Иън Ранкин
Врагът на моя враг (26)

23.

Клейвърхаус довършваше телефонен разговор в офиса на отдела за криминални разследвания във Фетс на фона на кънтри музика. Ормистън и Кларк не се виждаха никъде.

— Извикаха ги по телефона — поясни Клейвърхаус, поставяйки слушалката на място.

— Има ли някакъв напредък по нападението с нож?

— Ти как смяташ?

— Смятам, че трябва да знаете нещо. — Ребус седна на бюрото на Сайобан Кларк и отдели няколко секунди да се възхити на съвършения ред и чистота на плота му. Изтегли едно чекмедже: и то бе демонстрация на същото. Кларк умееше да разделя живота си на строго определени части. — Джейк Таравич е в града със страхотната си бяла лимузина, която се набива в очи от километри. — Ребус направи преднамерена пауза. — Довел е и Кандис.

— Какви ги върши тук?

— Заради шоуто.

— Какво шоу?

— Кафърти и Телфорд, петнайсет рунда без ръкавици и рефер. — Ребус се наклони напред, опря длани върху бюрото. — Смятам още, че се сещам за крайната цел.

Ребус се върна вкъщи и веднага се обади на Пейшънс, за да я предупреди, че ще закъснее.

— Колко? — запита тя.

— Колко мога да закъснея, без да проваля срещата ни?

Тя се замисли за миг.

— До девет и половина.

— В девет и половина съм при теб.

Провери телефонния си секретар. Давид Леви го осведомяваше, че може да се свърже с него вкъщи.

— Къде бяхте, по дяволите? — нападна го Ребус, когато госпожица Леви го прехвърли на баща си.

— Имах работа някъде.

— Знаете, че дъщеря ви ще се безпокои. Трябваше поне да й се обадите.

— Тези съвети безплатни ли са?

— Таксата ми се анулира, ако ми отговорите на няколко въпроса. Знаете ли, че Линц е мъртъв?

— Чух го.

— Къде бяхте тогава?

— Казах вече, имах работа… Инспекторе, заподозрян ли съм?

— В интерес на истината, не разполагаме с друг заподозрян.

Леви се изсмя дрезгаво.

— Пълна безсмислица! Аз не съм… — не можа да произнесе думата. Ребус предположи, че дъщеря му е наблизо. — Ако обичате, задръжте линията за момент. — Настъпи пауза: Леви вероятно изкарваше дъщеря си от стаята. Заговори отново, по-ниско: — Инспекторе, настоявам да се запише в доклада по случая колко бях вбесен, когато чух новината. Няма да обсъждам сега дали е възтържествувала справедливостта или не, но знам, че историята пак бе измамена!

— Защото не се стигна до процес, така ли?

— Разбира се! Но също и заради Пътя на плъховете. Смъртта на всеки заподозрян намалява шансовете ни да докажем наличието му навремето. Линц не е първият. Един загина при съмнителна автомобилна катастрофа — спирачките му отказват. Друг пада през прозорец от висок етаж. В списъка ни фигурират още две очевидни самоубийства — но дали наистина са такива? — и шест случая на уж естествена смърт.

— Ще ми дадете ли възможност да се запозная изцяло с теорията на конспирацията, за която говорим?

— Инспекторе, аз не се шегувам.

— А аз не се смея, както чувате. Какво ще кажете за себе си, господин Леви? Кога напуснахте Единбург?

— Преди смъртта на Линц.

— Срещнахте ли се? — Ребус знаеше, че се бяха срещали, но го пробваше дали ще излъже.

Леви замълча за момент.

— Не беше среща, а директна конфронтация.

— Само веднъж ли?

— Три пъти. Нямаше желание да говори за себе си, но това не ме спря.

— А разговорът по телефона?

Нова пауза.

— Какъв разговор?

— В „Роксбъро“.

— Съжалявам, че не го записах за поколенията! Ярост, инспекторе. Ярост, облечена в мръсен език. Сигурен съм, че беше луд.

— Луд ли?

— Ако го бяхте чул тогава, щяхте да се съгласите с мен. Той умело създава впечатление на напълно нормален човек — трябва да притежава това умение, иначе нямаше да го открием толкова късно. Но е… беше… луд. Истински луд!

Ребус си спомни съсухрения човечец в гробището и внезапния бяс, с който се нахвърли на онова куче, минало случайно край него. Спокойна уравновесеност — стряскаща ярост в един миг — спокойна уравновесеност в следващия.

— Каква историйка ми разказа само — направо онемях! — Леви въздъхна.

— Къде, в ресторанта ли?

— Какъв ресторант?

— Извинявайте, помислих, че сте обядвали някъде заедно.

— Съвсем не!

— Каква беше историята?

— Тези хора са склонни да оправдават действията си или чрез пълното им заличаване, или чрез пренасочване. Последното е по-често явление.

