Иън Ранкин
Врагът на моя враг (21)

18.

— От адресника му не изскочи ли нещо?

— Бавна работа. Стари номера, вписани са хора, отдавна сменили адресите си или дори починали. Спънахме се и в номера на няколко благотворителни организации, музеи, една или две галерии. — Хоган направи пауза. — А как стоят нещата при теб?

Ребус отвори чекмеджето си, извади листи от факс.

— Чакаха ме тая сутрин. Тук са „засекретените“ обаждания на Линц — онези, които е искал да останат в тайна.

Хоган прехвърли набързо списъка.

— За едно обаждане ли говорим или за няколко?

— Току-що започнах да ги преглеждам. Ще елиминираме номерата, на които се е обаждал редовно — интересуват ни изключенията.

— Добро предложение. — Хоган погледна часовника си. — Трябва ли да знам още нещо?

— Две неща. Казах ти за интереса на Специалния отдел към случая, нали?

— Имаш предвид Абърнети, така ли?

Ребус кимна.

— Вчера се опитах да се свържа с него.

— И?

— Отговориха ми, че е на път за Единбург. Знае новината.

— Искаш да кажеш, че Абърнети души наоколо и вероятно ще ми се стовари на главата, а ти му нямаш доверие. Страхотно. Кое е другото?

— Давид Леви. Говорих с дъщеря му. Не знае къде е баща й. Може да е навсякъде.

— При това с едно на ум по отношение на Линц, а?

— Напълно възможно.

— Дай ми телефонния му номер.

Ребус потупа най-горната папка.

— Ще го намериш тук.

Хоган изгледа мрачно приготвените папки.

— Съкратих нещата максимално — опита се да го утеши Ребус.

— И пак има да ги чета поне месец.

Ребус сви рамене.

— Моят случай стана твой, Боби.

* * *

Хоган си тръгна и Ребус се върна към списъка на телефонната компания. Изключително подробен списък. Много обаждания до адвоката на Линц, няколко до градска таксиметрова фирма. Пробва някои номера и се свърза с офиси на благотворителни организации. Вероятно е телефонирал, за да потвърди оставката си. Открояваха се само няколко единични обаждания: хотел „Роксбъро“ — четириминутен разговор, Единбургския университет — двайсет и седем минути. Леви беше говорил с Линц, казал го бе на Ребус, а Линц го бе потвърдил. Да отговориш на обаждане и да издържиш неприятен разговор, колкото и кратък да е той, е едно нещо; сам да го потърсиш в хотела е вече съвсем друга работа.

Номерът от Единбургския университет се оказа телефонен номератор. Помоли да го свържат с факултета на Линц. Имаше късмет: секретарката се оказа стара кримка — работила бе тук повече от двайсетина години и се канеше да излиза в пенсия. Да, разбира се, помнеше господин Линц, но той отдавна не се бил обаждал във факултета.

— Всички обаждания до тук минават през мен.

— Не е ли възможно да се е свързал директно с някои от преподавателите? — настояваше Ребус.

— Никой не е споменавал за разговор с него. Не е останал никой от времето на господин Линц.

— Не поддържа ли връзка с факултета?

— Не съм говорила с него от години, инспекторе. Твърде много години, за да си спомня броя им.

В такъв случай с кого беше говорил повече от двайсет минути? Ребус благодари на секретарката и върна слушалката на място. Прехвърли един след друг останалите номера, отделени за проверка: два ресторанта, магазин за продажба на вино, местната радиостанция. Ребус съобщи на администраторката там какво търси и тя му обеща да се постарае. Върна се на ресторантите и помоли да проверят за евентуални резервации, поръчани от Линц.

Телефонът му започна да звъни след около половин час. Първият ресторант: резервация за вечеря за един човек. Радиостанцията: предложили са му участие в програма. Линц отговаря, че ще обмисли предложението, после се обажда, за да го отхвърли. Вторият ресторант: резервация за обяд за двама.

— Двама ли?

— Господин Линц и още едно лице.

— Някаква представа за другото лице?

— Друг господин, доста възрастен като че ли… Извинявайте, не мога да си спомня точно.

— С бастун ли беше?

— Повярвайте ми, искрено желая да ви помогна, но тук по обяд е истинска лудница.

— Въпреки това си спомняте за Линц?

— Господин Линц е редовен гост на… беше редовен гост на ресторанта.

— Сам ли идваше или с компания?

— Обикновено сам. Това като че ли не го притесняваше. Носеше си книга.

