Иън Ранкин
Врагът на моя враг (24)

21.

В десет часа Ребус трябваше да се яви за нов „разговор“ в Сейнт Ленард и когато пейджърът му изпищя в осем и петнайсет, реши, че го привикват оттам. Оказа се обаче, че трябва да позвъни на моргата в Каугейт. Свързаха го веднага с доктор Кърт.

— Май улучих джакпота — съобщи му Кърт.

— Да разбирам ли, че започваш работа върху Мацумото?

— Наказание за греховете ми. Джон, относно ония празни приказки. Празни са, нали?

— Не съм го убил.

— Радвам се да го чуя. — Кърт като че ли търсеше думи. — Има някои проблеми от етичен характер, разбира се, така че няма как да предложа директно да прескочиш насам.

— Има нещо, което искаш да видя, така ли?

— Не мога да го кажа точна така. — Кърт се изкашля ненужно. — Но ако случайно се окажеш тук… а по това време сутрин няма хора.

— Тръгвам.

От моргата го деляха само десет минути бърз ход. Кърт го чакаше във фоайето.

Стените на помещението бяха облицовани с бели плочки, облени с ярка светлина, отразяваща се в неръждаемата стомана на пособията там. Два от плотовете за дисекция бяха празни, на третия беше проснато голото тяло на Мацумото. Ребус се приближи и замря, стреснат от гледката.

Татуировки.

И не само някакъв си жалък гайдар в шотландска носия върху ръка на моряк. Тези тук бяха произведения на изкуството и се разстилаха по целия торс на мъртвия. Розови и червени пламъци изригваха от свирепо разтворена паст на зелен люспест дракон, който покриваше рамото и се спускаше надолу към китката. Задните му крака стигаха до врата, предните се опираха на гърдите, а около него се носеха по-малки дракони на фона на планината Фуджи и отражението й във вода. Имаше още множество йероглифи и маскиран шампион по кендо. Кърт надяна гумени ръкавици и подкани Ребус да последва примера му. Обърнаха тялото и пред очите им се разкри галерията на гърба: маскиран артист и въоръжен до зъби боец; няколко цветя в характерен японски стил. Двамата мъже стояха като истукани, хипнотизирани от гледката пред очите им.

— Зашеметяващо, нали? — обади се Кърт.

— Феноменално.

— Ходил съм няколко пъти в Япония, чел съм доклади на разни конференции.

— Можеш ли да кажеш нещо за това тук?

— Отчасти. Работата е там, че татуировките — особено в такъв мащаб — обикновено са доказателство за принадлежност към някоя гангстерска група.

— Да не би да имаш предвид Триадата?

— Японското название е Якудза. Погледни тук. — Кърт вдигна лявата ръка на трупа. Кутрето беше отрязано при първата става: остатъкът от пръста бе покрит с грубо зараснала кожа.

— Наказание за провал, нали? — запита Ребус. Думата Якудза подскачаше из главата му като гумена топка между четири бетонни стени. — От време на време се намира причина да се отреже по някой и друг пръст.

— Има нещо такова — съгласи се Кърт. — Реших, че няма да е лошо да хвърлиш един поглед.

Ребус кимна, втренчен в трупа.

— Нещо друго?

— Още не съм го започнал. На пръв поглед всичко изглежда напълно стандартно: следи от сблъсък с движещо се превозно средство. Счупени ребра, фрактури по ръцете и краката. — Ребус забеляза неприлично бяла кост, прерязала мускулите и кожата на един от прасците. — Много вътрешни разкъсвания. Вероятно шокът го е довършил. — Кърт се замисли. — Трябва да известя професор Гейтс. Сигурно никога не е виждал такова чудо.

— Може ли да използвам телефона? — запита Ребус.

* * *

Имаше една жена, която вероятно знаеше доста за Якудза — житейската й цел, изглежда, бе трупане на сведения за гангстерските банди по света. Набра телефона на Мириам Кенуърти от Нюкасъл.

