Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sphere, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 63 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СФЕРА. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.12. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Sphere, Michael CRICHTON]. Предговор: Кутията на Пандора, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–7. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32. Печатни коли: 26. С меки и твърди корици и с подв. Страници: 416. Цена: 63.00 лв. — без подвър.; 73.00 лв. — с подвързия. ISBN: 1473.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)
  3. — Добавяне

СИЛАТА

СЯНКАТА

Бет седеше присвила крака в койката си и разглеждаше посланието, което Норман й бе подал.

— О, Божичко — рече тя. Вдигна ръка и отхвърли назад черните си коси. — Възможно ли е?

— Всичко съвпада — заговори Норман. — Само помисли. Кога се появи първото послание? След като Хари излезе от сферата. И кога видяхме калмара и останалите морски животни? Пак след като Хари излезе от сферата.

— Да, но…

— В началото калмарите бяха съвсем малки, а когато решихме да ги ядем се появиха и скариди. Тъкмо за вечеря? Защо? Защото Хари не обичал калмари.

Бет мълчеше замислено.

— И кой като малък се е страхувал от гигантския калмар в „Двадесет хиляди левги под водата“?

— Хари — каза Бет. — Помня, че го каза.

Норман продължи задъхано.

— И кога се появяваше Джери на екрана? Винаги в присъствието на Хари. Само тогава. Кога ни отговаряше? Когато в каютата беше Хари, за да чува какво питаме. А защо Джери не може да чете мисли? Защото Хари не може да чете мисли. Помниш ли, как Барнс все настояваше да научи всички имена, а Хари се съпротивляваше. Защо? Защото се страхуваше, че на екрана ще бъде изписано „Хари“, а не „Джери“.

— И морякът…

— Точно така. Черният моряк. Който се появява тъкмо когато Хари сънува, че сме спасени. Появява се някакъв черен моряк и обявява, че идва да ни спаси.

— А какво мислиш за гигантския калмар? — попита го Бет.

— Знаеш ли, тъкмо в разгара на атаката Хари си удари главата и изгуби съзнание. И в същия миг калмарът изчезна. Върна се едва, когато Хари дойде на себе си и ти каза, че ще поеме поста.

— Божичко — поклати глава Бет.

— Да — кимна Норман. — Много неща се обясняват.

Тя помълча малко, загледана в посланието.

— Но как го прави?

— Съмнявам се, че е съзнателно — Норман помисли за малко. — Да предположим, рече той, — че нещо се е случило с Хари, докато е бил вътре в сферата — придобил е някаква нова сила.

— Каква например?

— Силата да създава разни неща, само като си помисли за тях. Силата да превръща мислите си в реалност.

Бет сбърчи чело.

— Да превръща мислите си в реалност…

— Не е толкова странно — увери я той. — Помисли само: ако си скулптор, първо ти хрумва някоя идея, а след това й придаваш форма от камък, или дърво, превръщаш я в реалност. Но първа е идеята, а изпълнението е след това, с някои допълнителни усилия, за да се изобрази реалността, която да отразява първоначалната мисъл. Така е създаден и нашия свят. Представяме си нещо, а след това се опитваме да го направим. В едни случаи този процес е подсъзнателен — като онзи, който се върнал неочаквано вкъщи за обед и заварил жена си с друг. Не го е планирал съзнателно. Просто се е случило от само себе си.

— Или жената, която хванала мъжа си с друга в леглото — рече Бет.

— Да, съгласен съм. Въпросът е в това, че непрестанно спомагаме да се случат разни неща, без да мислим за тях. Когато говоря с теб, не обмислям всяка дума. Просто искам да ти кажа нещо и то се получава.

— Да…

— Иначе казано, в състояние сме да създадем сложни структури като изречението, без съзнателно усилие. Но не можем да изваяме сложна скулптура, без да я обмислим предварително. Освен идеята, мисълта, тук е необходимо и още нещо.

