Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ребус (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hanging Garden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Изнасяне на текст от PDF
BHorse (2008)

Издание:

Джак Харви. Врагът на моя враг

Роман. Серия „Ченге“

Издателство „Атика“, София, 1999

Прев. от англ. Благовеста Дончева

350 с.; 20 cm

История

  1. — Добавяне

26.

— Намерихме му мизерна гарсониера в Полуърт и сега е там — отговори Клейвърхаус на въпроса му по телефона за Джак Мортън. — Взеха му мярка за униформа и сега той официално е член на вътрешнозаводската охрана.

— Кой друг знае?

— Само главният. Снощи имахме дълъг разговор с него.

— Дали няма да се създадат подозрения и напрежения сред другите от охраната? Внезапен парашутист сред тях — разбираш какво имам предвид.

— Тук Джак трябва да се постарае. Той изглежда доста уверен в себе си — твърди, че ще се справи.

— Каква е историята му?

— Таен алкохолик, явен комарджия, провалена женитба.

— Той не пие.

— Какво от това? Важното е всеки да смята, че го прави.

— Напасва ли се?

— Действа по въпроса. Ще работи двойни смени. Така ще ходи по-често в магазина, понякога ще може да се застоява там вечер, когато е по-спокойно. Ще има по-големи шансове да опознае Кен и Дек. Свързваме се с него само вечер, когато се прибере вкъщи — и то само по телефона. Срещите са прекалено рисковани.

— Смяташ, че ще го следят, така ли?

— Ако са прецизни, ще го сторят. И ако наистина решат да действат.

— Говори ли с Марти Джоунс?

— Уредено е за утре. Ще доведе две от горилите си, но няма страшно за Джак.

— Не прибързваш ли?

— Имаме ли време за губене? Може вече да са набелязали някого.

— Искаме много от него.

— Ти го предложи.

— Знам.

— Май се съмняваш дали ще се справи, познах ли?

— Нямам предвид това… но той излиза на фронтовата линия.

— В такъв случай уреди спиране на огъня.

— Уредено е.

— Чувам друго…

И Ребус го чу, веднага щом затвори телефона. Почука на вратата на шефа и прекъсна разгорещен диспут между Фермера и Джил Темплър.

— Говори ли с него? — подхвана го незабавно Фермера.

— Съгласи се да се оттегли — отговори Ребус, отправил поглед към Темплър. — А при тебе как мина?

Тя пое дълбоко дъх.

— Говорих с господин Телфорд в присъствието на адвоката му. Повтарях непрекъснато какво искаме от него, а адвокатът му повтаряше на свой ред, че петня името на клиента му.

— А Телфорд?

— Седеше просто там със скръстени ръце и се усмихваше на стената. — По лицето й запълзя гневна червенина. — Изобщо не ме погледна.

— Но ти му предаде съобщението, нали?

— Да.

— Информира ли го, че Кафърти ще се съгласи?

Тя кимна.

— Какво става тогава, по дяволите?

— Последни новини: лицата на двама от хората на Кафърти са превърнати в нещо, напомнящо плодова каша.

— Хора с късмет: все още дишат — вметна Фермерът.

— Знаеш ли сърцевината на проблема? — запита Ребус. — Нарича се Таравич. Телфорд го прави заради него — демонстрира сила.

— Във времена като тези човек се улавя, че копнее за независимост — въздъхна Фермерът. — Тогава просто щяхме да изритаме негодника извън страната си.

— А какво ни пречи да го сторим и сега? — запита Ребус. — Предупредете го, че присъствието му тук повече е неприемливо.

— А ако остане?

— Ще го следим по възможност най-демонстративно. Ще се превърнем в повече от обикновени досадници.

— Смяташ ли, че това ще проработи? — запита скептично Джил Темплър.

— Може би не — съгласи се с нея Ребус, отпускайки се уморено в стола до него.

— Нямаме сериозна причина за натиск — отбеляза Фермерът, поглеждайки часовника си. — Което няма да се хареса на шефа. Имам среща с него след половин час. — Поръча кола по телефона и се изправи.

— Изтръскайте чергата, опитайте се да намерите някакъв изход. — Ребус и Темплър се спогледаха. — Ще се върна след час или два. — Фермерът се огледа безпомощно и внезапно заприлича на изгубено момченце. — Заключете вратата, когато излезете. — Махна неопределено с ръка и излезе.

— Трябва да заключва офиса, за да запази тайната на ужасното си кафе — подхвърли Ребус.

— Напоследък като че ли малко се подобри.

— Изглежда, си получила увреждане на вкусовите си жлези. И така, главен инспекторе… — Ребус завъртя стола си към нейния, — да поизтръскаме ли чергата?

