Майкъл Крайтън
Сфера (2)

БАРНС

Мишената ставаше все по-голяма докато накрая хеликоптерът опря в центъра й. Норман още се бореше със закопчалката на колана си, а през това време някакъв военен дотича и отвори неговата врата.

— Доктор Джонсън? Норман Джонсън?

— Той самият.

— Имате ли багаж, сър?

— Само това — Норман се пресегна назад и вдигна едно малко куфарче. Офицерът го взе.

— Някакви прибори, или нещо подобно?

— Не. Това е всичко.

— От тук, сър. Дръжте главата си ниско и ме последвайте.

Норман слезе и приведе глава под въртящите се перки. Офицерът го поведе надолу по тясна стълба. Металните перила бяха направо горещи. Зад тях хеликоптерът се вдигна, а пилотът помаха за сбогом. Веднага щом машината се отдалечи, лъхна ги горещият въздух на южния Пасифик.

— Добре ли пътувахте, сър?

— Чудесно.

— Искате ли да отидете, сър?

— Та аз току що пристигнах — рече Норман.

— Не, искам да кажа, имате ли нужда да отидете до едното място, сър?

— Не — поклати глава Норман.

— Добре. Избягвайте да ходите там, всички тоалетни са задръстени.

— Хубаво.

— От снощи тръбите са запушени. Работим по въпроса, но още не можем да се похвалим с успех — той вдигна очи към Норман. — Имаме доста жени на борда, сър.

— Ясно — рече Норман.

— Ако ви потрябва, да знаете че химическия кенеф работи.

— Няма нужда, благодаря.

— В такъв случай, капитан Барнс би искал да ви види незабавно, сър.

— Бих искал да се обадя у дома.

— Можете да попитате капитан Барнс, сър.

Шмугнаха се през една ниска врата, напечената от слънцето площадка остана зад тях, а те продължиха по осветен от флуоресцентни лампи коридор. Тук бе значително по-хладно.

— Въздушният кондиционер все още работи — отбеляза офицерът. — Поне той ни остана верен.

— И той ли се разваля често?

— Само когато е прекалено горещо.

Минаха още една врата и попаднаха в просторна работилница: метални стени, рафтове с инструменти, блясък на ацетиленови горелки и хвърчащи по пода искри, странни на вид машини, виещи се в краката им кабели.

— Тук ремонтираме АДУ-тата — извика офицерът, за да надвие грохота. Грубата работа се върши отвън, на платформата. Вътре работят по електрониката. Оттук, сър.

Още една врата, поредният дълъг коридор, докато накрая влязоха в просторна зала, с нисък, отрупан с видеомонитори екран. Половин дузина техници седяха в полумрака, вперили погледи в цветните екрани. Норман се спря и се огледа.

— Това са мониторите на АДУ-тата — обясни офицерът. — Имаме три или четири робота на дъното почти по всяко време. Плюс подводница и кабелна връзка.

Норман се заслуша в съскането и пукането на радиовръзките, в металическите гласове, чийто думи не можеше да различи. На екрана се виждаше крачещ по дъното водолаз. Фигурата бе осветена от ярка изкуствена светлина и облечена в непознат за Норман тип водолазен костюм от плътна синя материя и странно изработен яркожълт шлем.

Норман посочи с ръка.

— На каква дълбочина се намира?

— Не зная. Хиляда, може би две хиляди фута — нещо такова.

— И какво са открили там?

— Досега, само една голяма перка от титан — офицерът се огледа. — В момента не се вижда на нито един от мониторите. Бил, ще бъдеш ли така добър да покажеш на доктор Джонсън перката?

— Съжалявам, сър — отвърна техникът. — В момента работим на север, в седми квадрант.

— Ах. Седми квадрант е на близо половин миля от перката — обясни офицерът на Норман. — Жалко — заслужава си да я види човек. Но ще имате възможност по-късно, сигурен съм. За капитан Барнс е насам.

Известно време вървяха мълчаливо по коридора, след това офицерът запита:

— Познавате ли капитана, сър?

— Не, защо?

— Просто се чудех. Нямаше търпение да се срещне с вас. На всеки всеки час се обаждаше на техниците да ги пита кога ще дойдете.

— Не — повтори Норман. — Никога не съм го срещал.

— Приятен човек.

— Уверен съм.

Офицерът погледна през рамо.

— Знаете ли какво казват за капитана? — попита той.

— Не. Какво?

— Ами казват, че по-лошо хапел, отколкото лаел.

* * *

На вратата пишеше „Командир на експедицията“, а отдолу бе прикрепен надписът „капитан Харълд К. Барнс, ВМФ на САЩ“. Офицерът му стори път и Норман влезе в тесен кабинет. Едър мъж със засукани ръкави го гледаше из зад купчината папки.

Капитан Барнс бе от този тип опрятни военни, които караха Норман да се чувства дебел и отпуснат. Някъде в средата на четирийсетте, Хал Барнс притежаваше изправена военна стойка, имаше остри черти, къса коса, стегнат корем и здраво ръкостискане на политик.

— Добре дошли на борда на „Хоуз“, доктор Джонсън. Как се чувствате?

— Уморен — промърмори Норман.

— Сигурно, сигурно. Идвате от Сан Диего, нали?

— Да.

— Значи пътували сте горе-долу петнадесет часа. Искате ли да си починете?

— Бих искал да науча какво става — отвърна Норман.

— Напълно разбираемо — кимна Барнс. — И какво ви казаха?

— Кой?

— Хората, които ви взеха от Сан Диего, които ви докараха до тук, персонала в Гуам. Какво научихте от тях?

— Нищо не ми казаха.

— Видяхте ли някакви репортери, хора от пресата?