— Така е — съгласи се Бет.

— Но не и при Хари. Хари е една стъпка по-напред. Не му се налага да извайва статуята. Просто измисля нещо и то се случва от само себе си. Той сътворява разни неща.

— Хари си представя страховит калмар и внезапно страховитият калмар е зад прозореца?

— Точно така. А когато изгуби съзнание, калмарът изчезва.

— И с тази сила се е сдобил в сферата?

— Да.

— Но защо го прави? — запита го Бет. — Нима се опитва да ни убие?

Норман поклати глава.

— Не. Мисля, че го прави подсъзнателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли, — заговори Норман, — доста идеи нахвърляхме за причината, поради която е била създадена тази извънземна сфера. Тед смяташе, че е нещо като трофей, или послание — виждаше я като подарък. Хари мислеше, че вътре име нещо скрито — за него тя бе само опаковка. Чудя се, дали сферата не е мина.

— Искаш да кажеш, експлозив?

— Не точно — по-скоро вид защита, или тест. Някоя могъща цивилизация е разпиляла сред звездите подобни съоръжения та всички разумни същества, които се натъкнат на тях, да влязат в допир със силата на сферата. А после всичко, за което си помислиш, излиза наяве. Ако мислите ти са добронамерени, получаваш за вечеря вкусни скариди. Ако, напротив, са зли — ето ти чудовища, които се опитват да те убият. Все един процес, само че с различен знак.

— Значи, както сухопътната мина избухва, когато я настъпиш, така и сферата унищожава онези хора, които имат зли намерения?

— Ако не са в състояние да контролират своето съзнание. Защото в противен случай, сферата не би имала особено въздействие върху теб. Щом умееш да се владееш, сферата те премахва.

— Но как да контролираш своите лоши намерения? — попита Бет, внезапно възбудена. — Как да кажеш на някой: „Не мисли за гигантски калмар“? В мига, когато произнесеш тези думи той автоматично ще си помисли за калмар.

— Има възможност да контролираш мислите си — рече Норман.

— Може би, за някой йога, или нещо подобно.

— Не, за всички — възрази Норман. — Човек може да се огражда от нежелани мисли. Също както се отказва от пушенето. Или както си променя впечатленията. Все чрез контрол на мислите.

— Все още не мога да разбера защо го прави Хари.

— Помниш ли, твоя беше идеята, че сферата може да удря под пояса? — рече Норман. — Също както вирусът на СПИН ни удря право в имунната защита? Там, където най-малко сме подготвени. Защото всички ние вярваме, че можем да си мислим каквото искаме, при това без никакви последствия. Но ето, че сега мисълта внезапно се превръща в реална заплаха, която може да ни нарани както нищо преди. Нашите мисли придобиват реални измерения, те творят — каква чудесна идея — само че, този процес на сътворение обхваща всички наши мисли, както добрите, така и лошите. А ние просто не сме подготвени да ги контролираме. Никога преди не се е налагало да го вършим.

— Когато бях малка, — заговори Бет, — често се гневях на мама, а после, след като се разболя от рак, винях себе си…

— Да — кимна Норман. — Типично детско разсъждение. Всички деца вярват, че мислите им притежават определена сила. Но ние търпеливо ги учим, че това не е вярно. Разбира се, от край време съществува и друга представа за силата на мисълта. Библията, например, повелява, да не пожелаваш жената на ближния си, което ние интерпретираме като забрана върху изневярата. Но не това се има пред вид. Библията по-скоро налага забрана върху самия мисловен акт на пожелаване.

— А Хари?

— Разбираш ли нещо от психологията на Юнг?

— Тия дрънканици винаги са ми се стрували лишени от смисъл.

