Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sphere, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СФЕРА. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.12. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Sphere, Michael CRICHTON]. Предговор: Кутията на Пандора, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–7. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печатни коли: 26. С меки и твърди корици и с подв. Страници: 416. Цена: 63.00 лв. — без подвър.; 73.00 лв. — с подвързия. ISBN: 1473.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)
  3. — Добавяне

ЧУДОВИЩЕТО

ТРЕВОГА

Норман се пробуди от мигащите алармени светлини и воя на сирените. Изтърколи се от койката, нахлузи обувките и подгряващия елек и се хвърли към вратата, където се сблъска с Бет. Сирени виеха навсякъде в станцията.

— Какво става? — извика той.

— Не зная!

Лицето й беше бледо и уплашено. Норман се промуши край нея. В цилиндър Б, сред плетеницата от тръби и пултове мигаше предупредителен надпис: ПОВРЕДА В ЖИВОТО-ОБЕЗПЕЧАВАЩАТА СИСТЕМА. Огледа се за Тини Флетчър, но не се виждаше никъде.

Изтича обратно в цилиндър В, като по пътя срещна отново Бет.

— Научи ли нещо? — извика му тя.

— Живото-обезпечаващата система! Къде е Флетчър? Къде е Барнс?

— Не зная! Търся ги!

— Няма никой в Б! — викна й той, докато се катереше по стълбичката към цилиндър Г. Тина и Флетчър бяха там и тракаха трескаво по пултовете. Няколко черни металически капака бяха отместени встрани и зад тях се виждаха кабели и платки с чипове. В отсека мигаха червени светлини.

На всички монитори блестяха надписи: ПОВРЕДА В ЖИВОТО-ОБЕЗПЕЧАВАЩАТА СИСТЕМА.

— Какво става? — извика Норман.

Флетчър му махна с ръка да се разкара.

— Кажи ми!

Той се завъртя и едва сега забеляза седналия в ъгъла Хари, със застинало като на зомби лице, опрял на коляно бележник и молив. Изглеждаше, сякаш не забелязва сирените и мигащите светлини, хвърлящи отблясъци по лицето му.

— Хари!

Хари не отговори и Норман се обърна към двете жени.

— За Бога, ще ми кажете ли какво става? — настоя той.

В този момент сирените замлъкнаха. Всички екрани угаснаха. Настъпи тишина, само някъде отдалеч се чуваше тиха класическа музика.

— Съжалявам за това — рече Тина.

— Фалшива тревога — промърмори Флетчър.

— Исусе Христе — възкликна Норман и се отпусна в едно кресло. После пое дълбоко въздух.

— Заспал ли беше?

Той кимна.

— Съжалявам. Включи се от само себе си.

— Исусе Христе.

— Следващия път, когато се случи, провери персоналния си индикатор — посъветва го Флетчър и посочи окачения на гърдите й индикатор. — Това е първото нещо, което трябва да направиш. Нали виждаш, всички индикатори не показват отклонения.

— Божичко мили!

— Успокой се, Норман — намеси се Хари. — Лош признак е да се побърка психиатъра.

— Аз съм психолог.

— Все същото.

— Нашата компютърна аларма разполага с множество периферни датчици, доктор Норман — рече Тина. — Случва се понякога да се задейства сама. Нищо не можем да направим.

Норман кимна и пое към кухненския отсек в цилиндър Д. За закуска, Роуз беше направила ягодов сладкиш, но никой не беше си взимал след инцидента с Едмъндс. Норман беше сигурен, че сладкишът ще бъде непокътнат, но се ядоса, след като не можа да го открие. Отваряше едно по едно шкафчетата и после хлопваше вратите. Накрая ритна вратата на хладилника.

Успокой се, рече си той. Това беше само една фалшива тревога.

Но все не можеше да се освободи от усещането, че е попаднал в клопка, заклещен в някакви чудовищни железни дробове, докато всичко наоколо бавно се разпада. Най-неприятния момент бе съвещанието с Барнс, след като бяха изпратили тялото на Едмъндс към повърхността.