Тя се усмихна.

— Смята, че губи.

— Кандидатирал ли се е пак?

— Вероятно.

— И само ние можем да спасим положението, така ли?

— Не виждам нас двамата в ролята на Батман и Робин.

— Има си хас.

— Една част от тебе винаги е готова да заяви: „Остави ги да се дерат, защо не? Стига в огъня им да не попадат невинни граждани.“

— Работата е там, че те винаги попадат. — Ребус мислеше за Сами, за Кандис…

Тя го погледна.

— Как си?

— Както винаги.

— Толкова зле ли?

— Такова ми е призванието.

— Приключи ли с Джоузеф Линц?

Ребус поклати глава.

— Има доста сериозен шанс да е вързан с Телфорд.

— Все още ли смяташ, че Телфорд е зад цялата история?

— Телфорд или Кафърти.

— Кафърти ли?

— Опит за вкарване на Телфорд в капан — същият номер, който някой се опита да ми погоди с Мацумото.

— Знаеш ли, че още не сме те измъкнали от блатото?

Той я погледна.

— Имаш предвид евентуално вътрешно разследване ли? Мъжете в черно, прокрадващи се нечуто зад гърба ти? — Тя кимна. — Няма защо да не бъдат допуснати на купона, нали?

— Какъв купон?

— Оня в главата ми. Купонът, който никога не приключва. — Ребус се наклони през бюрото, за да отговори на телефонното позвъняване. — Не, той не е тук. Бихте ли ми предали съобщението? Инспектор Ребус на телефона. — Замълча, без да отклонява поглед от Джил Темплър. — Да, аз работя по този случай. — Намери хартия и химикалка. — М-м-м, разбирам. Да, така звучи. Ще му го съобщя, когато се върне. — Поглед, втренчен в очите й. После подаде основната реплика: — Колко са убитите?

* * *

Само един. Друг бе напуснал полесражението с ръка, едва закрепена за рамото му. Обърнал се бе за помощ към местната болница с нужда от бърза хирургическа намеса и преливане на огромно количество кръв.

Посред бял ден. Не в Единбург, а в Пейсли, родния град на Телфорд, все още под негово управление. Четирима мъже в работни облекла на общината, имитиращи екип за поддръжка на пътищата, но с мачете и пистолети от голям калибър вместо с кирки и лопати. Подгонват жертвите в жилищен квартал сред деца на тротинетки по тротоарите или играещи на топка по уличното платно. Жени, увиснали по прозорците. Отдавна пораснали мъже, обзети от истерично желание да се нараняват един друг. Мачете се стоварва с все сила върху единия, но макар и ранен той продължава да тича. Приятелят му се опитва да прескочи ограда, но не е бил достатъчно бърз и пъргав. Ако скокът му бе със седем сантиметра по-висок, щял е да спаси кожата. Пръстите на краката му обаче се закачат и той пада. Приклад на пистолет се стоварва върху тила му, докато се опитва да се изправи. Два изстрела, впечатляващ поток кръв и мозък. Децата са спрели игрите си, втрещени, замръзнали по местата си. Жени пищят от прозорците, молят ги да бягат. Но паниката е била излишна — тези два изстрела задоволяват нещо неназовимо — гонитбата приключва. Четиримата герои на уличния екшън се обръщат като по команда и изтичват обратно в очакващия ги на улицата фургон.

Публична екзекуция в родния град на Томи Телфорд.

Двете жертви се подвизавали там като широко известни лихвари.

Късметлията в болницата беше известен като Малкия Стиви Мъри — само на двайсет и две години. Нещастникът в моргата беше Дони Дрейпър — или Пердето, както са го наричали от малък. Ще има да си чешат езиците и да остроумничат за негова сметка. Само две седмици са му оставали до двайсет и петия му рожден ден. Ребус се надяваше, че е успял да използва максимално краткия си живот на тая земя.

Полицията в Пейсли бе осведомена за преместването на Телфорд в Единбург, знаеше за наличието на проблеми там. Шефът Уотсън получи информативно обаждане по телефона от колегата си в Пейсли.

Двамата младежи били най-умните и най-способните хора на Телфорд в Пейсли.

Описанието на нападателите било неясно.

Децата отказвали да говорят. Родителите им не допускали полицията до тях, страхували се от отмъщение. Е, да, на полицията могат да откажат, но Ребус се съмняваше много дали ще бъдат чак толкова сдържани, когато Томи Телфорд се появи в Пейсли със своите въпроси, решен на всяка цена да получи отговори.

