Иън Ранкин
Врагът на моя враг (40)

37.

Най-сетне приключиха маратона.

Хубавецът се нуждаеше от почивка, същото се отнасяше и за тях. Други екипи работеха в други стаи, пълнеха се касети, вземаха се бележки, преработваха материала в писмена форма. Взаимно си разменяха подкрепящи въпроси и информация. Телфорд мълчеше. Ребус се присъедини за момент към колегите си, които се потяха с Великия Дон, поседя малко срещу него. Телфорд дори не мигна. Седеше изправен като бастун с ръце върху коленете. А междувременно изповедта на Хубавеца се използваше за изстискване на другите членове на бандата — без да се изтърве информация кой бе пропял.

Бойните редици се огъваха, отначало бавно, а после се сринаха във водопад от обвинения, самозащита и отрицания. И накрая се добраха до цялата картина.

Телфорд и Таравич: трафик на проститутки от Европа на север, на биячи и дрога — на юг.

Господин Сладкият: прибира повече, отколкото му се полага, и си получава заслуженото.

Японците: използват Телфорд като врата към Шотландия, преценявайки я като добра база за операции.

Само че сега Ребус ги бе залял със студена вода. В папката за Шода беше предупредил гангстера сам да се откаже от „Пойнтигам“, ако не иска да бъде „намесен в текущи криминални разследвания“. Шода не беше глупав. Ребус се съмняваше дали ще направят опит да се върнат… поне за известно време.

А сега последната задачка за тая нощ: слезе до килиите, отключи едната от тях и осведоми Нед Фарлоу, че е свободен. Каза му още, че вече няма от какво да се страхува.

За разлика от господин Розовия. Якудза имаше сметки за уреждане с него. А японците бяха широко известни с точните си и бързи удари. Откриха го в собствената му трошачка на коли със заварен обезопасяващ колан. Хората му се впуснаха в бяг.

Някои от тях все още не са спрели.

* * *

Ребус седеше във всекидневната, вторачен във вратата, изшкурена и боядисана от Джак Мортън. Мислеше за погребението. За приятелите му, които ще се стекат там. Приятелите му от Църквата на отказалите се от алкохола. Питаше се дали ще го обвинят за смъртта му. И децата му ще бъдат там. Ребус никога не ги бе виждал и не искаше да ги вижда.

В сряда сутринта посрещна в Инвърнес полета на госпожа Хедърингтън, забавена известно време от митническите власти в Холандия, когато заложеният малък капан успя. Арестуван беше известен наркотрафикант, докато натиквал килограм хероин в тайното отделение на куфара на госпожа Хедърингтън, подарък от хазяина й. Няколко от другите възрастни квартиранти на Телфорд пък бяха внезапно възнаградени с кратък престой в Белгия, където за съжаление се наложи да отговарят на доста неприятните въпроси на местната полиция.

Ребус позвъни на Давид Леви, веднага щом се прибра вкъщи.

— Линц се е самоубил — съобщи му той.

— Този ли е изводът ви?

— Говорим за факти, не за субективни преценки. Няма конспирация и тайни операции.

— Това няма значение, инспекторе — въздъхна Леви. — Важното е, че още един успя да ни се изплъзне.

— Искате да ми кажете, че избитите тогава във Франция нямат никакво значение за вас, прав ли съм? Интересувате се само от Пътя на плъховете, нали?

— Какво бихме могли да сторим за мъртвите?

Ребус пое дълбоко дъх.

— Някой си Харис се срещна с мен тук. Работи за Британските тайни служби. Прикриват големи имена, хора на високо ниво. Плъхове, по-вероятно децата им.

Телефонът онемя за миг.

— Благодаря ви, инспекторе.

* * *

Ребус седеше в ягуара на Невестулката, разположен отзад до него. Шофьорът им бе загубил някъде голямо парче от ухото си и изглеждаше доста чудато, но едва ли имаше жив човек, който да се осмели да му го изтърси в лицето.

— Справи се много добре — каканижеше Невестулката. — Господин Кафърти е много доволен от теб.

— Откога го държиш?

Невестулката се усмихна.

— Всичко виждаш, всичко знаеш, а, Ребус?

— Откога го държиш?