— Татуировки и липсващи пръсти, така ли? — запита тя.

— Бинго.

— Якудза.

— Липсва само горната част на кутрето. Наказание за отклонение от правилата, прав ли съм?

— Не съвсем. Те си го правят сами: начин да изразят съжаление за сторена грешка. Не съм много сигурна дали знам достатъчно за този техен обичай. — В телефонната слушалка зашумоля хартия. — Ровя из бележките си — поясни тя.

— Какви бележки?

— Когато свързвах бандите по света, различните култури и вярвания, наложи се да направя задълбочено изследване — възможно е да съм отбелязала нещо характерно за Якудза. Да ти се обадя по-късно?

— Колко по-късно?

— Пет минути.

Ребус й даде номера на телефона на Кърт, после седна и зачака. Кабинетът на доктора нямаше вид на офис: по-скоро наподобяваше шкаф, в който може да се влиза. Върху бюрото му бяха струпани папки, а от върха на купчината го гледаше надменно диктофон и нова кутия ленти. Смърдеше на цигари и застоял въздух. По стените бяха закрепени графици за съвещания, пощенски картички, две репродукции в рамки. Обикновена работна дупка: Кърт прекарваше по-голяма част от времето си другаде.

Ребус извади визитката на Колхун и пробва домашния и служебния му телефон. Според секретарката той все още боледуваше.

Може би, но изглежда беше достатъчно здрав, за да се разведрява в едно от казината на Телфорд. Едва ли е съвпадение.

Кенуърти бе чисто злато.

— Якудза е, няма грешка — потвърди тя. — Деветдесет хиляди членове, разделени на две хиляди и петстотин групировки. Безмилостни, но в същото време високоинтелигентни и изтънчени. Пирамидална структура, почти недостъпна за аутсайдери — нещо като тайно общество. Дори имат средно управленско ниво, наречено Сокайя.

Ръката на Ребус бягаше по белия лист, запълваше го бързо с безценната информация.

— Как се пише последното?

Тя издиктува думата по букви.

— В Япония притежават тъй наречените гостни „пачинко“ — нещо като комарджийски зали — и имат пръст в по-голяма част от другите нелегални, но сладки дейности.

— Освен ако не ги изрежат оттам. А извън Япония?

— Записала съм, че вкарват в Япония скъпи уникати за продажба на черния пазар там, както и откраднати произведения на изкуството, които предлагат на богати купувачи.

— Спри за малко. Спомена, че Таравич е започнал с контрабанда на икони от Русия, нали?

— Искаш да кажеш, че надушваш връзка с Якудза?

— Томи Телфорд ги разкарваше насам-натам. Има един склад тук, в който като че ли всички са се вторачили, а към него прибави и клуб за игра на голф.

— Какво има в склада?

— Още не е ясно.

— Изясни го.

— В списъка ми е. Нещо друго? Тези гостни „пачинко“… Да не са нещо като зали за развлечения.

— Почти.

— Още една връзка с Телфорд: той монтира игрални автомати в половината кръчми и клубове по източния бряг.

— Смяташ, че от Якудза са го оценили като човек, с когото могат да въртят сделки — познах ли?

— И аз не знам. — Ребус безуспешно се опита да задуши напираща прозявка.

— Май е още много рано сутринта за решаване на големи проблеми.

Той се засмя.

— Права си. Благодаря за помощта, Мириам.

— Удоволствието беше мое. Дръж ме в течение на нещата.

— Разбира се. Нещо ново за Таравич?

— Пълно затишие. Освен това не се чува нищо и за Кандис, съжалявам.

— Благодаря ти още веднъж.

— Дочуване.

Кърт стоеше на прага без престилка и ръкавици: от ръцете му се носеше приятен аромат на сапун.

