяра. Когато играта му омръзна, той я освободи, махайки небрежно с ръка, и тя тръгна към вратата. Ребус се дръпна към нишата с обществени телефони. Младата жена се обърна надясно и изчезна в дамската тоалетна. Другите поръчваха допълнително шампанско — и портокалов сок за Хубавеца.

Ребус се огледа, поемайки дълбоко дъх. В следващия момент влезе в дамските тоалетни, като че ли това бе най-естественото поведение в света.

Тя плискаше лице с вода, наведена над един от умивалниците. Отстрани — отворено кафяво стъклено шишенце, а до него лежаха в готовност три жълти таблетки. Ребус ги изблъска рязко на пода.

— Хей! — Кандис се обърна, погледите им се срещнаха и тя затисна с ръка устните си. Опита се да отстъпи, но нямаше накъде.

— Това ли искаш, Дуня? — Нарочно прибягна до истинското й име: приятелски обстрел.

Тя се намръщи, поклати безпомощно глава със смут в очите. Ребус стисна раменете й.

— Сами — изсъска той. — Сами е в болница. Много, много зле. — Посочи към бара. — Ония там се опитаха да я убият.

Най-сетне замъгленото й съзнание схвана същността на думите му, тя поклати глава и черни ивички размазан грим потекоха бавно по бузите й.

— Каза ли на Сами нещо?

Тя пак се намръщи неразбиращо.

— Нещо за Телфорд или Таравич? Говори ли на Сами за тях?

Бавно, решително поклащане на глава.

— Сами… болница?

Той кимна. Оформи с ръце волан, имитира шум на двигател, после удари юмрук в длан. Кандис се обърна, вкопчи ръце в ръба на умивалника. Плачеше, раменете й се тресяха. Награби с разтреперани пръсти други таблетки, но Ребус ги изтръгна от ръцете й.

— Искаш да избягаш от фактите? Няма да стане. — Хвърли ги на пода и ги стри с подметка. Тя коленичи, близна пръст и го топна в белия прах. Ребус я вдигна на крака. Коленете й се подгъваха, трябваше да я държи, за да остане права. Кандис упорито избягваше погледа му.

— Странно, и първия път се срещнахме в тоалетна, спомняш ли си? Беше изплашена. Намразила бе живота си толкова много, че се опитваше да го напуснеш завинаги. Спасих те тогава, но после направи още един опит: сряза вените си. — Докосна белезите на китката й. — Толкова много го мразеше. А сега си пак потънала до шия в същия живот!

Лицето й бе до гърдите му и сълзите й капеха върху ризата му.

— Спомняш ли си японеца? — не спираше той. — Спомняш ли си Джунипър Грийн, клуба за голф?

Кандис се дръпна назад, избърса сълзи с ръка.

— Джунипър Грийн — повтори тя машинално.

— Точно така. И една голяма фабрика… колата спира и всички я гледат.

Тя кимаше.

— Някой каза ли нещо? Казаха ли изобщо нещо?

Кандис клатеше глава.

— Джон… — Постави ръце на реверите на сакото му. Подсмъркна, избърса нос с ръка. После притисна лице към ризата му и бавно се смъкна на колене. Гледаше го отдолу с насълзени очи, а влажните й пръсти се опитваха да съберат белия прах от пода. Ребус клекна до нея.

— Ела с мен — прошепна той. — Ще ти помогна. — Насочи показалец към вратата, към жестокия свят зад нея, но тя се беше затворила в малкия си собствен свят: топеше пръсти в белия прах, ближеше ги. Вратата се отвори със замах и Ребус вдигна поглед.

Пияна млада жена с коси, паднали върху очите. Спря се, замига, изгледа ги, усмихна се и се отправи към едно от отделенията.

— Оставете малко и за мен — подхвърли им тя, докато се заключваше.

— Върви си, Джон — молеше го Кандис. По ъглите на устните й белееше прах. Парченце от таблетка се бе загнездило между два от предните й зъби. — Моля те, върви си.

— Не искам да страдаш. — Той потърси ръцете й, стисна ги нежно.

— Не страда вече.

Изправи се, обърна му гръб, втренчи се в огледалото. Изтри праха, зае се с грима си. После се изсекна, пое дълбоко дъх. И излезе от тоалетната.

Ребус й даде време да стигне до масата в бара. После отвори вратата и напусна хотела. Крачеше към колата сякаш върху чужди крака.

Отправи се към дома си с буца неизплакани сълзи, запряла на гърлото му.

Не би могло да се каже, че плачеше.

Но не би могло да се твърди и обратното.