Иън Ранкин
Врагът на моя враг (39)

36.

Колхун явно не обичаше полицейските управления: лицето му бе като отворена книга.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ни — опита се да го ободри Ребус.

— Нямах голям избор.

До него седеше адвокат, непознат мъж на средна възраст: да не би да е още някой от адвокатите на Телфорд? Не му пукаше.

— Може да се наложи да свикнете с липсата на избор, доктор Колхун. Знаете ли кой още е тук? Томи Телфорд, Брайън Симърс и компания.

— Кой?

Ребус поклати глава.

— Лошо, бъркате репликите. Трябва да ги познавате: говорихме за тях пред Кандис. — Колхун се изчерви. — Спомняте си за Кандис, нали? Истинското й име е Дуня, казвал ли съм ви го? Тя има дете някъде, син, който й е бил отнет. Може би ще го намери някой ден, а може и никога повече да не го види.

— Не разбирам връзката с…

— Телфорд и Симърс ще прекарат известно време на топло. — Ребус се облегна назад. — Ако пожелая, бих могъл спокойно да ви включа към компанията им там. Какво ще кажете за една такава перспектива, доктор Колхун? Помагане на сводници и т.н.

Ребус усещаше как се отпуска, претопява се в работата си, отдавайки й се изцяло — в памет на Джак.

Адвокатът отвори уста да изплюе поредния шаблон, но Колхун го изпревари:

— Беше грешка.

— Грешка ли? — изсмя се Ребус. — Е, може да се каже и така, предполагам. — Наклони тяло напред с лакти върху масата. — Време е да изповядате грешките си, доктор Колхун. Знаете какво се говори за изповедта.

* * *

Брайън Симърс, Хубавецът, изглеждаше чист и невинен като жертвен агнец. До дясното му коляно се кипреше адвокат от по-висока класа, наподобяващ луксозен гробар и очевадно бесен заради принудата да чака досега. Докато се настаняваха около масата, Хоган зареди магнетофона и видеото с касети под пълноводния поток на адвокатския протест, обмислян и репетиран наум през последните два часа.

— От името на моя клиент се чувствам задължен да заявя, че не съм бил свидетел на по-осъдително поведение от…

— Смятате, че сте видял осъдително поведение? — прекъсна го Ребус. — Още нищо не сте видял, както се пее в песента.

— Разбирам, че…

Ребус го игнорира, плесна шумно папката върху масата и я плъзна към Хубавеца.

— Хвърли един поглед.

Хубавецът беше с черен костюм и яркочервена риза, отворена на врата. Липсваха слънчевите очила и ключовете за кола. Докаран беше от апартамента му в Ню Таун. Коментар на единия от арестувалите го: „Оцъклих се — не бях виждал такава огромна стереоуредба! Педалът не спеше, слушаше Пасти Клайн.“

Ребус заподсвирква „Луд“, привлече вниманието на Хубавеца и бе възнаграден с крива усмивчица, но само толкова: Симърс продължаваше да седи със скръстени ръце.

— На твое място бих отворил тая папка — подхвърли Ребус.

— Лентите се въртят — обяви Хоган. Започнаха с формалната част: дата, час, място, присъстващи. Ребус погледна адвоката и се усмихна. Последният изглеждаше доста скъп — както винаги, Телфорд бе поръчал най-доброто.

— Слушал ли си някои песни на Елтън Джон, Брайън? — запита Ребус. — Ето ти заглавието на едната: „Някой спаси живота ми тая нощ“. Ще ми я запееш, когато погледнеш в тая папка. — Чукна многозначително с пръст по нея. — Хайде, престраши се, знаеш, че не говоря през шапката си. Не те вкарвам в клопка, не е нужно да казваш нещо. Но трябва да направиш жест за себе си.

Хубавецът погледна лъскавия адвокат, който изглеждаше несигурен.

— Клиентът ви няма да се дискредитира, няма страшно — обади се пак Ребус. — Ако искате, прочетете я първо вие, нямам нищо против. Едва ли ще схванете за какво става дума, но няма значение.

Адвокатът отвори папката; тя съдържаше около дузина гъсто изписани листи.

— Извинявам се предварително за грешките — продължаваше Ребус. — Много бързах.

Хубавецът дори не погледна материала. Той не сваляше поглед от Ребус, докато адвокатът му прехвърляше листите.