— Не мога да направя много нещо сам, ще трябва да изчакам другите. — Погледна часовника си. — Какво ще кажеш за една ранна закуска?

* * *

— Джон, опитай се да бъдеш обективен. Медиите ще се нахвърлят върху нас като освирепели от глад псета. Сещам се за няколко журналисти, готови да заложат дясната си ръка, за да те заковат.

Шефът, старши полицейски офицер Уотсън, беше в стихията си. Отпуснал едро тяло зад бюрото със скръстени на гърди ръце, той приличаше на огромен каменен Буда. Периодичните кризи, които Ребус му сервираше от време на време, бяха калили Фермера и той се беше научил да приема спокойно по-незначителните удари на живота.

— Ще ме отстраните временно — обяви Ребус — не му се случваше за пръв път. Допи кафето, предложено му любезно от шефа, но задържа голямата керамична чаша в ръце. — А после ще започнете следствие.

— Не веднага — коригира го изненадващо Уотсън. — Първо искам твоето изявление, говоря за пълно и откровено обяснение на последните ти действия, причини за интереса ти към господата Мацумото и Томас Телфорд. Всичко за случая с дъщеря ти, всички твои подозрения и — първо и преди всичко! — основания за тези подозрения. Телфорд вече е наел адвокат, задаващ неудобни въпроси за ненавременната кончина на общия ни японски приятел. Адвокатът… — Уотсън погледна за помощ Джил Темплър, седнала до вратата с гневно стиснати устни.

— Чарлс Гроул — подаде тя с безизразен глас.

— Гроул, а, да. Разпитвал е хората в казиното и е бил снабден с описание на човек, влязъл там веднага след Мацумото и излязъл непосредствено след него. Изглежда убеден, че този човек си бил ти.

— Вие оспорвате ли го? — запита заинтригувано Ребус.

— Ще говорим по въпроса, когато приключим собствените си разследвания. Но не можем да го игнорираме до безкрайност и ти го знаеш.

— Запитахте ли някого какво прави Мацумото тук?

— Работи за консултантска фирма в областта на мениджмънта. Тук е по работа: приключване на последната фаза за покупко-продажба на клуб за игра на голф.

— Придружен плътно от Томи Телфорд.

— Джон, нека не се разсейваме със странични…

— Мацумото е член на Якудза, сър. До този момент съм ги виждал само на телевизионния екран. Сега изведнъж те се телепортират от плът и кръв в Единбург! — Ребус замълча многозначително. — Това не ви ли интересува? Изобщо ли не ви безпокои? Не знам, може би греша в подреждането на нещата по важност, но ми се струва, че се плацикаме като деца в локви, когато всеки миг може да ни помете мощна приливна вълна!

Докато говореше, неволно увеличаваше натиска върху порцелановата чаша и в един момент тя се счупи в ръцете му, парче от нея полетя към пода, той трепна от болка, пое дъх и измъкна друго, забито в дланта му. Капки кръв се понесоха към шефския килим. Джил Темплър тръгна към него с протегната ръка.

— Дай да ти помогна.

Той се дръпна рязко от нея.

— Не!

Прекалено рязко и почти с вик. Зарови в джоба си за кърпичка.

— Имам пакет хартиени кърпички в чантата си.

— Няма нужда. — Кръв капеше по обувките му, Уотсън каканижеше нещо за пукнатина в чашата; Темплър не снемаше втренчен поглед от него. Той притисна бялата памучна тъкан върху раната.

— Ще прескоча до тоалетната да я измия — може ли?

— Разбира се, Джон. Сигурен ли си, че си добре?

— Ще се оправя.

Раната не бе дълбока и студената вода спря кръвотечението. Изсуши я с хартиени кърпи, които после пусна в тоалетната и изчака, докато водната струя ги повлече надолу по канала. Потърси комплект за бърза помощ и покри разреза с няколко лейкопласта. Сви юмрук, отпусна го и се вгледа в дланта си: нито следа от просмукване на кръв. Засега ще трябва да се задоволи с това.