— От няколко дни. Трябваше да се уверим, че е той, нали?

— И сега вече сте сигурни, така ли?

— Напълно.

Ребус погледна през прозореца прелитащия пъстър парад от магазини, пешеходци, автобуси. Ягуарът се отправяше явно към Нюхейвън и Грантън.

— Надявам се, нямате намерение да ми подхвърлите някой невинен нещастник.

— Няма такова нещо! Той е твоят човек.

— Естествено. През последните дни си го упражнил добре, има си хас да сбърка репликите си.

Невестулката се захили.

— Какви точно реплики имаш предвид?

— Че е бил вписан във ведомостта на Телфорд.

— А не в тази на господин Кафърти, така ли? — Ребус го погледна гневно и Невестулката избухна в смях. — Смятам, че ще го приемеш без съмнения. Много е убедителен, сам ще видиш.

Ребус неволно притрепери от тона на гласа му.

— Все още е жив, нали?

— О, да. Но от теб зависи докога ще остане на тоя свят.

— Май смяташ, че го искам мъртъв.

— Знам го. Не отиде при господин Кафърти да търсиш справедливост. Искаше възмездие.

Ребус се втренчи в него.

— Това твоят речник ли е?

— Искаш да кажеш, че не звучи в хармония с имиджа ми. Все едно говори напълно друг човек, нали?

— Колко са зад имиджа ти? Кой е истинският?

Невестулката се усмихна.

— Реших, че го заслужи.

— Не разбих Телфорд само за да зарадвам шефа ти.

— Това са подробности… — Невестулката се плъзна по седалката към Ребус. — Между другото как е Сами?

— Добре.

— Възстановява се, нали?

— Да.

— Добра новина. Господин Кафърти ще бъде доволен. Разочарован е, че не си отскочил да го навестиш.

Ребус измъкна вестник от джоба си, сгънат на репортаж със заглавие: „ФАТАЛЕН УДАР С НОЖ В ЗАТВОР“.

— Шефът ти, нали? — подхвърли той, подавайки вестника. Невестулката разигра етюда „Я, колко интересно!“ „На двайсет и седем години от Гован — четеше той на глас — …прободен в сърцето в килията си, няма свидетели, не е открито и оръжието въпреки старателното търсене.“ — Зацъка укорително с език. — Малко нещо небрежно ми се вижда.

— Съгласил се е да очисти Кафърти, нали?

— Така ли? — Невестулката ококори театрално очи.

— Я върви по дяволите! — Ребус му обърна гръб и пак заби поглед в прозореца.

— Между другото, Ребус, ако решиш да не предаваш на съд шофьора. — Невестулката измъкна нещо: ръчно изработена отвертка, изпилена до заплашително остър връх, дръжката — обвита в тиксо. Ребус я погледна с отвращение. — Измих кръвта — увери го Невестулката. И пак се изсмя.

Ребус имаше усещането, че го карат право в Ада. Пред предното стъкло на колата се разгъваше бързо Фърт ъв Форт, зад него и Файф. Навлизаха в района на доковете, заводите за газ и складовете. План за разширение на Лийт предвиждаше цялостното му поглъщане. Градът се променяше невъзвратимо. Пътни маршрути и приоритети се изменяха за една нощ, кранове работеха усърдно по строителните площадки и общината, която не спираше да хленчи, че върви към фалит, разработваше с пълна пара всякакви видове схеми за промяна на вида и обхвата на града, който си бе избрал за дом.

— Почти пристигаме — обади се Невестулката.

Кой знае защо Ребус неволно се запита дали ще има връщане.

Спряха пред вратите на някакъв склад. Шофьорът отключи катинара, освободи веригата и вратите бавно се отвориха. Влязоха с колата и Невестулката нареди на шофьора да паркира отзад. Там се бе кротнал само обикновен бял фургон, повече ръжда отколкото метал. Задните му прозорци бяха боядисани и го превръщаха в подходящ заместник на катафалка (ако някога се наложи). Излязоха от колата и соленият вятър веднага ги поде. Невестулката завлачи крака към вратата на фургона, удари по нея веднъж и тя се отвори отвътре. Влязоха.