— Тези обвинения нямат никаква стойност, разбирате го, нали? — заяви накрая адвокатът.

— Чудесно, но това е само вашето мнение. Аз не искам от господин Симърс да признае или да отрече каквото и да било. Нямам нищо против да продължава да се прави на глух и ням, стига да използва очите си.

Усмивка за Ребус, поглед към адвоката, който сви рамене и обяви, че папката не съдържа нищо от значение. Още един поглед към Ребус и Хубавецът разгъна ръце, вдигна първия лист и зачете.

— За записа — обяви Ребус. — В момента господин Симърс чете доклада ми, подготвен по-рано днес. — Замълча за миг. — Искам да кажа вчера, събота. Той чете моите обяснения на последните събития във и около Единбург, събития, засягащи работодателя му, Томас Телфорд, японски бизнес-консорциум — който, по мое мнение, е предна линия на Якудза — както и един господин от Нюкасъл на име Джейк Таравич.

Замълча отново и на лентата бе записано обаждането на адвоката. „Съгласен съм дотук.“ Ребус кимна и продължи.

— Моята версия на споменатите събития е както следва. Джейк Таравич става съдружник на Томас Телфорд, защото иска нещо, което Телфорд има, а то е много добра организация за внос на наркотици в Англия. Или това, или — веднъж след като отношенията между двамата се установяват — територията на Телфорд. За да улесни реализацията на крайната си цел, той предизвиква война между Телфорд и Морис Джералд Кафърти. Тук не е имал никакъв проблем, тъй като Телфорд вече настъпва агресивно в територията на Кафърти, вероятно подбутван от Таравич, който е трябвало само да усили враждата. За тази цел той нарежда на своите хора да атакуват човек на Телфорд, продавач на дрога, пред един от нощните клубове на Телфорд и Телфорд незабавно хвърля вината върху Кафърти. Таравич организира и нападение на крепостта на Телфорд в Пейсли. Междувременно се занизват нахлувания в територията на Кафърти и нападения срещу неговите хора: отмъщение на Телфорд за понесени щети.

Ребус се изкашля, отпи глътка пресен чай без захар.

— Това дотук звучи ли ви познато, господин Симърс? — Хубавецът четеше мълчаливо. — Моето предположение е, че японците не са влизали в сметката. С други думи, те не са знаели какво тече в момента. Телфорд ги развежда, улеснява ги в опитите да закупят голф-клуб. Отдих и почивка за техните членове плюс отличен начин за пране на пари: по-слабо подозрителен от казино или другите подобни операции, особено подходящ, като се вземе предвид предстоящото откриване на завод за производство на електроника. Якудза се вмъква тихомълком в страната под прикритието на няколко японски бизнесмени.

Според мен Таравич започва да се тревожи, когато забелязва какво става. Не е планирал разчистване на Томи Телфорд, за да отваря път за намърдване на други конкуренти на освободеното място. Накрая, изглежда, решава да ги включи в плана си. Нарежда на хората си да проследят Мацумото и да го убият, изтиквайки хитро на предна линия не някой друг, а точно мен като главен заподозрян. Защо? Поради две причини. Първо, Томи Телфорд ме е обявил вече за човек на Кафърти и Таравич смята, че чрез мен погажда номер на Кафърти. Второ, той бе заинтересован да ме извади от играта, защото бях ходил в Нюкасъл, където се срещнах с един от хората му на име Уилям Колтън — Кърлежа. Кърлежът ми е стар познат и сега се оказва, че Таравич го е използвал за удара срещу търговеца на дрога. Таравич не искаше да се отдам на проста аритметика и да направя неудобни за него изводи.

Пак замълча.

— Как ти звучи разказът ми дотук, Брайън?

Хубавецът бе прочел последния лист и сега не снемаше поглед от Ребус. Пак бе скръстил ръце.

— Още не сме видели никакви доказателства, инспекторе — изцвърча адвокатът.

Ребус сви рамене.

— Нямам нужда от доказателства. Предал съм папка със същото съдържание и на господин Сакиджи Шода в хотел „Каледония“. — Ребус улови потрепването на клепачите на Хубавеца.

