Майкъл Крайтън
Сфера (34)

ВОЕННИ СЪОБРАЖЕНИЯ

— Това не е ваша работа, по дяволите — гневеше се Барнс. — Нямате никакво право да го вършите. Абсолютно никакво.

— Ливай можеше да е жива — възрази хладнокръвно Бет.

— Но не беше и като излязохте навън, вие изложихте на риск живота на двама цивилни членове на експедицията. При това безсмислено.

— Идеята беше моя, Хал — рече Норман. Все още беше увит в одеяло, но след топлите напитки се чувстваше значително по-добре.

— А ти — погледна го мрачно Барнс. — Имаш късмет, че си жив.

— Предполагам, че е така — съгласи се Норман. — Не зная какво се случи.

— Ето какво се е случило — сопна се Барнс и размаха под носа му миниатюрна перка. — Изгорял е циркулаторът на твоя костюм, вследствие на което си бил подложен на екстензивно централно охлаждане от хелия. Още няколко минути и щеше да си мъртъв.

— Всичко стана толкова бързо — мърмореше Норман. — Не осъзнавах…

— Слушайте, вие… — прекъсна го гневно Барнс. — Искам да си изясним нещо. Това не е научна конференция. Това не е някакъв подводен „Холидей ин“, където можете да правите каквото ви душа иска. Това е военна операция и проклет да бъда, ако не изпълнявате моите заповеди. Ясно ли е?

— Това било военна операция? — намеси се Тед.

— Вече е — заяви Барнс.

— Чакай малко. Не е ли такава от самото начало?

— Вече е.

— Не отговори на въпроса ми — настоя Тед. — Защото, ако това наистина е военна операция, мисля, че всички трябва да го знаем. Аз, например, не желая да имам нищо общо с…

— Изчезвай тогава — отсече Барнс.

— …някаква си военна операция…

— Слушай, Тед — заговори по-меко Барнс. — Знаеш ли, колко струва всичко това на Флотата?

— Не, но виждам какво общо…

— Сега ще ти кажа. Поддържането на дълбочинна станция с изкуствена атмосфера на борда и пълно снабдяване струва приблизително сто хиляди долара на час. Докато се върнем на повърхността, разходите на експедицията вече ще надхвърлят сто милиона долара. Не можеш да очакваш подобна щедрост от военните, ако не се предвиждат в замяна някакви „сериозни открития с военно приложение“. Съвсем просто е. Няма ли подобни предвиждания, няма и пари. Разбирате ли?

— Имаш пред вид нещо подобно на оръжие? — запита Бет.

— Нещо такова — кимна Барнс.

— Както и да е — продължи Тед. — Що се отнася до мен, за нищо на света не бих се присъединил към…

— Наистина ли? Ще долетиш тук чак от Тонга, аз ще ти кажа: „Тед, на дъното лежи космически кораб, който може би е обитаван от същества от друга галактика, но това е военна операция“ и ти ще отвърнеш: „По дяволите, аз не участвам“? Така ли би постъпил, Тед?

— Ами… — поколеба се Тед.

— Тогава, по-добре млъкни — рече Барнс. — Защото до гуша ми дойде от твоето позьорство.

— Слушай, слушай — ухили се Бет.

— Според мен, ти си надвишаваш правата — рече Тед.

— А според мен, ти си един егоманиакален задник — озъби се Барнс.

— Я почакайте малко — намеси се Хари. — Знае ли някой от вас защо Ливай е решила да излезе навън?

— Тя отговаряше за БОП — поясни Тина.

— За какво?

— Броячно Обусловено Препрограмиране — добави Барнс. — Това е вид дежурство. Ливай заместваше Едмъндс. След смъртта на Едмъндс, Ливай пое задължението да отива до подводницата на всеки дванадесет часа.

— Да отива до подводницата ли? И защо? — попита Хари.

Барнс посочи илюминатора.

— Виждаш ли ДС-7? Зад последния цилиндър е монтиран преобърнат наопаки хангар, а под него е миниподводницата, която водолазите оставиха.

При ситуация като тази, — продължи Барнс, — влиза в сила разпореждането, на всеки дванадесет часа всички записи да бъдат прехвърляни на борда на подводницата. Самата миниподводница е снабдена с програма за автоматично освобождаване от баласта и издигане на повърхността — броячът е нагласен на дванадесет часова задръжка. Така че, ако до изтичането на тези дванадесет часа, никой не се появи на борда, за да натисне бутона „задържане“, подводницата автоматично ще изхвърли своя баласт, ще изпразни водните резервоари и ще поеме към повърхността.

— Това пък защо?

— Ако тук долу се случи нещастие — да речем, с всички нас, — тогава след изтичане на споменатите дванадесет часа, подводницата ще се появи на повърхността, натоварена със събраните до момента записи. Нашите хора прибират подводницата и по този начин разполагат поне с частична информация за случилото се с нас.

— Разбирам. Подводницата е нашия бордови дневник.

— Може и така да се каже. Но освен това е и резервният ни изход нагоре, при екстремални ситуации.

— Значи Ливай е отивала в подводницата?

— Да. Вероятно е успяла да стигне до нея, защото все още е тук.

— Прехвърлила е записите, натиснала е бутона „задържане“ и е умряла на връщане.

— Да.

— Как е умряла? — запита Хари, вперил поглед в Барнс.

— Не сме сигурни — сви рамене Барнс.

— Тялото й беше смляно — поясни Норман. — Приличаше на голяма гъба.

— Преди час, — рече Хари на Барнс, — ти нареди всички сензори да бъдат препрограмирани и включени наново. Каква беше причината?

— Появата на странен сигнал малко преди това.

— Какъв сигнал?

— За нещо навън. Нещо огромно.

— Но алармата не се включи — възрази Хари.

— Не. Защото то надвишаваше зададените в алармената инсталация параметри.

— Искаш да кажеш, че е било прекалено голямо, за да задейства алармата?

— Да. При първата фалшива тревога, всички параметри излязоха от зададените граници. Наложи се да бъдат препрограмирани така, че да не реагират на обекти с такива грамадни размери. Точно това направи Тина.

— А какво включи алармата одеве? — попита Хари. — Когато Бет и Норман бяха навън?

— Тина? — погледна я Барнс.

— Не зная какво е била причината. Някое морско животно, предполагам. Безшумно и с огромни размери.

— Колко голямо?

Тя поклати глава.

— Ако се съди по електронния отпечатък, доктор Адамс, с размери колкото нашата станция.