Майкъл Крайтън
Сфера (35)

БОЙНА ТРЕВОГА

Бет постави внимателно кръглото бяло яйце на стъклото под микроскопа.

— Без никакво съмнение, — промърмори тя, след като примижа над окуляра, — това е морско безгръбначно. Най-интересно от всичко е слузното покритие — тя побутна яйцето с пинсети.

— И каква е то? — попита Норман.

— Лепкаво. На белтъчна основа.

— Не, говоря за яйцето.

— Още не зная — Бет продължи да се взира. Внезапно алармата отново зазвуча и замигаха червени светлини. Норман почувства, че се изпотява.

— Сигурно поредната фалшива тревога — успокои го Бет.

— Внимание, до всички — чу се гласът на Барнс от говорителите. — Да всички на борда. Бойна тревога.

— О, по дяволите — ядоса се Бет.

Тя се спусна ловко по стълбата, сякаш беше пожарникарска тръба, а отзад несръчно я следваше Норман. В комуникационната на цилиндър Г двамата завариха вече познатата сцена: всички се бяха скупчили пред компютъра и няколко капака бяха вдигнати. Червените светлини продължаваха да мигат, а сирената пищеше неуморно.

— Какво става? — извика Норман.

— Авария!

— Каква авария?

— Не можем да изключим проклетата аларма! — изкрещя Барнс. — Включи се, а сега не иска да се изключи! Тини…

— Опитвам се, сър!

Беше приклекнала зад компютъра и Норман виждаше само превития й гръб.

— Изключи проклетата машина!

— Изключвам я, сър!

— Изключи я, не мога да чуя!

Да чуе какво? — зачуди се Норман, но в този момент в каютата влетя Хари и се блъсна в него.

— Божичко…

— Тревога! — крещеше объркано Барнс. — Тревога! Моряк Чен! Дай сонарно изображение!

Тина стоеше до него, спокойна както винаги, и следеше страничните монитори. После си нагласи слушалките.

Норман погледна сферата на един от мониторите. Сферата беше затворена.

Бет спря до илюминатора и се зае да разглежда белезникавия материал, който я покриваше плътно от другата страна. Барнс се мяташе като побъркан под червените лампи, крещеше и проклинаше всичко наоколо.

И тогава ненадейно тревожният сигнал замря и червените светлини угаснаха. Всички мълчаха. Флетчър се изправи и въздъхна.

— Мислех, че ще го поправиш… — заговори Хари.

— Шшшшт.

До ушите им достигна едва доловимото понг на сонарните импулси. Тина притисна слушалките с ръце и се намръщи съсредоточено.

Никой не помръдваше. Стояха замръзнали, с напрегнати изражения, заслушани в далечното ехо на сонара.

Барнс прошепна тихо на останалите:

— Сигналът дойде преди няколко минути. Отвън. Нещо много голямо.

— Не чувам нищо, сър — рече след малко Тина.

— Премини на пасивни.

— Слушам, сър. Преминавам на пасивни.

Тихият пукот на сонара изчезна. На негово място се появи слабо свистене. Тина усили говорителите.

— Хидрофони? — запита тихо Хари.

Барнс кимна.

— Полюсни стъклени трансдюсери — поясни той. — Най-добрите в света.

Всички напрегнаха слух, но не чуваха нищо освен свистенето. Норман си помисли, че прилича на изтрит запис, примесен от време на време със слабо бълбукане на вода. Ако не беше така напрегнат, звукът сигурно щеше да му се дразнещ.

— Умно копеле — подхвърли Барнс. — Успя да ни заслепи, покри всички прозорци с лепило.

— Не лепило, а яйца — поправи го Бет.

— Добре де, важното е, че са покрити всички илюминатори на станцията.

Съскането продължаваше, без никаква промяна. Тина завъртя циферблата на хидрофона. Чу се тихо пращене, като от смачкан целофан.

— Какво е това? — запита Тед.

— Риба. Яде — поясни Бет.

Барнс кимна. Тина завъртя циферблата. Отново се разнесе съскащият звук. Напрежението в стаята спадна. Норман се почувства изморен и седна. До него се настани Хари. Норман забеляза, че Хари е по-скоро замислен, отколкото угрижен. В другия край на каютата, Тед стоеше до илюминатора и хапеше устни. Приличаше на уплашено хлапе.

Разнесе се тих електронен сигнал. Стрелките на индикаторите подскочиха.