На Барнс му бе хрумнало, че е настъпил моментът да държи малка реч. Да ги ободри и окуражи.

— Знам, че всички сте подтиснати заради смъртта на Едмъндс, — поде той, — но това, което я сполетя се дължеше на нещастен случай. Вероятно грешката й беше, че реши да излезе навън сред медузите. Каквото и да е, нещастните случаи под водата не са рядко срещано явление, а особено при подобни дълбочинни изследвания.

Заслушан внимателно, Норман си мислеше: Барнс се готви за доклада. За обясненията пред началството.

— В този момент, — продължаваше Барнс, — най-важното е всички да запазите спокойствие. Изминаха шестнадесет часа, откакто започна бурята на повърхността. Преди малко пуснахме нагоре балон с датчици. За съжаление, още преди да получим първите резултати кабелът се скъса, което означава, че вълните на повърхността са над тридесет фута и че бурята бушува с пълна сила. Според спътниковите данни, очакваше се нейната продължителност да не надвишава шейсет часа, следователно, налага се да прекараме още два дни тук. Нищо не можем да направим. Необходимо е само да запазим спокойствие. Не забравяйте, дори да излезем на повърхността, не можем просто да вдигнем люка и да задишаме с пълни гърди. Ще трябва да прекараме цели четири дни в хипербарна камера за декомпресия.

За пръв път Норман чуваше нещо за декомпресия. Значи дори след като се отърват от тези железни дробове, ще трябва да прекарат в други подобни цели четири дни?

— Мислех, че го знаете — рече им Барнс. — Такава е Стандартната Оперативна Процедура за обитаване на среди с изкуствена атмосфера. Можете да останете долу колкото си искате, но щом се върнете, очакват ви четири дни декомпресия. И повярвайте ми — нашата станция ще ви се стори рай в сравнение с декомпресионната камера. Така че, наслаждавайте се, докато можете.

Наслаждавайте се, докато можете, помисли си с горчивина Норман. Майчице мила! Да имаше поне малко ягодов сладкиш. Къде, по дяволите, е Роуз?

Върна се в цилиндър Г.

— Къде е Ливай?

— Не зная — отвърна Тина. — Тук някъде. Може би спи.

— Никой не може да спи след тези сирени — рече Норман.

— Потърси ли я в камбуза?

— От там идвам. А къде е Барнс?

— Отиде на кораба с Тед. Ще поставят още датчици около сферата.

— Казах им, че е загуба на време — рече Хари.

— Значи никой не знае къде е Ливай? — попита Норман.

Флетчър приключи с монтирането на вдигнатите капаци.

— Докторе, — заговори тя, — вие да не сте от онези, които искат непрестанно да знаят кой къде е?

— Не, — поклати глава Норман, — разбира се, че не.

— Тогава какво толкова сте се затъжили за Роуз?

— Исках само да науча какво е станало с ягодовия сладкиш.

— Свърши се — рече бодро Флетчър. — След като двамата с капитана се върнахме от погребалната служба, седнахме и го излапахме целия — тя поклати глава.

— Може би Роуз ще направи още — предположи Хари.

Норман откри Бет в лабораторията — на най-горното ниво на цилиндър Г. Тъкмо когато влизаше, тя погълна една таблетка.

— Какво беше това?

— Валиум. Божичко.

— Откъде го взе.

— Слушай, — погледна го тя, — разкарай се с твоите психоанализи…

— Просто питах.

Бет посочи бялата металическа кутия, завинтена на стената, в ъгъла на лабораторията.

— Във всеки цилиндър има аптечка за първа помощ. Оказа се, че са доста добре заредени.

Норман приближи кутията и дръпна капака. Вътре имаше няколко отделения с ампули, спринцовки, лекарства и превръзки. Бет се оказа права, аптечката беше чудесно заредена — антибиотици, успокояващи, приспивателни, дори хирургични анестетици. Не познаваше всички наименования, но специално психоактивните лекарства бяха доста силни.

— С такова нещо можеш да отидеш и на война.

— Да, прав си. Все пак сме във Флотата.

