Майкъл Крайтън
Сфера (25)

БЕТ

— Дявол да го вземе, нищо не става! — тя махна с ръка към лабораторната маса. — Нито един от тези химикали не струва и пукната пара!

— Какво опита досега? — попита спокойно Барнс.

— Зенкер-формалин, Н и Е. Протеолитични екстракти, серумни ензими. Каквото поискаш. И нищо не се получава. Знаеш ли какво си мисля, че са заредили тази лаборатория с химикали с изтекла годност.

— Не — каза Барнс. — От атмосферата е.

Той обясни, че газовата среда в станцията съдържа само два процента кислород, един процент въглероден двуокис и никакъв азот.

— Химичните реакции в подобна среда са непредсказуеми — продължаваше Барнс. — Ако имаш време, надникни в готварската книга на Роуз. Едва ли си виждала нещо подобно през живота си. Храната изглежда съвсем нормално като приключи, но никак не е нормален начина, по който я приготвя.

— А лабораторията?

— Лабораторията беше заредена преди да научим дълбочината, на която ни предстои да работим. Ако бяхме на по-плитко, щяхме да дишаме сгъстен въздух и тогава твоите химични реакции щяха да протичат — при това доста ускорено. Но в среда на хелий, тези реакции са непредсказуеми. Щом нищо не се получава, тогава… — той сви рамене.

— Тогава какво да направя? — попита тя.

— Същото, каквото и ние.

— Единственото, което бих могла да извършвам са макроскопски анатомически анализи. Цялата лаборатория е напълно безполезна.

— Добре тогава, заеми се с макроскопски анализи.

— Просто ми се искаше да разполагаме с повече възможности…

— Това е което имаме — прекъсна я Барнс. — Приеми го и действай.

В лабораторията влезе Тед.

— Ей, я погледнете навън — рече той и посочи илюминатора. — Имаме още гости.

Калмарите бяха изчезнали. В първия миг Норман не виждаше нищо друго освен вода и реещите се в нея дребни частички.

— Погледнете надолу. Към дъното.

Дъното на океана беше оживяло. Наистина оживяло, сякаш пълзеше и се гърчеше докъдето стигаше светлината.

— Какво е това?

— Скариди — отвърна Бет. — Дъното е покрито със скариди.

Тя изтича да приготви мрежата.

— Ето това вече трябва да го опитаме — заяви Тед. — Обожавам скаридите. А и тези изглеждат с идеални размери, не по-големи от морски раци. Сигурно са страшно вкусни. Спомням си, като бяхме в Португалия с жена ми, си поръчахме морски раци и…

Норман беше обезпокоен.

— Какво правят там?

— Не зная. Какво всъщност биха могли да правят скаридите? Мигрират ли?

— Проклет да съм, ако знам — заяви Барнс. — Винаги съм ги купувал замразени. Жена ми ненавижда да ги чисти.

Норман продължаваше да изпитва неопределено безпокойство. Съвсем ясно виждаше, че дъното е плътно покрито със скариди. Какво го тревожеше?

Отдели се от илюминатора, надявайки се, че безпокойството ще го напусне, когато погледне към нещо друго. Но тревогата не си отиде — остана като стегнат възел точно над стомаха му. Никак не му харесваше това чувство.