— Имам позитивен на периферните термочувствителни датчици — обади се Тина.

— Посока? — запита Барнс.

— Източна. Приближава.

Последва остро металическо издрънчаване. После още едно.

— Какво е това?

— Мрежата. Блъснал се е в нея.

— Да се е блъснал? Звучи сякаш я разглобява.

Норман си спомни за мрежата. Беше изплетена от триинчови тръби.

— Някоя голяма риба? Акула — запита Бет.

Барнс поклати глава.

— По движението не прилича на акула. И е твърде голям.

— Позитивни топлинни от вътрешния периметър — обяви Тина. — Приближава се.

— Премини на активни — нареди Барнс.

Познатото понг на сонара отекна в каютата.

— Делта е захваната — докладва Тина. — Сто ярда.

— Изображение.

— ССО включен, сър.

Последва цяла тирада от ритмични сонарни шумове: понг! понг! понг! понг! След това кратка пауза и отново: понг! понг! понг! понг!

Норман завъртя неразбиращо глава. Флетчър се наведе над него и прошепна:

— ССО е сонар със спомагателни отвърстия, който създава детайлно изображение на базата на данни от няколко източника.

Норман усети, че от устата й лъха на алкохол. Откъде ли го е взела? — помисли си той.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Начално изображение. Деветдесет ярда.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Има изображение.

Всички обърнаха глави към екрана. Норман забеляза някаква аморфна, изпъстрена с нишки капка. На нищо не му приличаше.

— Исусе — възкликна Барнс. — Вижте само колко е голям!

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Осемдесет ярда.

Понг! Понг! Понг! Понг!

Появи се ново изображение. Сега вече капката беше с променена форма, а нишките сочеха в друга посока. Изображението беше по-контрастно по границите, но все още не приличаше на нищо. Просто голяма капка, покрита с нишки…

— Майчице! — вайкаше се Барнс. — Че той е най-малко трийсет, четирийсет фута!

— Не съм чувала за толкова голяма риба — отбеляза Бет.

— Кит тогава?

— Не е кит.

Норман забеляза, че челото на Хари е покрито с пот. Хари свали очилата и ги отри в комбинезона си. След това ги постави и внимателно ги нагласи. Очилата се плъзнаха надолу. Хари погледна Норман и се намръщи.

— Петдесет ярда — докладва Тина. — Приближава.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Трийсет ярда.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Трийсет ярда.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Спря на трийсет ярда, сър.

Понг! Понг! Понг! Понг!

— Все още е там.

— Изключи активните.

Отново, за кой ли път, съскането на хидрофона. Заедно с него далечно слабо потракване. Очите на Норман горяха. Пот се лееше по челото му. Той го изтри с опакото на ръкава си. Останалите също се потяха. Напрежението беше непоносимо. Норман погледна към монитора. Сферата си беше затворена.

Съскането на хидрофоните внезапно изчезна. Чуваше се едва доловимо подраскване, като че ли някой влачеше по дъното мрежа. После пак съскането.

— Искате ли отново да подам изображението? — прошепна Тина.

— Не — поклати глава Барнс.

Напрегнаха слух. Подраскване. Кратък миг тишина, последван от бълбукането на вода, този път силно и от близо.

— Майчице — възкликна Барнс. — Той е точно пред нас.

Последва приглушен удар по стената на станцията.

Екранът на компютъра внезапно блесна.

ТУК СЪМ.

Първият удар беше толкова неочакван, че ги подкоси. Всички се затъркаляха по пода. Около тях станцията скърцаше и стенеше заплашително. Норман с мъка се изправи на крака — забеляза, че челото на Флетчър кърви — и в този момент дойде вторият удар. Главата му се блъсна в нещо твърдо, последва остра болка, когато върху му се стовари Барнс, сипейки проклятия. Той притисна лицето на Норман, докато се опитваше са се изправи, двамата отново се стовариха на пода и до тях избухна с оглушителен трясък един монитор, сипейки наоколо искри.

Цялата станция се люлееше като небостъргач при земетресение. Сграбчваха каквото им попадне, за да се задържат. Но най-страшен от всичко беше оглушителният грохот — металическото стържене и скърцането на цилиндрите, които се тресяха на своите подпори.

Съществото разтърсваше цялата станция.

Барнс се беше добрал до другия край на каютата и посягаше към люшкащата се врата. Докато крещеше заповедите си, вратата го удари по ръката, но Норман не чуваше нищо, освен ужасяващия звук на огъващ се метал. Първа през вратата се промъкна Флетчър, последваха я Тина и Барнс. Дръжката беше оцапана в кръв.

