Иън Ранкин
Врагът на моя враг (17)

14.

Ребус отиде в гробищата към десет сутринта. Отбил се беше в болницата: никаква промяна в състоянието на Сами. Сега вече имаше време за убиване.

Коленичил, Джоузеф Линц почистваше методично един от гробовете.

— Застуди се, инспекторе. — Изправи се, бутна очилата нагоре и пусна лопатката върху бяла найлонова торбичка. Коленете му бяха очертали влажни петна върху панталоните. До торбичката чакаха саксии с нежнозелен разсад.

— Сланата няма ли да ги попари? — запита Ребус. Линц сви рамене.

— Тя осланява и нас, но все пак ни разрешава и период на цъфтеж, макар и кратък, нали?

Ребус му обърна гръб, днес не беше в настроение за философските импровизации на Линц. Гробището обхващаше обширна площ и в миналото му бе нагледен урок по история: от надгробните камъни шепнеше Единбург от деветнайсетия век. Сега обаче го възприемаше само като безстрастно, жестоко напомняне за краткия живот на човека върху земята. Двамата бяха единствените живи тук. Линц измъкна носна кърпичка от джоба си.

— Имате още въпроси към мен, така ли? — запита той.

— Не познахте.

— Какво тогава?

— Господин Линц, признавам, че в този момент ме ангажират други неща.

Старецът го погледна.

— Цялата тая археология като че ли започва да ви додява.

— Все още не мога да ви разбера: защо садите цветя преди първия сериозен студ?

— Едва ли бих могъл да ги садя, когато дойде, нали? А при моята възраст, кой знае още колко дни са ми отредени. Приятно ми е да мисля, че може би няколко цветенца ще ме надживеят и ще цъфтят и след мен. — Живял бе в Шотландия почти половин век, но все още нещо надничаше иззад местния акцент: някак странно оформени изречения и тон. Тези езикови особености, бледи следи от далечни години, забулени сега в мъгла, ще придружат Джоузеф Линц до гроба. — Няма ли въпроси за днес? — Ребус поклати глава.

— Прав сте, инспекторе, изглеждате загрижен. Има ли нещо, с което да ви помогна?

— Как?

— Не знам. Но идвате тук, с въпроси или без въпроси… би трябвало да има някаква причина, нали?

Затлъстял жълт лабрадор с къси косми подскачаше през високата трева с почти опрян до земята нос и нападалите листа стенеха и се разпадаха под лапите му. Линц се обърна бързо към него и почти изръмжа. Явно, кучетата спадаха към враговете.

— Току-що се питах — говореше Ребус — на какво ли сте способен.

Линц го погледна озадачено. Кучето задраска с лапа по земята. Линц се наведе, грабна камък и го запрати срещу него, но той не го достигна. Иззад ъгъла се появи собственикът на кучето: мършав младеж с ниско подстригана коса.

— Този звяр трябва да е вързан! — изкрещя Линц.

— Jawohl!^[1] — озъби му се собственикът, траквайки с пети. Наглият му смях се чуваше дълго след като ги подмина.

— Сега съм известен човек — въздъхна Линц, който бе успял да се възстанови след внезапното избухване. — Благодарение на пресата — добави той след кратка пауза. Погледна небето и премига. — Хората ми изпращат омразата си по пощата. Преди две вечери пред дома ми бе паркирана кола, хвърлиха тухла в предните й стъкла. Не беше моята кола, но те не знаеха. Сега съседите заобикалят отдалеко това място.

Говореше уморено, съкрушено — като възрастен човек, какъвто всъщност беше.

— Не съм имал по-лоша година в живота си. — Втренчи се в цветната леха, върху която работеше. Прясно изкопаната земя изглеждаше тъмна и мазна като шоколад. Няколко червеи и дървесни въшки все още търсеха разрушените си домове. — И ще става още по-лошо, нали?

