Иън Ранкин
Врагът на моя враг (32)

29.

Абърнети пристигна и напразно се опита да прикрие изненадата си. В определеното за разследване помещение (стаята на Хоган) сега работеха напрегнато трима души.

Хоган говореше по телефона с някакъв библиотекар: искаше информация и заглавия на книги и статии за Пътя на плъховете. Ребус сортираше доклади и друга писмена документация: поставяше ги в ред, проверяваше ги по няколко пъти, отделяше всичко ненужно настрани. Тук беше и Сайобан Кларк — тя говореше по телефона с еврейска организация: искаше от тях списък на военнопрестъпници. Ребус кимна на Абърнети, без да спира работата си.

— Какво става? — запита Абърнети, докато събличаше шлифера си.

— Помагаме. Боби има прекалено много работа, за да успее да се справи сам. — Ребус кимна към Сайобан. — И Отделът за криминални разследвания е заинтересуван.

— Откога?

Ребус размаха лист хартия.

— Това тук може да се окаже по-голямо, отколкото сме смятали.

Абърнети се огледа. Искаше да говори с Хоган, но той все още бе лепнат за телефона. Изглежда, само Ребус разполагаше с време за въпроси и отговори.

Точно според плана на Ребус.

Имаше само пет минути да въведе Сайобан в него, но вроденият й артистичен талант довърши останалото: сега говореше на свободната линия по телефона повече от убедително. Междувременно библиотекарят-менте на Хоган задаваше правилните въпроси в такива случаи. И Абърнети беше зашеметен.

— Какво искаш да кажеш?

— Всъщност — Ребус постави на бюрото една от папките, — защо не се включиш и ти?

— Как?

— Ти си от Специалния отдел, а той има достъп до тайните служби. — Ребус направи многозначителна пауза. — Прав ли съм?

Абърнети облиза нервно устни и сви рамене. — Ето, виждаш ли? — продължи Ребус. — Започнахме да се питаме за нещо. Може да има куп причини за убийството на Джоузеф Линц, а отговорът вероятно е точно в оная, която прескачаме. — По внушение на самия Абърнети според Хоган. — Имам предвид тъй наречения Път на плъховете. А ако убийството на Линц е свързано точно с това?

— Но как?

Сега Ребус сви рамене.

— Точно тук се вписваш ти. Искаме пълна информация за Пътя на плъховете.

— Но той не е съществувал.

— Интересно. Купища книги твърдят обратното.

— Грешат.

— А как ще обясниш множеството останали живи? Като се изключи фактът, че впоследствие един след друг прилежно и много удобно са напуснали този свят: самоубийства, пътни катастрофи, падане от прозорци на високи етажи. Линц е само една малка брънка от дълга редица трупове.

Сайобан Кларк и Хоган бяха приключили важните телефонни разговори и слушаха напрегнато.

— Катериш се по погрешно дърво — промърмори Абърнети.

— Ами нали знаеш, когато си в гора, изкачваш всяко дърво, което може да ти осигури по-добра гледка.

— Няма Път на плъховете.

— Да не би да си експерт по този въпрос?

— Сверявах информация…

— Да, разбира се, всичките тези разследвания. И докъде ви доведоха? Някое от тях ще стигне ли до съдебната зала?

— Твърде рано е да се каже.

— А после ще стане твърде късно. Тези хора не стават по-млади. Виждам същото и в Европа: забавяне на процесите, докато подсъдимите застареят достатъчно, за да загубят разсъдъка си. Резултатът е същият: няма процес.

— Виж какво, това няма нищо общо с…

— Защо си тук, Абърнети? Защо дойде да разговаряш с Линц този път?

— Ребус, това не е …

— Ако не можеш да ни отговориш, обърни се към шефа си. Накарай го той да го стори. Иначе, както сме се заровили в тая мръсотия, въпрос на време е да измъкнем някой стар кокал на дневна светлина.

Абърнети отстъпи крачка назад.

— Ясно, май се опитвате да ме вбесите. — Захили се, втренчил поглед в Хоган. — Тази е играта ви, нали?

— Съвсем не — отговори Ребус. — Информирам те само, че ще удвоим усилията си. Ще душим във всяко ъгълче… Пътят на плъховете, Ватикана, превръщане на нацистите в шпиони по време на Студената война в полза на съюзниците… Другите имена от списъка ти, другите заподозрени… Ще говорим с всеки един от тях, ще проверим дали случайно не познават Джоузеф Линц. Може да са се сблъскали по пътя насам.

Абърнети клатеше глава.

— Няма да ви разреша да го направите.

— Да разбирам ли, че смяташ да пречиш преднамерено на разследването?

— Не съм казал такова нещо.