— Струва ми се, че господин Шода ще се поразсърди. Всъщност той май вече е бесен, щом е тук. Отчел е провала на Телфорд и е решил да провери дали той лично ще може да спаси нещо от първоначалния план. Не мисля, че нападението на фабриката за наркотици му е вдъхнало нова увереност. Освен това той е тук и за да разбере кой е посегнал на един от хората му и защо. От този доклад ще разбере, че зад убийството е Таравич, и ако повярва, ще, се впусне след него. Между другото той напусна хотела снощи и то набързо. Питам се дали не е потеглил за Япония през Нюкасъл. Няма значение. Но от значение е фактът, че той все още е бесен на Телфорд, който допусна това развитие на нещата. А междувременно Джейк Таравич ще има сериозни причини да се пита кой го е продал на Шода. Членовете на Якудза не са добри хора, Брайън. Вие сте като деца от детска градина в сравнение с тях.

И още нещо: базата на Таравич е Нюкасъл. Обзалагам се, че има уши и очи в Единбург — знам, че има. Току-що си поприказвахме с доктор Колхун. Спомняш си го, нали? Чул си за него от Линц. И когато Таравич предлага момичета от Източна Европа за проститутки към вашите клубове, решаваш правилно, че Томи ще има нужда от някоя и друга полезна фраза. И Колхун става учител на Томи Телфорд. Ти си се отпускал пред него: говорил си за Таравич, за Босна. За съжаление той е единственият човек тук с познания в тази област и когато на сцената излезе Кандис, наложи се и ние да се обърнем към него. Колхун веднага е изпял за нея. Не е бил сигурен дали трябва да се страхува от нещо, тя не го познава, а и отговорите й са били доста неясни. Независимо от това той веднага е изприпкал при вас. И решението ви е да измъкнете Кандис от Файф и да изкарате Колхун от играта, докато нещата се уталожат. — Ребус се усмихна. — Той ви е казал за Файф. Но не вие, а Таравич слага ръце на Кандис. Естествено е Томи да започне да си задава неудобни въпроси: как, защо… кой? Ето къде се намираме в момента. Уверявам те, че в секундата, когато затръшнеш вратата на управлението зад гърба си, ти ще се превърнеш в подвижна мишена. Един Господ само знае кой ще натисне спусъка пръв: Якудза или Кафърти? Любимият ти бос или Таравич? Запомни: ти нямаш вече приятели, нито можеш да намериш безопасно кътче, в което да се скатаеш. — Ребус замълча многозначително. — Освен ако ми помогнеш. Говорих с главния старши офицер, Уотсън и той се съгласи да предприеме нужното за защитата ти като свидетел, както и за осигуряване на нова самоличност — каквото ти поискаш. Може би ще се наложи да излежиш кратка присъда, за да не се създават излишни подозрения, но при облекчени условия, собствена стая, никакви други затворници наоколо. А после ще се прибереш здрав и читав. Надявам се, разбираш какъв сериозен жест правим за теб. Всичко, което искаме в замяна, е… — Ребус взе да брои на пръсти. — Вносът на дрога, войната с Кафърти, връзката с Нюкасъл, Якудза, проститутките. — Пак замълча, допи чая си. — Много високо изискване, знам. Босът ти излетя към върха като метеорит и едва не го стигна. Но всичко се свърши. Сега най-доброто, което можеш да сториш за себе си, е да говориш. В противен случай ще прекараш остатъка от живота си, чудейки се дали ще бъде куршум или мачете.

Ребус вдигна рязко ръка и възмутеното цвъркане на адвоката замря.

— Искаме всичко, Брайън. Включително Линц.

— Линц! — Хубавецът вдигна презрително рамене. — Линц е нищо.

— Защо тогава не го изпееш?

В очите на Хубавеца затанцува смес от гняв, страх и объркване. Ребус се изправи.

— Имам нужда от нещо друго за пиене. А вие, господа?

— Кафе — поръча адвокатът. — Черно, без захар.

Хубавецът се поколеба, но накрая поръча кола. И в този точно миг за пръв път Ребус усети, че сделката е възможна. Спря разпита, Хоган изключи касетите и двамата излязоха от стаята. Хоган го потупа възхитено по гърба.

Фермерът крачеше към тях по коридора. Ребус пристъпи към него и двамата се отдалечиха от вратата.

— Смятам, че ще имаме повод за тържество, сър. Ще се пазари, няма да каже всичко, но има шанс.

Усмивка вдигна облаците от лицето на Уотсън. Ребус се облегна на стената със затворени очи.