Норман се огледа за Хари, в този миг към него се хвърли Бет и извика:

— Норман! Трябва да… — тялото й се удари в неговото, двамата се претърколиха по мокета, прекатуриха една койка и накрая спряха в хладната стена на цилиндъра. Норман осъзна ужасен, че мокетът е подгизнал.

Станцията пропускаше.

Трябваше да предприеме нещо, изправи се на крака и в лицето го блъсна шуртящата от стената тъничка струя. Когато се огледа, забеляза, че вода струи от тавана и стените.

Всеки миг, каютата щеше да се разпадне.

Бет го сграбчи за раменете, придърпа го и изкрещя:

— Пропускаме! Божичко, пропускаме!

— Зная — кимна Норман и в този миг от говорителите се разнесе викът на Барнс:

— Позитивно налягане. Дайте позитивно налягане!

Норман зърна проснатия на пода Тед, миг преди да се препъне в него. Докато падаше, протегна ръце напред и главата му се блъсна в екрана, на който бе изписано с едри букви:

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Джери! — извика Тед. — Престани, Джери! Джери!

Внезапно отнякъде изникна Хари, облещи се на Тед и му кресна:

— Спести си дъха! Той ще ни убие!

— Той не разбира — викна в отговор Тед.

Дрънченето и скърцането на метал продължаваше без никаква пауза и Норман отново се затъркаля по пода. Опита се да сграбчи някоя ръкохватка, но ръцете му бяха мокри и се плъзгаха по желязото.

— Слушайте всички — извика по уредбата Барнс. — Чен и аз излизаме! Командването поема Флетчър!

— Не излизайте! — закрещя Хари. — Не излизайте навън!

— Отваряме люка — произнесе лаконично Барнс. — Тина, последвай ме.

— Ще загинете! — викаше Хари, когато поредният тласък го запрати върху Бет. Норман отново беше на пода и главата му се блъсна в една койка.

— Навън сме — произнесе Барнс.

И внезапно ударите замряха. Станцията не помръдваше. Те също. Макар отвсякъде да шуртеше вода, всички стояха неподвижно, вперили погледи в говорителите.

* * *

— Отделихме се от люка — докладва Барнс. — Добро самочувствие. Въоръжение, Харпуни „Джей-9“, снабдени с експлозивни глави, от типа „Таглин-50“. Ще му покажем за какво ни бива на този копелдак.

Тишина.

— Вода… видимостта се влошава. Видимост под пет фута. Изглежда че… се вдига тинята от дъното… и е тъмно, много тъмно. Движим се пипнешком край станцията.

Тишина.

— Северната страна. Сега поемаме на изток. Тина?

Тишина.

— Тина?

— Зад вас, сър.

— Добре. Постави ръката си на бутилките — чудесно. Браво.

Тишина.

Вътре в цилиндъра, Тед въздъхна.

— Не смятам, че трябва да го убиват — прошепна той.

Едва ли ще успеят, помисли си Норман.

Никой не помръдваше. Всички слушаха напрегнато увеличеното от говорителите дишане на Барнс и Тина.

— Североизточният край… всичко е наред. Усещам силно течение, водата се раздвижва, водовъртеж… наблизо има нещо… Не мога да го видя… видимостта е под пет фута. Едва различавам подпората, за която се държа. Но го чувствам. Той е голям. Наблизо е. Тина?

Тишина.

Остро изпукване от радиосмущение. Пак тишина.

— Тина? Тина?

Тишина.

— Изгубих Тина.

Пауза, този път по-дълга.

— Не знам какво е това… Тина, ако ме чуваш, стой където си, ще го ударя от тук… добре… съвсем близо е… усещам, че се движи… доста вода изтласква… истинско чудовище.

Отново тишина.

— Да можех да виждам по-ясно.

Тишина.

— Тина. Това ли…

Последва приглушен тътен, като от далечна експлозия. Всички се спогледаха изненадани, но в следващия миг станцията отново се залюля, стените заскърцаха и Норман, напълно неподготвен, се стовари върху металната врата. Притъмня му пред очите. Хари се блъсна в стената до него и очилата му тупнаха на гърдите на Норман. Норман посегна да му ги подаде, знаеше, че без тях Хари е напълно безпомощен, ала секунда по-късно над него се спусна черна пелена и той изгуби съзнание.