Иън Ранкин
Врагът на моя враг (18)

15.

Рано сутринта на следващия ден Ребус бе уведомен от управлението в Лийт за смъртта на Джоузеф Линц. Намерили трупа му да се люлее на някакво дърво в гробището Уористън.

Когато Ребус пристигна, полицията вече бе оградила мястото: версията за самоубийство не беше възприета: един самоубиец едва ли ще си нанесе жесток удар по главата, преди да се сбогува с този свят, както бе изтъкнал напълно логично докторът.

Ципът на чувала за мъртъвци вече бе затворен, но Ребус го дръпна и погледна лицето му. Не за пръв път гледаше лице на възрастен мъртвец; винаги се бе впечатлявал от чудното спокойствие и детска свежест, които излъчваха старите хора, потеглили за други светове. Но изразът, застинал на лицето на Джоузеф Линц, говореше за смърт в страдание.

— Сигурно си дошъл да ни благодариш — подхвърли към Ребус мъж с приведени рамене под морскосин дъждобран и с ръце в джобовете. Посивяла гъста къдрава коса, жълтеникава кожа — жалки останки от тена, придобит през последните слънчеви почивни дни.

— Здрасти, Боби — поздрави го Ребус.

Боби Хоган беше лейтенант от отдел „Убийства“ към полицейското управление в Лийт.

— Ако се върнем към първоначалните ми наблюдения, Джон.

— Защо смяташ, че трябва да съм ти благодарен? — прекъсна го Ребус.

Хоган кимна с глава към чувала с мъртвеца:

— Защото отнасяме господин Линц и те освобождаваме завинаги от грижите за него. Само не казвай, че с голям кеф си се ровил в оная гадна историйка.

— Има нещо вярно.

— Някаква представа кой би имал полза от смъртта му?

Ребус го изгледа нерешително.

— Откъде да започна?

— Какво ще кажеш, ако я караме по правилата, а? — Хоган вдигна ръка с три изправени пръста, сгъвайки ги един по един след всяка фраза. — Не е нещастен случай, не е самоубийство, нападателите не са били особено изобретателни.

— Без съмнение, някой е смятал убийството на Линц за много важно.

— Но защо?

Наоколо сновяха и шумяха забързани следствени служители, заети с обичайните процедури. Ребус покани с жест лейтенанта да се поразходят настрани. Намираха се доста навътре в гробището, в оная част, която Линц обичаше толкова много. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-гъста и дива ставаше растителността.

— Бях с него тук вчера сутринта — подхвърли — Ребус. — Идваше доста често.

— Намерихме торба с градинарски инструменти.

— Обичаше да сади цветя.

— И ако някой е знаел за този негов навик, спокойно би могъл да го причака и да си свърши мръсната работа.

Ребус кимна.

— Няма съмнение, убийство е.

Хоган се замисли.

— Но защо са избрали точно обесване?

— Първите граждани на Вилфранш са били обесени на площада.

— Господи. — Хоган внезапно спря. — Знам, че си много зает, но ще ни помогнеш ли?

— Колкото мога.

— Като за начало списъкът с имената на възможните извършители ще свърши работа.

— Какво ще кажеш за възрастна жена от Франция или за стар евреин, историк, с бастун?

— Само до това ли се докопа?

— Ще се наложи да прибавя и себе си. Вчера почти го обвиних в опит да убие дъщеря ми. — Хоган го погледна стреснато. — Но не смятам, че е бил той. — Мислите му се отплеснаха към Сами. Позвънил беше в болницата: тя продължаваше да витае в друг, чужд свят. Лекарите все още избягваха да говорят за кома. — Още нещо — продължи той. — Идва Абърнети от Специалния отдел. Разговаря с Линц.

— Къде е връзката?

— Координатор е на широк кръг разследвания за престъпления по време на войната. Не е типичен бюрократичен лакей, напомня по-скоро мутра от улицата.

— Странен избор за този тип работа, нали? — Ребус кимна. — Което обаче не го превръща автоматично в заподозрян — довърши с въздишка Хоган.

— Старая се, както обещах. Бихме могли да огледаме къщата на Линц за заплашителните писма, които твърдеше, че получава.

— Твърдеше ли?

— С него човек никога не можеше да бъде сигурен — вдигна рамене Ребус. — Според теб какво точно се е случило?

— Изглежда, е дошъл, както обикновено, за да се отдаде на градинарското си хоби. И облеклото му говори за това. Някой го е причакал тук. Цапардосал го е с нещо по главата, надянал е примката около шията му и го е обесил на дървото. Другият край на въжето беше завързан за надгробен паметник.

