Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ребус (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hanging Garden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Изнасяне на текст от PDF
BHorse (2008)

Издание:

Джак Харви. Врагът на моя враг

Роман. Серия „Ченге“

Издателство „Атика“, София, 1999

Прев. от англ. Благовеста Дончева

350 с.; 20 cm

История

  1. — Добавяне

17.

Давид Леви беше напуснал Единбург: нямаше го в хотел „Роксбъро“. Ребус се възползва от единствената открита възможност: позвъни от службата в бюрото за разследване на военни престъпления в Тел Авив и помоли да го свържат със Соломон Майерлинк. Не го откриха, но Ребус се представи и обясни, че иска да разговаря с него по въпрос от особена важност. Разбраха го и продиктуваха домашния му телефон.

— Нещо ново за Линцстек, инспекторе? — прозвуча явно простуденият глас на Майерлинк.

— В известен смисъл, да. Мъртъв е.

Кратко мълчание и въздишка.

— Много жалко.

— Така ли?

— Умират хора, а с тях умира и късче от историята. Надявахме се да се срещнем с него в съда. Мъртъв, той е безмълвен и без значение за нас. — Майерлинк замълча за миг. — Предполагам, че това слага край на разследванията ви, нали?

— Само променя характера им. Убит е.

Възцари се напрегнато мълчание.

— Някакви подробности?

— Обесили са го на едно дърво.

Ново, този път по-продължително мълчание.

— Разбирам — проговори Майерлинк най-после. — Смятате, че обвиненията срещу него са станали причина за смъртта му, така ли?

— А вие какво ще кажете?

— Аз не съм детектив.

Хайде де! Майерлинк бе избрал за цел на живота си разследването на военни престъпления. Той беше детектив в исторически план.

— Трябва да говоря с Давид Леви — заяви Ребус. — Имате ли адреса и телефонния му номер?

— Идвал е да разговаря с вас.

— Това въпрос ли е или потвърждение?

— С Давид нещата не са толкова прости. Той не работи за бюрото ни, а за себе си. Има лични причини. Понякога го моля за помощ. Подава ни ръка само ако поиска.

— Ще ми помогнете ли да се свържа с него?

Майерлинк се гърчи цяла минута, преди да вземе решение. Но накрая изплю адрес в Съсекс с телефонен номер в добавка.

— Да не би Давид да е заподозрян номер едно, инспекторе?

— Защо питате?

— Търсите плодове, които не растат на това дърво.

— Да нямате предвид дървото, на което беше обесен Линц?

— Как си представяте Давид Леви като безпощаден убиец? Костюм за сафари в съчетание с бастун.

— Човек никога не знае — отвърна Ребус и затвори телефона. Позвъни на Леви, но никой не вдигна слушалката. Изчака, докато си изпие кафето и опита пак. Отново никакъв отговор. Позвъни на телефонната компания, обясни от какво има нужда и накрая го свързаха със съответната служителка.

— Казвам се Джъстин Греъм. С какво мога да ви помогна?

Ребус й даде подробности за Линц и добави:

— Поискал е да получава писмено подробности за всеки разговор, после се е отказал.

Бързо затрака клавиатура.

— Точно така.

— Казал ли е защо?

— За тази услуга не се иска посочване на причини.

— Кога се е отказал?

— Преди няколко месеца. Заявката за получаване на месечните телефонни сметки с пълни подробности е направил преди няколко години.

Месечни сметки: защото е бил точен до педантизъм и е правел рекапитулация на разходите си в края на всеки месец. Преди няколко месеца — през септември — историята с Линц/Линцстек бе прогърмяла в средствата за информация. И внезапно той бе поискал прекратяване на услугата.

— Много важно за нас е да знаем дали имате сведения за разговорите след отказа му от този вид услуга.

— Би трябвало да ги имаме.

— Бих желал да получа точен списък на всички обаждания през този период — от първото до последното тази сутрин.

— Тази сутрин ли е починал?

— Да.

Служителката замълча няколко секунди.

— Ще го направя, но ще ми е нужно време.

— Моля ви. И още нещо, госпожице Греъм. Напомням ви, че разследваме убийство.

— Разбирам.

— Информацията трябва да е много точна.

— Да, ясно…

— Добре ще бъде да получа сведението до довечера.

Тя се запъна за момент.

— Не знам дали мога да ви обещая със сигурност.

— И още нещо. В документите му липсва сметката за септември. Искам копие. Запишете номера на факса ми, за да ускорим нещата.

