Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ребус (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hanging Garden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Изнасяне на текст от PDF
BHorse (2008)

Издание:

Джак Харви. Врагът на моя враг

Роман. Серия „Ченге“

Издателство „Атика“, София, 1999

Прев. от англ. Благовеста Дончева

350 с.; 20 cm

История

  1. — Добавяне

30.

До края на играта Ребус все още не беше получил папките за Кърлежа, но пък проведе откровен, изпълнен с ругатни телефонен разговор с Абърнети, който го обвини във всички земни грехове (една доста богата гама от възможности) — като се започне от изкуствено създаване на пречки и се стигне до расизъм — последното му прозвуча приятно иронично.

Пак разполагаше с колата си — върнаха му я. Някакъв шегаджия я бе използвал като средство за съобщения: по мръсотията, натрупана върху багажника, бе написано вероятно с пръст: „Неспасяем случай“ и „Измита от Стиви Уондър“. За негова изненада „Саабът“ стартира веднага и като че ли бе забравил някъде част от обичайното си дрънкане и тракане. По пътя към къщи Ребус шофира с отворени прозорци, за да не вдишва вонята на уискито, просмукано в тапицерията.

Вечерта се оказа приятна въпреки ниските температури: за пръв път от много дни над града бе опънало коприната си безоблачно привечерно небе. Червеният диск на слънцето бе изчезнал зад покривите на високите сгради, отнесъл за „лека нощ“ невъздържаните ругатни на безброй заслепени шофьори. Ребус не закопча сакото си на път към закусвалнята. Купи си риба, две маслени кифли, прибави две кутии минерална вода и се върна в апартамента. По телевизията нямаше нищо интересно и той пусна плоча. Ван Морисън: „Астрални седмици“. Плочата имаше повече драскотини от куче с екзема.

Припевът на първата песен беше: „Да се родиш отново“. И пред Ребус се занизаха картина след картина: отец Лиъри и хладилникът, пълен с лекарства; Сами, коронясана с гора от електроди и обградена с апарати — като че ли те бяха фанатични езичници и тя — жертвата, предложена за ритуално жертвоприношение. Лиъри често говореше за вяра, но как да имаш вяра в човешката раса, която отказваше да се учи, която приемаше мъченията, убийствата, унищожението като нещо напълно естествено — като пролетния дъжд и есенната слана. Отвори вестника и оттам му се захилиха злорадо заглавия, бременни от писъците на невинно измъчените — невинно загиналите: Косово, Заир, Руанда. Наказателни побоища в Северна Ирландия. Открит труп на младо момиче в Англия, изчезването на друго бе определено бездушно като „повод за загриженост“. Кръвожадни хищници кръстосваха нощните улици на градове и села — в това нямаше и капчица съмнение. Зачеркни външния блясък на двайсетото столетие — и ще се окаже, че човечеството се е придвижило едва на няколко стъпки от пещерата.

Да се родиш отново… Но понякога това става само след кръщаване с огън.

Белфаст, 1970 година. Куршум на снайперист разби черепа на обикновен английски войник — деветнайсетгодишно момче от Глазгоу. В казармата почти отминаха станалото — изтриването на един все още незапочнал човешки живот от лицето на земята бе отбелязано само с кратко гневно избухване. Убиецът остана неоткрит, погълнат от сенките на града в момента на кървавото си деяние… после потъна дълбоко в католическия район.

Оставяйки зад себе си само още една вестникарска историйка, добавяйки само още една статистическа цифра в колонката „Безредици“.

И безпомощен гняв.

Подстрекателят бе известен с прякора Роботът-подлец. Той беше редови войник от Еършир с права на ефрейтор. Ниско подстригана руса коса, с вид на играч на ръгби и със страст към физическото натоварване — дори и то да се състои само от лицеви опори и клякания в казармата. Той започна кампанията за раздаване на правосъдие — тя трябваше да се проведе зад гърба на началството и трябваше да послужи като отдушник на чувството за безпомощност и на напрежението, нарастващо между стените на казармата. Светът навън бе вражески терен, всеки там беше потенциален враг. Роботът-подлец знаеше, че няма начин да накаже снайпериста и реши да стовари възмездието върху цялата общност: колективна отговорност — колективно раздаване на правосъдие.