Ребус сви рамене. Краката му бяха измръзнали, влагата се просмукваше през тънките подметки на обувките. Стоеше на пътеката, а Линц беше на затревената площ над него, но пак не достигаше височината му. Един дребен старец, това беше той. Ребус можеше да го изучава, да говори с него, да ходи в дома му и да разглежда жалките останки от стари снимки — Линц твърдеше, че няма други.

— Какво искахте да кажете преди малко? — запита внезапно той. — Какво точно казахте? На какво съм способен като че ли.

Ребус се втренчи в него.

— Инцидентът с кучето просто ми разкри нещо ново за вас.

— Какво?

— Какъв ставате, изправен срещу врага.

Линц се усмихна.

— Не обичам кучетата, признавам. Но не се взирайте прекалено в този факт, инспекторе. Това е работа на журналистите.

— Изглежда, животът ви би бил по-лесен, ако нямаше кучета?

Линц сви рамене.

— Да, така е.

— По-лесен и без мен, нали?

Линц се намръщи.

— Ако не бяхте вие, щеше да бъде някой друг. Някой грубиян като инспектор Абърнети например.

— Какво се опита да ви каже според вас?

Линц премига отново.

— Така и не ми стана ясно. Още един поиска да разговаря с мен. Някой на име Леви. Отказах му — една от малкото привилегии, на които все още се радвам.

Ребус се размърда, опитвайки се да постопли краката си.

— Имам дъщеря, споменавал ли съм ви?

Линц го погледна озадачено.

— Вероятно да.

— Знаете, че имам дъщеря, така ли?

— Да… Искам да кажа, зная от по-рано.

— Господин Линц, вечерта преди два дни някой се опита да я убие или най-малкото сериозно да я нарани. Сега е в болница все още в безсъзнание. Тревожа се.

— Съжалявам. Как… стана? Искам да кажа, как разбрахте, че…

— Смятам, че някой се опитва да ми изпрати вест.

Очите на Линц се разшириха.

— И вярвате, че точно аз — от всички хора на света! — съм способен да сторя такова нещо, така ли?! Мили Боже, смятах, че, донякъде поне, всеки от нас е наясно с другия!

Но Ребус не беше сигурен. Не е трудно да изиграеш ролята на ни лук ял, ни лук мирисал, когато зад гърба ти се точи половин век практика. За такъв човек едва ли би било проблем сам да убие или поне да организира убийство на невинни. Нужна беше само една заповед. Няколко думи на някого, който ще удари пети и ще я изпълни, без да му мигне окото. Може би Линц притежаваше необходимото качество да го направи. Може би не е било много по-трудно, отколкото е било навремето за Йозеф Линцстек.

— Трябва да знаете нещо много важно — продължи Ребус. — При мен заплахите имат обратен резултат.

— Хубаво е, че сте толкова силен. — Ребус затърси подтекста на тези думи. — Отивам си вкъщи. Ще ми разрешите ли да ви предложа чаша чай?

Ребус го закара, а после седна в гостната, докато Линц потракваше прибори в кухнята. За да убие времето, започна да прехвърля купчината книги, струпани на бюрото.

— Древна история, инспекторе — обади се Линц зад гърба му. Той носеше заредената табла — винаги отказваше помощ. — Още едно от моите хобита. Очарова ме пресечната точка на историята и литературата. — Всички книги бяха за Вавилон. — Вавилон е исторически факт, но какво ще кажете за Вавилонската кула?

— Песен от Елтън Джон, нали? — предложи Ребус.

— Обръщате всичко на шега. — Линц го погледна. — От какво се страхувате?

Ребус взе една от чашите на подноса.

— Чувал съм за Градините на Вавилон — призна той, поставяйки книгата на място. — Какви други хобита имате?

— Астрология, натрапчиви мисли, неизвестното.

— Бил ли сте преследвани от натрапчиви мисли?

Линц като че ли се развесели.

— Не.

— Ще ви хареса ли, ако бъдете преследван?

— От седемстотин френски селяни? Не, инспекторе, няма да ми хареса… Чрез астрологията стигнах до халдейците: коренът им е във Вавилон. Чувал ли сте за Вавилонските числа?

