Майкъл Крайтън
Сфера (13)

ПРОСТРАНСТВО И ВРЕМЕ

Седяха в дневната на ДС-8 и гледаха работещите под мрежата водолази. Барнс беше в съседния цилиндър, за разговор с повърхността. Ливай готвеше обяд, или вечеря — във всеки случай приготвяше нещо. Всички бяха малко объркани за онова, което хората от Флотата наричаха „повърхностно време“.

— Тук долу, времето на повърхността няма никакво значение — обясняваше им Едмъндс с кристално ясния си глас. — Между деня и нощта няма никаква разлика. Ще привикнете с времето.

Кимнаха замислено. Всички бяха уморени. Напрежението и умората от първото изследване си казваха своето. Бет вече се беше унесла в сън, отпуснала мускулестите си ръце на масата.

Зад илюминатора, три малки подводници се бяха спуснали и стояха неподвижно над мрежата. Около тях се бяха скупчили част от водолазите, останалите се носеха към тяхната станция ДС-7.

— Изглежда нещо става — подхвърли Хари.

— Дали не е свързано с повикването на Барнс?

— Възможно — Хари звучеше все така замислено, малко отнесено. — Къде е Тина Чан?

— Сигурно е с Барнс. Защо?

— Трябва да говоря с нея.

— За какво? — попита Тед.

— Лично е.

Тед вдигна вежди, но не каза нищо повече. Хари излезе през вратата към цилиндър Д. Норман и Тед останаха сами.

— Странна птица — отбеляза Тед.

— Мислиш ли?

— Познаваш го добре, Норман. И арогантен, на всичко отгоре. Сигурно защото е черен. Гледа да компенсира недостатъка, не мислиш ли?

— Не зная.

— Голяма драка е. Изглежда го дразни всичко свързано с експедицията — Тед въздъхна. — Разбира се, всички математици са чудаци. Вероятно няма никакъв личен живот, изцяло отдаден на науката. Казах ли ти, че се ожених отново?

— Четох го някъде — рече Норман.

— Тя е телевизионна репортерка — обясни Тед. — Чудесна жена — той се усмихна. — За сватбата ми подари шевролет корвет. Модел 58-ма. Помниш ли онзи ярко червен цвят, дето беше толкова модерен по онези времена? Ето такава е — Тед направи няколко крачки из стаята и погледна към Бет. — Да ти призная, всичко е толкова невероятно и вълнуващо. Просто не бих могъл да заспя.

Норман кимна. Интересно, колко са различни всички, мислеше си той. Тед, вечният оптимист, с кипящия ентусиазъм на малко дете. Хари, с хладно, критично държание, остър като бръснач ум, немигащ поглед. Бет, по-малко отдадена на мисълта, но физически здрава и емоционална. Може би затова, макар всички да бяха изтощени, само тя можа да заспи.

— Слушай, Норман — продължаваше Тед. — Мислех си, че тая работа ще е доста страшна.

— И аз също — призна Норман.

— Е, — вдигна глава Тед — радвам се, че от всички участници в експедицията, именно твоите предположения не се оправдаха.

— Аз също.

— Макар че, не мога да си обясня защо е трябвало да избираш човек като Хари Адамс за подобна група. Не че не е известен, но…

Норман нямаше никакво желание да разговарят за Хари.

— Тед, помниш ли, когато бяхме на кораба и ти каза, че времето и пространството са изрази на едно и също нещо.

— Времето и пространството, да.

— Никога не съм можел да го разбера.

— Защо? Съвсем просто е.

— Можеш ли да ми го обясниш?

— Готово.

— На английски?

— Искаш да кажеш — без математика?

— Да.

— Добре, ще опитам — Тед се намръщи, но Норман знаеше, че му е приятно. Тед обичаше да изнася лекции. — Добре, да видим откъде да започнем. Запознат ли си с идеята, че гравитацията е просто геометрия?

— Не.

— Изкривяването на пространството и времето?

— Не, наистина не знам.

— Ах. Айнщайновият принцип за относителността?

— Съжалявам — рече Норман.