— Е, сега вече те имат смисъл — натърти Норман. После се зае да обяснява: — Юнг се отделил от Фройд още в началото на века и развил свое собствено течение в психологията. Той предполагал, че човешката натура притежава подлежаща структура, в която намирали отражение нашите митове и архетипи. Освен това, смятал, че душата на всеки човек има своя тъмна страна, която наричал „сянка“. В тази сянка се съдържали всички отхвърлени страни на личността — омразата, садизма, ей такива неща. Юнг смятал, че хората са длъжни да се запознаят със своята тъмна половина. Но много малко от тях го правели. Всички ние предпочитаме да се мислим за добронамерени и за напълно лишени от желания за убийства, мъчения и жестокости.

— Да…

— Та според Юнг, ако не опознаеш своята сенчеста половина, тя ще властва над теб.

— Значи, ние виждаме сенчестата половина на Хари?

— В известен смисъл. Хари гори от желание, да ни се представя за мистър Арогантния-Всезнайко.

— Няма съмнение.

— Но ако наистина се бои да е тук, в тази станция — а и кой не се бои? — то той не смее да признае страха си. Признава или не, този страх е налице. Именно той подхранва неговата сянка и й предоставя възможност да създава реална заплаха, която да оправдава страха.

— И калмарът се е появил за да оправдае страха му?

— Нещо подобно.

— Не зная — поклати глава Бет. Тя се облегна назад и вдигна очи нагоре. Приличаше на дизайнерски модел — елегантна, красива и силна. — Норман, аз съм само един зоолог. Искам да докосвам нещата, за да съм уверена, че са реални. Всички тези теории и творения, те просто… Те са толкова… психологични…

— Светът на мисълта е също толкова реален и следва същите сурови правила, както и светът на обкръжаващата ни реалност — произнесе Норман.

— Сигурна съм, че си прав, но… — тя сви рамене. — Това просто не ме удовлетворява.

— Знаеш всичко, което се случи откакто пристигнахме тук. Кажи ми, има ли друга хипотеза, която да обяснява събитията?

— Няма — призна Бет. — Мисля през цялото време, но нищо не ми идва на ум — тя сгъна листа и сведе глава. — Знаеш ли, Норман, трябва да призная, че си извършил серия от брилянтни разсъждения. Наистина брилянтни. Сега вече те виждам в съвършено различна светлина.

Норман се усмихна щастливо. През по-голямата част от пребиваването си тук, в станцията, се бе чувствал като пето колело, като излишен член на групата. А ето че сега някой признаваше сътрудничеството му и това го правеше щастлив.

— Благодаря ти, Бет.

Тя го погледна с големите си, влажни очи.

— Ти си много привлекателен мъж, Норман. Не мисля, че съм го забелязвала досега — тя докосна несъзнателно с ръка изпъкналата си гръд под комбинезона. От натиска на дланта, под еластичната тъкан се очерта зърното. Внезапно Бет се изправи, прегърна го и притисна тялото си в неговото. — Трябва да се държим заедно — рече тя. — Трябва да сме близо един до друг.

— Да, ще бъдем.

— Защото, ако това, което твърдиш е вярно, тогава Хари е много опасен човек.

— Да.

— Мисълта за това колко опасен може да бъде той направо ме ужасява.

— Да.

— Какво ще правим с него?

— Ей, приятелчета — извика им Хари, който в този момент се появи на стълбата. — Това някакво интимно тържество ли е? Мога ли да се присъединя?

— Разбира се — кимна Норман. — Качвай се, Хари — той внимателно отмести Бет.

— Прекъснах ли нещо? — попита Хари.

— Не, не.

— Не искам да се бъркам в ничий сексуален живот.

— О, Хари — рече Бет. Тя седна на близката койка и се отстрани от Норман.

— Е, и двамата изглеждахте вече готови да предприемете нещо.

— Така ли? — попита Норман.

— Да, най-вече Бет. Мисля, че с всеки преживян ден тук тя става все по-красива.

— И аз го забелязах — съгласи се усмихнато Норман.

— Не се и съмнявам. Една влюбена жена. Щастливец си ти — Хари се обърна към Бет. — Защо ме гледаш така?