Върна се на бюрото си и се вгледа в паметта си — както му препоръча Уотсън. Джил Темплър го отмина, после спря, явно решила, че има нужда от няколко мили думи.

— Никой от нас не смята, че ти си го сторил, Джон. Но подобно нещо… Японският консул задава въпроси… Трябва да спазим процедурата, нямаме избор.

— В края на краищата всичко опира до политиката, нали? — Ребус мислеше за Джоузеф Линц.

* * *

На обяд се отби при Нед Фарлоу — попита го няма ли нужда от нещо. Фарлоу поиска сандвичи, книги, вестници и компания. Имаше изнурен вид, изтощен беше от принудителното обездвижване. Може би скоро ще се сети да поиска адвокат. А всеки адвокат можеше да го измъкне от килията за нула време.

Ребус предаде доклада си на секретарката на Уотсън и се отправи към гарата. Едва бе извървял няколко крачки, когато до него спря „Рейндж Роувър“ и Хубавецът го подкани да влезе. Ребус погледна към задната седалка и погледът му срещна този на Телфорд. Изприщеното му лице лъщеше от мазила против изгаряне: изглеждаше като Джейк Таравич, измъкнат в последния момент от котел с вряща вода.

Ребус се поколеба: не беше проблем да се върне в полицейското с кратък спринт.

— Влизай — повтори „любезното“ подканване Хубавецът. Ребус нямаше навика да отхвърля безплатни покани и се подчини.

Хубавецът завъртя волана и пое в обратна посока. До него отпред бе привързан здраво големият жълт плюшен мечок.

— Вероятно не си струва да моля да оставите Нед Фарлоу на мира, познах ли? — подхвърли Ребус.

Телфорд мислеше за друго.

— Той иска война — ще си я получи.

— Кой?

— Шефът ти.

— Не работя за Кафърти.

— Хайде де!

— Аз го тикнах в затвора.

— И не спря да се срещаш с него по всяко време на денонощието.

— Не съм убил Мацумото.

Телфорд го погледна и не беше трудно да се отгатне, че едва сдържаше желанието да го удари.

— Знаеш, че не съм го направил — продължаваше да упорства Ребус.

— Какво искаш да кажеш?

— Защото ти го направи и искаш аз да… — навърташе Ребус.

В следващия миг ръцете на Телфорд се сключиха около врата му. Ребус го отхвърли с просто свиване на раменете, опита се да го закове върху седалката — невъзможен подвиг при движеща се кола. Хубавецът удари спирачки, излезе и измъкна Ребус на тротоара. Телфорд ги последва с кръвясали от ярост очи.

— Няма да разреша да ми лепнеш и това! — ревеше той. Колите намаляваха скорост, през стъклата им надничаха любопитни физиономии, пешеходците предвидливо пресичаха забързано на другия тротоар.

— Но кой тогава? — Гласът на Ребус трепна озадачено.

— Кафърти! — съскаше Телфорд. — Двамата с Кафърти! Опитвате се да ме вкарате в капан!

— Повтарям: не съм аз.

— Шефе — гърчеше се до тях Хубавецът, — да сменим сцената, а? — Откритото любопитство на хората наоколо явно го изнервяше. Телфорд схвана болката му и поотпусна рамене.

— Влизай в колата! — озъби се той на Ребус. Ребус не помръдна, вторачен в него. — Всичко е наред — влизай. Само ще ти покажа някои неща.

И Ребус, най-налудничавото ченге в света, се подчини отново.

Известно време в колата царуваше тишина: Телфорд наместваше превръзката на ръката си, пострадала по време на тротоарната битка.

— Не смятам, че Кафърти иска война — обади се Ребус.

— Защо си толкова сигурен?