— Няма значение — отвърна Тед. На масата имаше купа с плодове. Тед изпразни купата и постави един плод на масата.

— Така. Тази маса е пространството. Едно хубаво, плоско пространство.

— Ясно — рече Норман.

Тед продължи да разполага плодовете.

— Този портокал е слънцето. А това са останалите планети, които се движат в орбити около слънцето. Ето че на масата сме подредили Слънчевата система.

— Да.

— Чудесно — каза Тед. — И така, Слънцето, — той посочи портокала в средата на масата, — е много голямо и затова притежава мощна гравитация.

— Правилно.

Тед подаде на Норман една съчма от лагер.

— Това е космически кораб. Искам да го изпратиш през Слънчевата система, така че да премине близко до Слънцето. Ясно?

Норман взе съчмата и я търколи така, че да премине близо до портокала.

— Готово.

— Както виждаш, съчмата се търкаля по права линия през масата.

— Така е.

— Но в действителност, какво би се случило с твоя космически кораб, когато минава край Слънцето?

— Ще бъде привлечен от него.

— Да. Както казваме, „ще падне върху Слънцето“. Космическият кораб ще очертае крива линия и ще се удари в Слънцето. Но твоят космически кораб не се удари.

— Не.

— Значи плоската маса не ни върши работа — каза Тед. — Пространството не може да е плоско като масата.

— Не може ли?

— Не — потвърди Тед.

Той взе празната купа и постави портокала на дъното.

— А сега, изтъркаляй съчмата покрай Слънцето.

Норман търколи стоманената съчма по края на купата. Съчмата изви по спирала към вътрешността на купата и накрая се блъсна в портокала.

— Ето — посочи Тед. — Космическият кораб се блъсна в Слънцето, точно както би станало в действителност.

— Но ако го бях засилил повече — каза Норман — щеше да премине покрай него. Щеше да пресече дъното на купата, да изкачи отсрещната стена и да изскочи навън.

— Правилно — кимна Тед. — Съвсем като в действителността. Ако космическият кораб е набрал достатъчна скорост, той ще напусне гравитационното поле на Слънцето.

— Така си е.

— Значи, — продължи Тед, — показахме, че космически кораб преминаващ покрай Слънцето би се държал така, сякаш навлиза в район с изкривено пространство. Пространството около Слънцето е изкривено също като тази купа.

— Аха…

— И ако изпратиш с подходяща скорост твоя кораб, той няма да излезе от купата, а ще се върти в нея до безкрайност. Точно това правят и планетите. Въртят се непрестанно вътре в купата, създадена от Слънцето.

Той постави портокала обратно на масата.

— За да се приближим до действителността, представи си, че масата е гумена и планетите оставят малки вдлъбнатини на мястото, където се намират. Ето това е пространството. Истинското пространство е изкривено и степента на това изкривяване е в зависимост от гравитацията.

— Да…

— Тоест, — продължаваше Тед, — пространството се изкривява от гравитацията.

— Ясно.

— А това означава, че можеш да си представиш гравитацията като изкривяване на пространството. Земята има гравитация — защото изкривява пространството около себе си.

— Съвсем просто.

— Само че не е толкова просто — рече Тед.

Норман въздъхна.

— Така си и мислех.

Хари влезе в каютата, погледна поставения на масата плод, но не каза нищо.

— Сега, — рече Тед, — когато търкулна съчмата в купата, вероятно забеляза, че тя не само се движи по спирала надолу, но и се ускорява, нали?

— Да.

— Колкото по-бързо се движи един обект, толкова по-бавно тече времето върху него. Айнщайн го е доказал още в началото на века. С други думи, можем да кажем, че изкривяването на пространството също така означава и изкривяване на времето. Колкото по-малки са кръговете на движещия се обект, толкова по-бавно минава времето за него.

— Всъщност… — понечи да се намеси Хари.

— Теоремата на Лейман — каза Тед. — Дай на човека възможност, да схване нещата.

— Да бе — кимна Норман. — Дайте на човека възможност да схване.

Тед вдигна купата.

