Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sphere, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СФЕРА. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.12. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Sphere, Michael CRICHTON]. Предговор: Кутията на Пандора, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–7. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печатни коли: 26. С меки и твърди корици и с подв. Страници: 416. Цена: 63.00 лв. — без подвър.; 73.00 лв. — с подвързия. ISBN: 1473.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)
  3. — Добавяне

АНАЛИЗА

— Виж, — посочи Бет, — този е още жив.

Норман беше с нея в малката биологична лаборатория близо до върха на цилиндър Г. Никой не беше влизал в лабораторията от момента на пристигането им на станцията, защото не бяха попадали на нищо живо. Но сега светлините в лабораторията грееха, а Бет разглеждаше плуващия в аквариума калмар.

Съществото имаше съвсем нежна структура. Синкавото сияние се съсредоточаваше на нишки по хода на гърба и страните на мекотелото.

— Да — кимна Бет. — Биолуминисцентните структури са с дорзална локализация. Разбира се, това са бактерии.

— Какво са?

— Биолуминисцентните зони. Калмарите не могат да излъчват светлина. Но затова пък бактериите могат. Ето защо биолуминисцентните същества, обитаващи морето, инкорпорират тези бактерии в телата си. Това което свети под кожата са бактерии.

— Нещо подобно на инфекция?

— Да, донякъде.

Калмарът ги загледа с големите си очи. Пипалата му помръднаха.

— Съвсем ясно се виждат всички вътрешни органи — рече Бет. — Мозъкът е скрит зад очите. Онзи сак е храносмилателната жлеза, зад него — стомахът, а още по-назад — виждаш ли го как тупка? — това е сърцето. Едрите форми отпред са гонадите, а тунелът, който се спуска под стомаха — от там излиза мастилото и като го изхвърля, калмарът се задвижва.

— Наистина ли е нов вид? — попита Норман.

Тя въздъхна.

— Не зная. Вътрешността му е непроменена. Но ако се съди по намаления брой пипала, би трябвало да го квалифицираме като нов вид.

— Как ще го наречеш — Calmarus bethus ли?

Тя се усмихна.

— Architeuthis bethis. Прилича на зъболекарска диагноза. Architeuthis bethis — означава, че се нуждаеш от канал на корена.

— Какво мислите, доктор Халпърн? — попита Роуз, застанала на прага. — Имам малко пресни домати и чушки, направо ми е жал да ги хвърля. Наистина ли може да са отровни?

— Съмнявам се — отвърна Бет. — Не съм чувала за отровни калмари. Можеш да опиташ — рече тя на Роуз. — Мисля че спокойно бихме могли да ги ядем.

Когато Роуз излезе, Норман попита:

— Мислех, че не можеш да ядеш подобни неща.

— Само октоподите — отвърна Бет. — Октоподът е умен и находчив. А калмарите… не са ми никак симпатични.

— Не са ти симпатични.

— Е, те имат себеядни наклонности и са доста неприятни… — тя вдигна вежди. — Пак ли ме подлагаш на психоанализа?

— Не. Бях любопитен.

— Зоологът трябва да бъде обективен — продължи Бет. — Но аз, за разлика от другите, изпитвам чувства към животните. Към октоподите се отнасям с топлина. Вече ти казах, че са много умни. Веднъж изучавах един октопод, който се беше научил да убива хлебарки и да ги използва като примамка за крабове. Заинтригуваните крабове се приближаваха да огледат мъртвата хлебарка и тогава октоподът се спускаше върху тях от скривалището си и докопваше своята плячка.

Единственото ограничение да развиват интелект е късата продължителност на живота. Октоподът живее не повече от три години и това е крайно недостатъчно, за да създаде нещо толкова сложно като култура или цивилизация. Може би, ако октоподите живееха достатъчно дълго, отдавна да са завладели нашия свят.

Но калмарите са съвсем различни. Към тях не изпитвам никакви чувства. Само дето не ги харесвам.

Сега беше негов ред да се усмихне.

— Поне намери живот тук долу.

— Знаеш ли, — каза тя, — странно е. Спомняш ли си колко безжизнено бе дъното, когато се спуснахме? Никаква следа от живот.

— Да. Наистина беше поразително.

— А когато преди малко излязох от станцията за да хвана този калмар, дъното беше покрито с корали. В красиви цветове — сини, оранжеви и жълти. Някои от тях доста едри.

— Мислиш, че са пораснали сега?

— Не. Сигурно ги е имало и преди, но не сме ги забелязали. Ще трябва да огледам района. Бих желала да разбера, защо са се събрали именно тук — около станцията.

Норман застана до илюминатора. Беше включил външните светлини на станцията, осветяващи дъното. Наистина се виждаха многобройни разноцветни корали, оранжеви, розови и сини, които леко се поклащаха от течението. Простираха се чак до края на осветения участък, до мрака.

— Донякъде това е успокояващо — рече Бет. — Намираме се доста дълбоко за преобладаващата част на морските обитатели, които предпочитат най-горните сто фута. Но независимо от това, станцията е разположена в един от най-богатите и изобилни на подводни животни райони на света. Според учените, южният Пасифик притежава по-голям брой разнородни корали и морски гъби отколкото останалата част на планетата. Затова се радвам, че открих този нов вид — Бет плъзна поглед по рафтовете с химикали и реактиви. — И че най-сетне имах възможността да поработя върху нещо.

* * *

В столовата, Хари ядеше бекон с яйца. Останалите стояха наоколо и го гледаха, очевидно успокоени, че изглежда добре. Разказваха му новините, като се прекъсваха един друг и така стигнаха до съобщението, че отвън има голям пасаж от калмари.