— Нещо да кажете за гостите му?

— Спомням си една млада жена… може би дъщеря? Или внучка?

— Когато казвате „млада“, разбирате… какво?

— По-млада от него. — Пауза. — Много по-млада.

— За кой ден говорим?

— Не си спомням. — В гласа се промъкна осезаема нотка на нетърпение.

— Ценя високо помощта ви, господине. Ще ви отнема само още една минутка. Само един път ли идва с тази жена?

— Извинявайте, викат ме от кухнята.

— Ако се сетите за още нещо…

— Разбира се. Дочуване.

Ребус надраска няколко забележки и набра последния номер.

— Да-а? — Груб глас.

— Кой е?

— Молки. А ти кой си бе, лайно?

Глас някъде отзад: „Тая нова машина се е прецакала. Томи предупреди.“ Ребус върна бавно слушалката на място: ръката му трепереше. „Тая нова машина.“ Томи Телфорд на мотоциклета-симулатор в „Царството на магията“. Пред очите му се заизреждаха снимките на Семейството и от редицата се открои тази на Молки Джордан. Малък нос и очи, разположени в лице като балон. Джоузеф Линц е говорил с някой от хората на Телфорд?! Звънял е в офиса му?! Ребус набра мобифона на Хоган.

— Боби, ако шофираш, намали…

* * *

Хоган донесе закуска — хлебчета с бекон в кафяв плик. Изядоха ги в офиса на отдел „Убийства“ в Сейнт Ленард. Хоган трябваше да е в Лийт: там беше отделено специално помещение за разследване на убийството.

Той обаче искаше папките на Ребус за Линц и беше дошъл лично за тях, следвайки поговорката „На вълка вратът е дебел, защото сам си върши работата“.

— Реших да ти спестя усилията — обяви той.

— Последният джентълмен — похвали го Ребус, оглеждайки съдържанието на хлебчетата. — Прасетата заплашен вид ли са?

— Свих половин парче бекон от тебе. — Хоган измъкна тлъста ивичка от устата си и я захвърли в кошчето. — Пожалих те: холестерол и разни други али-бали, знаеш. Нали си ми приятелче.

Ребус остави хлебчето настрани, отпи от минералната вода — идеята на Хоган за сутрешно питие — и преглътна. Какво е холестеролът пред СПИН?

— Бърсалката снесе ли нещо?

— Главно скръб. Затръшка се още щом чу новината. — Хоган избърса ръце: край на закуската. — Не е срещала никого от предполагаемите приятели. Никога не е отговаряла на телефона му. Не е забелязала никаква промяна у него напоследък. Не го смята за масов убиец. Цитирам: „Ако беше убил толкова много хора, щях да зная.“

— Тая добре ли е?

Хоган сви рамене.

— Получих само много положително описание на Линц и признание, че му дължи някаква сума, тъй като й е плащал в аванс.

— Ето един сериозен мотив.

Хоган се усмихна.

— След като говорим за мотиви…

— Добра ли се до нещо?

— Адвокатът на Линц се появи с писмо от банката на починалия. — Тикна към Ребус ксерокопие. — Само преди десетина дни нашият човек е изтеглил в брой пет хиляди долара.

— В брой ли?

— В портмонето му имаше само пет фунта, а у дома му — някъде около трийсетина. Петте хиляди са се изпарили яко дим. Предполагам изнудване.

Ребус кимна.

Хоган веднага свърза петте хиляди долара в брой с Телфорд.

— Точно в стила му! — заяви убедено той. Изнудване? Но къде е връзката? Нещо друго.

Хоган пое нещата в ръцете си: реши да говори с Телфорд.

А Ребус мислеше: пет хиляди долара са много за пряк извършител, но… Питаше се за Линц… Пет хиляди в брой на Телфорд за инсцениране на катастрофа? Мотив: стресни Ребус, изплаши го, накарай го да ме остави на мира. Възможно ли е? Тези разсъждения връщаха Линц — и то доста категорично! — сред списъка на заподозрените.

Ребус не искаше никой да знае за следващата му среща през този ден. Хеймаркит Стейшън беше добро място за такава среща. Пейката на перон първи: там вече го чакаше Нед Фарлоу. Изглеждаше уморен, тревожеше се за Сами. Говориха за нея няколко минути, после Ребус премина на основния въпрос.

— Знаеш за Линц, нали? Убит е.

— Знам, че не ми се обади от вежливост.

— Допускаме изнудване.

Фарлоу видимо се заинтересува.

— А той не плаща, така ли?