— И така, ако изразяваме всичко това в математически термини, ще стигнем до извода, че изкривената купа не е нито пространство, нито време, а комбинация от двете, наречена пространство-време. Тази купа е пространство-време и обектите, които се движат в нея се движат в пространство-време. Ние не мислим за движението по този начин, но това е което се случва с тях.

— Така ли?

— Така. Да вземем за пример бейзбола.

— Идиотска игра — подхвърли Хари. — Мразя спорта.

— Разбираш ли от бейзбол? — Тед попита Норман.

— Да.

— Добре. Представи си, че батерът отправя директен удар към играча в центъра. Топката лети почти по права линия, в продължение на около половин секунда.

— Така.

— А сега си представи, че батерът подава параболична топка към същия играч. Топката се издига нагоре и после пада, като лети пет-шест секунди преди централния да я хване.

— Добре.

— Сега, пътищата на двете топки — директната и параболичната, за нас са съвсем различни. Но и двете топки се движат съвсем еднакво в пространство-времето.

— Не — учуди се Норман.

— Да — рече Тед. — И ти го знаеш. Да предположим, че ти казвам да изпратиш параболична топка до централния играч, но тя да стигне до него за половин, а не за шест секунди.

— Това е невъзможно — възрази Норман.

— Защо? — Просто ще я удариш по-силно.

— Ако я ударя по-силно, тя ще излети по-високо и ще падне по-далече.

— Ами ако те помоля да отправиш директен удар и топката да лети шест секунди преди да стигне целта?

— И това няма да мога.

— Правилно — кимна Тед. — Значи не можеш да накараш топката да върши онова, което искаш. Съществува строга закономерност, която определя пътя на топката през времето и пространството.

— Ами да. Защото Земята има гравитация.

— Така. А ние вече се споразумяхме, че гравитацията това е изкривяване на пространство-време, подобно на изкривената купа. Всяка бейзболна топка на Земята трябва да се движи по същата крива на пространство-времето, също както тази топка се движи по кривината на купата. Погледни — той сложи портокала обратно. — Ето я Земята. А ето ги батерът и централният играч — той постави два пръста на срещуположните страни на портокала. А сега, опиташ ли се да търкулнеш лагера от единия пръст до другия, ще откриеш, че трябва да се съобразяваш с кривината на купата. Или ще го плъзнеш леко и тогава той ще премине близо до портокала, или трябва да го засилиш по стената, за да се спусне от другата страна. Именно това представлява твоят бейзбол — движение в изкривено пространство-време.

— Май че схванах — рече Норман. — Но какво общо има всичко това с пътуването във времето?

— Виж, ние си мислим, че гравитационното поле на Земята е мощно — като паднем ни боли — но в действителност, то е доста слабо. Почти несъществуващо. Така че пространство-времето около Земята не е много изкривено. Много по-изкривено е около Слънцето. В някои части на вселената е силно изкривено и там могат да се наблюдават най-различни промени във времето. Ако вземем за пример някоя черна дупка…

Той внезапно млъкна.

— Да, Тед? Черна дупка?

— О, Божичко — възкликна Тед.

Хари намести очилата си и рече:

— Тед, може би за пръв път в живота си имаш право.

Двамата придърпаха един лист хартия и започнаха да драскат по него.

— Едва ли е Шварцшилдова дупка…

— Не, не. Трябва да се върти…

— …кинетичната инерция ще осигури…

— …така не можеш да доближиш сингуларната…

— …не, защото приливните сили…

— …ще те разкъсат на парчета…

— Но ако само се потопиш под вероятностния хоризонт…

— Възможно ли е? Дали биха посмели?

Двамата потънаха в мълчание, погълнати от изчисленията.

— Какво общо има тук черната дупка? — попита Норман. Но те не го чуваха вече.

Говорителят изпращя. Разнесе се гласът на Барнс:

— Внимание. Говори капитанът. Искам всички да се съберат незабавно в съвещателната стая.

— Ами ние сме в нея — рече Норман.

— Веднага, казах.

— Вече сме там, Хал.

— Това е всичко — рече Барнс и говорителят замлъкна.