— Не те гледам — отвърна Бет.

— Гледаш ме, гледаш ме.

— Хари, въобще не те гледам.

— Мога да позная, когато някой ме гледа по-особено, за Бога!

— Хари… — поде Норман.

— Искам само да знам защо и двамата сте се опулили в мен. Гледате ме, като че ли съм престъпник или нещо такова.

— Ставаш параноичен, Хари.

— Прегръщате се тук, шепнете си…

— Не сме си шепнели.

— Шепнехте си — Хари огледа стаята. — Значи така, двама бели срещу един черен, а?

— Стига, Хари…

— Не съм такъв глупак. Вие двамата замисляхте нещо. Ясно го виждам.

— Хари, — рече Норман, — нищо не сме замисляли.

В този миг, от комуникационния пулт се разнесе остър настоятелен звън. Тримата се спогледаха и се втурнаха надолу.

На екрана една след друга се появяваха групи от по три букви.

CQX VDX MOP LKI

— Това Джери ли е? — попита Норман.

— Не мисля — отвърна Хари. — Едва ли ще се върне обратно към код.

— Мислиш че е код?

— Определено смятам така.

— Защо излиза толкова бавно? — запита Бет. Буквите се появяваха през няколко секунди в ритмично темпо.

— Не зная — рече Хари.

— Откъде идва?

Хари сви вежди.

— И това не зная. Но скоростта на предаване е много интересна характеристика. Скоростта е необичайно ниска. Интересно.

Норман и Бет замълчаха и го оставиха да мисли на спокойствие. Как ли ще се оправяме без него, мислеше си Норман. Имаме нужда от помощта му. Той е едновременно най-мощният ум тук долу и най-страшната опасност. Въпреки всичко не можем без него.

CQX VDX MOP LKI XXC VRW TGK PIU YQA

— Интересно — повтори Хари. — Буквите се появяват на интервали от по осем секунди. Мисля, че вече знаем със сигурност откъде идва посланието. Уисконсин.

— Уисконсин? — Норман не можеше да бъде по-изненадан.

— Да. Предавателят на ВМФ. Все още не знам, дали е предназначено за нас, но идва от Уисконсин.

— Как разбра?

— Защото това е единственото място на света, откъдето би могло да идва — рече Хари. — Чувал ли си нещо за СНЧВ? Не? Е, затова става дума. Както знаеш, радиовълните не срещат никакво съпротивление, когато пътуват през атмосферата. Но не можеш да пращаш радиовълни през водната повърхност. Водата е среда с голямо съпротивление, следователно дори извънредно мощен сигнал ще измине съвсем кратко разстояние.

— Така…

— Но прониквателната способност е функция на дължината на вълната. Обичайно, дължината на радиовълната е къса, понякога достига до няколко хиляди, или милиона малки вълни в един инч. Има обаче и друга възможност, да се използват СНЧВ — свръх ниско-честотни вълни, които са дълги — отделна вълна може да достигне до двадесет фута. Веднъж генерирани, подобни вълни могат да достигнат на огромно разстояние, на хиляди мили и ще проникнат без никакво затруднение във водата. Единственият проблем е, че тъй като тези вълни са с ниска честота, те пътуват бавно. Ето защо получаваме по една буква на пет секунди. ВМФ трябва да поддържа непрекъсната връзка със своите подводници, затова в Уисконсин беше изграден предавател за СНЧВ. От там получаваме този сигнал.

— А кодът?

— Кодът е от компресионен тип — три-буквените съчетания отговарят на определени предварително смислови послания. Така се спестява от дължината на сигнала. В противен случай, ако се изпрати директен текст, посланието ще продължи часове.

CQX VDX MOP LKI XXC VRW TGK PIU YQA IYT

EEQ FVC ZNB TMK EXE MMN OPW GEW

Тук посланието свърши.

— Това е, изглежда — рече Хари.

— И как ще го разшифроваме? — попита Бет.

