Майкъл Крайтън
Сфера (19)

ОТПЛАВАНЕТО

Норман издърпа малката флотска чанта изпод койката в цилиндър В. Прибра от банята принадлежностите си за бръснене, пъхна чорапите и бележника си и дръпна ципа.

— Готов съм.

— Аз също — каза Тед. Но очевидно не му се тръгваше. — Мисля че не можем да се бавим повече. Времето се разваля. изтеглиха всички водолази от ДС-7, долу останахме само ние.

— Къде са другите? — попита Норман.

— Бет вече си събра багажа. Мисля че е с Барнс в комуникационната. Предполагам, че и Хари е там — Тед посочи комбинезона си. — Ще ти призная нещо. Ще бъда щастлив в мига, когато смъкна тази гадост.

Напуснаха спалните каюти и се отправиха към комуникационната. По пътя се разминаха с Тини Флетчър, която отиваше в цилиндър Б.

— Готова ли си за тръгване? — попита я Норман.

— Да, сър, прибрах всичко — отвърна Флетчър, но лицето й остана напрегнато и зачервено.

— Не си ли сбъркала посоката? — попита Норман.

— Само да проверя запасите от дизелово гориво.

Запаси ли, учуди се Норман. Защо ще проверява запасите, когато си тръгваме?

— Може би е забравила нещо — подхвърли Тед и поклати глава.

В комуникационната цареше мрачна атмосфера. Барнс разговаряше по телефона с повърхността.

— Я повтори пак — каза той. — Искам да знам кой е наредил това.

Той се намръщи ядосано.

Норман погледна към Тина.

— Как е времето горе?

— Изглежда се разваля бързо.

— Няма ли да млъкнете, идиоти такива? — сопна се Барнс.

Норман изпусна чантата си на пода. Бет беше седнала до илюминатора и уморено търкаше очи. Тина изключваше един по един мониторите, но изведнъж спря.

— Вижте.

На монитора се виждаше сферата.

До нея стоеше Хари.

— Какво прави там?

— Не се ли върна с нас?

— Мисля че се върна.

— Не забелязах. Предполагах че е с нас.

— Дявол да го вземе, колко пъти ще ви повтарям… — развика се Барнс, но млъкна. Беше се облещил в монитора.

На екрана, Хари се извърна в посока към камерата и бавно се поклони.

— Дами и господа, моля за вашето внимание. Мисля, че ще ви бъде интересно.

Хари се обърна с лице към сферата. Стоеше неподвижно, отпуснал ръце встрани. Не помръдваше, не говореше. Затвори очи и пое дълбоко дъх.

Вратата на сферата се отвори.

— Не е лошо, а? — произнесе ухилено той.

После пристъпи в сферата. Вратата се затвори зад него.

* * *

Всички заговориха едновременно. Барнс се мъчеше да ги надвика, крещеше им да млъкнат, но никой не му обръщаше внимание, докато не изгасна осветлението в станцията. Обгърна ги мрак.

— Какво стана? — попита Тед.

Единствената светлина се прецеждаше през илюминатора, бледо сияние от осветлението на мрежата. Само след няколко секунди и то угасна.

— Няма ток…

— Това се опитвах да ви кажа — рече Барнс.

Чу се тихо бръмчене и после светлините премигнаха и блеснаха отново.

— На автономно захранване сме, включихме дизеловия агрегат.

— Защо?

— Погледнете — рече Тед, сочейки илюминатора.

Навън имаше нещо, което приличаше на гърчеща се, сребриста змия. И тогава Норман осъзна, че това което вижда да се спуска надолу към дъното е кабелът свързващ ги с повърхността.

— Отрязаха ни!

— Точно така — кимна Барнс. — Горе бурята бушува с пълна сила. Не са в състояние повече да поддържат захранващо-комуникационния кабел. Нито да използват подводниците. Прибрали са всички водолази, но подводниците не могат да се върнат за нас. Поне през следващите няколко дни, докато се успокои океанът.

— Значи сме изоставени тук долу?

— Точно така.

— За няколко дни — повтори Барнс.

— Може би седмица.

— Исусе Христе — възкликна Бет.

Тед хвърли чантата си на койката.

— Какъв невероятен късмет — рече той.

— Ти да не си се побъркал? — облещи се в него Бет.

— Запазете спокойствие — посъветва ги Барнс. — Всичко е под контрол. Това е само едно временно забавяне. Няма причини за тревога.

Но Норман беше разтревожен. Изведнъж се почувства изтощен. Бет подсмърчаше яростно, с измамен вид, Тед се оглеждаше развълнувано, явно вече замисляше поредната екскурзия до космическия кораб.

Но Норман изпитваше само умора. Клепачите му натежаваха, помисли си, че ще заспи както си стои прав пред мониторите. Извини се, върна се в спалната каюта и се хвърли на своята койка. Вече не го интересуваше, че чаршафите са влажни и възглавницата е студена, нито забелязваше равномерното бръмчене на дизеловите двигатели в съседния цилиндър. Помисли си: Това е просто естествена реакция на бягство от действителността. И после заспа.