Иън Ранкин
Врагът на моя враг (8)

6.

Ребус телефонира на Клейвърхаус от стаята на Кандис.

— Може да е нещо, а може и да е едно голямо нищо — изкоментира Клейвърхаус, но не успя да преметне Ребус: заинтригуван беше и още как! Добър знак — колкото по-дълго се интересува от Кандис, толкова по-дълго ще се държи за нея. Ормистън беше на път към мотела, за да поеме дежурството там.

— Питам се как, по дяволите, Телфорд се намърдва в тази област?

— Добър въпрос — подаде Клейвърхаус.

— Доста настрани от известната му област на действие, нали?

— Известната на нас.

— Разкарване на представители на японски компании…

— Може би смята да доставя техни игрални автомати.

Ребус поклати глава.

— Бродя в гъста мъгла.

— Джон, припомням ти, че проблемът не е твой.

— Щом като казваш. — На вратата се почука. — Изглежда, Ормистън е вече тук.

— Невъзможно. Той току-що тръгна.

Ребус се взря напрегнато във вратата.

— Не затваряй!

Остави бавно слушалката върху нощното шкафче. Почукването се повтори. Кандис прелистваше някакво списание на дивана. Ребус й направи знак да отиде в банята. После се примъкна безшумно до вратата и залепи око на шпионката. Жена: администраторката от дневната смяна. Отключи вратата.

— Да?

— Писмо за съпругата ви.

Вторачи се в малкия плик, който тя се опитваше да натика в ръцете му.

— Писмо — повтори ненужно тя.

Върху плика нямаше име, нито адрес или пък марка. Ребус го взе и го вдигна срещу светлината. Вътре имаше само един лист хартия и нещо твърдо, плоско и квадратно — вероятно снимка.

— Някакъв мъж го предаде на рецепцията.

— Кога?

— Преди две или три минути.

— Как изглеждаше?

Тя сви рамене.

— Висок, късо подстриган, кестенява коса. Костюм и куфарче.

— Как разбрахте за кого е писмото?

— Каза, че е за чужденката и я описа подробно.

Ребус не снемаше втренчен поглед от плика.

— Добре, благодаря — промърмори той, затвори вратата и се върна при телефона. Кандис бе излязла от банята.

— Какво става? — запита Клейвърхаус.

— Не знам. — Ребус пробва някои от написаните думи на глас. Кандис изтича към него, грабна листа от ръцете му, прочете бързо текста и избяга обратно в банята. — За Кандис обаче текстът има някакъв смисъл. Има и снимка. — Ребус се вгледа в нея. — На колене е и го духа на някакъв дебелак.

— Описание?

— Камерата не е проявила интерес към лицето му. Трябва да я измъкнем оттук.

— Изчакай Ормистън. Може да е само опит да те панират. Ако искаха да я отвлекат, самотно ченге в кола едва ли би представлявало сериозен проблем за тях. Две ченгета вече е нещо друго.

— Но как са разбрали?

— Ще мислим за това по-късно.

Ребус постави слушалката на място и се вторачи с тревога в затворената врата на банята, спомняйки си тоалетната в Сейнт Ленард.

— Кандис? — Вратата беше заключена. — Кандис? — Отдалечи се и ритна вратата с все сила. Тя не се оказа толкова солидна, колкото оная в женските тоалетни на Сейнт Ленард: едва не я изкара от пантите. Кандис седеше на тоалетната чиния със самобръсначка в окървавената ръка и кълцаше с нея другата. Фланелката й бе на кървави петна, по белите плочки на пода пръскаше кръв. Погледите им се срещнаха и тя закрещя думи, сливащи се в едносрични словосъчетания. Ребус изтръгна самобръсначката от ръката й, порязвайки палеца си. Дръпна я от чинията, проми оръдието на труда й и се залови да увива ръцете й с кърпи. Листът лежеше захвърлен на пода. Размаха го пред лицето й.

— Опитват се да те сплашат, това е всичко. — Сам не си вярваше. Щом като Телфорд можа да се добере до нея така светкавично бързо, след като можеше да я заплашва на собствения й език, то трябваше да признае, че той беше много по-силен, много по-умен, отколкото бе предполагал. — Всичко ще е наред — повтаряше храбро той със свито сърце. — Обещавам. Всичко ще е наред. Ще се погрижим за тебе. Ще те отведем оттук, той няма да се добере до теб повече. Обещавам. Кандис, погледни ме. Аз съм, Джон.