„Защото сключих сделка с него — не той, а аз ще те вкарам в панделата!“

Движеха се на запад. Ребус се опитваше да не мисли за възможните крайни цели на пътуването.

— Бил си в армията, нали? — запита внезапно Телфорд. Ребус кимна. — Парашутно-десантни части, после в специалните части. Без участие в акции — само обучение. — „Добре е информиран!“ — помисли Ребус.

— И накрая реши да станеш ченге — уточни Телфорд, изглади сакото си и провери възела на връзката: беше се успокоил напълно. — Работата е там, че в структури като армията и полицията човек трябва да се подчинява на заповеди. Чух, че не си много добър в това отношение. Няма да останеш дълго на тая работа — системата ще те изплюе. — Погледна през прозореца. — Какви са плановете на Кафърти?

— Нямам представа.

— Защо следеше Мацумото?

— Защото се връзваше с теб.

— Отделът за криминални разследвания се отказа от наблюдението. — Ребус замълча. — Но ти нямаш спирачка. — Обърна се рязко към него. — Защо?

— Защото се опита да убиеш дъщеря ми.

Телфорд се втренчи в него.

— Това ли е причината?

— Нед Фарлоу й е приятел. Затова се опита да те ослепи.

Телфорд сподави изпълнен с невяра невесел смях и заклати глава.

— Нямам нищо общо с дъщеря ти. Къде е причината?

— Да стигнеш до мен. Тя ми помогна с Кандис.

Телфорд се замисли.

— Добре, разбирам защо мислиш така. Не вярвам, че думата ми ще тежи пред теб, но заявявам все пак, че не знам абсолютно нищо за дъщеря ти. — Замълча и настъпилата относителна тишина в колата се наруши от вой на сирени някъде наблизо. — Заради това ли отиде при Кафърти?

Ребус не го удостои с отговор, Телфорд прие мълчанието му като потвърждение на подозренията си и се усмихна.

— Спри — нареди той и Хубавецът изпълни заповедта, а и пътят пред тях бе блокиран — полицаи отклоняваха движението по страничните улички. Ребус си даде сметка, че от известно време усеща силна миризма на дим. До този момент жилищните блокове скриваха пожара от него, но сега вече го видя. Той свирепстваше на мястото, където Кафърти държеше такситата си. Бараката-офис бе превърната в пепел. Сервизната работилница отзад бе на път да загуби покрива си от гофрирана ламарина. Редица таксита горяха весело.

— Бихме могли да продаваме билети — подхвърли Хубавецът. Телфорд откъсна поглед от зрелището и се обърна към Ребус.

— Пожарната доста ще се изпоти. Два от офисите на Кафърти горят едновременно — погледна небрежно часовника си — в момента, както и хубавата му къща. Не се безпокой, изчакахме, докато жена му излезе да пазарува. На хората му бе предявен ултиматум: или напускат града, или ще хранят лешоядите. — Той сви рамене. За мен няма значение какво ще изберат. Осведоми Кафърти: за него повече няма място в Единбург!

Ребус навлажни устни.

— Току-що заяви, че те обвинявам погрешно за дъщеря си. А ако ти грешиш за Кафърти?

— Защо не се събудиш? Нападението при „Меган“, после Дани Симпсън. Кафърти го кара с дърварската секира.

— Дани обвини ли директно хората на Кафърти?

— Той знае, каквото знам и аз. — Тупна леко Хубавеца по рамото. — Обратно в базата. — После погледна Ребус. — Имам още едно малко съобщение за Кафърти, което искам да отнесеш в „Барлини“. Ето какво заявих на хората му: всеки от тях да напусне града до полунощ — не вземам пленници. Смятам, че бях достатъчно почтен и ясен. — Той се отпусна назад, видимо много доволен от себе си. — След петнайсетина минути имам делова среща и ще трябва да те откарам до „Флинт Стрийт“, съжалявам.

— С босовете на Мацумото, нали?