Линц умееше да насочва разговора в предпочитани от него посоки. Този път обаче Ребус реши да се пребори с опита за отклонение. Изчака, докато Линц вдигна чаша към устните си.

— Вие ли сте зад покушението срещу дъщеря ми?

Линц замълча за миг, отпи чай, преглътна го.

— Не, инспекторе — отговори той спокойно.

Тогава оставаха Телфорд, Таравич и Кафърти. Мислите на Ребус се насочиха към Телфорд, заобиколен от неговото Семейство, но изпълнен с желание да участва в играта на големите момчета. Какви са различията между отделните банди? Имаш войници, на които заповядваш. Те трябва да се докажат или ще загубят уважението на другите и ще бъдат класифицирани като страхливци. Застреляй цивилен гражданин, удари пешеходец. Ребус си даде сметка, че този вариант не му харесва. Искаше оня зад шофьора, оня, който издава заповедите — не му трябваше изпълнителят. Линц оневиняваше Линцстек, понеже бил длъжен да изпълнява заповеди, спуснати отгоре: войната е истинският виновник, твърдеше той — като че ли хората бяха немислещи роботи или чучела.

— Инспекторе, вие самият смятате ли, че аз съм Линцстек?

Ребус кимна.

— Знам го.

Отговори му крива усмивка.

— Тогава арестувайте ме.

* * *

— Морав Нос пристига — обяви отец Конър Лиъри. — Дошъл си да свиеш някоя и друга кутия от благословената от Бога ирландска бира. — Замълча и присви очи. — Все още ли не пиеш?

— Старая се — отвърна Ребус.

— В такъв случай няма да те изкушавам. — Лиъри се усмихна. — Познаваш ме, Джон. Не раздавам присъди, но няколко капчици няма да навредят на никого.

— Проблемът е, че човек натрупва една след друга много от тях и накрая пада ниско долу.

Отец Лиъри се разсмя.

— Но не сме ли всички вече там? Влизай.

Отец Лиъри беше свещеник на организацията за постоянна помощ. Преди години някой беше обругал табелата отпред, превръщайки „помощ“ в „ад“^[2]. Поправяха табелата много пъти, но Ребус винаги мислеше за това място като за „Постоянен ад“: последователите на Нокс и Калвин биха се солидаризирали с него. Отец Лиъри го отведе в кухнята.

— Сядай. Не съм те виждал от векове — започнах да си мисля дали не си се отрекъл от мен.

Отвори хладилника и измъкна кутия бира.

— Да не би да си отворил аптека тук? — запита Ребус. Възрастният човек го погледна недоумяващо. Ребус кимна към хладилника. — Имам предвид полиците с лекарства.

— На моята възраст човек отива на лекар с оплаквания за обикновена ангина, а той те отрупва с лекарства за всяка известна нему болест. Лекарите, изглежда, живеят с илюзията, че така възрастните им пациенти ще се почувстват по-добре.

Постави стъклена чаша до кутията с бира и отпусна ръка върху рамото на Ребус.

— Много съжалявам за Сами.

— Откъде разбра?

— От телевизията. — Отец Лиъри се отпусна на стола. — Блъснали я и избягали, така рекоха.

— Да, така е, блъснаха я и избягаха — повтори механично Ребус.

Отец Лиъри поклати уморено глава, разтривайки бавно гърди с ръка. Вероятно беше около седемдесетгодишен, въпреки че никога не казваше годините си. Все още стегната фигура под покрив от посребрена коса. Сиви кичури надничаха от ушите, ноздрите и високата яка, част от униформата на неговото съсловие. Широката му тежка ръка като че ли смачка крехката кутия, но в следващия миг той наля бавно, почти благоговейно кехлибарената пенлива течност в чашата си.

— Ужасно нещо — въздъхна той. — Кома, нали?

— Все още не дават диагноза. — Ребус се изкашля. — Още е рано — изминали са само ден и половина.