На паркинга Ребус се самовъзнагради за успеха с още едно кафе и цигара. Не беше толкова сигурно дали госпожица Греъм ще успее да приготви всичко до вечерта, но беше убеден, че ще се постарае. А какво повече може да очаква човек от другите?

Проведе още един телефонен разговор: този път със Специалния отдел в Лондон. Поиска да го свържат с Абърнети.

— Свързвам ви веднага.

Някой вдигна слушалката и изсумтя в нея вместо поздрав.

— Абърнети? — Другият на края на линията преглътна течност и гласът се проясни.

— Няма го тук. С нещо да помогна?

— Трябва да говоря лично с него. Важно е.

— Щом е толкова спешно, ще се свържа с него по пейджъра…

— Говори инспектор Ребус от полицията на Лодиан и Бръдърс.

— О, да, разбира се. Вие какво — да не сте го загубил някъде?

Ребус събра озадачено вежди. Постара се да вложи в гласа си фалшива хумористична нотка.

— Знаете какъв дявол е тоя Абърнети, нали?

Ново изсумтяване отсреща.

— Има си хас!

— Всякакъв вид помощ е добре дошла.

— А… е, добре. Дай си телефонния номер. Ще му предам да се обади.

„Да не сте го загубил някъде?“ Какво значи това?

— Наистина ли нямате представа къде може да е?

— Това е вашият град, приятелю. Отгатнете сам.

„Тук е. Някъде наблизо“ — помисли Ребус.

— В негово отсъствие в офиса сигурно е много по-спокойно.

На другия край на линията се разнесе смях и се чу щракване на запалка: човекът палеше цигара. Последва продължително издишане на дим.

— Изглежда, е в нещо като отпуска, знам ли го. Задръжте си го там, колкото ви душа иска.

— Откога се радвате на отсъствието му?

Последва дълга пауза и Ребус усети осезаема промяна на атмосферата.

— Как беше името ти?

— Детектив-инспектор Ребус. Попитах само кога е тръгнал от Лондон.

— Днес сутринта, веднага щом чу новината. Кажи сега каква ми е печалбата? Кола или домакинската количка?

Ребус се разсмя.

— Извинявай, беше обикновено любопитство.

— Ето, това вече ще му го предам със сигурност. — Смях, последван от монотонната песен на освободената линия.

* * *

Късно следобед Ребус пак се обади на телефонната компания, после отново опита късмета си с телефона на Леви. Този път отговори женски глас.

— Добър ден, госпожо Леви. Казвам се Джон Ребус. Ще мога ли да разменя няколко думи със съпруга ви?

— Искате да кажете с баща ми.

— О, извинявам се. Той там ли е?

— Не.

— Да знаете кога…

— Не знам. — Гневен глас. — Аз съм само чистачка и готвачка тук! Като че ли нямам свой собствен живот… — Дойде на себе си и отприщеният поток от оплаквания внезапно пресъхна. — Извинявайте, господин, ъ-ъ-ъ…

— Ребус.

— Никога не казва за колко време заминава и… това ме разстройва!

— Кога тръгна?

— Няма го вече почти две седмици. Звъни през два-три дни и пита само дали има поща, или дали някой го е търсил. Ако имам късмет, може да се сети да прибави и „как си“.

— А как сте наистина?

Усети усмивка в гласа й.

— Ясно, знам. Държа се, като че ли съм му майка.

— Бащите са… — Ребус заби невиждащ поглед в бюрото си — живеят си безметежно, убедени, че с дъщерите всичко е наред. Докато нещо някъде не се пропука. Докато те самите не разсеят блажената заблуда.

— Май сте натрупал доста опит в това отношение.

— И то горчив.

Жената замълча.

— Много ли държите да говорите с него?

— Много.

— Оставете ми телефона си и когато се обади следващия път, ще го подсетя да ви потърси.

— Благодаря. — Ребус й продиктува номерата на домашния си телефон и на мобифона.

— Нещо друго?

— Нищо. Само го помолете да се обади. — Ребус се замисли за миг. — Търсил ли го е някой друг?

— Искате да знаете дали някой друг е искал да се добере до него? Защо?

— Просто… всъщност няма значение. — Не искаше да й каже, че е полицай. Боеше се да не я подплаши. — Наистина няма причина — повтори той.

Докато затваряше телефона, някой му поднесе още едно кафе.

— Ще подпалиш слушалката.

Пипна я с пръст. Доста бе загряла. Но в този момент телефонът зазвъня и той пак я грабна.

— Инспектор Ребус.

— Джон, Сайобан е.

— Здрасти! Как вървят нещата?