Но тя плачеше на глас, раздиращи ридания се къртеха от нея, изпълваха стаята, подлудяваха го с непоносимия си товар от безнадеждност и отчаяние. Сълзи се стичаха по бузите и врата й, тя неспирно клатеше глава, отричайки думите му.

Подвела се беше, повярвала бе в смели рицари на бели коне. За известно време беше допуснала да я приласкае оная стара като света, все още упорито жива човешка вяра в силата на доброто.

Сега отново бе стъпила на твърда земя: разбрала беше колко глупава и наивна е била.

* * *

Теренът изглеждаше чист.

Кандис беше в неговата кола, Ормистън ги следваше отзад. Не успяха да измислят нищо друго: трябваше бързо да избират между мигновено изпаряване и изчакване на подкрепление. Нямаше начин да изчакват: Кандис кървеше опасно. Пътуването да болницата опъна нервите им до крайност. Като капак на всичко трябваше да чакат и докато прегледат раните й и зашият някои от тях. Висяха в чакалнята за „Бърза помощ“, пиеха кафе от пластмасови чаши, задавайки си неуморно въпроси без отговор.

— Как е разбрал?

— Как е написал тая бележка?

— Защо ни предупреждава? Защо просто не я отвлече?

— Какво е написал?

Ребус се сети, че са близо до университета. Извади визитката на доктор Колхун и набра номера на офиса му. Бинго — Колхун се оказа там! Ребус му прочете бележката, диктувайки някои от думите буква по буква.

— Звучи като изброяване на адреси — замънка по телефона Колхун. — Неразбираемо е.

— Адреси ли? Споменати ли са градове?

— Не.

— Тръгваме за Фетс, ако тя дойде на себе си… има ли някаква възможност да се срещнем с вас там? Важно е.

— Всичко за вас е важно.

— Да, така е, но това е много важно. Заплашен е животът й.

Пауза.

— Е, щом като е така…

— Ще ви изпратя кола.

След около час тя се съвзе достатъчно, за да си позволят да напуснат болницата.

— Прорезите не са много дълбоки — обясни докторът. — Не са опасни за живота й.

— Целта им е била друга. — Ребус се обърна към Ормистън. — Направи го, защото знае, че се връща в ада на Телфорд. Сигурна е, не, убедена е, че за нея няма друг път.

Кандис имаше вид на човек с напълно източена кръв. Скулите й бяха изпъкнали, очите хлътнали и някак по-тъмни — лице на жив мъртвец. Ребус безуспешно се опита да си спомни усмивката й. Съмняваше се дали ще я види скоро отново. Тя стоеше пред тях, скръстила превързани ръце отпред като някакъв вид защитна бариера, и упорито отказваше да срещне погледа му. Познато поведение: Ребус го бе наблюдавал многократно в килиите и стаите за разпити на заподозрени. Поведение на хора, за които светът внезапно се беше превърнал в клопка без изход.

Клейвърхаус и Колхун ги чакаха във Фетс. Ребус им подаде злополучното писмо и снимката.

— Прав бях, инспекторе — заяви Колхун. — Само адреси.

— Попитай я за значението им — настоя Клейвърхаус. Бяха в същата стая. Кандис вече бе седнала на мястото си, все още със скръстени ръце, почти скрити зад кремави превръзки и розов лейкопласт. Колхун преведе въпроса, но тя се държеше така, сякаш той беше празно пространство. Взираше в се стената отпред, без да мига, люлеейки леко тяло напред-назад.

— Попитайте я отново — настоя Клейвърхаус. Но Ребус се намеси, преди Колхун да отвори уста.

— Попитайте я дали на тези адреси живеят хора, близки, хора от значение за нея.

Когато Колхун зададе въпроса, тялото й се заклати по-силно и очите й пак се напълниха със сълзи.

— Майка и баща? Братя и сестри?

Колхун преведе. Кандис се опитваше да спре треперенето на устните си.