— Знаеш какво ние, вярващите, казваме, когато се случи нещо такова — продължи отец Лиъри. — Смятаме, че е изпитание за всички нас и то ни се изпраща, за да станем по-силни. — Пяната в чашата му бе съвършена. Той отпи глътка, облиза замислено устни. — Така си мислим ние, но кой да ти каже дали е истина? — Той се взря в питието си.

— Аз не станах по-силен. Върнах се към уискито.

— Разбирам.

— Докато приятел не ми напомни, че този е лесният изход за страхливците.

— Кой може да каже дали не е прав?

— „Страхливецът и проповедникът“ — подхвърли Ребус с усмивка.

— Какво е това?

— Песен. Но може би това сме ние двамата.

— Я стига! Ние сме само две стари момчета, събрани на приказка. Какво мислиш, Джон?

— Не знам какво да ти кажа. — Направи кратка пауза. — Не смятам, че това е обикновено произшествие. Зад случилото се стои едно лице, което. Сами не е първата жена, която се опитва да унищожи. — Ребус погледна свещеника в очите. — Искам да го убия.

— Но още не си го направил, нали?

— Дори не съм говорил с него.

— Страхуваш се какво би могъл да сториш, така ли?

— Или какво не бих сторил. — Мобифонът му изпищя, той погледна извинително отеца и го включи.

— Джон, обажда се Бил.

— Да, Бил?

— Зелен „Роувър“-600.

— Да?

— Намерихме го!

* * *

Колата беше неправилно паркирана на улицата настрани от гробищата Пиърсхил. На предното стъкло имаше талон за паркиране от завчера. Ако някой бе проверил, щеше да установи, че вратата откъм шофьорското място не е заключена. Може би някой вече бе свършил тая работа, колата беше направо оголена: никакви монети, карти или касети. От радиокасетофона беше останала само конзолата. Липсваха и ключовете за колата. Вече бе пристигнал транспортьор за коли и кранът се канеше да я вдигне върху платформата.

— Обадих се в Хаудънхол — говореше Бил Прайд. — Обещаха да проверят за отпечатъци още днес.

Ребус разучаваше напрегнато страната откъм мястото за пътника отпред. Нямаше вдлъбнатини, нищо, което да подскаже, че тази кола бе използвана като стенобойна машина срещу крехката фигурка на дъщеря му.

— Може би ще имаме нужда от разрешението ти, Джон.

— За какво?

— Някой трябва да отиде до болницата и да вземе отпечатъците на Сами.

Ребус се вторачи в предницата на колата, после изкара от джоба си скицата на Рентън. Да, тя бе вдигнала ръка и отпечатъците й може да са там, невидими за него.

— Добре, направете го — отговори той. — Смяташ, че тази е колата, така ли?

— Ще отговоря със сигурност, след като вземем отпечатъците.

— Крадеш кола, удряш някого с нея и я зарязваш на три километра от мястото на произшествието. — Ребус се огледа — Бил ли си някога на тая улица? — Прайд поклати глава. — И аз съм за пръв път тук.

— Дали не е някой местен герой?

— Питам се, първо и преди всичко друго: защо са я свили?

— За да й сложат фалшиви номера и да я продадат — предположи Прайд. — Или пък просто да се поразходят с нея.

— Ония от втората категория не зарязват откраднатите коли така.

— Така е, но този път са се изплашили. Току-що са ударили някого.

— И са я докарали чак дотук, преди да се решат да я зарежат, така ли?

— Може да са я откраднали, за да свършат някаква конкретна работа, но когато са ударили Сами, са напуснали кораба в паника. А е възможно и въпросната работа да е в тази част на града.

— Или точно Сами е била работата им.

Прайд постави ръка на рамото му.

— Хайде да не се лутаме в напразни догадки. Нека да изчакаме какво ще снесат умните глави от лабораторията.

Ребус го погледна.

— Май не си съгласен с мен.

— Виж какво, до този момент градиш подозренията си главно на приказките на онова студентче. Има и други свидетели, Джон. Всички са с впечатлението, че шофьорът просто е изгубил контрол над колата, нищо повече.

