Иън Ранкин
Врагът на моя враг (4)

Почивка на море, паркирана каравана, дълги разходки и пясъчни замъци. Той седеше на шезлонг и се опитваше да чете. Слънце и студен вятър. Рона втриваше лосион против изгаряне по раменцата на Сами, мърморейки: „Не са нужни излишни рискове.“ Поръча му да си държи очите отворени, докато се върне от караваната с книгата си. Сами усърдно зариваше с пясък краката на баща си.

Опитваше се да чете, но мислеше за работата. Всеки ден от почивката тук се измъкваше да телефонира до службата. Уговаряха го да се отпусне, да се наслаждава на почивката и на семейството си, да забрави служебното напрежение. Почти бе преполовил някакъв шпионски трилър, но отдавна беше изгубил нишката на разказа.

Рона се стараеше, колкото можеше. Поискала бе да отидат някъде в чужбина, да прибавят малко блясък и горещина към слънцето, но плащаше той и накрая се озоваха тук, на брега на Файф, мястото на първата им среща. Надяваше ли се на нещо? Запалване на романтична искра може би? Идвал беше тук с родителите си, играл бе с брат си Майки, срещал беше други деца и ги бе изгубвал завинаги в края на двете седмици.

Опита се да чете, но работата по случая в момента отново зае изцяло съзнанието му После върху него падна сянка.

— Къде е тя?

— Какво?

Погледна надолу. Краката му бяха заровени в пясъка, но Сами не бе там. Откога е изчезнала? Скочи, огледа хоризонта. Виждаха се само няколко фигури, нагазили в студената вода до колене.

— Господи, Джон, къде е?

Той се обърна към дюните в далечината.

— Да не е мръднала към дюните?

Предупредили я бяха. Сред дюните имаше малки бърлоги, образувани от пропадане на пясъка: те теглеха децата като магнит. В началото на сезона родители бяха изровили десетгодишния си син от пясъците там — слава Богу, още дишащ.

Сега и двамата тичаха. Дюни, трева, никаква следа от Сами.

— Сами-и-и-и!

- Може да е влязла във водата.

— Къде ти бяха очите?!

— Съжалявам. Аз…

— Сами-и-и!

Дребна фигура в една от пясъчните пещери, подскачаща на четири крака. Рона протегна ръце, измъкна я навън, притисна я трескаво към гърдите си.

— Миличка, предупредихме те да не идваш тук!

— Аз бях зайче!

Ребус се взря в крехкия покрив на пясъчната пещера: пясък, смесен с корени на растения и треви. Удари го с юмрук и той веднага се срина. Рона го гледаше втренчено.

Край на почивката.