Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ребус (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hanging Garden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Изнасяне на текст от PDF
BHorse (2008)

Издание:

Джак Харви. Врагът на моя враг

Роман. Серия „Ченге“

Издателство „Атика“, София, 1999

Прев. от англ. Благовеста Дончева

350 с.; 20 cm

История

  1. — Добавяне

8.

Тайно организирано спасяване на нацистки военнопрестъпници (понякога с помощта на Ватикана) от преследващите ги руснаци — това беше Пътят на плъховете. Краят на Втората световна война поставя началото на Студената война. Нужно било отлично разузнаване, както и доказано безмилостни хора, предлагащи определено експертно ниво. Твърдеше се, че Клаус Барбие, Лионския касапин, получава предложение за работа към Британската разузнавателна служба. Носеха се слухове за нацист на много високо ниво, изчезнал в посока Съединените щати. Едва през 1987 година Обединените нации отпечатват пълния списък на избягали нацистки и японски военнопрестъпници, на брой четиридесет хиляди.

Защо задържат тоя списък толкова дълго? Ребус знаеше отговора. Модерната политика установява, че Германия и Япония са част от глобалното братство на капитализма. В чий интерес би било отварянето на стари рани? А освен това колко жестокости бяха успели да прикрият самите съюзници? Кой от участниците в една война остава с чисти ръце? Ребус беше възмъжал в армията, разбираше ги. И той бе вършил разни деяния. Служил беше в Северна Ирландия, зърнал бе обезобразеното лице на предаденото доверие, видял беше омразата да замества със страшна сила страха, превземайки като черна миазма все по-голямо пространство.

Част от него не можеше да не оцени и да не приеме логиката на Пътя на плъховете.

Книжлето на Леви разглеждаше предполагаемата организация на сложната спасителна операция. Наистина ли бе възможно да се разтвориш изцяло в ново обкръжение, да промениш напълно самоличността си? И пак се натрапваше един и същ въпрос: имаше ли значение? Съществуваха източници за идентифициране, издадени бяха няколко присъди — Айхман, Барбие, Демяник, други процеси бяха в ход. Но Ребус беше чел и истории за престъпници, излежали присъдите си и превърнали се в „добри хора“, хора, променили се напълно и превключили от злото към доброто. Те твърдяха, че истинският виновник е самата война. Спомни си един от първите си разговори с Джоузеф Линц. Седяха в гостната му и Ребус все още чуваше дрезгавия глас на стареца и виждаше шала, увит около врата му:

— На моята възраст, инспекторе, и най-слабото възпаление на гърлото се превръща в сериозно заболяване.

В стаята нямаше много снимки: загубил бил повечето през войната.

— Заедно с разни други неща, свързани със спомени за хубави мигове в живота. Все пак успях да запазя поне тези.

Показал бе на Ребус снимки от трийсетте години. Докато говореше за хората на избелелите фотографии, Ребус внезапно помисли: „Ами ако те са само част от фалшива самоличност?“ Сноп снимки, задигнати отнякъде и поставени в рамки? А имената и личните истории на хората на тях — измислени ли бяха или реални? В този миг бе разбрал колко лесно е изграждането на друг живот, на друга самоличност.

По-късно същия ден Линц заговори за Вилфранш, отпивайки от подсладения с мед чай.

— Мислих много по този въпрос, както вероятно можете да си представите. Лейтенант Линцстек, той е командвал тогава, така ли?

— Да.

— Но вероятно е изпълнявал заповеди, спуснати отгоре. Един лейтенант не е кой знае колко високопоставен във военната йерархия.

— Възможно е.

— Ако един войник получи заповед… Нисшите чинове са длъжни да изпълняват получените заповеди, нали?

— Дори и ако дадена заповед е безумна?

— Независимо от това смятам, че човекът е бил принуден да извърши престъплението — престъпление, което доста много от нас биха извършили при същите обстоятелства. Не виждате ли лицемерието? Подвеждате под отговорност някой за нещо, което сам бихте сторил. Един войник застава срещу тълпата. „Не на клането!“ Сам срещу всички. Вие бихте ли го сторил?

— Надявам се. — Ребус мислеше за Ълстър, мислеше за Робота Подлец.

Книжката на Леви не доказваше нищо. От нея Ребус научи само, че името Йозеф Линцстек фигурира в списъка на възползвалите се от Пътя на плъховете: представил се бил за поляк. Но къде бе създаден този списък? В Израел. Доста несигурна информация, нали? Никакво доказателство.