— Внушават си, че някой друг го е направил, така ли?

— Да.

— В това ли се състоеше историята на Линц?

— Неговата беше още по-невероятна. Твърдеше, че всичко било случай на объркана идентичност.

— И с кого смяташе, че го бъркаме?

— С колега от университета… някакъв си доктор Колхун.

* * *

Ребус се свърза с Хоган и му преразказа разговора с Давид Леви.

— Осведомих го, че ще искаш да говориш се него — завърши той.

— Ще му позвъня веднага.

— Как ти се струва новата версия?

— Колхун — военен престъпник? — Хоган изсумтя презрително.

— И аз съм на същото мнение. Попитах Леви защо не ни е осведомил веднага.

— И?

— Заяви, че е приел историята като напълно абсурдна и съответно незаслужаваща внимание.

— Независимо от това трябва пак да говорим с Колхун. Тази вечер.

— Имам други планове за тази вечер, Боби.

— Всичко е наред, Джон. Истински ценя помощта ти.

— Сам ли ще говориш с него?

— Ще отида с някого, не се безпокой.

Ребус не обичаше да го подменят. Ако само можеше да отложи тая късна вечеря.

— Надявам се, че ще ме държиш в течение.

Еди Харис изпълваше стаята с мелодичния си глас. Ребус престоя във ваната доста време, метнал хавлиена кърпа върху лицето си. Струваше му се, че животът на всички хора бе разделен на кутийки: за всеки отделен случай — различна кутия. Никой никога не разкриваше цялостната си същност. Това с особена сила важеше за ченгетата: всяка кутия при тях бе снабдена със секретна ключалка. Не научаваш дори имената на по-голяма част от хората, с които животът те сблъсква. Всеки бе изолиран с непроницаеми стени от всички други. И това се наричаше общество.

Мислеше за Джоузеф Линц, един човек, който непрекъснато задаваше въпроси и превръщаше всеки разговор в урок по философия. Натикан в личната си кутийка, с идентичност, блокирана отвсякъде, с минало, превърнато в мистерия по необходимост… Джоузеф Линц, агресивно яростен, когато го притиснат в ъгъла, вероятно клинично луд, обезумял от… какво? От спомени? Или от липсата им? От вродения садизъм на хората около него?

Когато се измъкна от банята, компактният диск на Еди Харис бе на последната песен. Облече се за вечерята при Пейшънс. Преди това обаче трябваше да се отбие на няколко места: в болницата, за да види Сами, а после — в Торфихен на съвещание.

* * *

— Я гледай! Цялата банда е вече тук — заяви той с влизането си в офиса на отдел „Убийства“.

Около единственото голямо бюро седяха Дейвидсън, Клейвърхаус, Ормистън и Сайобан Кларк и пиеха кафе от еднакви чаши. Ребус примъкна свободен стол към бюрото и също седна.

— Разказа ли им го, Шъг?

Дейвидсън кимна.

— Как стоят нещата с магазина?

— Още не съм заровил навътре — отговори Дейвидсън. — Последният собственик е фалирал и магазинът е бил затворен повече от половин година. После неочаквано го отварят с ново ръководство — при това с такива цени, че местните хора забравят за наличието на други магазини.

— И заинтересуват и работниците във фабриката на Маклейн — добави Ребус. — Откога се играе тая игра?

— От пет седмици. Продават всичко с голямо намаление.

— Както виждате, липсва мотивът за печалба. — Ребус погледна насядалите около бюрото. Вече бе говорил с Клейвърхаус, сега информираха Кларк и Ормистън.

— А собствениците? — запита Кларк.

— В момента магазинът се управлява от двама младежи, Деклан Делейни и Кен Уилкинсън. Знаете ли откъде са?

— От Пейсли — обяви нетърпеливо Клейвърхаус.

— Което означава, че са част от бандата на Телфорд, така ли? — запита Ормистън.

— Не мога да кажа дали е точно така, но без съмнение са свързани с него. — Дейвидсън се изсекна шумно. — Разбира се, Дек и Кен не притежават магазина.

— Собственикът е Телфорд — обяви Ребус.

— Тоест Телфорд разработва губещ бизнес с цел набавяне на сведения — обобщи Клейвърхаус.

— Според мен не е само това — обади се Ребус. — Добра идея е да се вслушваш в клюките, докато сервираш сандвичи, и да търсиш зрънце в плявата, но какво ще спечелиш от това? Работниците едва ли коментират предимствата на различните охранителни системи, а още по-малко пък се сещат да дискутират как човек може да ги надлъже. Дек и Кен са общителни и бъбриви, отлично попадение за този вид работа — добра преценка от страна на Телфорд. Но започнат ли да задават твърде много въпроси, ще събудят нежелани подозрения.

— Какво търси тогава Телфорд? — запита пак Ормистън. Отговори му Сайобан Кларк:

— Къртица. Шпионин отвътре.