— Чувствам се на сто години.

— Е, да, но срещу трупане на опит и разни разнообразни преживявания — подхвърли Хоган. Ребус му изръмжа и двамата се отправиха към автоматите за напитки.

* * *

Ребус подаде чаша черно кафе на адвоката и той закаканиза:

— Господин Симърс желае да ви разкаже за отношенията си с Джоузеф Линц. Но първо искаме да получим някои уверения.

— А другите неща?

— Те подлежат на преговори.

Ребус погледна Хубавеца.

— Нямаш ми доверие, така ли?

Хубавецът отпи от кутията пред него, преди да отговори.

— Не.

— Чудесно. — Ребус се оттегли към най-отдалечената стена. — В такъв случай си свободен. Можеш да си тръгнеш. — Погледна часовника си. — Искам те навън, веднага щом изпиеш колата си. Тази нощ има недостиг на стаи за разпит. Детектив-инспектор Хоган, моля, маркирайте касетите.

Хоган извади и двете касети. Ребус седна до него и двамата заговориха по процедурни въпроси, на вид изключили напълно другите в стаята. Хоган запрехвърля демонстративно имената от лист хартия, отбелязвайки кой е наред.

Хубавецът се наклони към адвоката си и двамата зашепнаха енергично. Ребус се обърна към тях.

— Ако обичате, съветвайте се отвън. Трябва да опразним тази стая.

Хубавецът знаеше отлично, че Ребус блъфира… знаеше, че той има нужда от него. Знаеше обаче, че полицаят наистина е дал папката на Шода — достатъчно интелигентен беше, за да си представи ясно какво го чака. Не се помръдна от стола, задържайки с ръка адвоката си: последният нямаше друг избор, освен да седи и да го изслуша. Накрая се прокашля и заяви:

— Инспекторе, господин Симърс желае да отговори на вашите въпроси.

— На всички до един ли?

Адвокатът кимна примирено.

— Настоявам обаче да чуя подробности за сделката, която предлагате.

Ребус погледна Хоган.

— Доведи главния.

Ребус излезе след него, постоя в коридора и успя да изпроси цигара от някакъв униформен. Едва успя да я запали, когато Фермерът се понесе по коридора като тежка артилерия с Хоган отзад като кученце на връвчица.

— Джон, непрекъснато ми опъваш нервите. Тук не се пуши, знаеш го.

— Да, сър — съгласи се Ребус и загаси послушно цигарата. — Само я държах готова за инспектор Хоган.

Уотсън кимна към вратата.

— Какво искат?

— Защита. Ще поиска най-малко облекчена присъда с осигурена защита вътре и нова самоличност, когато излезе.

Уотсън се замисли.

— Досега никой дори не е изчуруликал. Това няма кой знае какво значение: хванахме бандата на местопрестъплението, Телфорд е на касета.

— Симърс знае нещата отвътре, познава организацията на Телфорд.

— Защо гори от желание да пее?

— Защото е изплашен и страхът е по-силен от верността му. Не смятам, че ще изтеглим всичко от него, но вероятно ще получим достатъчно, за да има с какво да притиснем другите. Разберат ли, че някой се е разджафкал, всички ще поискат сделка.

— Какво ще кажеш за адвоката му?

— Много скъп.

— Няма смисъл от шикалкавене тогава.

— Едва ли бих могъл да се изразя така точно, сър.

Фермера изправи рамене.

— Хайде тогава да сключваме сделката.

* * *

— Кога срещна Джоузеф Линц за пръв път?

Хубавецът бе забравил любимата си поза със скръстени ръце. Сега ръцете му бяха отпуснати на масата, косата — паднала напред. Най-сетне изглеждаше точно такъв, какъвто беше — едно много младо момче.

— Преди шест месеца. Преди това говорихме по телефона.

— Клиент ли ви беше?

— Да.

— Какъв точно?

Хубавецът погледна въртящата се лента.

— Искаш да го обясня пред всички слушатели, така ли?

— Точно така.

— Джоузеф Линц беше клиент на службата ни за придружителки, а за тях отговарях аз.

— Хайде, Брайън, не се прави на света вода ненапита. Ти ръководеше тези услуги, нали?

— Щом като казваш.

— Винаги можеш да си тръгнеш оттук, Брайън…

В очите му се сблъскаха гневни пламъчета.