Инстинктът му нашепваше, че Линц и Линцстек са едно и също лице, но не предлагаше отговор на въпросите: „Какво от това?“ и „Има ли значение?“

* * *

Остави книжката в „Роксбъро“ и попита администраторката за господин Леви.

— Мисля, че е в стаята си. Ако желаете да…

Ребус поклати глава. Предаде книгата без придружително писмо: Леви ще изтълкува този факт като достатъчно красноречиво съобщение, знаеше го. Върна се на „Ардън Стрийт“ за колата си и потегли през Хеймаркит към Шандън. Паркирането близо до апартамента на Сами го измъчи, както обикновено. Май всички вече се бяха прибрали от работа и дъвчеха пред телевизорите си. Изкачи каменните стъпала, представяйки си допълнителния ежедневен проблем, който се стоварваше върху раменете на живущите тук след първия студ. Сами му отвори и го поведе към всекидневната: Кандис седеше пред телевизора и се опитваше да следи някаква игра.

— Здравей, Джон — възкликна тя, щом го видя. — Ти ли си моята вълшебна стена?

— Не съм вълшебната стена на никого, Кандис. — Обърна се към Сами: — Наред ли е всичко?

— Тип-топ.

В този момент във всекидневната влезе Нед Фарлоу. Ядеше супа и топеше в купата прегъната филийка черен хляб.

— Ще ми отделиш ли няколко минути? — запита веднага Ребус. Фарлоу кимна, посочи кухничката.

— Може ли да ям, докато говорим? Умирам от глад. — Седна на сгъваемата маса, измъкна още една филия хляб и я намаза с маргарин. Сами подаде глава от прага, зърна израза на баща си и тактично се оттегли. Кухнята бе квадрат с размери около два на два метра и беше претъпкана с кухненски уреди и прибори.

— Видях те днес в гробището Уористън. Съвпадение ли беше?

— А ти как мислиш?

— Въпросите сега задавам аз. — Ребус се облегна на умивалника и скръсти ръце на гърди.

— Наблюдавам Линц.

— Защо?

— За пари.

— Кой плаща? Някой вестник ли?

— Адвокатът на Линц подава оплаквания наляво и надясно. Никой не може да си разреши да го засекат близо до него.

— А искат да го държат под око, така ли?

— Логично е: искат запас от материали при един евентуален процес.

Фарлоу имаше предвид процес за клевета срещу някои от вестниците.

— Ако те хване…

— Той не ме познава. Освен това лесно ще намерят някой да ме замени. Свърши ли с твоите въпроси, за да започна с моите?

— Първо искам да ти кажа нещо. Знаеш ли, че разследвам Линц? — Фарлоу кимна. — Не надушваш ли воня? Ако откриеш нещо, всеки ще смята, че е дошло от мен.

— Сами не знае какво точно върша, така че няма сблъсък на интереси.

— Но другите може и да не повярват.

— Трябват ми само още няколко дни, за да осигуря месец работа по книгата си. — Фарлоу беше приключил със супата и остави празната паница в умивалника, изправяйки се до Ребус.

— Далеч съм от желанието да превръщам това в проблем, но можеш ли да ме спреш?

Ребус се втренчи в него. Страшно му се прииска да натика главата му в умивалника — но какво ще каже Сами?

— А сега — продължи невъзмутимо Фарлоу — да задам ли моя въпрос?

— Давай.

— Коя е Кандис?

— Приятелка.

— Какъв е проблемът с твоя апартамент?

Ребус веднага осъзна, че в момента не разговаря с приятеля на дъщеря си, а с журналист, задушил за евентуален материал.

— Виж какво, да приемем, че не съм те видял в гробището и не сме провели тази кратка размяна на любезности.

— За да не питам за Кандис, така ли? — Ребус мълчеше. Фарлоу обмисли предложената сделка. — Какво ще кажеш за няколко въпроса във връзка с книгата ми?

— Какви въпроси?

— За Кафърти.

Ребус поклати глава.

— На твое място бих говорил с Томи Телфорд.

— Но кога?

— Когато го натикаме зад решетките.

Фарлоу се усмихна.

— Сигурно ще се пенсионирам дотогава. — Изчака няколко секунди, но разбра, че Ребус няма да му подаде нищо.

— Тя ще остане тук само до утре — наруши мълчанието Ребус.

— Откъде е?

Ребус му намигна, загърби го и излезе от кухничката. Поговори със Сами: Кандис все още бе заплесната по телевизионната игра, като не пропускаше да се присъедини към смеха на публиката. Ребус уреди със Сами отвеждането й на другия ден и си тръгна. От Фарлоу нямаше и следа. Вероятно се беше покрил в спалнята или бе излязъл. Трябваха му няколко минути, за да си спомни къде паркира колата. Шофира много внимателно към „Ардън Стрийт“: спираше прилежно пред всички светофари.

