Майкъл Крайтън
Сфера (22)

ПРОМЕНИ

— Той спи — каза Норман на останалите. — В шок е. Объркан е, но иначе не ми изглежда увреден.

— Какво ти каза, — попита Тед, — за онова, което му се е случило вътре?

— Доста е объркан, — повтори Норман, — но се възстановява. В началото, след като го открихме, дори не помнеше как се казва. А сега помни. Спомни си името ми, спомни си къде се намира. Помни че е влизал в сферата. Мисля, че помни и какво се е случило вътре. Само че не иска да ни каже.

— Страхотно — рече Тед.

— Спомена нещо за море и пяна. Но не съм наясно, какво разбира под тези понятия.

— Погледнете навън — каза Тина и посочи илюминаторите.

Първото впечатление на Норман беше за светлини — хиляди светлини, изпълнили мрака на океана — а първоначалната му реакция бе на ужас — той помисли, че срещу тях се носят светлините от сферата. Но почти веднага забеляза, че всяка светлина има очертания, които се движат, гърчат се.

Всички опряха лица в илюминаторите.

— Калмари — рече накрая Бет. — Биолуминисцентни калмари.

— Хиляди.

— Повече — каза тя. — Предполагам, че около станцията има поне половин милион екземпляра.

— Красиво е.

— Изненадващо голям по размери пасаж — отбеляза Тед.

— Внушителен, но не изненадващ — поправи го Бет. — Океанът е много по-плодороден от сушата. Той е люлката на живота, място където за пръв път възниква съперничеството между видовете. Една от проявите на съперничество е да създаваш многобройно потомство и тя е характерна за повечето морски обитатели. Свикнали сме да мислим, че първите морски животни, излезли на сушата, представляват ново стъпало в еволюцията. Но истината е, че тези същества просто са били прогонени от океана. Опитвали са се да се измъкнат от междувидовата борба. Представете си, тези първи риби-амфибии, които изпълзяват на брега и виждат пред себе си просторна, безжизнена и лишена от съперници суша. Вероятно им е изглеждала много примамлива…

Бет неочаквано прекъсна лекцията и се обърна към Барнс:

— Бързо, къде държите мрежите за лов на образци?

— Не искам да излизаш навън.

— Налага се — отвърна Бет. — Тези калмари имат по шест пипала.

— И какво?

— Непознат за науката феномен — калмари с шест пипала. Трябва да уловя няколко екземпляра.

Барнс й обясни къде са пособията и Бет излезе. Норман погледна към пасажа с внезапно подновен интерес.

Мекотелите бяха с дължина около четири фута и изглеждаха почти прозрачни. Огромните им очи се виждаха ясно, разположени в предната част на тялото, те излъчваха бледосиньо сияние.

След няколко минути Бет се появи отвън, навлезе в пасажа и разгъна мрежата. Няколко от уловените екземпляри яростно я поляха с мастило.

— Хитри дребосъци — отбеляза Тед. — Знаете ли, появата на мастилото при октоподите е доста интересна…

— Какво ще кажете да вечеряме калмари? — попита Роуз.

— По дяволите, не — рече Барнс. — Ако това е някакъв непознат вид, не можем да рискуваме. Последното, което ни липсва в този момент е да се натровим с храна.

— Много разумно — похвали го Тед. — Аз и без това не обичам калмари. Интересен механизъм на движение, но комбиниран с гуменоподобна плът.

В този момент с тихо бръмчене се включи един от мониторите. Пред погледите им, екранът се изпълни с цифри:

 000321252526329326293013214261037183016061

8 08213229033005182204261013083016213716040

830 162118220330131 30432000321252526320326

293 013210426103718301606180821322903300518

220 426101308301623711604083016211822033013

1304320003212525263203262932104261037183016

06180821 322903300518 2204261013 0830162137

160408301621182203301131 304320003212525263

2033262930132104261037183016061808213229033

0051822 04261013083016213716040830162118220

3301313043200032125252632032629300132114261

0301621371604083162118220330131304320003212

5252632032622930132104261037183016061808213

229 033005182204261013083016213716040830162

 

 

— Това откъде идва? — попита Тед. — От повърхността?

Барнс поклати глава.

— Директната връзка с повърхността е прекъсната.

— Тогава се предава под водата по някакъв друг начин?

— Не — отвърна Тина. — Прекалено бързо е за подводно предаване.

— Има ли друг пулт в станцията? Не? Ами в ДС-7?

— ДС-7 е празна. Водолазите си тръгнаха.

— Тогава откъде идва?

— На мен ми изглежда безсмислица — рече Барнс.

Тина кимна.

— Може да е случаен импулс от временна буферна памет някъде в системата. Когато превключихме на автономно захранване…

— Това трябва да е — кимна Барнс. — Буферен импулс от превключването.

— Мисля че трябва да го съхраните — предложи Тед. — В случай, че се окаже някакво послание.

— Послание откъде?

— От сферата.

— Глупости — отряза Барнс. — Не може да е послание.

— Откъде знаеш?

— Защото няма как да бъде предадено подобно послание. Не сме свързани с нищо. Дори и със сферата. Остава да е случаен импулс от нашата компютърна операционна система.

— С колко памет разполагаме?

— Достатъчна. Десет гигабайта, нещо такова.

— Може би хелият е повредил чиповете — предположи Тина. — Или им влияе газовата среда.

— Все пак, мисля че трябва да го запазим — настоя Тед.

Норман не откъсваше очи от екрана. Не беше математик, но често се бе сблъсквал със статистически данни и бе търсил в тях закономерности. Изглежда човешкият мозък бе предразположен към подобен вид мисловна дейност — да открива определени закономерности в изучаваната материя.

— Имам чувството, — каза Норман, — че това не е безсмислица.

— Тогава да го запишем — рече Барнс.

Тина се приближи до пулта. В мига, когато пръстите й докоснаха клавишите екранът угасна.

— Толкова по въпроса — подхвърли Барнс. — Изчезна. Жалко, че Хари не можа да го види.

— Мда — кимна Тед. — Наистина жалко.