— Не, но точно това ще направиш. — Ребус замълча за миг. — Ако мислиш, че сме на погрешен път, докажи го. Дай ни цялата информация за миналото на Линц. — В очите на Абърнети се четеше ясно едва сдържан свиреп гняв. — В противен случай ще продължим да ровичкаме и да душим. — Ребус отвори следващата папка и измъкна първия лист. Хоган грабна телефона и завъртя шайбата. Сайобан Кларк се вгледа демонстративно в списък на телефонни номера и избра един от тях.

— Ало, с Градската синагога ли говоря? — разпалено натисна педала Хоган. — Да, тук е детектив-инспектор Хоган, отдел за криминални разследвания в Лийт. Нямате ли случайно информация за Джоузеф Линц?

Абърнети сграбчи палтото си, завъртя се на пети и затръшна вратата след себе си.

Хоган върна слушалката на място.

— Май го ядосахме.

— Едно от коледните ми желания се сбъдна! — възкликна Сайобан.

Ребус се обърна към нея.

— Благодаря ти, че отдели време за мен, Сайобан.

— О, я стига! Удоволствието беше мое. Но защо се спря точно на мен?

— Защото той знае, че си от отдела за криминални разследвания. Исках да остане с впечатление, че интересът към случая се увеличава. И защото между вас двамата се създаде напрежение при последната ви среща. Антагонизмът винаги помага.

— И какво точно свършихме? — намеси се Хоган. Той прибираше папките, половината от които съдържаха документация по друг случай.

— Разклатихме го — отговори Ребус. — Той не е тук по здравословни причини. Нито пък се е домъкнал в града от тревога за вашето здраве. Тук е, защото онези от Специалния отдел в Лондон искат да следят отблизо разследването. А според мен това означава, че са стреснати от нещо.

— Да не се хвърли светлина върху Пътя на плъховете ли?

— Вероятно. Абърнети следи всички такива случаи в цялата страна. Някой в Лондон май здравата се поти.

— Страх ги е, че Пътят на плъховете ще ни насочи към убиеца на Линц, така ли?

— Не съм сигурен дали ще се стигне чак дотам — отговори Ребус.

— Какво искаш да кажеш?

Ребус погледна Кларк.

— Не съм сигурен дали ще се стигне чак дотам — повтори той.

Хоган се предаде.

— Е, изглежда, го изръсих от гърба си поне за известно време — и на това съм благодарен. Някой от вас да иска кафе?

Кларк погледна часовника си.

— Може.

Ребус изчака Хоган да излезе и пак благодари на Сайобан.

— Не бях сигурен дали ще успееш да отделиш време. Как е Джак?

— Даваме му голяма свобода на действие. Остава ни само да гризем нокти и да чакаме. А ти? Какво смяташ да правиш?

— Да се държа настрани.

Тя се засмя.

— Е, няма що — веднага ти повярвах.

Хоган се върна с три кафета.

— Не сте късметлии — имаха само мляко на прах.

Кларк се смръщи.

— Всъщност време е да се връщам.

Стана и облече палтото си.

— Длъжник съм ти. — Хоган стисна приятелски ръката й.

— Няма да допусна да го забравиш — обеща тя и се обърна към Ребус: — Ще се видим по-късно.

— Всичко най-добро за деня.

Хоган постави чашата си до нейната.

— Успяхме да се отърсим от тая пиявица Абърнети, но постигнахме ли нещо друго?

— Ще почакаме и ще видим, Боби. Нямах достатъчно време за разработване на стратегия.

Телефонът иззвъня точно когато Хоган бе поел щедра глътка горещо кафе. Ребус вдигна слушалката.

— Ало?

— Ти ли си, Джон? — Музикален фон от кънтри: Клейвърхаус.

— Току-що си тръгна.

— Не търся Кларк, търся теб.

— О?

— Добрах се до нещо интересно за теб — поне така смятам. Току-що се просмука от Националния информационен център. Сакиджи Шода… Надявам се, че го произнасям правилно. Слязъл е вчера на „Хийтроу“, качил се е на летище „Кензай“. Информацията е изпратена на Отдела за криминални разследвания, отговарящ за Югоизточния регион.

— Страхотно.

— Не се е мотал, веднага е хванал връзка за Инвърнес, прекарва нощта там и сега чувам, че е в Единбург.

Ребус погледна през прозореца.

— Май не е време за игра на голф.

— Той не е тук да играе голф. Според оригиналния доклад, господин Шода е с доста висок ранг в… не мога да разчета факса… Соки май и още нещо.

— Сокайя? — Ребус неволно стегна тяло.

— Като че ли е точно това.

— Къде е сега?

— Проверих няколко хотела. Отседнал е в „Кали“. Какво е Сокайя?