— Ако наистина съобщението идва от ВМФ, тогава няма да успеем — отвърна Хари.

— Тук някъде може да има кодова таблица — предложи Бет.

— Почакай малко — прекъсна го Хари.

Екранът премигна и вместо зашифрования сигнал се появи съобщение в открит текст.

2340 ЧАСА 7–07 ГЛКОМ ТИХВМФ ДО БАРНС ДС-8

— Адресирано е до Барнс — рече Хари. Всички следяха напрегнато превода на съобщението.

СПАСИТЕЛЕН ОТРЯД МОРСКИ СЪДОВЕ ПРИБЛИЖАВА НАНДИ И ВИПАТИ КЪМ ВАШЕ МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ ПРИБЛ 1600 ЧАСА 7–08 ИЗТЕГЛЯНЕ НА ПОВЪРХНОСТТА НАСТРОЙКА АВТОМАТИЧНА УСПЕХ СПАЛДИНГ КРАЙ.

— Това означава ли, каквото си мисля че означава? — попита Бет.

— Точно това — кимна Хари. — Кавалерията идва на помощ.

— Дявол да го вземе! — Бет плесна с ръце.

— Бурята вероятно е утихнала. Изпратили са няколко кораба, които ще са тук, след не повече от шестнадесет часа.

— А какво означава „настройка автоматична“?

Отговорът дойде незабавно. Всички монитори в станцията се включиха едновременно. В горния десен ъгъл на всеки един се появи миниатюрен часовник с цифрите 16:20:00. Числата се завъртяха обратно.

— Автоматично отброяване на времето.

— Може би съществува някаква инструкция за подготовка на станцията, преди да я напуснем? — предположи Бет.

Норман не откъсваше поглед от брояча. Спомни си, че също такъв брояч имаше в миниподводницата.

— А какво ще правим с подводницата? — запита той.

— Мисля, че трябва да я задържим с нас — рече Бет. Тя погледна часовника си. — Имаме още четири часа, преди да се налага поредната пренастройка.

— Доста време.

— Да.

Но Норман се питаше, дали ще могат да оцелеят през тези шестнадесет часа.

— Е, новината е чудесна! — възкликна Хари. — Вие двамата защо сте така смачкани?

— Чудя се, дали ще изкараме — призна си Норман.

— Че защо да не изкараме? — учуди се Хари.

— Защото Джери може да направи нещо преди това — обясни Бет. Норман внезапно почувства раздразнение към нея. Нима не осъзнаваше, че по този начин би могла да внуши идеята на Хари?

— Не бихме могли да издържим повторна атака срещу станцията — приключи тя.

Млъквай, Бет, гневеше се мислено Норман. Не разбираш ли, че това е опасно.

— Атака срещу станцията ли? — попита Хари.

— Хари, — побърза да се намеси Норман, — мисля, че трябва да поговориш още веднъж с Джери.

— Наистина ли? Защо?

— Искам да проверя, дали не можеш да го вразумиш.

— Не зная дали ще мога — сви рамене Хари. — Да го вразумя.

— Все пак да опитаме — рече Норман и погледна към Бет. — Заслужава си.

Норман знаеше, че всъщност няма да разговаря с никакъв Джери. Ще говори с част от Хари. Подсъзнателна част, сенчестата половина. Как да постъпи? Кои от познанията си да използва?

Седеше пред екрана и си мислеше: Какво всъщност знам за Хари? Израсъл е във Филаделфия, бил е слабо физически, но необичайно надарено умствено хлапе, болезнено срамежливо, затворено в себе си и презирано от приятелите и семейството заради своя интелект. Какво му беше признал веднъж — че докато навлизал в тайните на математиката, другите деца се вълнували единствено как да забиват топката в коша. Дори и сега Хари ненавиждаше всякакви спортни игри. Детството му беше преминало под печата на презрението и омразата и когато най-сетне бе получил признание за таланта си, то бе дошло твърде късно. Белегът щеше да остане завинаги. Нищо не би могло да прогони маската на арогантен самохвалко.