— Ако искат „Пойнтигам“, ще трябва да преговарят с мен. — Погледна Ребус. — Това важи и за теб. Мисли логично: кой би те искал бесен срещу мен? Кафърти! Блъска дъщеря ти, после и Мацумото. Премисли нещата и пак ще говорим.

Замълчаха. Ребус наруши паузата след две минути.

— Познаваш ли Джоузеф Линц?

— Боби Хоган го спомена.

— Говорил е по телефона с офиса ти на „Флинт Стрийт“.

Телфорд сви рамене.

— Ще повторя отговора, който дадох на Хоган. Може да е сбъркал номера. Но каквото и да е, не съм говорил с никакъв бивш нацист.

— Не ползваш само ти този офис. — Ребус улови в огледалото погледа на Хубавеца и се обърна към него. — Ти какво ще кажеш?

— Чувам това име за пръв път.

На „Флинт Стрийт“ беше паркирана кола — огромна бяла лимузина с тъмни стъкла. Над багажника имаше телевизионна антена, а тасовете бяха боядисани в розово.

— Мили Боже! — възкликна Телфорд. — Погледни му само най-новата играчка! — Той забрави напълно Ребус, излезе от колата и се отправи към мъжа, който се измъкваше от задната врата на лимузината. Бял костюм, панамена шапка, дебела пура и яркочервена риза от мек плат с индийски десен. Но въпреки това погледът неволно се вторачваше в белязаното лице и очилата със сини стъкла. Телфорд коментираше облеклото, колата, дързостта му и Розовият се разтапяше от удоволствие. Той обгърна раменете на Телфорд и го поведе към пищно украсения вход на заведението. Но се спря за миг, щракна с пръсти, обърна се към лимузината и протегна ръка.

От нея сега се измъкваше жена. Къса черна рокля, скъпи черни чорапогащи, пухкаво кожено палто. Таравич прокара собственически ръка по гърба й, Телфорд я целуна по врата. Тя се усмихваше, очите й бяха леко разфокусирани и замъглени. После Таравич и Телфорд се обърнаха като по команда към „Рейндж Роувъра“ и се втренчиха в Ребус.

— Разходката приключи, инспекторе — обяви Хубавецът, напомняйки му, че е време да освободи колата. И той слезе, без да снема поглед от Кандис. Но тя дори не погледна към него: гушеше се в Розовия, отпуснала глава на гърдите му. Той продължаваше да я опипва отзад и роклята й ритмично се вдигаше и смъкваше. Таравич бе впил нагъл поглед в Ребус, лицето му бе изкривено в цинична гримаса. Ребус закрачи към тях, Кандис най-сетне го зърна и в очите й запърха страх.

— Инспекторе — обади се мазно Таравич, — радвам се на новата ни среща. Идваш да освободиш невинната девойка от змея, познах ли?

Ребус не му обърна внимание.

— Ела, Кандис. — Протегна леко потрепваща ръка към нея. Тя го погледна и поклати бавно глава.

— Защо? — запита тя и Таравич я възнагради с целувка.

— Беше отвлечена. Имаш всички основания да подадеш жалба.

Таравич се изсмя и я поведе към входа.

— Кандис. — Ребус хвана ръката й, но тя я издърпа и последва повелителя си в заведението.

Двама от трепачите на Телфорд блокираха входа.

— Хайде, Ребус, без евтин героизъм — подхвърли Хубавецът зад гърба му и го подмина.

* * *

Ребус се върна в полицейското управление на Сейнт Ленард и първата му работа бе да занесе храна и вестници на Нед Фарлоу, а после полицейска кола го откара до Торфихен. Потърси детектив-инспектор Шъг Дейвидсън и го намери в офиса на отдел „Убийства“ — изглеждаше скапан от умора и безсилен гняв.

— Някой подпали пиаца за таксита — съобщи му той.

— Имаш ли представа кой?