— Може би е оставила дете там…

Колхун преведе въпроса, Кандис скочи от стола, замята се като смъртно ранено животно и тясното помещение закънтя от писъците й. Ормистън се опита да я хване, но тя го ритна. Когато се поуспокои, отпусна се в един от ъглите на стаята, свита на кълбо, закрила с ръце глава. В напрегнатата тишина се изляха уморено няколко думи.

— Тя няма да каже нищо повече — превеждаше Колхун. — Глупава е била да ви повярва. Сега иска да си тръгне. Не може да ви помогне с нищо.

Ребус и Клейвърхаус се спогледаха.

— Не можем да я задържим, Джон, щом като иска да си тръгне. Достатъчно непочтено беше да я държим толкова време без адвокат. След като иска да си отива. — Той сви рамене.

— Ти добре ли си? — засъска Ребус. — Тя е изплашена до смърт и има защо. И сега, когато измъкна от нея каквото можа, смяташ да я поднесеш на Телфорд на тепсия, така ли?

— Виж какво, не става въпрос за…

— Той ще я убие и ти го знаеш.

— Ако смята да я убива, то считай я за труп. — Клейвърхаус замълча за миг. — Телфорд не е глупак. Знае, че е достатъчно да я наплаши. Познава я отлично. И аз не се чувствам добре, но имаме ли други възможности?

— Задръж я само за няколко дни поне, после ще видим дали няма да можем да.

— Какво да можем? Искаш да я предадеш на отдела за нелегални имигранти, така ли?

— Ето ти една идея, възможен изход. Изкарай я оттук, по дяволите!

Клейвърхаус обмисля известно време проблема, после се обърна към Колхун.

— Попитай я иска ли да се върне в Сараево.

Колхун послушно зададе въпроса. Тя отговори с глас, задавен от сълзи.

— Каза, че ако се върне в Сараево, тук ще избият всички.

Стаята пак затаи напрегнато дъх. Всички мълчаха, всички я гледаха. Четирима мъже, мъже с работа, със семейства, мъже със собствен личен живот. Сигурното ежедневие рядко им бе предлагало повод да разберат колко са добре и да се запитат с какво са заслужили спокойните си дни и нощи. В този момент те едновременно осъзнаха колко са безпомощни.

— Кажете й — Клейвърхаус говореше с тих, примирен глас, — че е свободна да си тръгне оттук по всяко време, ако наистина го иска. Ако остане, ще направим всичко възможно да й помогнем.

Колхун запя песента си, тя го изслуша и когато свърши, изправи се на крака и ги изгледа. После избърса нос в превръзките, отметна коса назад и тръгна към вратата.

— Не си отивай, Кандис — обади се Ребус.

— Добре — отвърна тя, погледна го, отвори вратата и излезе. Ребус впи пръсти в ръката на Клейвърхаус.

— Трябва да извикаме Телфорд и да го предупредим да не смее да я докосне и с пръст!

— Смяташ, че има нужда от нашето предупреждение, така ли?

— Изглежда, ти не си добре. Да не си въобразяваш, че ще ни послуша? — намеси се и Ормистън.

— Не мога да повярвам! Той почти я подлуди от ужас и в резултат ние я оставяме да му влезе пак в ръцете! Не мога, не, наистина не мога да го проумея!

— Би могла да отиде във Файф — обади се Колхун. В отсъствието на Кандис той като че ли бе възстановил част от самочувствието си.

— Вече е малко късно, нали? — обади се Ормистън.

— Този път ни победи, това е всичко — призна Клейвърхаус, обръщайки се към Ребус. — Но ще му го върнем тъпкано, бъди сигурен. — Успя да се усмихне безрадостно. — Не смятай, че се отказваме, Джон. Това не е в стила ни. Все още сме в началото, приятелю. Само в началото.

* * *

Кандис го чакаше на паркинга до очукания му „Сааб“.

— Добре? — запита тя.

— Добре — съгласи се той с усмивка на облекчение, докато отключваше вратата. Сещаше се само за едно място, където би могъл да я отведе. Докато пресичаха „Медоус“, тя кимаше, явно разпознавайки обрамчените с дървета игрища.

— Била си тук и преди, така ли?

Тя посочи нагоре с пръсти, свити във формата на бинокъл.