— Хубаво, аз я управлявах в интерес на моя работодател.

— И така, господин Линц телефонираше за придружителка, правилно ли съм разбрал?

— Искаше едно от момичетата ни да ходи в къщата му.

— И?

— И това е. Седи срещу нея и я зяпа половин час.

— И двамата напълно облечени?

— Да.

— Нищо друго?

— Нищо друго в началото.

— Аха. — Ребус замълча. — Много любопитно.

Хубавецът сви рамене.

— Има хора всякакви, нали?

— Предполагам. Как се развиха бизнес-отношенията ви?

— При такива изпълнения винаги има телохранител.

— Ти ли?

— Да.

— Нямаше ли по-сериозни неща за вършене?

Ново свиване на рамене.

— Любопитен бях.

— За какво?

— Адресът: „Хериът Роуд“.

— Господин Линц имаше… класа, така ли?

— Лееше се дори от ушите му. Искам да кажа, срещал съм много тлъсти риби, хора от горните нива на богати корпорации, които явно не си знаеха парите и се чудеха за какво да ги харчат. Линц обаче беше много-много над тях.

— И само искаше да гледа момичетата.

— Да. Огромната му къща…

— Влизал си в нея? Не си ги чакал в колата?

— Представях се като ченге на компанията. — Усмивчица. — Всъщност исках само да огледам къщата отвътре.

— Говори ли с него?

— По-късно.

— Сприятелихте ли се?

— Не съвсем… всъщност може би. Той знаеше много неща, мозъкът му работеше на пълни обороти.

— Бил си впечатлен.

Хубавецът кимна. Да, за Ребус не бе трудно да си го представи. Предишният му кумир винаги е бил Томи Телфорд, но там нещо не достигаше — Хубавецът беше човек със стремежи. Вътре в себе си той винаги бе копнял за по-високо ниво, за класа. Искаше хората да го признават и акламират заради ума му. Ребус знаеше от личен опит какъв добър събеседник беше Линц, как умееше да увлича, да изкушава с разказите си. А колко ли по-омайващ разказвач е бил той за Хубавеца?

— Какво стана тогава?

Хубавецът са размърда неловко.

— Вкусовете му се промениха.

— Или пък истинските му вкусове са изскочили на повърхността.

— И аз се питах дали не е така.

— Какво искаше?

— Искаше момичетата… имаше въже… направи клуп на единия край. — Хубавецът преглътна. Адвокатът му престана да пише, вдигна глава и се заслуша напрегнато. — Искаше от момичетата да го поставят на вратовете си и да лежат като умрели.

— Облечени или голи?

— Голи.

— И?

— А той… той седеше на стола и се изпразваше. Някои от момичетата отказваха да го правят. Той искаше всичко: опулени очи, изплезен език, неестествено извит врат… — Хубавецът прекара нервно пръсти през косата си.

— Говорихте ли за това?

— С него ли? Не, никога.

— За какво говорехте тогава?

— За всякакви неща. — Хубавецът погледна към тавана и се изсмя. — Веднъж ми каза, че вярва в Бог. Каза, че проблемът е дали Господ вярва на него. Тогава това ми се стори много умно… той винаги съумяваше да ме накара да мисля. Същият човек, който се празнеше над тела с примки на шиите.

— Цялото това лично внимание, което си му отделял… претеглял си го колко струва в материално отношение, нали?

Хубавецът се вгледа в скута си, после кимна.

— На глас за записа, моля.

— Томи винаги е искал да разбере дали има какво да изцеди от него.

— И?

Хубавецът сви рамене.

— Спънахме се в нацистката история и разбрахме, че не можем да го нараним повече от степента, до която вече беше наранен. Смехория: планираме да го заплашим с излагане в пресата като перверзен тип, а в същото време вестниците гърмят, че е масов убиец. — Той пак се изсмя.

— И изоставихте идеята, така ли?

— Да.

— Но не преди да го изръсите с пет хиляди, нали?

Хубавецът облиза устни.

— Направил беше опит да се обеси: вързал въжето за перилата на стълбите и скочил. Само че нищо не се получило: перилата се счупили и той се приземил на килима.

Ребус си спомни счупените перила.

Спомни си и шалчето около врата на Линц, дрезгавия му глас. Възпалено гърло, така бе подхвърлил тогава.