— Собственост е на Джак Скалоу. — Изгледа го подозрително с присвити очи. — Май се опитваш да ми кажеш нещо, а?

— Кой е истинският собственик на пиацата?

— Не задавай излишни въпроси.

— Само още един: кой се опитва да измести Кафърти насила?

— Носят се разни приказки…

Ребус се облегна на бюрото му.

— Томи Телфорд започва открита война и тепърва кърви ще се леят — освен ако го спрем.

— Ние ли?

— Искам да ме откараш на едно място — обяви Ребус.

* * *

Шъг Дейвидсън беше щастливо женен за разбираща жена и имаше деца, които го виждаха много по-рядко, отколкото заслужаваха. Миналата година удари джакпот: спечели четиридесет хиляди долара от лотарията и организира щедра разпивка в управлението, а остатъка внесе на банкова сметка.

Ребус не работеше с него за пръв път. Дейвидсън бе старателно ченге, но му липсваше достатъчно въображение, за да стане наистина добър. Сега едва си пробиваха път към мястото на пожара. Ребус го помоли да спре на около два километра от местопроизшествието.

— Какво има? — запита Дейвидсън.

— Точно това чакам да ми кажеш. — Ребус гледаше втренчено тухлената сграда, към която Томи Телфорд бе проявил такъв голям интерес.

— Фабриката на Маклейн — обясни веднага Дейвидсън.

— Но що за чудо е тя?

Дейвидсън се усмихна.

— Наистина ли не знаеш? — Отвори колата и го подкани да слезе. — Следвай ме, ако искаш да разбереш.

На портала провериха старателно личните им карти. Ребус отбеляза повишените мерки за сигурност: видеокамери, монтирани на ъглите на сградата, наблюдаваха обширно пространство и засичаха всяко движение в границите му. Охраната на портала проведе кратък телефонен разговор и скоро при тях дойде придружител с бяла престилка. Прикрепиха картончета за посетители към саката си и обиколката на фабриката започна.

— Не идвам за пръв път тук — довери му се Дейвидсън. — Ако искаш мнението ми, по-добре е това място да се държи в тайна от обществеността.

Изкачваха стъпала, крачеха по безкрайни коридори. Навсякъде се сблъскваха със засилена охрана: охранители ги проверяваха и отключваха врати, камери отбелязваха всяка тяхна стъпка. Ребус бе истински озадачен: отвън сградата изглеждаше толкова обикновена. А и нищо по-особено не се случваше.

— Къде се намираме, във Форт Нокс или какво? — промърмори той впечатлен. В този момент водачът им подаде бели манти, всички влязоха в някаква лаборатория и Ребус постепенно схвана същността на нещата.

Пред лабораторните плотове работеха хора, изследваха епруветки с различно съдържание, записваха си нещо. Тук имаше сложни, странни на вид апарати, но въпреки това помещението наподобяваше училищна лаборатория в по-голям мащаб.

— Добре дошъл в най-голямата фабрика за наркотици в света — обяви тържествено Дейвидсън.

Което не беше съвсем точно: това тук бе само най-голямата легална фабрика за хероин и кокаин в света.

— Лицензирани сме от правителството — обясни водачът им. — През 1961 година се постигна международно споразумение, според което на всяка страна в света се разрешава наличието само на един производител на наркотици и ние сме този единствен производител за Великобритания.

— Какво произвеждате? — запита смаян Ребус, оглеждайки дългата редица заключени хладилници.

— Разни неща: метадон за пристрастените към хероин, успокоителни лекарства за раждащи жени. Опиати за облекчаване страданията на болните от рак и кокаин за медицински процедури. Компанията започва дейността си по време на кралица Виктория: произвеждали са лауданум, опиева тинктура.

— А днес?

— Годишното ни производство е около осемдесет тона опиати — обяви гордо водачът им. — Както и около тон чист кокаин.

Ребус потри замислено чело.