— С Телфорд ли?

— Телфорд — повтори тя. С жестове му даде да разбере, че иска да напише нещо, и той й подаде бележник и химикалка. Тя нарисува плюшено мече.

— Идвала си тук с колата на Телфорд? — преведе рисунката й Ребус. — И той е наблюдавал с бинокъл един от апартаментите там горе? — Посочи апартамента си.

— Да, да.

— Кога? — Тя не разбра въпроса. — Трябва ми разговорник — промърмори той. После отвори вратата, излезе и се огледа. Всички паркирани наблизо коли бяха празни. Нямаше и следа от какъвто и да било „Рейндж Роувър“. Направи знак на Кандис да излезе и да го последва.

Кандис като че ли хареса всекидневната му. Отиде веднага до колекцията от грамофонни плочи, но — то се знае — не можа да намери нищо познато. Ребус влезе в кухнята да приготви кафе и да обмисли нещата. Повече от ясно бе, че не можеше да я държи тук, особено след като проклетото копеле знае адреса му. Телфорд. Защо е наблюдавал апартамента му? Отговорът беше очевиден: знаеше за връзката му с Кафърти и го възприемаше като потенциална заплаха. Смяташе, че е в джоба на Кафърти, купено ченге. Опознай враговете си: още едно правило, добре заучено от Телфорд.

Телефонира на стара връзка в бизнес-отдела на „Сънди Скотланд“.

— Японски компании — обясни той. — Слухове, свързани с тях.

— Постесни малко нещата.

— Нови обекти около Единбург, може би Ливингстън.

В слушалката зашушнаха хартиите, прехвърляни от репортера по бюрото му.

— Мъти се нещо за завод за микропроцесори.

— В Ливингстън ли?

— Една от възможностите.

— Нещо друго?

— Нищо. Защо се интересуваш?

— Всичко най-добро, Тони. — Ребус върна слушалката на място и погледна Кандис. Не можеше да измисли къде другаде би могъл да я отведе. Хотелите не бяха безопасни. Сети се за една възможност, но тя бе прекалено рискована. Всъщност защо пък не? Набра добре познат номер.

— Сами? Би ли ми направила една голяма услуга?

* * *

Сами живееше в една от жилищните кооперации в Шандън. Тесните улици там изключваха паркирането отпред. Ребус спря колата максимално близо.

Сами ги чакаше в тесния коридор на апартамента и веднага ги поведе към всекидневната. На плетения стол там имаше китара и Кандис я вдигна, отпусна се на стола и дръпна леко струните й.

— Сами, запознай се с Кандис.

— Здравей — усмихна се Сами. Кандис изсвири няколко акорда. — Хей, това е „Оейзис“! — възкликна изненадано Сами.

Кандис я погледна с усмивка.

— „Оейзис“ — повтори тя последната дума, както обикновено.

— Имам компакт-диск на „Оейзис“ тук някъде — засуети се Сами, прехвърляйки набързо колекцията си от компакт-дискове близо до уредбата. — Ето го. Да го пусна ли?

— Да, да.

Сами включи уредбата, обяви, че отива да приготви кафе, и направи знак на Ребус да я последва в кухнята.

— Коя е тя? — Кухнята беше толкова малка, че Ребус трябваше да остане на прага.

— Проститутка по принуда. Не искам сводникът й пак да положи мръсни лапи върху нея.

— Откъде е?

— От Сараево.

— И не знае английски, така ли?

— Как е твоят сърбо-хърватски?

— Силно ръждясал.

Ребус се огледа.

— Къде е приятелят ти?

— Работи.

— Върху книгата си ли? — Ребус определено не харесваше Нед Фарлоу. Отчасти заради името: „Сънди Поуст“ кръщаваше „Нед“ всички хулигани на дребно, които преджобват дребните монети на възрастни дами, отмъкват пенсионните им книжки и бастуни. Толкова за Нед. А Фарлоу му напомняше за водещата топ-листата песен на Крис Фарлоу: „Извън времето“, която трябваше да принадлежи на „Стоунс“. Нед Фарлоу се ровеше в историята на организираната престъпност в Шотландия.

— Налага се да работи — говореше Сами. — Ще му трябват пари да купи нужното време, за да напише това чудо, което е подхванал.