— Не, нищо такова.

Барнс се усмихна.

— Добре. Радвам се да го чуя — той махна с ръка на Норман да се разполага. Норман кимна с благодарност. — Малко кафе? — предложи Барнс и се отправи към кафемашината в ъгъла, но в този миг светлината угасна. Стаята потъна в мрак, бледо сияние се прокрадваше през плътно затворения люк.

— Дявол да го вземе! — възкликна Барнс. — Ето пак! Емерсън! Емерсън!

На вратата се изправи един лейтенант.

— Сър! Работим по въпроса.

— Какво стана този път?

— Гръмна едно АДУ във втори хангар, сър.

— Мисля че във втори хангар монтирахме допълнителни кабели.

— Изглежда е станало претоварване, сър.

— Искам да го оправите веднага, Емерсън!

— Колкото се може по-бързо, сър.

Вратата се затвори, Барнс опря гръб в креслото. Норман се заслуша в гласа, идещ към него от тъмнината.

— Вината не е тяхна. Тези кораби не са построени за подобно енергийно свръхнатоварване и затова… да, ето — светлините отново блеснаха. Барнс се усмихна. — Не разбрах, искате ли кафе, доктор Джонсън?

— Предпочитам го черно — рече Норман.

Барнс му наля една чаша.

— Та казвах, радвам се че не сте разговаряли с никого. В нашата работа, доктор Джонсън, сигурността е по-важна от всичко. Особено когато става дума за подобно откритие. Ако изтече информация за местонахождението, ще си имаме страхотни проблеми. Толкова много хора са посветени в… дявол да го вземе, от щаба на командването категорично отказваха да ми отпуснат разрушители, докато не споменах за съветски разузнавателни подводници. Веднага след това се появиха четири, а после разрушителите станаха осем.

— Съветски разузнавателни подводници? — попита Норман.

— Точно това им казах на ония в Хонолулу — ухили се Барнс. — Дребна шмекерия, за да получа онова, от което се нуждая. Трябва да си наясно как да изстискваш средства от флотата в наши дни. Но естествено, руснаците едва ли ще дойдат насам.

— Няма ли? — Норман се чувстваше, сякаш е проспал началото на разговора и сега се мъчи да навакса.

— Малко вероятно е. О, те знаят че сме тук. Спътниците им са ни открили още преди два дни, но ние усилено обменяме съобщения за хода на учебната подготовка по издирване и спасяване в южния Пасифик. Спасителните операции не са от нещата, които биха ги заинтригували, макар без съмнение да предполагат, че наистина сме загубили някой самолет. Възможно е дори да подозират, че се опитваме да вдигнем от дъното потънали ядрени бойни глави, както направихме край Испания през 68-ма. Но няма да ни се пречкат, защото не биха желали да се забъркват политически с нашите ядрени проблеми. А и знаят, че напоследък си имаме ядове с Нова Зеландия.

— И заради това ли е всичко? — запита Норман. — Заради ядрени глави?

— Не — поклати глава Барнс. — Слава Богу. Чуят ли нещо подобно в Белия дом, и веднага ги засърбява да правят изявления. Но засега поне от тях съумяхме да го запазим в тайна. Да си призная, не знаят дори в Комитета на началник-щабове. Всички доклади заминават право при военния съветник на президента — той почука с кокалчета по бюрото. — До тук, добре. Вие сте последният, когото чакахме. След като сте тук, можем да спуснем завесата. Да хлопнем мандалото, така да се каже.

Норман все още не можеше да схване за какво става дума.

— Щом катастрофата не е свързана с ядрени глави, — попита той, — тогава защо е необходима тази свръхсекретност?

— Ами, — завъртя глава Барнс, — все още не разполагаме с всички факти.

— Катастрофата в океана ли стана?

— Да. Горе-долу под мястото, където се намираме в момента.

— Значи няма оцелели.

— Оцелели? — Барнс изглеждаше учуден. — Не, не мисля.

— Тогава, защо ме повикахте?

Барнс го погледна неразбиращо.

— Всъщност, — зае се да обяснява Норман, — обикновено ме викат в района на катастрофата, когато там има оцелели. Затова и в екипа беше включен психолог — за да се справя с остри психотравматични проблеми при оцелелите пътници, свързани със стреса от катастрофата и нерядко — загубата на близки роднини. С чувствата, страховете и назряващите кошмари. Оцелелите след катастрофа често се измъчват от неоправдано чувство за вина и тревога, защото са се спасили те, а други са загинали. Представете си някоя жена, която си седи до мъжа и детето си и изведнъж ги изгубва, а тя остава сама на този свят. Ето такива неща са част от работата ми — Норман се облегна назад. — Но в конкретния случай — самолет, потънал на близо хиляда фута под повърхността — едва ли ще има подобни проблеми. Така че — защо съм тук?

Барнс продължаваше да го гледа изцъклено. Имаше малко объркан вид. Той постави ръка на папките пред него.

— Всъщност, доктор Джонсън, не се намираме в район на самолетна катастрофа.

— А какво тогава?

— Става дума за катастрофа на космически кораб.

Настъпи кратка пауза. Най-сетне Норман намери сили да промълви:

— Разбирам.

— И това не ви изненадва? — запита Барнс.

— Не — отвърна Норман. — По-скоро обяснява всичко. Катастрофата на военен космически кораб в океана хвърля светлина върху факта, че по радиото нямаше никакви съобщения, върху цялата тази секретност и върху начина, по който бях докаран тук… Кога е станало това?

Барнс се поколеба за миг, преди да отговори.

— Доколкото можем да преценим, — каза той, — споменатият космически кораб се е разбил преди триста години.