И там нямаше свободно място за паркиране. Остави „Сааба“ на жълтата линия. Докато се приближаваше към блока, някой отвори рязко врата на кола зад гърба му и той бързо се обърна.

Клейвърхаус. Сам.

— Ще имаш ли нещо против да вляза?

Ребус имаше поне дузина причини да отговори с „да“. Но сви рамене и продължи пътя си към вратата.

— Някакви новини от кървавата игра с ножове пред „Меган“? — запита той.

— Откъде знаеш, че се интересуваме от случая?

— Портиер е смъртоносно наръган с нож, нападателят изчезва на мотоциклет. Преднамерено убийство. По-голяма част от портиерите са хора на Томи Телфорд.

Изкачваха стълбите, без да бързат. Апартаментът на Ребус беше на втория етаж.

— Прав си — призна Клейвърхаус. — Били Тенънт наистина работи за Телфорд. Контролира трафика в „Меган“.

— Наркотрафика ли?

— Раненият приятел на футболиста е известен търговец на наркотици. Базата му е Пейсли.

— Ясно, и той е свързан с Телфорд.

— Смятаме, че той е бил целта. Тенънт е случайна жертва, нещастното копеле.

— Остава само още един въпрос: кой е зад рокера и ножа му?

— Джон, не се прави на смахнат. Кафърти е, разбира се!

— Не е в неговия стил — отвърна Ребус, отключвайки вратата.

— Защо не допуснеш, че е научил някой и друг трик от младия си съперник?

— Разполагай се. — Приборите от закуската бяха все още на масата, чантата на Сайобан с ценното си съдържание — на пода до стола.

— Имал си гостенка. — Клейвърхаус гледаше двете чинии, двете чаши до тях. Огледа се. — Но тя не е тук сега, нали?

— Тя не беше тук и за закуска.

— Защото е при дъщеря ти.

Ребус се смръзна.

— Отидох да се разплатя с мотела. Казаха ми, че е дошла полицейска кола и прибрала вещите й. Зададох няколко въпроса където трябва и стигнах до адреса на Саманта. — Клейвърхаус седна на дивана, преметна крак върху крак. — Каква е играта, Джон, и как така прецени, че трябва да ме изолираш от нея? — Гласът му бе спокоен, но Ребус усети надигаща се буря.

— Ще пиеш ли нещо?

— Чакам отговор.

— Когато Кандис излезе… чакаше ме до колата. В първия момент не се сетих къде да я откарам и в края на краищата я доведох тук. Но тя разпозна улицата. Телфорд е наблюдавал апартамента ми.

Клейвърхаус се наклони леко напред.

— Защо?

— Може би, защото познавам Кафърти. Не можех да оставя Кандис тук и я отведох при Сами.

— Все още ли е там? — Ребус кимна. — А по-нататък?

— Утре ще я приеме семейството бежанци от Файф.

— Докога?

— Какво искаш да кажеш?

Клейвърхаус въздъхна.

— Джон, тя е… Тук тя е била само проститутка. Не познава друг живот.

Ребус пристъпи към уредбата, запрехвърля компакт-дисковете. Трябваше да прави нещо. Не си струваше да му извива врата във всекидневната си.

— Как ще печели пари? — Клейвърхаус явно нямаше намерение да затвори уста. — Ти ли ще я издържаш? Имаш ли представа как ще изглеждаш отстрани?

Ребус изпусна компакт-диск на пода, завъртя се на пети.

— Нищо подобно! — Едва се сдържаше.

Клейвърхаус вдигна примирително ръце с длани към него.

— Хайде, Джон, знаеш, че…

— Не зная нищо.

— Джон…

— Я се омитай оттук! — Причината не беше само в безкрайния ден, а и в странното усещане, че той като че ли няма намерение да си отиде. Вечерта се разтягаше до безкрайност, лишавайки го от всяка най-минимална възможност за отдих. В главата му се люлееха леко трупове, увиснали от смълчани дървета, черен, миризлив пушек се кълбеше над стара черква… Телфорд беше възседнал мотора от оная игра в „Царството на магията“, хилеше се и стреляше по зрителите… Абърнети докосваше покровителствено рамото на стареца… Войници биеха с приклади цивилни… А Джон Ребус… Ребус присъстваше навсякъде, опитвайки се с все сила да остане само зрител.