Планът беше нахлуване в кръчма, посещавана от привържениците на ИРА, а претекстът — търсене на човек с пистолет, скрил се в бара. Максимално насилие и пребиване на местния представител на ИРА, събиращ средства за организацията.

И Ребус се подчини механично на решението… защото беше колективно. Ти или си част от екипа, или си мъртво парче дърво. А Ребус беше още прекалено млад, за да се реши да приеме статуса на изритан от колектива — още не бяха затвърдени личните му етични норми и съзнанието за собствена значимост, за да има моралната сила да се изправи сам срещу всички.

Но въпреки това дори тогава той беше наясно, че границата между „добрите момчета“ и „лошите момчета“ бе замазана. А по време на изпълнението тя изчезна напълно.

Роботът-подлец се завихри в кръчмата като смъртоносен смерч — озъбен беснеещ хищник, с пламнали, жадни за кръв очи. Размахваше лудо автомат, чупеше черепи — летяха маси, бирени чаши се пръскаха на хиляди парченца. Отначало другите войници като че ли се шокираха от внезапния изблик на диво насилие. Спогледаха се, търсейки безпомощно някакво упътване. После един от тях вдигна ръка за удар и другите го последваха. Огледалото в бара се разпадна на парчета, светла и тъмна бира обляха дървения под. Хората викаха, молеха се, пълзяха на четири крака по покритото със счупени стъкла минно поле. Роботът-подлец бе притиснал човека на ИРА към стената с коляно, вбито в слабините му. Преви тялото му, хвърли го на пода и го заудря с приклада. В бара се втурнаха още войници: пред него бе спряла бронирана кола. Някой запрати стол към изложената редичка шишета зад бар-плота — вонята на силно уиски почти спираше дъха.

Ребус се опита да надвика врявата, оголил зъби не от гняв, а от болка. После насочи пушка към тавана, стреля и всичко замръзна. Последен ритник в проснатото на пода тяло — и Роботът-подлец се обърна и излезе. Другите пак се поколебаха за миг, после го последваха. Той им беше доказал нещо: превърнал се бе в лидер независимо от ниския си ранг.

Празнуваха цяла вечер в казармите великото си изпълнение, поднасяха Ребус за изстрела, който бе прекъснал без време кървавата вакханалия. Отваряха кутии бира и разменяха историйки, вече преувеличени, превръщащи позорното събитие в мит — пришиваха му величие, съществуващо само в разгорещеното им въображение.

Преобразяваха го в една красива лъжа, оправдаваща пуснатия на свобода садистичен нагон.

Няколко седмици по-късно човекът на ИРА бе намерен застрелян в открадната кола на черен път сред полето с чудесен изглед към пасбищата и хълмовете в далечината. Протестантските полувоенни групи поеха убийството върху себе си, но Роботът-подлец не пропускаше да намигне и да се ухили многозначително при всяко споменаване на случая, въпреки че мълчеше. Фукане или самопризнание — Ребус така и не разбра как точно да окачестви поведението му. Искаше само да се махне, да избяга от Робота-подлец и новоизкованата от него етика на поведение. Имаше само една възможност и той се вкопчи за нея като удавник за сламка: подаде молба за присъединяване към специалните части. Кой би се осмелил да го обяви за страхливец или предател за опита му да се присъедини към елита?

„Да се родиш отново.“

Първата страна свърши. Ребус обърна плочата, загаси осветлението и се отпусна в стария фотьойл. Студена вълна пробяга през него и стегна сърцето му. Знаеше от личен опит, че случки като в онова френско село през Втората световна война бяха напълно възможни. Знаеше със сигурност, че вечните световни ужаси биха могли да разлеят кървавата си тиня и в залеза на двайсетия век. Знаеше, че инстинктът на човечеството бе суров и див, че на всеки акт на храброст и доброта се отвръщаше с многобройни действия на варварство и зверщина.