— Горният ешелон на Якудза.

— Какво означава всичко това за теб?

— Готов бях да предположа, че са изпратили заместник на Мацумото, но тоя изглежда няколко степени по-горе в йерархията.

— Да не би да е шефът на Мацумото?

— Което означава, че вероятно е тук, за да проучи какво се е случило с неговия човек. — Ребус почука замислено по зъбите си с химикалката. Хоган слушаше, но едва ли схващаше същността на разговора. — Защо Инвърнес? Защо не директно в Единбург?

— И аз се питах за това. — Клейвърхаус кихна шумно. — До каква степен ще се вбеси според тебе?

— Някъде между „леко“ и „много“. По-важно е как ще реагират Телфорд и Розовия.

— Предполагаш, че Телфорд ще се откаже от „Маклейн“?

— Напротив, той вероятно ще поиска да демонстрира на господин Шода, че може да върши някои неща както трябва. — Ребус се сети за още нещо от подадената информация. — Отделът за Югоизточния регион, така ли?

— Да.

— А не Скотланд Ярд?

— Може би става въпрос за едно и също?

— Може би. Имаш ли номер за контакт?

Клейвърхаус му го продиктува.

— Ще се свържеш ли с Джак Мортън довечера?

— Да.

— Осведоми го за това. Добре е да го знае.

— Ще се обадя по-късно.

Ребус върна слушалката на място, вдигна я отново, добра се до външна линия и успя да се свърже. Обясни причината за обаждането и помоли за помощ.

Казаха му да почака.

— Това има ли нещо общо с Телфорд? — запита Хоган. Ребус кимна.

— Хей, Боби, говорил ли си някога с Телфорд.

— Опитах няколко пъти и получавах един отговор: „Грешно свързване.“

— Подкрепят го хората му, нали?

Хоган кимна с усмивка.

— Ще ти разкажа нещо смешно. Влязох в офиса на Телфорд и заварих някаква жена на бюрото му с гръб към мен. Извиних се — казах, че ще се върна, когато свърши работата си с дамата. Тя обърна към мен лице на побесняла фурия.

— Хубавеца, нали?

Хоган кимна.

— Най-сетне го видях изкаран от релси — прекрасна гледка, уверявам те! — Хоган се разсмя.

— Свързваме ви — обади се гласът на телефонистката.

— С какво мога да ви помогна? — Уелски акцент.

— Аз съм детектив-инспектор Джон Ребус от Шотландския отдел за криминални разследвания. — Ребус смигна на Хоган: лъжата му даваше по-голяма тежест.

— Да, инспекторе?

— А вие сте?

— Детектив-инспектор Морган.

— Получихме онова съобщение тази сутрин…

— Да?

— За Сакиджи Шода.

— Аз не съм пращал нищо — вероятно е работа на шефа ми.

— Питам се на какво се базира интересът ви.

— Инспекторе, аз съм специалист по „воры в законе“^[1].

— Това изяснява нещата.

Морган се смееше, доволен от хрумването си.

— „Крадци в границите на закона“. Тоест мафията.

— Имате предвид руската мафия, улучих ли?

— Бинго!

— Ще трябва да ми помогнете малко. Къде е връзката с…

— Защо искате да знаете?

Ребус отпи от глътка кафе.

— Тук имаме известни притеснения с Якудза. Засега жертвата е само една. Предполагам, че Шода е шеф на убития.

— И сега го подлагате на нещо като неофициална проверка или какво?

— В Шотландия не се правят този тип проверки.

— Грешка на езика — извинявайте.

— Работата е там, че тук се подвизава и руски гангстер. Носи се приказка, че не е руснак, а чеченец.

— Имате предвид Джейк Таравич, нали?

— Чували сте за него, така ли?

— Това ми е работата, драги.

— Във всеки случай с Якудза и чеченци в града…

— Ясно: кошмарен сценарий. Добре, м-м-м… Дайте ми номера си, ще се обадя след пет минути, става ли? Трябва първо да събера някои факти.

Ребус му даде номера и изчака търпеливо десет минути.

— Проверявахте ме, нали? — запита той с вдигането на слушалката.

— Налага се да внимаваме. Излъгахте, че сте в Шотландския отдел за криминални разследвания.

— Съвсем дребна лъжа: аз съм плътно зад тях като професионалист. Имате ли нещо съществено за казване?

Морган пое дълбоко дъх.

— От дълго време преследваме много мръсни пари по целия свят. Бившата Съветска Азия сега е най-големият доставчик в света на суров опиум. А където има наркотици, има и нужда от пране на пари.

— И тези пари си проправят път в Англия, така ли?