— Джон, помниш ли онова момче? — Сериозен глас с нотка на предупреждение.

— Кое? — Усмивката изчезна от гласа му.

— Дани Симпсън. Оня със срязания череп. Лакеят на Телфорд.

— Какво за него?

— Току-що научих, че е серопозитивен. Домашният му лекар се обади в болницата.

Кръв в очите на Ребус, в ушите му, по шията…

— Бедното момче. — Гласът му прозвуча спокойно.

— Трябваше да го каже още тогава.

— Кога?

— Когато го карахме в болницата.

— Тогава мозъкът му бе ангажиран с куп други неща, а освен това имаше опасност да загуби част от черупката си.

— За Бога, Джон! Опитай се да останеш сериозен поне за минутка, по дяволите!

Тя почти крещеше и някои колеги от съседните маси го погледнаха озадачено.

— Трябва да си направиш веднага тест за СПИН!

— Спокойно, ще стане. Как е той?

— Изписаха го, но не е добре. Упорито се придържа към версията си.

— Усещам ухание на скъп лосион след бръснене: адвокатът на Телфорд в действие, нали?

— Чарлс Гроул? О, тоя е толкова хлъзгав! Като плужек е, не, като амеба!

— Няма да му пращаш картички за Свети Валентин и така си спестяваш разходите.

— Джон, престани. Не се бави, телефонирай в болницата и се свържи с доктор Джоунс. Ще ти определи приемен час и ще направи теста веднага. Резултатът обаче няма да е окончателен: има три месеца инкубационен период.

— Благодаря ти, Сайобан.

Ребус върна бавно слушалката на място и замислено потропа с пръсти по нея. Страхотно — направо забележително! Ребус полага всички възможни усилия да се добере до Телфорд, прави се на добрия самарянин за един от хората му, заразява се от него със СПИН и умира. Втренчи се в тавана.

— Страхотен номер, Господи.

Телефонът пак зазвъня.

— Централата слуша — обяви той.

— Ти ли си, Джон? — Пейшънс Ейткън.

— Само той и никой друг.

— Исках само да се осведомя дали уговорката за тази вечер остава.

— Честно казано, Пейшънс, не съм сигурен дали ще съм… не знам как да…

— Искаш да отмениш срещата, така ли?

— Съвсем не! Просто имам спешна работа в болницата.

— Да, разбирам.

— Не разбираш. Не става дума за Сами, а за мен.

— Какво има? Станало ли е нещо?

И той й разказа за поредния гаден номер на Оня, Големия…

* * *

Тя дойде с него. Болницата на Сами, но друго отделение. Никак не му се искаше да се сблъска с Рона точно сега. Заразен със СПИН… нищо чудно да му забрани да се приближава до леглото на Сами!

Чакалнята светеше от чистота. Стените не се виждаха от информационни табла, а масите — от листовки.

— Трябва да призная, че за колония на прокажени обстановката е доста сносна.

Пейшънс замълча. В чакалнята нямаше други хора. Човек от рецепцията го беше приел, после излезе сестра и записа някои подробности, а сега се отвори друга врата.

— Господин Ребус?

В рамката на вратата стоеше стройна, слаба жена, вероятно доктор Джоунс. Станаха, хванати за ръце, и тръгнаха към нея. Но на половината път Ребус се завъртя на пети и излезе от чакалнята. Пейшънс го настигна едва извън болницата.

— Не искам да зная истината.

— Но, Джон…

— Пейшънс, хайде да не правим от мухата слон. Върху мен пръсна малко кръв и толкова.

Тя не изглеждаше убедена от думите му.

— Трябва да се подложиш на този тест.

— Хубаво… Само че някой друг път, а?

* * *

Върна се на „Ардън Стрийт“ в един часа след полунощ. Вечерята с Пейшънс не се състоя; вместо това се върнаха в болницата и поседяха с Рона. Ребус сключи мълчалив договор с Оня, Големия: „Върнеш ли Сами към живота, ще зарежа пиенето завинаги!“ Закарал бе Пейшънс до дома й. На раздяла тя пак го помоли:

— Направи теста. Събери сили и го направи.

Докато заключваше колата, пред него изскочи неясна фигура.

— Господин Ребус, май не сме се виждали доста отдавна.

Остра брадичка, криви зъби, астматично дишане. Невестулката, човек на Кафърти. Облечен бе като просяк — чудесен камуфлаж за ролята му в живота: той бе очите и ушите на Кафърти на улицата.