И подозираше още, че ако дъщеря му бе жертвата на онзи снайперист в Ирландия, и той би се втурнал в оня бар с пръст върху спусъка, готов за стрелба!

Глутницата на Телфорд работеше колективно с пълно доверие в лидера — в сила беше правилото на всяка банда: „Не мисли, не говори, изпълнявай!“ Но сега лидерът искаше да се включи в още по-голяма глутница вълци.

Телефонът иззвъня.

— Джон Ребус.

— Джон, обажда се Джак. — Джак Мортън. Ребус постави кутията с бира на пода.

— Здравей, Джак. Къде си?

— В джобната гарсониера, която приятелите ни от Фетс така любезно ми предоставиха.

— Подходяща е за имиджа.

— Вероятно. Има все пак телефон, слава Богу. Монетен апарат, но човек не може да има всичко, нали? — Пауза. — Добре ли си, Джон? Звучиш, като че ли… не си изцяло там.

— Позна. Как се чувстваш като охрана?

— Сладка работа: моткане и висене. Трябваше да вляза в тоя бранш преди години.

— Почакай да осигуриш пенсията си.

— А, да, прав си.

— Как мина при Марти Джоунс?

— Оскари по всички направления. Бяха достатъчно тъпи да ме приемат за чиста монета. Върнах се с препъване в магазина, смутолевих, че трябва да поседна. Двамата боклуци проявиха голяма загриженост, после ме засипаха с въпроси. Доста плитки, няма страшно.

— Смяташ, че не са загрели, така ли?

— И аз имах някои съмнения като теб — стана прекалено бързо и прекалено лесно. Мисля обаче, че захапаха въдицата. Дали и шефът им ще го стори, вече не знам.

— Натискът върху него в момента е доста голям, не вярвам да е напълно адекватен.

— Имаш предвид гангстерската война?

— Смятам, че тя е само част от цялата история. Според мен партньорите му го притискат яко.

— Руснаците и японците ли?

— Изглежда, му поставят клопка и „Маклейн“ е примамката в ямата, предназначена за него.

— Имаш ли доказателства?

— Само много силно усещане.

Джак се замисли.

— Какво се очаква от мен тогава?

— Да отваряш очи и уши.

— Добре, че ми го каза.

Ребус се разсмя.

— Кога ще се свържат с теб?

— Проследиха ме до къщи — погледни само колко са отчаяни, нещастниците. А сега висят под прозорците ми като прани гащи.

— Вероятно смятат, че си самородно злато.

Ребус виждаше ясно какво точно тече в момента. Дек и Кен — двамата боклуци, както ги нарече Джак — бяха на ръба на паниката и се нуждаеха от бърз резултат: чувстваха се несигурни и уязвими толкова далеко от „Флинт Стрийт“ — откъде да знаят дали няма да бъдат следващата жертва на Кафърти? Телфорд не бе в по-добро положение от тях — и той се стремеше към бърз резултат, върху него упражняваше натиск Таравич, а сега и шефът на Якудза беше в града… Да-а, Телфорд искаше бърз резултат, нещо, с което да докаже, че той е главният лидер, водач на всички глутници в района.

— А как вървят нещата при теб, Джон? Мина доста време.

— Да, така е.

— Как се справяш?

— Пия само безалкохолни, ако имаш това предвид. — Като се изключи „Сааба“, обилно залян с уиски — все още усещаше вкуса му в дробовете си.

— Затвори! Има някой пред вратата. Ще се обадя по-късно.

— Внимавай.

Телефонът замря.

Ребус изчака един час. Джак не се обади и той се свърза с Клейвърхаус.

— Не вдигай пара, всичко е наред. — Клейвърхаус говореше по мобифона си. — Туидълдум и Туидълди[1] го отведоха някъде.

— Следиш апартамента, нали?

— Бояджийски фургон, паркиран на улицата, малко по-долу от сградата с апартамента.

— Къде са го отвели според тебе?