Пусна компакт-диск на Ван Морисън. „Упорито по магистралата“. Слушал беше тая музика по плажовете и докато бе наблюдавал безброй апартаменти. Тя като че успяваше да го излекува за момента — или поне да позакърпи раните. Когато се обърна, стаята беше празна. Погледна през прозореца. В апартамента на втория етаж срещу неговия живееха две деца. Често ги наблюдаваше от прозореца си, без те да усетят присъствието му. Причината бе проста: те никога не поглеждаха през прозореца. Светът им бе толкова завършен и всепоглъщащ, че животът извън прозореца им не ги интересуваше: какво в повече можеше да им предложи? Сега те бяха в леглото и майка им спускаше щорите. Тих град. Прав беше Абърнети. В някои части на Единбург човек можеше да преживее целия си живот, без да се натъкне на каквато и да било неприятност. Но убийствата в Шотландия надвишаваха два пъти тези в южната й съседка, а половината от тях ставаха в двата й главни града.

Не че статистиката имаше някакво значение. Смъртта си е смърт. Бум! Прас! — и нещо уникално напуска света на живите невъзвратимо, завинаги. Едно убийство или няколко стотици убийства. Всички до един имаха някакво значение за останалите живи. Ребус се замисли за единствената жива свидетелка на трагедията в онова френско градче. Не беше я срещал, вероятно никога нямаше да се погледнат очи в очи. Ето още една причина защо на човек му е трудно да вложи страст в случай от миналото. Друго нещо беше пресният случай: човек има много факти подръка, може да разговаря със свидетели. Можеш да насъбереш доказателства от аутопсията, да провериш достоверността на циркулиращите слухове. Можеш да претеглиш вината и скръбта. Превръщаш се в част от случилото се. Точно това го интересуваше. Хората. Житейските им истории го привличаха като магнит, очароваха го. Когато се превръщаше в част от техния живот, успяваше да забрави своя.

Телефонният секретар му съобщаваше усърдно за съобщение.

— Здравейте. Аз съм… м-м-м… не зная как да се изразя… — Позна гласа: Кирстин Мийд. Безпомощна въздишка. — Вижте какво. Не мога да го върша повече. Така че, моля ви, не. Съжалявам, просто не мога. Има други хора, които могат наистина да помогнат. Аз не съм от тях.

Край на съобщението. Ребус не откъсваше втренчен поглед от автомата. Не я обвиняваше. „Не мога да го върша повече.“ „Тогава двама сме“ — помисли Ребус. Единствената разлика беше, че той трябва — длъжен беше — да продължава да го върши. Седна пред масата и примъкна документацията по оная стара трагедия във Франция. Списъци на имена и професии, години, дати на раждане. Пика, Месплед, Русо, Дешамп. Търговец на вино, рисувач на порцелан, колар, прислужничка. Какво означаваше всеки от тях за един шотландец на средна възраст? Блъсна листите настрани и вдигна чантата на Сайобан от пода.

Край на Ван Морисън: пусна първата страна на „Бих искал да си тук“. Невероятно издраскана грамофонна плоча. Спомни си, че се бе появила при него в черна полиетиленова обвивка. Когато я разгъна, го лъхна оная странна воня. По-късно се оказа, че го бе блъснала характерната миризма на горена човешка плът.

— Трябва да пия нещо — обяви той на глас, накланяйки се напред. — Имам нужда от нещо силно. Няколко бири с уиски може би. — Нещо да оглади временно макар острите ръбове, да уталожи болката.

Погледна часовника си: предостатъчно време до спускането на кепенците. За Единбург това всъщност нямаше значение: нощно време в заведенията тук часовниците обикновено спяха сън дълбок. Дали ще успее да прескочи до „Окс“, преди да го затворят? Ще успее, разбира се! Добро предизвикателство. Изчакай час или два и повтори дебата.

Или се обади на Джак Мортън.

Или излез веднага. На момента.

Телефонът иззвъня. Протегна се и вдигна слушалката.

— Ало?

— Джон? — Името му прозвуча като „Шон“.

— Здравей, Кандис. Случило ли се е нещо?

— Ъ-ъ-ъ…

— Проблем?

— Не проблем. Просто искала… казвам на тебе, ще те видя утре.

Той се усмихна.

— Да, ще те видя утре. Говориш много добре английски.

— Бях прикована с верига към острие на бръснач.

— Какво?!

— Песен.

— А, добре. Но сега вече не си, нали?

Не го разбра.

— Аз съм… ъ-ъ-ъ…

— Всичко е наред, Кандис. Ще те видя утре.

— Да, ще те видя — повтори тя радостно.

Ребус върна слушалката на мястото й. Прикована с верига към острие на бръснач. Вече не му се пиеше.