— Трябва да поговорим — продължи Невестулката с ръце в джобовете на сако от туид, шито за човек, най-малко с двайсетина сантиметра по-висок от него. Погледът му бе отправен към входната врата.

— Не и в моя апартамент — отвърна Ребус. Някои неща бяха все пак дълбоко лични.

— Много е студено.

Ребус поклати глава, Невестулката подсмъркна силно и се примири.

— Нападение ли е? — каза той.

— Да — отвърна Ребус.

— Искали са я мъртва, а?

— Не знам. Може.

— Отпада. Един професионалист няма да се прецака така.

— В такъв случай е било предупреждение.

— Трябват ми записките от следствието.

— Невъзможно.

Невестулката сви рамене.

— Не потърси ли ти помощ от господин Кафърти? Или съм объркал нещо конците?

— Не мога да дам записките. Но ще преразкажа основното.

— Давай.

— „Роувър“-600, открадната на „Джордж Стрийт“ онзи следобед. Изоставили са я до гробището Пиърсхил. Свили са касетофона и няколко касетки. Не може да се твърди със сигурност дали крадецът на колата и на касетофона с касетките е един и същ човек.

— Крадци на дребно.

— Вероятно.

Невестулката се замисли.

— Ако е предупреждение… шофьорът трябва да е виртуоз.

— Сигурно — съгласи се Ребус.

— Не е от нашите… Не са останали много такива. „Роувър“-600, а? Цвят?

— Зелена.

— Задигнали са я от „Джордж Стрийт“, така ли?

Ребус кимна.

— Благодаря. — Невестулката си тръгна, но се обърна и добави: — Ще ми бъде приятно да работим пак заедно, господин Ребус.

Ребус се канеше да каже нещо остро, но се въздържа, нуждаеше се от помощта на Невестулката много повече, отколкото последният — от неговата. Питаше се колко ли лайна още ще трябва да преглътне от Кафърти и докога. Цял живот? Не сключи ли договор с Дявола?

Заради Сами би сторил много повече.

Вкъщи пусна диска с „Рокендрол съркъс“, прескачайки парчетата преди „Стоунс“.

Индикаторът на телефонния секретар премигваше усърдно. Три съобщения: първото беше от Хоган.

— Получи ли резултатите от телефонната компания?

Не и до момента, когато излезе от офиса. Второ съобщение: Абърнети.

— Разбрах, че си ме търсил. Ще се обадя утре.

Ребус се втренчи в телефонния секретар, като че ли му се искаше да го накара някак да измъкне повече от Абърнети, да получи поне намек къде се намира. Секретарят обаче бе преминал на последното съобщение: Бил Прайд.

— Джон, опитах се да се свържа с теб в офиса, оставих съобщение. Но знам, че искаш бърза информация за онези отпечатъци. Пробвай да се свържеш с мен, намирам се на телефон…

Ребус го набра веднага. Беше два часът след полунощ, но Бил ще му прости.

След около минута в слушалката прозвуча сънлив женски глас.

— Извинявам се много — започна Ребус. — Бил там ли е?

— Ще го събудя.

Неясен диалог, после някой вдигна слушалката.

— Искам да знам всичко за отпечатъците.

— Господи, Джон, когато ти казах да се обадиш, не съм имал предвид малките часове на нощта!

— Важно е.

— Знам. Как е тя.

— Все така.

Прайд се прозя шумно.

— По-голяма част от тях са на собственика на колата и жена му. Открихме обаче и още един комплект. Проблемът е, че изглеждат детски.

— Защо мислиш така?

— Имам предвид размера.

— Много възрастни имат малки ръце.

— Може би…

— Улавям скептицизъм.

— Най-вероятна е една от следните две версии. Първата: Сами е ударена от някой, откраднал колата, за да се повози. Знам какво мислиш в момента, но и това се случва. Второ, отпечатъците са на ограбилия колата след удара.

— На детето, взело касетофона и касетите, така ли?

— Да.

— Няма ли някакви други отпечатъци? Дори частични?

— Колата е чиста, Джон.

— А отвън?

— Същите три комплекта отпечатъци на вратите плюс един на Сами отпред. — Нова шумна прозявка. — Какво ще кажеш за твоята теория сега?

— Все още е валидна. Професионалист с ръкавици.

— Помислих и за тая възможност. Но май няма кой знае колко професионалисти наоколо.

— Така е. — Ребус мислеше за Невестулката: „Ползвам услугите на мазен гадняр, за да се добера до вонящ плужек.“ Никога не си бе разрешавал подобно нещо. Този път обаче имаше лични причини.

Не смяташе, че ще се стигне до съд.