— Сега разбирам нуждата от сериозна охрана.

Водачът им се усмихна.

— Охраната ни е изключително добра.

— Никакви опити за влизане с взлом досега, така ли?

— Няколко пъти, нищо особено — справихме се сами.

„Може би — мислеше Ребус, — но не сте имали работа с Томи Телфорд и Якудза… поне все още.“

Ребус закрачи бавно из лабораторията, усмихна се и кимна на някаква жена, която като че ли просто стоеше там, без да върши нищо.

— Каква е тази? — запита той придружителя.

— Медицинската ни сестра. Дежурна резерва е.

— Защо?

Водачът кимна към човек, зает с един от апаратите.

— Изработва много силен наркотик, еторфин. Сестрата разполага с антидот — в случай на авария.

— За какво се използва?

— За обезвреждане на носорози.

Кокаинът се произвеждаше от листа на кока, доставени от Перу. Опиумът идваше от плантации в Тасмания и Австралия. Чистият хероин и кокаин се съхраняваха в трезор — всяка лаборатория разполагаше с определен брой заключени касети. Складът беше снабден с инфрачервени детектори и датчици за засичане на движещи се обекти. След пет минути само Ребус разбра точно защо Томи Телфорд се интересува от това място тук. Включил бе в плана си и Якудза или защото се нуждаеше от помощта им (малко вероятно), или за да се самоизтъкне.

— За какво става въпрос, Джон? — запита Дейвидсън в колата.

— Струва ми се, че Телфорд обмисля нападение.

Дейвидсън изсумтя.

— Ще се провали. Както ти сам забеляза, фабриката е като укрепена крепост.

— Въпрос на престиж, приятелю. Ако съумее да отвлече наркотиците оттук, ще направи име в престъпния свят, ще стане герой. Кафърти ще се превърне в обикновена дрипа. — Същото важеше и за пожарите днес: те не бяха само съобщение за Кафърти, а и нещо като тържествено „Добре дошъл“ за господин Розовия с добавката „Погледни на какво съм способен“.

— Няма начин да влезе — настояваше Дейвидсън. — О, я виж! Страхотна евтиния. — Вниманието му бе отклонено от обяви за намалени цени, лепнати на витрината на ъгловия магазин. И Ребус се зачете: цигари почти на половин цена, евтини сандвичи и топли рула с пълнеж, а в добавка — сутрешни вестници с пет пенса по-малко! — Конкуренцията тук трябва да е убийствена — изкоментира Дейвидсън. — Какво ще кажеш за едно руло?

Ребус следеше с поглед работниците, които се точеха през портала на фабриката — вероятно в следобедна почивка. Те пресичаха улицата и влизаха в магазинчето, броейки дребни монети.

— Да — отговори той спокойно, — защо не?

Магазинчето бе наблъскано с клиенти. Дейвидсън се нареди на опашката, докато Ребус запрелиства вестниците и списанията, подредени на станока. Хората си разменяха шеги и клюки. Обслужваха ги доста неловко двама младежи, опитващи се да прикрият несръчността си с плоски шегички.

— Какъв пълнеж искаш, Джон? Бекон?

— Нека да е бекон — съгласи се Ребус. Спомни си, че не беше обядвал и добави: — Направи ги две.

Двете рула с беконов пълнеж излязоха точно една лира. Ядоха в колата.

— Обикновено целта на магазин като този — обади се Ребус — е да осигури една-две търсени стоки. — Дейвидсън кимна с пълни уста. — Но тоя тук е като базар за разпродажба. — Ребус бе спрял да яде, просто седеше там, вгледан с невиждащ поглед в пространството. — Моля те, направи и на двама ни услуга: разрови нещата около магазина, установи кой е собственикът, кои са ония двамата зад плота.

И Дейвидсън вече не дъвчеше с предишния апетит.

— Смяташ ли, че…

— Просто провери нещата — ще го направиш, нали?