Лошо. Това означаваше ескалация. Палежите и побоищата оставяха отворена вратичка за евентуални преговори. Но убийството… убийството поставяше враждата на много по-високо ниво.

— Има ли смисъл да се говори с тях отново? — запита Джил Темплър. Седяха в столовата, но сандвичите им стояха недокоснати пред тях.

— Какво мислиш по въпроса?

Ребус знаеше какво мисли. Тя говореше просто защото смяташе, че празните приказки са по-добри от пълното бездействие. Би могъл да я посъветва да спести дъха си.

— Използвали са мачете — уточни той.

— Както и когато скалпираха Дани Симпсън. — Ребус кимна.

— Канех се да попитам… — започна тя.

— За какво?

— За Линц… какво каза?

Ребус доизпи студеното кафе.

— Искаш ли още едно?

— Джон…

— Линц е провел няколко телефонни разговора, които се е опитал да прикрие. Единият от тях е бил до офиса на Томи Телфорд на „Флинт Стрийт“. Не знаем точно как се връзва, но смятаме, че наистина се връзва.

— Какво общо би могло да има между Линц и Телфорд?

— Може би Линц се е обърнал към него за помощ. Може би Телфорд му е осигурявал проститутки. Както вече казах, не знаем. Поради което именно държим този факт в тайна.

— Много ти се иска да вкараш Телфорд на топло, нали?

Ребус се вторачи в нея, премисли думите й.

— Не толкова много, колкото по-рано. Сега само той не ми стига.

— Искаш и Кафърти, така ли?

— И Таравич… и Якудза… и всички останали играчи в това шоу.

Тя кимна.

— Това е купонът, за който спомена, нали?

Той докосна главата си.

— До един са тук, Джил. Опитвах се да ги изритам, но те не искат да ме оставят на мира.

— Може би ще успееш, ако престанеш да свириш тяхната музика.

Ребус се усмихна уморено.

— Ето една добра идея. С коя предлагаш да я заменя? Какво ще кажеш за тройния албум?

— Това е по твоята част, не по моята, слава Богу.

— Нямаш представа какво пропускаш.

— Напротив, имам: била съм вече там.

* * *

Имаше една стара поговорка: „От мен кръв, та от него вода ли ще тече?!“ Поради което Ребус се върна в офиса на Уотсън. Бузите на Фермера още пламтяха след неприятната среща с големия бос. Когато Ребус понечи да се отпусне в стола, Уотсън изрева:

— Ще сядаш, когато ти кажат!

— Благодаря, сър.

— Какво, по дяволите, става, Джон?

— Моля, сър?

Фермерът погледна бележката, която му бе оставил на бюрото.

— Какво е това?

— Един мъртвец и един сериозно ранен в Пейсли. Хора на Телфорд. Кафърти го удря там, където най-силно ще го заболи. Вероятно смята, че територията на Телфорд в Пейсли е поизтъняла и направо плаче за лесни удари.

— Пейсли. — Фермерът натика бележката в чекмеджето. — Проблемът не е наш.

— Ще стане. Ответният удар на Телфорд ще е тук.

— Това няма значение, инспекторе. Хайде сега да поговорим за Фармацевтичната компания на Маклейн.

Ребус премига, отпусна рамене.

— Смятах да ви уведомя…

— Но вместо това го чувам от шефа си!

— Не люшкам аз това бебе, господине. Отделът за криминални разследвания тика количката.

— Но кой настани бебето в нея?

— Канех се да ви докладвам.

— Имаш ли представа на какви пачи яйца ме насади? Отивам във Фетс и се оказва, че не съм в течение на нещо, за което един от подчинените ми знае! Хиляди дяволи! Изглеждах като олигофрен!

— Моите уважения, сър, но не мога да повярвам, че е било точно така.

— Не ми противоречи! Изглеждах като селския идиот! — Фермерът удари гневно по бюрото с две ръце. — И това не ми се случва за пръв път! А винаги — винаги! — съм се опитвал да ти защитавам задника, и ти го знаеш!

— Да, сър.

— Винаги съм бил максимално честен и справедлив с тебе!

— Напълно, сър.

— А ти ми се отплащаш така!

— Няма да се случи повече, сър.

Фермерът се втренчи свирепо в него, но Ребус издържа геройски погледа му и дори му го върна.

— Дяволски се надявам, че наистина няма да се повтори. — Фермерът се отпусна назад, малко поуспокоен. — Имаш ли нещо за казване?

— Не, сър. С изключение на… може би…

— Хайде, изплюй камъчето. — Фермерът пак се стегна и неволно се наведе напред отново.

— Мъжът в апартамента над мен, господине. Струва ми се, че е Дарт Вейдър.