„О, не, платил е като добър човек!“ — мислеше Ребус. Платил е, но въпреки това някой пак го е искал вън от играта.

— Нед, говоря с теб в нарушение на всички действащи правила. Между другото, според тях трябва да те отведа в управлението за разпит.

— Само защото съм го следил няколко дни ли?

— Да.

— Заподозрян ли съм?

— Не, свидетел.

Фарлоу се замисли.

— Една вечер Линц излезе от дома си, за да се обади от уличния телефон наблизо.

Не е искал да използва личния си телефон. Страхувал се е от бръмбари или какво? От засичане на отсрещния номер? Специалният отдел си падаше по бръмбарите.

— И още нещо — продължаваше Фарлоу. — Срещна оная жена на прага си. Тя май го чакаше там. Размениха само няколко думи. Като че ли плачеше, когато си тръгна.

— Опиши я.

— Висока, къса тъмна коса, добре облечена. Носеше куфарче за документи.

— Облекло?

Фарлоу сви рамене.

— Пола и отговарящо по цвят сако. На черни и бели квадрати. Елегантна жена — знаеш какво имам предвид.

Описал беше Кирстин Мийд. Сети се за съобщението, прието от телефонния му секретар: „Не мога да го правя повече.“

— Сега може ли аз да попитам нещо? — прекъсна мислите му Фарлоу. — Онова момиче, Кандис.

— Какво за нея?

— Пита ме дали не се е случило нещо необичайно точно преди да блъсната Сами.

— Е?

— Тя беше необичайното, нали? — Очите му се стесниха. — Тя има ли нещо общо със станалото?

Ребус срещна втренчения му поглед с кимване.

— Благодаря за потвърждението. Коя е тя?

— Едно от момичетата на Телфорд.

Фарлоу скочи рязко и закрачи напред-назад по перона. Ребус го изчака търпеливо на пейката. Когато се върна при него и седна отново, яростта в очите му беше недвусмислена.

— Скри едно от момичетата на Телфорд при собствената си дъщеря?!

— Нямах голям избор тогава. Телфорд знаеше адреса ми. Аз…

— Ти ни използва! — Фарлоу замълча за миг. — Телфорд го е направил, нали? — Тревожно спокоен глас.

— Не знам — отговори Ребус. Фарлоу пак скочи на крака. — Нед, не искам да.

— Напълно откровено казано, инспекторе, не смятам, че имате някакво право да давате съвети. — Закрачи към изхода и не се обърна дори и когато Ребус го извика.

* * *

Когато влезе в Националния отдел, самолетче от хартия прелетя пред него и се „разби“ в стената. Ормистън бе вдигнал крака на бюрото си. От касетофон върху перваза на прозореца зад Клейвърхаус се лееха кънтри и уестърни. Кларк бе придърпала стол до него и двамата четяха някакъв доклад.

— Къде са асовете на Националния? Тук май са само резервите, а? — Ребус вдигна хартиеното самолетче, поизправи смачкания му нос и го отпрати обратно към Ормистън, който пък искаше да знае какви ги търси тук.

— Осъществявам връзка — отговори му невъзмутимо Ребус. — Шефът ми иска да му докладвам как вървят нещата.

Ормистън погледна Клейвърхаус, който се облегна на стола си с ръце зад тила.

— Познай в коя посока сме я подкарали.

Ребус седна срещу Клейвърхаус, кимайки на Сайобан.

— Как е Сами? — запита тя.

— Все същото — въздъхна Ребус. Клейвърхаус изглеждаше притеснен и Ребус внезапно осъзна, че може да използва естественото съчувствие на хората. Защо не? Нямаше да му е за пръв път: не беше ли потребявал Сами и в миналото? Нед Фарлоу беше напълно прав!

— Отказахме се от наблюдението — обяви Клейвърхаус.

— Защо?

Ормистън изсумтя, но Клейвърхаус го изпревари.

— Много разходи, слаб резултат.

— Заповеди отгоре, така ли?

— Къде са резултатите?

— Оставяме го на мира да си живее сладкия живот, така ли?

Клейвърхаус сви рамене. Ребус се запита дали новината ще стигне до Таравич в Нюкасъл. Джейк Таравич ще се възрадва силно. Ще помисли вероятно, че Ребус е изпълнил своята част от сделката и тогава Кандис ще бъде в безопасност. Може би.

— Някакви новини за убийството в нощния клуб?

— Засега поне нищо не го свързва с приятелчето ти Кафърти.