— Тази ли е причината за смъртта?

— Според доктора, да. Кръвоизлив в очите. Как го наричаха там.

— Послесмъртни белези.

— А, да. Ударът по главата само го е зашеметил. И нещо друго, има натъртвания и рани по лицето. Сякаш е бил ритан, след като вече е бил повален.

— Фрасва го хладнокръвно по канчето, рита го в лицето и накрая го окача на дървото.

— Силна омраза.

Ребус се огледа наоколо.

— Някой с усет към театрално представление.

— И без страх от риска. Тук едва ли се събират тълпи, но все пак е обществено място и някой би могъл да го види — дървото е на открито и се забелязва отдалеко. Всеки би могъл да се окаже на погрешното място в погрешното време.

— За кое време говорим?

— Осем или осем и половина. Логично е да се предположи, че господин Линц е садил цветята си на дневна светлина.

— Може да е било и по-рано — предположи Ребус. — Какво ще кажеш за предварително назначена среща?

— Тогава защо са му били тия инструменти?

— Защото е предполагал, че до приключване на срещата ще разсъмне напълно. — Хоган го изгледа, изпълнен явно със съмнения.

— Ако предположението ми е вярно — продължи невъзмутимо Ребус, — възможно е да намерим някаква бележка в дома му.

Хоган кимна.

— С твоята кола или с моята?

— Нека първо да вземем ключовете.

Двамата заизкачваха отново склона.

— Претърсване джобовете на мъртвец — мърмореше си Хоган. — Защо никой не споменава за тия неща, когато постъпваш на служба?

* * *

— Вчера бях с него тук — подхвърли Ребус. — Покани ме на чай.

— Има ли семейство?

— Не.

Хоган огледа коридора.

— Доста голямо жилище. Какво ще стане с парите след продажбата?

Ребус го погледна.

— Можем да си ги поделим.

— Или направо да се нанесем. Дворът и приземният етаж за мене, а на теб — първият и вторият.

Хоган се захили, отиде до една от вратите и влезе в кабинета на Линц.

— Избирам го за спалня — обяви той.

— Винаги ме е канил горе.

— Да започваме. Всеки се заема с един етаж. След това се разменяме.

Ребус тръгна по стълбата нагоре, прокарвайки ръка по лакирания парапет. Нито следа от прах. Чистачките обикновено са ценен източник на информация.

— Ако намериш някъде чекова книжка, виж как стоят нещата с плащанията към госпожа Бърсалката — извика той към Хоган.

На стълбищната площадка имаше четири врати: за двете спални и за банята. През последната се влизаше към внушителна по размери всекидневна. Същата, където преди Ребус задаваше въпросите си и изслушваше историите и философските разсъждения, поднасяни от Линц вместо отговори.

— В структурата на престъпната личност има ли генетичен компонент според вас? — беше го попитал Линц. — Или ни превръщат в престъпници?

— Какво значение има това, след като престъпността е факт? — отговори тогава Ребус и Линц реагира с усмивка на учител, доволен от ученика си.

Помещението беше много голямо, без излишни мебели. Към улицата гледаха огромни прозорци, очевидно наскоро измити. На стените висяха картини и гравюри в рамки. Може би бяха само евтини копия, Ребус не беше експерт в тази област. Харесваше много една от картините: дрипав, побелял мъж, седнал на самотна скала в пустошта. На коленете му имаше отворена книга, но погледът му, изпълнен с ужас или страхопочитание, беше отправен към небето, откъдето бликаше ярък сноп светлина, открояваща фигурата му. Имаше нещо библейско в него, но Ребус не можеше да определи какво точно. Виждал бе обаче подобен израз и преди — в очите на престъпници с хитро и старателно изработено алиби, рухнало внезапно под напора на фактите.

Над мраморната камина беше окачено голямо огледало в позлатена рамка. Ребус огледа критично отражението си в него на фона на стаята: определено не подхождаше на интериора.

Едната от спалните беше на Линц, а другата очевидно бе предназначена за гости. Във въздуха се усещаше слаб мирис на някакво средство за разтриване: на нощното шкафче бяха подредени половин дузина шишенца с лекарства. Имаше и книги, купища книги. Леглото беше оправено и върху него бе проснат халат, готов за обличане. Линц e бил човек на порядъка и здравите навици: тази сутрин, изглежда, не е бързал.