— Вероятно е на „Флинт Стрийт“.

— Как, без защита?

— Нали така решихме?

— Господи, не знам…

— Благодаря за доверието в мен.

— Не става въпрос за тебе. Аз го натиках в тая дупка!

— Той не е дете, Джон, не ставай смешен.

— Сега очакваш или да се върне, или да го видиш проснат на някой плот в моргата, така ли?

— По дяволите, Джон, Калвин е едно голямо нищо в сравнение с теб! — Клейвърхаус бе изгубил търпение. Ребус се напрегна да отговори достойно, не успя и тресна телефона.

Изведнъж усети, че му прилошава от Ван Морисън и го смени с Боуи, „Аладин Сейн“: приятна дисхармония — пианото на Майк Гарсън беше в тон с мислите му.

От пода в него се взираха осъдително празни кутии от плодов сок и смачкан пакет от цигари. Не знаеше адреса на Джак. Клейвърхаус му го бе дал, но той не го записа. Махна Боуи, преди да се бе извъртяла до половината, и я замени с „Куадрофения“: „Шизофреник ли? Аз съм проклет куадрофеник!“ Което си беше точно на място.

Телефонът иззвъня петнайсет минути след полунощ. Джак Мортън.

— Пак вкъщи здрав и читав?

— Като скала.

— Говори ли с Клейвърхаус?

— Той ще почака. Обещал бях да ти позвъня.

— Докъде стигна?

— До трета степен: тип с боядисана ситно накъдрена черна коса, тесни джинси.

— Хубавецът.

— Гримиран.

— Точно той е бил. Е, и?

— Прескочих второто препятствие. Никой не уточни какво ще работя. Тази нощ бе нещо като въведение. Искаха да знаят всичко за мен, обещаха да отстранят паричните ми проблеми. Разбира се, ако се съглася да им помогна с разрешаването на един техен „малък проблем“ — така рече Убавото момче.

— Запита ли какъв?

— Не отговори. Изглежда, първо ще се изръси при Телфорд и ще ме обсъди с него. Ще последва нова среща и едва тогава ще ме въведат в плана.

— Ще бъдеш с подслушватели, нали?

— Да.

— А ако те съблекат?

— Клейвърхаус имал достъп до последната дума на техниката в тази област — почти невидими предаватели: на вид копчета за ръкавели или нещо подобно.

— А новият ти имидж изисква носене на такива копчета, няма що.

— Вярно. Ще измислим нещо друго — може да набута предавател в чертожен молив или нещо от сорта.

— Страхотни мисли те спохождат.

— Ако не мисля днес, утре няма да ме има.

— Шегувам се. Какво беше настроението?

— Осезаема загриженост и напрежение.

— Някаква следа от Таравич или Шода?

— Никаква. Само Хубавеца и Двамата боклуци.

— Клейвърхаус ги нарича „Туидълдум и Туидълди“.

— Е, той очевидно е на „ти“ с класиците за разлика от мен. — Мортън замълча. — Ти си говорил с него, така ли?

— След като не се обади цял час.

— Трогнат съм. Смяташ ли, че ще се справи?

Ребус се замисли.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако аз бях на неговото място. Но това вероятно ме поставя в групата на малцинството.

— Не съм казал нищо.

— Ти си приятел, Джак. От истинските.

— В момента ме проверяват. Смятам, че всичко е на място. Ако съм късметлия, ще премина изпита с развети знамена.

— Как изкоментираха внезапната ти поява при „Маклейн“?

— Прехвърлен съм от друг завод. Ако преровят персоналните досиета, ще ме открият там. — Мортън пак замълча за миг. — Искам да знам едно нещо. Хубавецът ми даде сто лири кеш — какво да ги правя?

— Каквото ти решиш. До скоро виждане.

— Лека нощ, Джон.

За пръв път от много време Ребус успя да се стегне достатъчно, за да стигне до леглото си. Спа дълбоко и без сънища.

Бележки

[1] Герои на Луис Карол от „Алиса в Огледалния свят“. — Б. пр.