— Тук има всичко необходимо за една голяма операция — Норман забеляза пластмасовата карта, прикрепена на вътрешната страна на капака. — Виж какво пише: СПЕШНА МЕДПОМОЩ КОД 103. Някаква идея какво би могло да означава това?

Тя кимна.

— Това е компютърен код. Вече го набрах.

— И?

— Новините — отвърна тя — не са добри.

— Така ли? — той седна пред компютъра и набра код 103. На екрана излезе:

ИЗКУСТВЕНА ХИПЕРБАРНА СРЕДА

МЕДИЦИНСКИ УСЛОЖНЕНИЯ (СЕРИОЗНИ-ЛЕТАЛНИ)

1.01 Белодробна емболия

1.02 Психотичен синдром на високото налягане

1.03 Асептична костна некроза

1.04 Кислородна интоксикация

1.05 Синдром на термичен стрес

1.06 Дисеминирана псевдомонова инфекция

1.07 Мозъчен инсулт

Изберете едно:

— Не избирай нищо — посъветва го Бет. — Подробностите само ще те подтиснат допълнително. Приеми, че живеем в крайно опасна среда. Барнс се постара да ни спести всички тези досадни подробности. Знаеш ли, защо толкова държат на правилото да изтеглят хората след седемдесет и два часа? Защото след като изтекат тези седемдесет и два часа, нараства опасността от нещо, наричано „асептична костна некроза“. Никой не знае защо, но изкуствената среда предизвиква костна деструкция на крайниците и таза. А знаеш ли защо станцията се нагажда към нас, докато се движим из нея? Не защото е много умна и натъпкана с висши технологии, а понеже хелиевата атмосфера нарушава терморегулацията на тялото. Лесно можеш да прегрееш и също толкова лесно да измръзнеш. Фатално. При това, ще се случи толкова бързо, че преди да разбереш какво става ще си умрял. А този „психотичен синдром на високото налягане“, се изявява във внезапно настъпващи конвулсии, парализа и смърт, като последствие от твърде ниското съдържание на въглероден двуокис в атмосферата. За това носим и персоналните индикатори, в случай, че съдържанието на въглероден двуокис в средата спадне. Никаква друга причина няма. Страхотно, а?

Норман изключи екрана и се облегна назад.

— Както и да е, нищо не можем да направим.

— Това каза и Барнс — Бет започна да подрежда лабораторните прибори. Движенията й бяха нервни.

— Жалко, че не разполагаме с образци от медузите — подхвърли Норман.

— Да, макар че от това едва ли щеше да има някаква полза — тя се намръщи и премести няколко папки. — Норман, струва ми се, че тук долу не съм в състояние да разсъждавам достатъчно ясно.

— В какъв смисъл?

— Ами, след, хм, инцидента, се върнах тук, за да прегледам бележките си. Първо проверих скаридите. Спомняш ли си, казах ти, че нямат стомаси? Е, всъщност имат. Извършила съм неправилна дисекция, встрани от средно-сагиталната равнина. Просто съм пропуснала няколко структури по срединната линия. Но те са си там и със скаридите всичко е наред. Също и калмарите. Този който дисекирах притежаваше известна аномалия — имаше атрофирали хриле, но си ги имаше. А останалите, до един бяха нормални. Точно както следваше да се очаква. Сгрешила съм в бързината. И това ме безпокои.

— Затова ли вземаш Валиум?

— Мразя да греша — кимна тя.

— Никой не те обвинява.

— Ако Хари и Тед прегледат изследванията ми и открият тези глупави грешки…

— Всеки прави грешки.

— Вече знам какво ще приказват: „типично за жена — небрежна, прибързана, жадна за лесни открития, за да докаже колко струва и така нататък“.

— Никой не те обвинява, Бет.

— Аз се обвинявам.

— И никой друг — повтори Норман. — Мисля, че трябва да си дадеш почивка.

Тя втренчи поглед в лабораторната маса.

— Не мога — рече накрая.

Нещо в отговора й го разчувства дълбоко.