— Какво работи?

— На свободна практика е, не знам точно. Докога ще се правя на ангел-пазител?

— Най-много два дни. Докато намеря нещо друго.

— Какво ще направи, ако я открие?

— Не ми се иска да разбера.

Сами приключи с изплакването на чашите.

— Странно. Прилича на мен, нали?

— Да, така е.

— Имам право на отпуска. Ще позвъня до офиса да проверя дали не мога да остана тук с нея. Знаеш ли истинското й име?

— Не.

— Има ли дрехи за смяна?

— В хотела са. Ще изпратя патрулна кола да ги донесе.

— Наистина ли е в опасност?

— Може би.

Сами го погледна.

— Но аз не съм, така ли?

— Не си — отговори баща й. — Защото това ще е малката ни тайна.

— А Нед?

— Не се впускай в излишни подробности. Кажи му просто, че ми правиш услуга.

— Татко, Нед е журналист. Нима смяташ, че можеш толкова лесно да го пратиш за зелен хайвер?

— Ще затвори очи и уста, ако те обича.

Чайникът весело запя, изключи се и Сами наля врялата вода в три големи керамични чаши. Завариха Кандис да се рови в куп комикси.

Ребус изпи кафето си и ги остави на музиката им и книжките с картинки. На път за вкъщи се отби в „Окс“ и си поръча кафе еспресо. Петдесет пенса. Доста добра сделка, като се замисли човек. Петдесет пенса за какво, половин халба бира? Фунт за цяла халба? Евтиния дори при двойна цена. Едно цяло и седем пъти повече ще ти даде цената на едно уиски, горе-долу.

Не че това имаше или бе имало някога някакво значение за Ребус — Последния мохикан. Никога не му беше хрумвало да разглежда парите като алфата и омегата на човешкия живот или като идол, пред чиито окървавени нозе следва да удря чело по двайсет и четири часа на денонощие.

Бедният Ребус. Настъпващият нов световен ред не предвиждаше жизнено пространство за неговия бързо отмиращ вид.

В помещението отзад бе приятно тихо, чуваше се само скрибуцането на писалка по лист хартия: на масата до камината пишеше нещо един от редовните посетители на бара, някакъв журналист. Напомни му за Нед Фарлоу, който сигурно ще поиска да научи всичко за Кандис. Само Сами можеше да го държи на разстояние от нея. Ребус се обади по мобифона на Колхун.

— Извинявайте, че пак ви безпокоя.

— Какво има сега? — Кълбовидното човече явно не го харесваше, меко казано.

— Ония бежанци, за които споменахте… Има ли все още шанс да говорите с тях?

— Ъ-ъ-ъ… — Колхун се изкашля излишно. — Предполагам, да, разбира се. Това означава ли, че…

— Кандис е в безопасност.

— Нямам номера им тук… — В гласа му пак заскърца несигурност и объркване. — Може ли да се обадя от къщи?

— Телефонирайте ми след разговора с тях. И благодаря.

Изключи мобифона, довърши кафето си и позвъни на Сайобан Кларк вкъщи.

— Имам нужда от услуга — обяви той веднага, чувствайки се като повредена грамофонна плоча, застъргала все на едно и също място.

— Каква е степента на неприятностите, в които смяташ да ме вкараш?

— Почти никаква.

— Ще получа ли това уверение в писмен вид?

— Я стига! Не съм чак толкова тъп! — Ребус се усмихваше. Тая Сайобан! — Искам да прегледам досието на Телфорд.

— Защо не се обърнеш към Клейвърхаус?

— Защото предпочитам да се обърна към теб.

— Папките „Телфорд“ са цял куп. Искаш ли фотокопия?

— Каквото и да било, ще е добре дошло.

— Ще се опитам да направя нещо. — На бар-плота внезапно повишиха гласове. — Не си в „Окс“, надявам се?

— Напротив, съм.

— И се наливаш, нали?

— Само с кафе.

Тя се изсмя невярващо и му препоръча да се грижи за себе си. Ребус изключи мобифона и се вторачи в чашата с кафе.

Проклетнички като Сайобан Кларк могат да впиянчат всеки жив човек наоколо!