В гласа на Прайд се промъкна раздразнение. Ребус знаеше причината: много работа почти без почивка.

— Довечера ще знаеш ли резултатите?

— Обещаха ми. Ще ти телефонирам веднага, съгласен ли си?

— Търси ме по мобифона, вероятно няма да съм вкъщи. — Ребус пак се огледа. — Напоследък като че ли имаше някакъв проблем с това гробище, спомняш ли си нещо?

— Да, прав си — кимна Прайд. — Младежи събориха куп надгробни паметници.

Сега и Ребус си спомни за случая.

— Само еврейските надгробни паметници, нали?

— Май че така беше.

Върху стената до железните порти на гробището крещеше срещу тях познатият графит: „Няма ли кой да ми помогне?“

* * *

Наближаваше полунощ, а Ребус беше пак зад волана. Колата се носеше по шосе М8 на запад към Глазгоу. Престоял бе половин час в болницата, после се наложи да издържи час и половина с Рона и Джаки Плат — поканили го бяха на вечеря в „Шератън“. Представи се с чист костюм и риза, не пуши и изпи само бутилка минерална вода.

Канеха се да подложат Сами на още изследвания. Неврологът ги покани в кабинета си и им разясни подробно предстоящите процедури. След тях имаше вероятност да я оперират още веднъж. Ребус почти не си спомняше завъртяните му приказки. Рона бе молила от време на време за обяснения, но те ги объркваха още повече.

Вечерята премина почти в мълчание. Оказа се, че Джаки Плат продава втора ръка коли.

— Разбираш ли, Джон, некролозите са моята златна мина. Преглеждам колоната с некролозите в местния вестник, надрасквам набързо адресите, плюя си на петите и за нула време съм на място, за да разбера има ли оставена кола. Ако има, следва светкавично предложение с плащане в брой.

— Сами няма кола, съжалявам — подхвърли Ребус и Рона изтърва приборите си върху чинията.

После тя го придружи до колата и там стисна силно ръката му.

— Хвани копелето, Джон! Хвани чудовището, което ни направи това! Искам да го погледна в лицето. Просто го хвани!

Той кимна. Стоунс: „Искам само да зърна лицето му“. И Ребус го искаше.

* * *

М8 беше истински ад през деня, но през нощта предлагаше спокойно и бързо пътуване. Ребус знаеше, че се движи с добра скорост и скоро ще съзре очертанията на Ийстърхаус на фона на нощното небе. Отначало не чу мобифона: по радиото бяха пуснали „Уишбоун Аш“. Вдигна го едва накрая.

— Ребус.

— Бил на телефона.

— Какво ново?

— Момчетата от лабораторията са самородно злато. По колата има гъста мрежа от отпечатъци и вътре, и вън. — Замълча и Ребус реши, че връзката се е разпаднала. — Върху капака има ясен отпечатък на длан.

— На Сами ли?

— Определено.

— Тогава това е колата.

— Като отстраним и отпечатъците на собственика…

— Бил, колата е престояла доста време отключена до онова гробище и вероятно е допълнително окрадена.

— Собственикът твърди, че когато я оставил на паркинга, радиокасетофонът е бил на място. Освен това е имало и най-малко дузина касети, кутийка парацетамол, жетони за гориво и пътна карта. Така че няма съмнение: опоскали са я до шушка. Не се знае само кой точно го е свършил — копелето, което търсим, или някоя хиена, налитаща на прясна мърша.

— Бил, няма смисъл да сеем на корена ряпа. Колата е най-сетне в ръцете ни и на тоя етап това е най-важното.

— Ще говоря отново с лабораторията утре сутринта, ще събера всички отделени от тях отпечатъци и ще се заловя да ги сравнявам. Ще пришпоря нещата и около Пиърсхил: какво ще кажеш, ако попадна на човек, видял някой да я изоставя там?

