Майкъл Крайтън
Сфера (50)

0700 ЧАСА

Болката в главата му беше убийствена, неистова. Светлините в станцията блестяха нетърпимо ярко. И му беше студено. Бет го беше увила с одеяло, а след това го беше преместила в цилиндър Г, непосредствено до нагревателя, но въпреки всичко му беше студено. Погледна я, докато му превързваше коляното.

— Как е? — рече той.

— Не е добре — отвърна Бет. — Обелено е до кост. Но ще се оправиш. Остават само няколко часа.

— Да, аз… оох!

— Извинявай. Почти свърших — Бет се придържаше към инструкциите за първа помощ от компютъра. За да отвлече вниманието си от болката, Норман втренчи поглед в екрана.

ВТОРОСТЕПЕННИ МЕДИЦИНСКИ УСЛОЖНЕНИЯ (БЕЗ ОПАСНОСТ ЗА ЖИВОТА):

7.113 Травма

7.115 Микросън

7.118 Хелиев тремор

7.119 Отит

7.121 Кожни интоксикации

7.143 Синовиална болка

Изберете едно:

— Точно от това се нуждая — отбеляза Норман. — Малко микросън. Или още по-добре, да е някой сериозен макросън.

— Да, аз също.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Бет, помниш ли, като изгребваше змиите от мен? Какво спомена тогава за времето?

— Морските змии са диурнални — обясни Бет. — Много отровни змии са алтернативно агресивни и пасивни на дванадесет часов цикъл, свързан с деня и нощта. Обикновено са пасивни през деня и тогава можеш да ги докосваш, без да се опасяваш, че ще те ухапят. Опитвах се да определя в кой от двата цикъла са морските змии и стигнах до извода, че са в своя пасивен период.

— И как успя?

— Просто, защото ти беше още жив.

— Знаеш ли, когато напълни шепите си със змии, заприлича ми на Медуза.

— Коя е тя, някоя рок звезда?

— Не, митична фигура.

— Онази, дето избила децата си? — попита го Бет, като му хвърли поглед, изпълнен с подозрение. Бет, винаги готова за прикрити обиди.

— Не, бъркаш я с Медея. Медуза е митична жена, с глава пълна със змии, погледнела ли някой мъж, мигом го превръщала в камък. Накрая, Персей я убил, като се прицелил в отражението й върху своя полиран щит.

— Съжалявам, Норман. Не е по моята специалност.

Странно, мислеше си Норман, било е време, когато всеки уважаващ себе си образован човек е познавал добре митологията. Митовете тогава са представлявали нещо като общо познание на човечеството и са служели за карта на общочовешкото съзнание.

А ето, че сега, образовани хора, от типа на Бет, нямат и най-малка представа от митове. Сякаш хората са решили, че вече не се нуждаят от тази карта на общочовешкото съзнание. Сякаш тази карта се е променила до неузнаваемост. Наистина ли се е променила? Той потрепери.

— Все още ли ти е студено, Норман?

— Да. Но най-лошо от от всичко е главоболието.

— Загубил си много течности. Ще потърся нещо за пиене — тя се отправи към аптечката на стената.

— Знаеш ли, — продължаваше Бет, — това, което направи, беше страшно. Да скочиш, дори без водолазен костюм. Водата отвън е само няколко градуса над нулата. Много смела постъпка. Глупава, но смела — тя се усмихна. — Ти ми спаси живота, Норман.

— Нямах време да мисля — отвърна Норман. — Просто го направих.

И Норман й разказа, че когато я съгледал навън, с надвисналия над нея облак от тиня, почувствал в него да се надига някакъв детински ужас, нещо потънало и отдавна забравено.

— И знаеш ли какво беше то? — рече той. — Спомних си за циклона в „Магьосникът от Оз“. Като бях малък, този циклон ми беше изкарал акъла. Страхувах се, че и сега ще се повтори.

А може би, мислеше си Норман, това са нашите нови митове. Дороти, Тото, Лошата магьосница^[1], капитан Немо и неговият гигантски калмар…

— Е, както и да е, — махна с ръка Бет, — важното е, че ми спаси живота. Благодаря ти.

— Винаги съм насреща — ухили се Норман. — Само, не го прави отново.

— Няма, обещавам.

Тя му поднесе мъничка пластмасова чашка. Течността вътре бе гъста като сироп и сладка.

— Какво е това?

— Изотоничен глюкозен разтвор. Изпий го.

Норман отпи повторно, но течността бе неприятно сладникава. На монитора, в другия край на стаята продължаваха да светят буквите ЩЕ ТЕ УБИЯ СЕГА. Норман извърна очи към Хари, който продължаваше да лежи в безсъзнание, а системата, включена в ръката му капеше равномерно.

Хари беше прекарал в безсъзнание цялата случка.

Едва сега Норман започна да осъзнава този факт. Крайно време беше за някои изводи. Не му се искаше, но нямаше как.

— Бет, — заговори той, — защо според теб, се случи всичко това?

— Всичко кое?

— Ами посланията на екрана и така нататък. Атаката на поредното творение.

Бет го погледна с познатия, равнодушен израз.

— А ти как смяташ, Норман?

— Че не е Хари.

— Не. Не е.

— Тогава, каква е причината? — настояваше Норман. Той се изправи и придърпа нагоре одеялото. Лекичко сви нараненото си коляно и се намръщи от болка. Все пак, можеше да го движи. Норман закуцука към илюминатора и надзърна навън. В далечината се виждаше веригата от блестящи червени светлини на детонаторите, поставени от Бет. Така и не можа да разбере, защо го беше направила. От известно време Бет се държеше наистина странно. Норман сведе очи към основата на станцията.

И тук, под самия илюминатор, също блестяха червени светлини. Тя беше поставила детонатори и в експлозивите около станцията.

— Бет, какво си направила?

— Какво?

— Свързала си експлозивите около ДС-8.

— Да, Норман — рече тя. Стоеше неподвижно и го разглеждаше напълно спокойно.

— Бет, обеща да не го правиш.

— Зная. Трябваше.

— С какво са свързани? Къде е копчето, Бет?

— Няма копче. Снабдени са с автоматични вибраторни сензори.

— Искаш да кажеш, че ще се взривят автоматично?

— Да, Норман.

— Бет, това е лудост. Някой продължава да ни изпраща творения. Кой го прави, Бет?

Тя се усмихна мързеливо, по котешки, сякаш се наслаждаваше на тайната.

— Наистина ли не знаеш?

Знаеше, разбира се. И от тази мисъл потрепери.

— Ти създаваш творенията, Бет.

— Не, Норман — отвърна уверено тя. — Не го правя аз. Ти го правиш.