— Разбирам, — отвърна Норман и в него нахлуха спомени. — Знаеш ли, като дете често ходех на брега с по-малкия си брат. Тим. Няма го вече, но тогава беше шест годишен. И не можеше да плува. Мама ме молеше да го наглеждам, но когато излязохме на брега, там бяха всичките ми приятели със сърфове. Хич не ми се занимаваше с моя по-малък брат. Исках да съм навътре, сред вълните, а той трябваше да стои на плиткото.

Както и да е, един ден, някъде по обед, той изхвърча от водата с невероятен писък. Държеше се за гърдите. Оказа се, че го опарила някаква медуза. Все още беше прилепнала към него. Брат ми се строполи на пясъка. Една от майките изтича, вдигна го и го откара в болница, преди още да изляза от водата. Не знаех дори къде се намира. Пристигнах в болницата доста късно. Мама беше вече там. Оказа се, че Тим е в шок — отровата на медузата била твърде силна за детското му тяло. Никой не ме винеше. Едва ли щеше да има някакво значение, дори ако бях седял на брега и го бях дебнал като ястреб — пак щеше да се опари. Но аз не бях седял на брега и години след този случай се обвинявах. Дълго след като той се беше възстановил. Всеки път, когато зървах белезите по гърдите му, в мен се пробуждаше вина. Но и това се преживява. Не можеш да се виниш за всичко, което става на този свят. Просто не можеш.

Двамата потънаха в мълчание. Някъде из станцията се чуваше тихо ритмично почукване, като удари на сърце. И неизменното бръмчене на въздушните помпи.

Бет беше вперила поглед в него.

— Сигурно си се чувствал ужасно, докато си гледал как Едмъндс умира.

— Странно, знаеш ли — рече Норман. — Но едва сега забелязах приликата.

— Сигурно си успял да изтриеш спомена. Искаш ли Валиум?

Той се усмихна.

— Не.

— Изглеждаш, сякаш всеки миг ще се разплачеш.

— Не. Нищо ми няма — той се изправи и се протегна. Приближи се към аптечката и затвори капака. След това се върна при нея.

— Какво мислиш за посланията, които получаваме? — запита го Бет.

— Убий ме — не знам — сви рамене Норман. Той се настани до нея. — Всъщност, имам една налудничава идея. Как мислиш — възможно ли е посланията да са свързани с животните навън?

— Защо?

— Хрумна ми едва, когато започнахме да получаваме спирални послания. Хари смята, че са такива защото съществото — легендарното то — смята, че ние мислим в спирали. Но напълно възможно е то, да мисли в спирали и затова да предполага, че ние също мислим в спирали. Сферата е кръгла, нали? И всички животни, които наблюдавахме, притежаваха радиална симетрия. Медузите, калмарите.

— Хубава идея — кимна Бет. — Само че калмарите не са радиално симетрични. Октоподите — да. Също като октоподите и калмарите притежават кръгово разположени пипала, но за разлика от тях са билатерално симетрични, с огледална лява и дясна страна — като нас. Пък и да не забравяме скаридите.

— Да, скаридите — Норман ги беше забравил.

— Лично аз не виждам връзка между сферата и морските животни — рече Бет.

Отново до ушите им достигна приглушеното, ритмично почукване. Седнал в креслото, Норман внезапно осъзна, че го усеща под краката си, като леко сътресение.

— Какво пък е това?

— Не зная. Струва ми се, че идва от вън.

Норман погледна към илюминатора и в този момент от уредбата се разнесе гласът на Барнс:

— До всички, до всички, събрание в комуникационната. Доктор Адамс дешифрира кода.

Отпърво Хари не искаше да им съобщи посланието. Той се наслаждаваше на своя триумф и настояваше да им обясни процеса на дешифриране — стъпка по стъпка. Първо, обясни им той, помислил, че посланието може да изобразява някоя универсална величина, или физичен закон, като път за общуване.