— Ще кажа, че Господ, може би, все пак ни обича. Отдели време за няколко часа сън, отпусни малко.

— Опитай се да ме спреш. А ти?

— Аз ли? — Двете чаши еспресо след вечеря бяха свършили добра работа, подкрепени от представата за предстоящото тая нощ. — И аз ще полегна малко, Бил. Ще говорим утре.

Влезе в покрайнините на Глазгоу и се отправи към затвора „Барлини“.

Телефонирал беше предварително, за да е сигурен, че го очакват. Появата му там по това време беше в разрез с всички възможни и невъзможни правила, но Ребус измисли набързо някаква история за разследване на убийство и успя да постигне своето.

— Въпроси от изключително значение за следствието — настояваше Ребус, Страхотният Лъжец.

— По това време на нощта?!

— Полицейско управление на Лодиан и Бръдърс, приятелю. Мотото ни е: „Борбата за справедливост никога не спи.“

И Морис Джералд Кафърти сигурно спеше малко. Ребус го виждаше да лежи през дългите нощи с ръце под главата, вторачен в тъмнината.

Кроящ планове.

Притиква бавно, но прецизно нещата през мелницата в главата си. Имаше какво да мели: как да запази империята си от сгромолясване, как най-резултатно да се опъне на Томи Телфорд. Ребус знаеше, че Кафърти плаща на адвокат, човек на средна възраст с костюми на тънки райета от Ню Таун. Използваше го главно като пощенско гълъбче — той бе връзката с бандата му в Единбург. Сети се за Чарлс Гроул, адвоката на Телфорд. Гроул бе млад и мозъкът му режеше като бръснач — също като тоя на работодателя му.

— Сламенко.

Кафърти седеше в помещението за разпити със скръстени на гърди ръце. Столът му беше доста отдалечен от масата. И то се знае, началният му ход бе прякорът, избран за Ребус.

— Приятна изненада: две посещения за една седмица. Само не казвай, че идваш с второ съобщения от оня поляк.

Ребус седна срещу него.

— Таравич не е поляк. — Погледна към пазача до вратата и понижи глас. — Още едно от момчетата на Телфорд си го получи.

— Колко тъжно.

— Почти е скалпиран. Война ли искаш?

Кафърти придърпа стола си към масата, наклони се към Ребус.

— Запомни: никога не съм бягал от бойното поле.

— Дъщеря ми пострада. При това много скоро след срещата ни тук. Странно, нали?

— Как пострада?

— Блъсна я кола и избяга.

Кафърти се замисли.

— Не се бия с цивилни.

„Да, о, да! Но тя не е цивилна, защото аз я подмамих на бойното поле.“

— Убеди ме — каза той на глас.

— От какъв зор?

— Последният ни разговор… Поиска нещо от мен.

— Телфорд? — Едва чут шепот. Кафърти се отпусна назад за момент, видимо напрегнат. После пак се наклони към Ребус с потъмнели очи. — Забравил си нещо. Загубих син. Нима смяташ, че бих могъл да го направя на друг баща? Способен съм на много неща, Ребус, на много повече, отколкото ти можеш да си представиш. Но не и на това.

Ребус издържа втренчения му поглед.

— Приемам отговора ти — промълви той след кратка пауза.

— Искаш да разбера кой го е сторил, така ли?

Ребус кимна бавно.

— Това ли е цената ти?

Чу гласа на Рона: „Искам да го погледна в лицето.“ Поклати глава.

— Искам ги. Искам да го направиш, каквото и да струва.

Кафърти постави бавно ръце на коленете си.

— Знаеш, че може да е Телфорд, нали?

— Да. Ако не си ти.

— Ще го подгониш тогава, познах ли?

— По всички възможни начини.

Кафърти се усмихна.

— Но твоите начини са далеко от моите.

— Възможно е да стигнеш пръв до него. Предупреждавам те: искам го жив.

— А междувременно си мой човек, така ли?

Ребус се втренчи в него.

— Твой човек съм — отговори Ребус, Ченгето, без дори да мигне.