— Той ли ти го каза?

— Телефонира в офиса и поиска да се срещнем, нещо необичайно. По-рано винаги се обаждаше от улични телефони на мобифона ми. „Взема предпазни мерки, стария хитрец“ — така си мислех. А сега се обади от домашния си телефон директно до офиса.

— Къде се срещнахте?

— В някакъв ресторант. Почерпи ме с обяд. — Младата жена, нали се сещаш… — Изповяда ми се, че правил опити за самоубийство, но все не успявал. Повтаряше, че е „морален страхливец“, каквото и да означава това.

— Какво искаше?

Хубавецът се втренчи в Ребус.

— Искаше някой да го убие.

— И ти беше избора му, така ли?

Хубавецът сви рамене.

— Цената добра ли беше?

— Не се пазарихме. Искаше да умре в гробищата Уористън.

— Попита ли го защо?

— Знаех, че прекарва много време там. Срещнахме се у дома му и аз го закарах до гробищата. Изглеждаше както всеки друг ден, само дето непрекъснато ми благодареше за това, че съм бил… употребяваше една дума… да, „склонен“. Не съм съвсем сигурен какво точно имаше предвид. За мен това означава нещо, което човек взема след бурна нощ за махмурлук.^[1]

Ребус го възнагради с очакваната усмивка.

— Продължавай — подкани го той.

— Няма кой знае какво за разказване, нали? Той беше този, който постави клупа на шията си. Той ми нареди да дърпам въжето. Направих последен опит да го разубедя, но тоя педал беше твърдо решен да го направи. Не говорим за убийство, нали? Подпомогнато самоубийство: в много страни това е напълно законно.

— Как получи удара по главата?

— Оказа се по-тежък, отколкото го смятах. Първият път изтървах въжето, докато го вдигах, и той падна и се удари в някакъв камък.

Боби Хоган се изкашля леко, за да привлече вниманието към себе си.

— Брайън, каза ли нещо… накрая?

— Прочутите последни думи ли? — Хубавецът поклати глава. — Каза само: „Благодаря ти.“ Бедният нещастник. И още нещо: той описа всичко.

— Какво?

— За мен, че само съм му помагал. Един вид застраховка в случай, че някой ми го натресе като убийство. В писмото обяснява, че ми е платил и ме е молил да го сторя.

— Къде е то?

— В сейф. Ще ви го дам веднага щом го поискате.

Ребус кимна, протегна се и прешлените на гръбначния му стълб жалостиво изпукаха.

— Споменавали ли сте френското село в разговорите си?

— Малко, главно във връзка с начина, по който го преследваха медиите, как това е отчуждило хората от него, колко му е трудно, когато потърси компания.

— Но не и за самото клане там, така ли?

Хубавецът поклати глава.

— А сега искате ли да научите още нещо? Дори и да ми беше споменал нещо за него, нямаше да ви го кажа. Край — точка.

Ребус зачука разсеяно по масата с химикалката си. Наясно беше, че историята на Линц беше толкова близка до тази на Йозеф Линцстек, колкото човек можеше да си представи. И Боби Хоган го знаеше. Те разполагаха най-сетне с тайната на смъртта му. Знаеха, че идва във Великобритания по Пътя на плъховете, но никога нямаше да научат със сигурност дали той е наистина Йозеф Линцстек или не. Косвените улики бяха съкрушителни, но еднакво съкрушителен бе и фактът, че Линц бе жестоко гонен до смърт. Той започва да поставя момичетата в клупове едва след като пресата се вкопчва в него.

Хоган хвана погледа на Ребус и сви рамене, като че ли искаше да каже: „Какво значение има?“ Ребус му отговори с кимване. Част от него пищеше настоятелно за отдих, но той бе стара кримка и знаеше от какво голямо значение е да поддържа темпото сега, когато Хубавецът бе отворил уста и пееше като два църковни хора, събрани заедно.

— Благодаря, господин Симърс. Ще се върнем към господин Линц, ако се сетим за още нещо. А междувременно нека да преминем към отношенията между Томас Телфорд и Джейк Таравич.

Хубавецът пак се размърда на стола, сякаш се опитваше да се намести по-удобно.

— Това ще отнеме доста време — промърмори той.

— Разполагаме с цялото време на света, няма страшно — успокои го Ребус.