— Но, — рече им Хари, — би могло да е графично изображение — код на рисунка — която да представя непонятни за нас проблеми. В края на краищата — какво представлява картината? Ние рисуваме върху плоски равнини, например лист хартия. Определяме местоположението на обектите в рисунката по абсцисата и ординатата. Вертикалът и хоризонталът. Но чуждият разум може да вижда и да възприема изображенията по съвсем друг начин. Би могъл например да използва три измерения. Или да създава картината отвътре навън. С други думи, кодът беше невероятно труден. Затова в началото не можех да се похваля с някакъв успех.

По-късно, когато получих същото послание, но с дистанция между отделните цифри, Хари започнал да подозира, че посланието е съставено от отделни късчета информация — тоест думи, а не картини.

— Зашифрованите послания от думи са няколко основни вида — от най-прости до най-сложни. Първоначално нямаше никакъв начин да се определи, кой от методите за закодиране е бил използван. И тогава ми хрумна една мисъл.

Останалите чакаха, нетърпеливи да научат за хрумването.

— Защо въобще да се използва код? — запита Хари.

— Защо да се използва код? — повтори Норман.

— Точно така. Ако се опитвате да общувате с някого, няма да използвате код. Кодът е начин да се скрие информация. Следователно, вероятно разумът отсреща смята, че общува с нас открито, но всъщност допуска някакъв вид логическа грешка, разговаряйки с нас. Сиреч — създава код, без да възнамерява да го прави. Това предполага, че полученият код е от заместващ тип, с числа вместо букви. След като получих разстоянията между отделните цифри, аз се заех да заменям числата с букви, като използвах честотен анализ. При честотния анализ, кодът се дешифрира, като се базираме на факта, че най-използваната буква в английския език е „е“, следващата е „т“ и така нататък. И така — заех се да проследя най-често срещаните числа. Бях възпрепятстван от обстоятелството, че дори къса последователност от числа, като например две-три-две, може да представлява множество кодови възможности: две, три и пак две; двайсет и три и две; две и трийсет и две или двеста тридесет и две. По-дългите кодови последователности притежаваха още повече възможности.

И така, Хари седял пред компютъра, разсъждавал за спирални послания и изведнъж погледнал към клавиатурата.

— Зачудих се, какво ли би си помислил един чужд разум за нашата клавиатура, тези редове от символи, изрисувани върху механизми, предназначени да бъдат натискани. Колко объркваща гледка за подобно същество! Вижте — рече им той. — Буквите, върху стандартната клавиатура са подредени така — той вдигна бележника.

       1   2   3   4   5   6   7   8   9   0
tab    Q   W   E   R   T   Y   U   I   O   P
caps   A   S   D   F   G   H   J   K   L   ;
shift  Z   X   C   V   B   N   M   ,   .   ?

— И тогава си представих, как би изглеждала една спираловидна клавиатура, защото нашият събеседник очевидно предпочита спиралите. Започнах да номерирам клавишите в концентрични кръгове.

Беше ми необходимо известно време, тъй като клавишите не са съвсем точно подредени, но накрая успях — обясни им той. — Вижте, числата се движат по спирала от центъра. G е едно, В е две, Н е три, Y е четири и така на татък. Виждате ли? — той драскаше едно след друго числата.

       1   2   3   4   5   612  711  8   9   0
tab    Q   W   E   R13 T5  Y4   U10  I   O   P
caps   A   S   D14 F6  G1  H3   J9   K   L   ;
shift  Z   X   C15 V7  B2  N8   M    ,   .   ?

— И така продължават по спиралата навън, М е шестнадесет, К — седемнадесет и прочие. Ето как в края на краищата разшифровах посланието.

— И какво е посланието, Хари?

Хари ги погледна нерешително.

— Трябва да ви предупредя. Доста е странно.

— Какво искаш да кажеш — странно?

Хари откъсна листче от бележника си и им го подаде. Норман пръв прочете посланието, изписано в четливи, печатни букви:

ЗДРАВЕЙТЕ. КАК СТЕ? АЗ СЪМ ДОБРЕ. КАК СЕ КАЗВАТЕ. АЗ СЕ КАЗВАМ ДЖЕРИ.