— Калмари?

Той ги погледна изненадано и едва не изпусна вилицата.

— Да, страшно много — кимна Роуз. — Ще сготвя една тенджера за вечеря.

— Още ли са отвън? — попита Хари.

— Не, отидоха си.

Той видимо се отпусна.

— Какво те притеснява, Хари? — попита Норман.

— Мразя калмарите — отвърна Хари. — Направо не мога да ги понасям.

— И аз не ги харесвам на вкус — обади се Тед.

— Ужасни са — кимна Хари. После продължи да поглъща яйцата. Напрежението отмина.

И тогава откъм цилиндър Г се чу викът на Тина:

— Появиха се! Цифрите се появиха отново!

00032125252632  032629  301321  04261037 18  3016 061
8082132 29033005 1822 04261013 0830162137 1604 083016
21  1822 033013130432  00032125252632 0326293 01321 0
4261037  18 3016 0618082132 29033005 18220 4261013 08
30162137  1604  08301621  1822 033013130432 000321252
52632  032629 301321 04261037  18 3016 0618082132 290
33005  1822 04261013 0830162137 1604 08301621 1822 03
30113130432  00032125252632 0332629 301321 04261037 1
8  3016 0618082132  29033005 1822 04261013 0830162137
1604  08301621  1822  033013130432 00032125252632 032
629 301321  04261037 18 3016 0618082132 29033005 1822
04261013  0830162137 1604 08301621 1822  033013130432
0003212525252632  032629 301321 04261037  18 3016  06
18082132 29033005  1822 04261013 0830162137  1604 083
01621  1822 033013130432 0003212525632 032629  301321

 

 

— Какво мислиш, Хари? — попита Барнс, сочейки екрана.

— Това ли получихте по-рано? — отвърна Хари с въпрос.

— Така изглежда, само дето интервалите бяха на други места.

— Защото това не е случаен сигнал — заяви Хари. — Това е цифрова последователност, повтаряна отново и отново. Вижте. Започва от тук, свършва тук и после се повтаря.

00032125252632  032629  301321  04261037 18  3016 061
8082132 29033005 1822 04261013 0830162137 1604 083016
21  1822 033013130432  00032125252632 0326293 01321 0
4261037  18 3016 0618082132 29033005 18220 4261013 08
30162137  1604  08301621  1822 033013130432 000321252
52632  032629 301321 04261037  18 3016 0618082132 290
33005  1822 04261013 0830162137 1604 08301621 1822 03
30113130432  00032125252632 0332629 301321 04261037 1
8  3016 0618082132  29033005 1822 04261013 0830162137
1604  08301621  1822  033013130432 00032125252632 032
629 301321  04261037 18 3016 0618082132 29033005 1822
04261013  0830162137 1604 08301621 1822  033013130432
0003212525252632  032629 301321 04261037  18 3016  06
18082132 29033005  1822 04261013 0830162137  1604 083
01621  1822 033013130432 0003212525632 032629  301321

 

 

— Той е прав — потвърди Тина.

— Фантастично — каза Барнс. — Направо невероятно, как успя да го забележиш?

Тед почука нетърпеливо с пръсти по пулта.

— Елементарно, скъпи ми Барнс — отвърна Хари. — Това е най-лесната част. А най-трудната е — какво означава това?

— Сигурно е някакво послание — намеси се Тед.

— Възможно е да е послание — поправи го Хари. — Би могло да е компютърен импулс, като резултат от програмна грешка или повреда в хардуера. Представете си, че прекараме дълги часове в опити да го разшифроваме, за да попаднем накрая на нещо от типа на: „Произведено от АКМЕ Компютър систъмс, Силикон Вели“.

— Ами… — поде Тед.

— Най-вероятно е тази серия от числа наистина да се е зародила в компютъра — продължаваше Хари. — Но все пак, позволете ми да опитам.

Тина разпечата данните от екрана.

— Аз също бих искал да опитам — побърза да добави Тед.

— Разбира се, доктор Филдинг — кимна Тина и направи втора разпечатка.

— Ако това е послание, — разсъждаваше на глас Хари, — вероятно е използван прост заместващ код. Ще се справим по-бързо, ако разполагаме с декодираща програма. Някои от вас може ли да програмира тази машинария?

Всички поклатиха глави.

— Ти не можеш ли? — попита Барнс.

— Не. Предполагам, че няма никакъв начин да изпратим посланието на повърхността? Компютрите в Управлението за Национална Сигурност във Вашингтон ще му видят сметката за петнадесет секунди.

Барнс сви рамене.

— Нямаме връзка. Безсмислено е дори да закачим комуникационен кабел на балон. Последните съобщения бяха за четирийсет футови вълни. Кабелът ще се скъса като конец.

— Значи сме изолирани?

— Изолирани сме.

— Е, остава ни добрият стар молив и късчето хартия. Винаги съм казвал, че традиционните средства са най-добрите — особено, когато не ни остава нищо друго. — И той излезе от стаята.

— Изглежда в добро настроение — отбеляза Барнс.

— Бих казал, в много добро — кимна Норман.

— Може би прекалено добро — сподели Тед. — Малко вманиачено?

— Не — възрази Норман. — Просто е в добро настроение.

— Да го оставим на мира — изсумтя Барнс. — Може би така ще успее да разшифрова посланието.

— Аз също ще опитам — напомни им Тед.

— Чудесно — рече Барнс. — Опитай и ти.