На горния етаж откри още две спални и тоалетна. Долавяше се слаб мирис на влага, боята по тавана бе олющена. Ясно беше, че тук рядко са идвали гости и стопанинът не бе намерил за нужно да прави ремонти. Когато излезе отново на площадката, забеляза, че едно от перилата на стълбата беше свалено и подпряно на стената, очевидно очаквайки сръчните ръце на дърводелеца. В къща като тази сигурно винаги имаше нещо, нуждаещо се от поправка.

Слезе отново на сутерена при Хоган. Тук имаше кухня с врата към малко задно дворче, постлано с каменни плочи, зад което се виждаше градина, покрита с гниещи листа и оградена със стени, обрасли с бръшлян. От нея лъхаше уединение и покой.

— Виж какво намерих. — Хоган излезе от килера с парче въже, протрито в единия край, където беше отрязано.

— Част от оръдието на убийството според теб, така ли? Излиза, че убиецът е бил тук.

— Което пък означава, че са били познати.

— Нещо интересно в кабинета?

— Ще ни е нужно време, за да сме сигурни. Намерих почти пълен адресник, но главно стари адреси.

— Откъде съдиш?

— Стари телефонни кодове.

— Компютър?

— Няма дори пишеща машина: писал е на ръка с индиго. Има копия на куп писма до адвоката му.

— Опитвал се е да спре атаките на медиите, нещастникът.

— Има и някакви записки. Нещо интересно горе?

— Качи се и огледай сам. Аз ще поровя из кабинета.

Ребус застана на вратата и огледа помещението. Седна зад бюрото и си представи, че този офис е негов. С какво се е занимавал Линц, седейки на това място? Уреждал е ежедневните си работи, то се знае. В кабинета имаше два шкафа с книжа. Но за да достигне до тях, се е налагало да става — излишно затруднение за възрастен човек като него. Значи в тях е държал архива си. По-новите книжа трябва да са му били под ръка.

Залови да изследва чекмеджетата. Попадна на бележника с адреси, за който беше споменал Хоган. Пълна кутийка за енфие с втвърдено съдържание, Линц не си бе позволил дори този безобиден порок. В долното чекмедже събираха прах няколко папки. Ребус измъкна едната от тях с надпис „Общи/домакински разходи“. Вътре имаше разписки и гаранционни карти. На един голям, кафяв плик имаше надпис „БТ“ — „Бритиш Телеком“. Извади от него телефонни сметки от началото на годината насам, подредени във възходящ ред. За съжаление точно последната не беше оформена както всички останали: Линц педантично беше отбелязвал имената срещу обажданията, пресмятал бе отново изчисленията на телефонната компания отдолу на всяка страница. Всички сметки от началото на годината бяха прилежно обработени по този начин с изключение на последната. Освен това липсваше и предпоследната. Възможно ли беше Линц да я е забутал някъде? Едва ли — ако се съди по всичко останало, такъв вид грешки не са му били присъщи. Една липсваща разписка би била равнозначна на завихряне на хаос в строго подредения му свят. Не, тя трябва да е някъде тук.

Но как да я намери?

Цялата кореспонденция на Линц беше от делови характер — писма до адвоката, или до местните комитети и благотворителни организации. Оттеглил се бе от тях — или е бил принуден да напусне? Единбург беше безкомпромисен в тези неща.

— Е? — Хоган подаде глава от вратата.

— Точно се колебаех…

— Какво?

— Дали да построя допълнително оранжерия и да пробия врата към нея през кухнята.

— Така ще загубим част от градината — отговори му в тон Хоган. Влезе, облегна се на бюрото и запита вече със сериозен глас: — Намери ли нещо?

— Липсва една телефонна сметка. Забелязва се и натрапваща се промяна в навика му да описва подробно всяка сметка. Непривично за нашия методичен господин Линц.

— Може да се окаже важно, ще трябва да се поровим — съгласи се Хоган. — А аз намерих в спалнята му чекова книжка. Разписките показват, че е имало редовни плащания по 60 фунта месечно на името на госпожа Е. Форгън.

— Къде беше?

— В някаква книга, с нея беше отбелязал докъде е стигнал. — Отвори горното чекмедже и извади адресника.

Ребус стана.

— На тази улица живеят доста заможни хора. Интересно колко от тях наемат чистачки.

— Нито дума за Е. Форгън. — Хоган затвори бележника. — Дали някой от съседите не знае?

— Съседите в Единбург знаят всичко. За съжаление човек става разноглед, докато измъкне нещичко от тях.