— Както и навсякъде другаде. Компании в Лондон, частни банки в Гърнзи, парите проникват по всички посоки и с всяка операция стават все по-чисти и по-чисти. Всички се натискат да въртят бизнес с руснаците.

— Защо?

— Защото от тях се печели. Русия е един огромен базар. Имаш нужда от оръжие, стоки-менте, пари, фалшиви паспорти, дори пластична хирургия? Ще ги намериш в Русия. Границите са отворени, съществуват летища, известни на много малко хора. Идеално за целите ти, нали?

— Ако съм от международната мафия.

— Точно така. Руската мафия се свързва със сицилианските си братовчеди, с Камората, с кого ли не. Мога да продължавам в този дух с часове. Английските негодници ходят на пазар там. Всички са влюбени в руснаците.

— А сега те са тук.

— Да, така е. Нахлули са в охранителния и своднически бизнес, в търговията с наркотици.

Проститутки, дрога: територия на Розовия и на Телфорд.

— Има ли доказателства за връзки с Якудза?

— Аз лично не знам.

— Но ако се преместят в Англия…

— Ще се опитат да овладеят контрола върху търговията с наркотици и проституцията. Ще перат усърдно пари.

Разработени са множество начини за пране на пари: чрез законни дейности, например разни клубове, чрез обмяна на мръсни пари срещу чипове за залагане в заведения като „Морвена“.

Ребус знаеше вече, че Якудза имат слабост към незаконен внос на произведения на изкуството в Япония. Разполагаше с информация, че Розовият е направил първите си удари с контрабандно изнасяне на икони от Русия. Не беше трудно да се съберат двете информации и да се направи нужната връзка.

А после прибави към уравнението и Томи Телфорд.

Имаха ли нужда от операцията с „Маклейн“? Не звучеше логично — за какво им е? Защо тогава Томи Телфорд я движи така енергично? Имаше само две възможни обяснения: едната, заради чистата демонстрация на сила, а втората — защото те са му наредили. Някакъв ритуал за приемане. Ако иска да играе с големите момчета, трябва да им докаже на какво е способен. Трябва да разчисти Кафърти и да превърне във факт най-големия грабеж в шотландската криминална история.

Изведнъж Ребус видя ярка светлинка в тунела.

Не беше предвидено Телфорд да успее. Предвидено беше да се провали.

Якудза и Таравич крояха номер на Телфорд!

Вкарваха го в клопка, защото той притежаваше нещо, което силно искаха: солидна доставка на наркотици, едно царство, което ги мамеше с блясъка си и трептеше в нетърпеливо очакване да бъде изтръгнато от ръцете му. Мириам Кенуърти беше споменала за слуха, че наркотиците се отправят на юг от Шотландия. Което означаваше, че Телфорд разполага със стабилен източник, и никой нямаше информация за него.

Когато разчистят Кафърти, няма да има сериозна конкуренция. Хората от Якудза ще разполагат със своя база в Англия — стабилна, почтена, надеждна. Заводът за електроника ще е съвършено прикритие — дори ще пере и пари. Откъдето и да се погледне, Телфорд не пасваше на уравнението — той беше като нула, която можеше спокойно да се зачеркне.

Ребус го искаше точно така… само че не на посочената цена.

— Благодаря за помощта. — Забеляза, че Хоган беше престанал да слуша и седеше, вторачен в пространството. Ребус върна слушалката на място. — Съжалявам, че те обезпокоих.

Хоган замига бързо.

— Не, ти не си причината. Просто се сетих за нещо.

— За какво?

— Хубавеца. Взех го за жена.

— Едва ли си първият, успокой се.

— Точно това имах предвид.

— Май не разбирам за какво говориш.

— В ресторанта… Линц и младата жена. — Хоган сви рамене. — Вероятно греша.

Сега Ребус схвана мисълта му.

— Смяташ, че са говорили за бизнес?

Хоган кимна.

— Хубавецът отговаря за проститутките на Телфорд.

— И проявява личен интерес към скъпи модели. Струва си да се опита, Боби.

— Какво да направя — да го привикам ли тук?

— Разбира се. Натисни за ресторанта. Предизвикай го — кажи му, че разполагаш със сигурно разпознаване. Изчакай да видиш как ще реагира.

— Предлагаш номера, който изиграхме с Колхун. Хубавецът ще отрече.

— Което не означава, че не е така. — Ребус го потупа по рамото.

— Какво изскочи от телефонния ти разговор?

— Какво ли? — Ребус погледна набързо надрасканите бележки.

— Международни гангстери се подготвят да разфасоват Шотландия.

— Чувал съм и по-лоши новини.

— Това ли е всичко?

— Страхувам се, че не, Боби — отговори Ребус, докато обличаше палтото си. — Страхувам се, че не.