Срещу тях се озъби огромно пространство, изпълнено само с няколко кашона и машинарии, покрити с брезент. Там имаше още и двама мъже: единият им отвори вратата, а другият стоеше прав в най-отдалечения край пред дървен стол и скриваше наполовина вързаната на него фигура. Невестулката поведе процесията. Ребус крачеше след него, опитвайки се да контролира дишането си, което изведнъж бе станало болезнено плитко. Сърцето му биеше бясно, струваше му се, че всеки нерв в тялото му трепери. Бореше се с надигащия се бесен гняв, но не бе сигурен, че ще съумее да го задържи.

Когато бяха на седем-осем стъпки от стола, Невестулката кимна, мъжът се отдръпна и Ребус видя ужасената фигурка на дете.

Момче.

Девет или десетгодишно, не повече.

Едно посинено око, в носа съсирена кръв, и двете бузи подути и наранени, кървяща драскотина на брадичката. Спуканата устна бе започнала да заздравява, панталони, скъсани на колената, едната обувка липсваше.

И миризма на урина и дори на нещо по-лошо.

— Хиляди дяволи! — изкрещя Ребус. — Какво е това?

— Това — започна Невестулката — е копеленцето, което свива колата. Това е копеленцето, което се подплашва и профучава на червено, губейки контрол над педалите, защото проклетите му крачета едва стигат до тях. Това — Невестулката пристъпи напред, поставяйки тържествено ръка върху острото рамо на детето — е виновникът.

Ребус погледна възрастните наоколо.

— Това черен хумор ли е?

— Нищо подобно, Ребус.

Той погледна момчето. Следи от засъхнали сълзи. Очи, зачервени от плач. Раменцата му трепереха. Ръцете му бяха вързани отзад, глезените — за краката на стола.

— М…м-моля, го-господине… — Сух, пречупен глас. — А-аз… помогнете ми… м-моля.

— Свива колата — зарецитира Невестулката отново, — после блъска човек и бяга, напълва гащи от страх и зарязва колата близо до дома си. Но не забравя да паладжоса касетофона и касетите. Колата му трябвала за надбягване. С това се занимават тия копелета. Надбягват се с крадени коли. Тоя дребосък може да запали двигател точно за десет секунди.

— Помогнете ми…

Пред очите на Ребус проблеснаха графитите на града „Няма ли някой да ми помогне?“ Невестулката кимна към единия от хората си и той услужливо предложи на Ребус дръжката на брадвичка.

— Или отверката — не се спираше проклетата Невестулка. — Или нещо друго — каквото поискаш. Ние сме на твое разположение.

Ребус едва можа да промълви.

— Срежете въжетата.

Възцари се тишина.

— Срежете проклетите въжета! — зарева той. Подсмъркване откъм Невестулката.

— Тони, чу човека.

Щракване на автоматичен нож. Въжетата бяха срязани за секунди. Ребус се приближи до момчето.

— Как се казваш?

— Д-д-джо… Джордан…

— Това първото ти име ли е или второто?

Момчето го погледна.

— Първото.

— Добре, Джордан. — Ребус се наклони към него. Момчето се дръпна, но не се съпротивляваше, когато го вдигна на ръце. Беше леко като перце. Закрачи с него към изхода.

— Какво сега, Ребус? — извика след него Невестулката.

Но Ребус не отговори. Отнесе момчето до прага, отвори вратата с ритник и зимното слънце ги обгърна с лъчите си.

— Съ… съжалявам, наистина. — Момчето бе поставило ръка над очи, забравили слънчевата светлина. И заплака.

— Знаеш ли какво направи?

Джордан кимна.

— Да… още тогава. Знаех, че е лошо… — Сълзите оставяха по бузите му мръсни следи.

— Казаха ли ти кой съм?

— Моля те, не ме убивай.

— Няма да те убия, Джордан.

Момчето премига: опитваше се да прогони сълзите от очите си, за да разбере дали не го лъжат.

— Стига ти преживяното дотук, приятелче — въздъхна Ребус. После добави: — Май и двамата преживяхме много.

Какъв финал. Боб Дилън: „Прост обрат на съдбата“. Преход към песента на Ленард Коен „Това ли искаше?“

Ребус не знаеше отговора.