— Звучи логично — намеси се Дейвидсън. — Фабриката е добре защитена, но не е недостъпна. Всички знаем, че всяко нахлуване с взлом, където и да е, става много по-лесно при наличие на „наш човек“ в съответния обект.

— Какво ще правим? — запита Кларк.

— Ще преборим Телфорд с неговите оръжия — обясни Ребус.

— Той търси вътрешен човек, готов да му сътрудничи. Ние любезно ще му осигурим такъв.

— Имам среща с шефа на фабриката по-късно тая вечер — вмъкна Дейвидсън.

— Ще дойда с теб — обади се веднага Клейвърхаус: той винаги се стремеше да бъде в центъра на събитията.

— И така, вкарваме наш човек във фабриката — повтори Кларк, за да си доизясни нещата. — И той отваря големи уста в магазина, за да привлече внимание и да получи — евентуално — съблазнително предложение. И докато се разиграва тоя театър, ние стискаме палци и се молим Телфорд да обърне внимание точно на нашия човек, а не на някой друг. Тази ли е идеята?

— Тази част трябва да се разработи много добре — съгласи се с критиката Клейвърхаус. — Колкото по-малко се осланяме на късмета, толкова по-добре.

— Поради което ето как го разработихме — намеси се Ребус.

— Познавам букмейкър, Марти Джоунс, който ми е много задължен. Нашият човек току-що е бил в магазина на Телфорд и точно излиза, когато до тротоара спира кола с Марти и двама от хората му. Марти хваща нашия човек за яката и иска да му издължи някакви залагания. Става голяма разправия с юмрук в корема като последно предупреждение.

— Нашият човек се връща със залитане и препъване в магазина и сяда да поеме дъх — продължи Кларк, която веднага схвана играта. — Дек и Кен го питат съчувствено какво става.

— И той отчаяно им разказва цялата жалка и гадна история: комарджийски дългове, разпаднала се женитба и тъй нататък.

— А за да е още по-привлекателен — обади се Дейвидсън, — го назначаваме като охрана.

Ормистън го погледна, изпълнен явно със съмнение.

— Смяташ ли, че босовете на „Маклейн“ ще се съгласят?

— Ще ги убедим — намеси се спокойно и уверено Клейвърхаус.

— А дали Телфорд ще се хване на въдицата? — запита Кларк.

— Зависи до каква степен е притиснат от обстоятелствата — отговори Ребус.

— Човек отвътре… — възкликна Ормистън с блеснали очи. — Работещ за Телфорд. Винаги сме го искали!

Клейвърхаус кимна.

— А сега най-важното. Кой ще бъде „нашият човек“? — Погледна Ребус и Дейвидсън. — Телфорд ни познава до един.

— Имам предвид човек извън Единбург — отговори Ребус. — Работил съм с него и преди — много свестен човек. Телфорд дори не знае за съществуването му.

— А той съгласен ли е?

Настъпи тишина.

— Зависи кой го иска — обади се глас откъм вратата. Набит човек с гъста, добре поддържана коса и проницателен поглед. Ребус стана, стисна ръката на Джак Мортън и го представи на другите.

— Ще имам нужда от семейна история — заяви Мортън, преминавайки направо на работата. — Джон ми обясни плана, нямам забележки по него. Но ще имам нужда от апартамент тук, нещо мърляво и невзрачно.

— Ще го уредим още утре — заяви Клейвърхаус. — Ще трябва да говорим с шефовете по този въпрос и да го решим. — Погледна Мортън. — Какво каза на шефа си, Джак?

— Взех няколко дни отпуска. Реших, че няма защо да се впускам в дълги обяснения.

Клейвърхаус кимна одобрително.

— Ще говоря с него веднага щом получим разрешение за действие.

— Трябва да го получим още тая нощ — настоя Ребус. — Възможно е хората на Телфорд вече да са се спрели на някого. Ако се мотаем, ще проиграем тая златна възможност.

— Правилно — съгласи се Клейвърхаус, поглеждайки часовника си. — Ще проведа няколко телефонни разговора и ще прекъсна няколко следобедни разпускания с чаша уиски в ръка.

— Ще те подсиля, ако се наложи — предложи услугите си Дейвидсън.

Ребус погледна Джак Мортън — истинският приятел, приятелят в нужда — и му благодари само с устни. Мортън сви рамене — тоест „удоволствието е мое“.

— Трябва да тръгвам — обяви Ребус на събранието и се изправи. — Знаете номера на пейджъра и на мобифона ми — в случай че ви потрябвам за нещо.

Сайобан Кларк го настигна в коридора.

— Искам само да ти кажа едно голямо „благодаря“.

Ребус премига озадачено.

— За какво?

— Клейвърхаус забрави за касетофона и набора си от кънтри парчета, откакто му взе ума с идеята си. Нима не забеляза благодатната тишина?