ТУК СЪМ. НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Джери.

ДА НОРМАН.

— Имам една молба.

СЛУШАМ ТЕ.

— Джери, много от нашите същества си отидоха и станцията е повредена.

ЗНАЯ. ДА ЧУЯ МОЛБАТА.

— Ще бъдеш ли така добър, да не сътворяваш повече?

НЕ.

— Защо?

НЕ ИСКАМ ДА СПРА.

Е, помисли си Норман, поне бързо стигнахме до същината на нещата. Без да губим време.

— Джери, зная, че дълго време си бил изолиран, столетия наред и че си се чувствал много самотен. Чувствал си, че никой не мисли за теб. Боляло те е, че никой не желае да играе с теб, че никой не е споделял твоите интереси.

ДА ТОВА Е ВЯРНО.

— И ето че сега ти можеш да сътворяваш и това ти е приятно. Обичаш да ни показваш какво можеш, да ни правиш впечатление.

ВЯРНО Е.

— За да ти обръщаме повече внимание.

ДА. ОБИЧАМ ДА МИ ОБРЪЩАТ ВНИМАНИЕ.

— Така е. Ние наистина ти обръщаме внимание.

ДА ЗНАЯ.

— Но твоите творения ни причиняват вреда, Джери.

НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА.

— И ни изненадват.

РАДВАМ СЕ.

— Джери, ние сме изненадани, защото ти играеш с нас.

НЕ ОБИЧАМ ДА ИГРАЯ. НЕ ОБИЧАМ ИГРИТЕ.

— Да, Джери, за теб това е игра. Това е вид спорт.

НЕ, НЕ Е.

— Така е — настояваше Норман. — Това е тъпа спортна игра.

Застанал непосредствено зад Норман, Хари попита:

— Необходимо ли е да му противоречиш по този начин? Ще го ядосаш. Според мен, Джери не обича да му противоречат.

Не се съмнявам, че не обичаш, помисли си Норман. Но вместо това отвърна:

— Знаеш ли, мисля, че е крайно време да съобщя на Джери истината за неговото поведение. Всъщност, това което върши не е никак интересно.

ТАКА ЛИ? НЕ Е ИНТЕРЕСНО?

— Никак. Джери, ти си разглезен и невъзпитан.

КАК СМЕЕШ ДА МИ ГОВОРИШ ПО ТОЗИ НАЧИН?

— Да. Защото се държиш глупаво.

— Майчице — извика Хари. — Внимавай с него.

МНОГО ЛЕСНО ЩЕ ТЕ НАКАРАМ ДА СЪЖАЛЯВАШ ЗА ДУМИТЕ СИ, НОРМАН.

Норман не пропусна да отбележи, че в процеса на разговора Джери бе запазил безпогрешен речник и синтаксис. Изчезнали бяха всички преструвки за наивитет и извънземно мислене. Самият Норман също се чувстваше по-уверен и силен. Вече знаеше с кого разговаря. Не с някакъв пришълец. И вече не се налагаше да опипва в мрака. Разговаряше с детската половина на друго човешко същество.

ПРИТЕЖАВАМ ПОВЕЧЕ СИЛА ОТКОЛКОТО МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ.

— Знам, че имаш сила, Джери — продължи Норман. — Но какво от това?

Зад него, Хари не можеше да стои на едно място.

— Норман, за Бога, ще ни погубиш всички.

ПОСЛУШАЙ ХАРИ. ТОЙ Е УМЕН.

— Не, Джери — рече Норман. — Хари не е умен. Той е просто уплашен.

ХАРИ НЕ Е УПЛАШЕН. НИ НАЙ-МАЛКО.

Норман реши да подмине това изявление.

— Сега говоря с теб, Джери. Само с теб. Ти си този, който играе с нас.