— Не ми е приятелче.

— Както кажеш. Включи чайника, Орми. — Ормистън погледна многозначително към Кларк, но стана неохотно от стола си. Ребус бе усетил напрежението в офиса, но го беше отдал на общата им безрезултатна ангажираност с Телфорд. Сега му стана ясно, че греши. Клейвърхаус и Кларк един до друг, едно цяло. Ормистън оставен сам на себе си, дете, което се опитва да привлече внимание със самолетчета от хартия. Стара песен на Стейтъс Куо: „Хартиен самолет“. Но статуквото тук беше нарушено: Кларк беше узурпирала мястото на Ормистън: най-младшият в офиса бе освободен от операцията „приготвяне на чай“!

Ясно беше защо Ормистън е толкова вбесен.

— Чух, че хер Линц обичал да се люлее по дърветата — подхвърли Клейвърхаус.

— Ти ли го измисли, или това е някаква нова шега? — Пейджърът на Ребус забръмча: на дисплея премигваше номерът, на който трябваше да се обади.

Използва телефона на Клейвърхаус. В слушалката нахлуха характерните улични шумове: обществен телефон.

— Господин Ребус? — Гласът на Невестулката.

— Какво има?

— Два въпроса. Каква марка е касетофонът от колата?

— „Сони“.

— С панел, който се сваля ли?

— Да.

— В такъв случай са взели само него, нали?

— Да. — Клейвърхаус и Кларк се бяха вторачили в листите върху бюрото и се правеха, че не слушат.

— А касетите?

— Оперна музика: „Сватбата на Фигаро“ и „Макбет“ от Верди. — Ребус затвори очи, мислеше напрегнато. — Популярна филмова музика и „Великите хитове“ на Рой Орбистън. — Последната беше на съпругата на ограбения. Ребус виждаше ясно пътя на Невестулката. Крадецът ще се опита да пробута откраднатото в някоя кръчма или на някоя гаражна разпродажба, или на продажба от багажник: на тези разпродажби хората си прочистваха къщите от разни непотребни вещи и джунджурии. Може би ще успее да спипа крадеца. А шофьорът?… Освен ако детето, чиито отпечатъци са по колата и което сигурно е отговорно за свивките, е видяло нещо насочващо. Не е изключено: виси на улицата, подритва камъчета, скучае — изведнъж кола, писък на спирачки, някой изскача от нея и си плюе на петите.

Свидетел. Някой, който би могъл да опише шофьора.

— Добрахме се само до малки отпечатъци, може би на дете.

— Много интересно.

— Ако искаш още нещо, обади се.

Невестулката прекрати разговора.

— „Сони“ е добра марка — пусна въдица Клейвърхаус.

— Част от откраднатото от колата — подаде Ребус. — Може да се намери.

Ормистън бе приготвил чая. Ребус тръгна за стол и зърна преминаващ по коридора. Пусна стола, изтича в коридора и сграбчи ръката му.

Абърнети се завъртя бързо, видя кой е и се отпусна.

— Страхотен номер, синко — поклати глава той. — Кокалчетата на ръката ти са остри като зъби. — Заотваря обвивката на дъвка.

— Какви ги вършиш тук?

— Посещение на добра воля. — Абърнети погледна отворената врата и закрачи към нея. — А ти?

— Работя.

Абърнети зачете на глас надписа на вратата: „Отдел за разследване на криминални престъпления“.

— Страхотно — възкликна той развеселено, оглеждайки офиса и хората в него от прага. Приключи с огледа и влезе с ръце в джобовете и с Ребус отзад. — Абърнети от Специалния отдел. Тази музика е много добра идея: пускате я при разпити и съсипвате успешно инстинкта за живот на заподозрения. — Хилеше се и оглеждаше помещението, като че ли се канеше да се мести в него. Чашата, предназначена за Ребус, кротуваше на ъгъла на близкото бюро. Абърнети я вдигна, отпи, направи гримаса на отвращение и задъвка енергично дъвката си. Тримата полицаи от Националния бяха като част от замръзнала за миг жива картина. В този момент те изглеждаха обединени: появата на Абърнети бе възстановила загубеното някъде единство.

И за този подвиг му бяха нужни не повече от десетина секунди!

— Върху какво работите? — Мълчание. — Вероятно съм разбрал надписа погрешно — не спираше Абърнети. — Там сигурно пише „Отдел пантонима“.

— Какво можем да направим за вас? — запита Клейвърхаус с равен глас и враждебност в очите.