ИГРИТЕ СА ГЛУПАВО НЕЩО.

— Тогава, спри, Джери. Престани с твоите творения.

МОГА ДА СПРА КОГАТО АЗ ПОИСКАМ.

— Не съм съвсем сигурен, че можеш, Джери.

ДА. МОГА.

— Докажи го. Спри играта с творенията.

Настъпи продължителна пауза. Всички чакаха напрегнато.

НОРМАН ТВОИТЕ ОПИТИ ЗА МАНИПУЛИРАНЕ СА ДЕТИНСКИ И НАИВНИ. НЕ МИ Е ИНТЕРЕСНО ДА РАЗГОВАРЯМ ПОВЕЧЕ С ТЕБ. ЩЕ ПРАВЯ КАКВОТО СИ ИСКАМ И ЩЕ СЪТВОРЯВАМ КАКВОТО МИ ХРУМНЕ.

— Но нашата станция не би могла да издържи на още едно творение, Джери.

НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА.

— Ако я нападнеш отново, Хари може да загине.

— Не само аз, но и останалите, за Бога — намеси се Хари.

НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА НОРМАН.

— Защо искаш да ни убиеш, Джери?

ПЪРВО ВИЕ ВЪОБЩЕ НЕ БИВА ДА СТЕ ТУК ДОЛУ. МЯСТОТО ВИ НЕ Е ТУК. ВИЕ СТЕ НАХАЛНИ СЪЩЕСТВА, КОИТО СИ ПЪХАТ НОСА НАВСЯКЪДЕ, ПРЕДПРИЕЛИ СТЕ ОГРОМЕН И БЕЗСМИСЛЕН РИСК И СЕГА ТРЯБВА ДА СИ ПЛАТИТЕ. ВИЕ СТЕ БЕЗЧУВСТВЕНИ И ЗЛИ СЪЗДАНИЯ НЕСПОСОБНИ НА ВЗАИМНА ОБИЧ.

— Това не е вярно, Джери.

НЕ МИ ПРОТИВОРЕЧИ ОТНОВО, НОРМАН.

— Съжалявам, но според мен безчувствен и зъл си ти, Джери. Ти не се интересуваш от болката, която ни причиняваш. Не ние. Ти.

СТИГА.

— Той вече няма да разговаря с теб — рече Хари. — Наистина го ядоса, Норман.

И в този момент на екрана блесна надписът:

ЩЕ ВИ ИЗБИЯ ВСИЧКИ.

Норман почувства, че е плувнал в пот. Изтри чело и обърна гръб на думите от екрана.

— Според мен, не те бива да разговаряш с него — рече Бет. — Въобще не успя да го вразумиш.

— Не биваше да го ядосваш — добави Хари. В гласа му се долови молба. — Защо го разгневи, Норман?

— Трябваше да му кажа истината.

— Държа се отвратително с него и сега той е ядосан.

— Какво значение дали е ядосан или не — намеси се Бет. — Предишния път, когато ни нападна, Хари не беше ядосан.

— Искаш да кажеш, Джери — поправи я Норман. — Джери ни нападна.

— Да, така е, Джери.

— Доста груба грешка, Бет — подхвърли Хари.

— Прав си, Хари. Съжалявам.

Имаше нещо странно в начина, по който Хари я гледаше. Хари не пропуска и най-малката дреболия, помисли си Норман и няма да ни остави на мира.

— Не зная как си могла да сбъркаш така — продължаваше Хари.

— Съжалявам. Грешка на езика. Глупаво беше от моя страна.

— Не бих казал.

— Наистина съжалявам — настояваше Бет.

— Няма значение — отказа се Хари.

В държанието му вече се долавяше известно безразличие, гласът му звучеше равнодушно. Ой-ой, рече си Норман.

Хари се прозя и протегна ръце.

— Знаете ли, — каза им той, — изведнъж се почувствах страшно изморен. Мисля, че е време да подремнем.

И той се отправи към койките.