— Не знам. Джон ме вкара тук.

— И Джон ще го изкара — намеси се Ребус, хващайки го за ръката. Абърнети се освободи, свивайки юмруци. — Само една дума в коридора, моля те.

Абърнети се хилеше срещу него.

— Обноските правят човека, Джон.

— А вас кое ви прави? — обади се Сайобан Кларк. Абърнети обърна бавно глава, погледна я.

— Нормален човек със златно сърце и трийсет голе-е-еми сантиметра способност. — Продължаваше да се хили.

— За да се напаснат с вашите трийсет голе-е-еми точки коефициент на интелигентност — довърши го тя и се върна към доклада пред себе си. Ормистън и Клейвърхаус избухнаха в смях, Абърнети изхвърча гневно от стаята, Ормистън потупа приятел-ски Кларк по гърба. Ребус се застоя няколко секунди, за да се наслади на отново обединеното трио, после се впусна след човека на Специалния.

— Кучка! — изригна Абърнети през зъби. Той крачеше бързо към изхода.

— Приятелка ми е.

— А се говори, че си подбираш приятелите… — Абърнети поклати разочаровано глава.

— Защо се върна?

— Трябва ли да питаш?

— Линц е мъртъв, случаят — приключен от твоя гледна точка.

Излязоха от сградата.

— Е, и?

— Защо се върна? — не се предаваше тоя инат Ребус. — Какво не може да се свърши с телефон или факс?

Абърнети спря, обърна се и го изгледа втренчено.

— Недовършени неща.

— Няма такива. — Абърнети се усмихна невесело и извади ключ от джоба си. Когато наближиха колата му, изключи с дистанционното и обезвреди алармата.

— Абърнети, какво става?

— Нищо тревожно от твоя гледна точка. — Той отвори страничната врата.

— Радваш ли се, че е мъртъв?

— Какво?

— Линц. Как приемаш убийството му?

— Никак. „Линц мъртъв? Прекрасно!“ Задрасквам го от списъка.

— Отпрати му недвусмислено предупреждение в разговора с него.

— Не е истина.

— Подслушвахте ли телефона му? — Абърнети изсумтя презрително. — Знаехте ли, че ще го убият?

Абърнети се обърна към Ребус.

— На теб какво ти пука? Но ще ти отговоря: не. На отдел „Убийства“ в Лийт се отвори работа, а ти си извън играта. Край — точка.

— Пътят на плъховете е трънът в задника ви, нали? Много неприятно, ако тая мръсотия изскочи на повърхността и овони тая страна, пък и света, а?

— Господи! Какво ти става? Я поеми дъх. — Абърнети влезе в колата, затвори вратата. Ребус не помръдна. Двигателят се включи гладко, прозорецът на Абърнети се плъзна надолу. Ребус бе готов.

— Изстреляха те на повече от шестстотин километра да предотвратиш нещо недовършено — недостатъчно добре прикрито — Пътя на плъховете, така ли?

— Е, и?

— Има едно много голямо недовършено нещо, нали? — Ребус направи многозначителна пауза. — Освен ако знаеш кой е убиецът на Линц.

— Оставям го на вас, момчета.

— Тръгваш към Лийт, нали?

— Трябва да говоря с Хоган. — Абърнети го гледаше втренчено. — Страхотно копеле си ти, а? Твърдо като скала — може би трябва да прибавя и гаден егоист.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако моята дъщеря лежеше в болница, едва ли щях да се сещам за полицейската си работа.

Ребус се наведе рязко към отворения прозорец, но Абърнети натисна педала, колата излетя. Стъпки отзад: Сайобан Кларк.

— Прав му път! — подхвърли тя, взряна след нея. От прозореца на Абърнети щръкна пръст. Тя веднага отговори с два. — Не исках да се обаждам в офиса. — започна тя, обръщайки се към Ребус.

— Вчера направих теста — излъга Ребус.

— Ще бъде отрицателен.

— Ти положителна ли си?

Тя се усмихва по-дълго, отколкото тая дребна игра на думи заслужаваше.

— Ормистън изхвърли чая ти, заяви, че ще дезинфектира чашата.

— Абърнети въздейства така на всички около него. — Погледна я. — Не забравяй, Клейвърхаус и Ормистън работят в екип от години.

— Знам. Май хормонът е ударил Клейвърхаус, но ще му мине. Междувременно няма да е лесно.

— Стъпвай на пръсти. — Обърнаха се и закрачиха към входа. — И не му разрешавай да те подмами в килера с метлите.