Майкъл Крайтън
Сфера (11)

В КОРАБА

В съблекалнята на цилиндър А, Норман пъхна крака във костюма. Тина и Едмъндс му помогнаха да нагласи шлема на главата си и затвориха пръстена на врата. Усещаше тежестта на бутилките на гърба си, презрамките им се врязваха в раменете му. Въздухът имаше метален вкус. Говорителят на шлема изпука.

Първите думи, които чу бяха:

— А какво ще кажеш за това: На прага на невероятните възможности за човечеството?

Норман се засмя, доволен от възможността да се освободи от напрежението.

— За смешно ли го намираш? — запита обидено Тед.

Норман погледна към облечената във водолазен костюм фигура, на чийто шлем бе написано „Филдинг“.

— Не — каза той. — Просто съм нервен.

— Аз също — призна Бет.

— Дребна работа — намеси се Барнс. — Имайте ми доверие.

— Кои са трите големи лъжи в ДС-8? — каза Хари и те се засмяха отново.

Промъкнаха се един след друг през тесния люк в шлюза, удряйки от време на време глави. След като затвориха люка и завъртяха ръчката, Барнс каза:

— Е, добре, момчета, сега дишайте спокойно. — Той отвори долния люк и под него се показа черна вода. Водата не се покачваше. — Налягането в станцията е по-високо — обясни Барнс. — Нивото на водата няма да се промени. А сега ме гледайте и правете като мен. Иначе току виж сте си скъсали костюмите.

Движейки се малко несръчно под тежестта на бутилките, той приклекна до люка, хвана се за ръкохватките и изчезна във водата с тих плясък.

Един по един, те скочиха на океанското дъно. Дъхът на Норман секна от ледено студената вода, но почти мигновено се чу тихото бръмчене на подгряващото устройство в костюма. Краката му опряха в мека тинеста почва. Стоеше изправен, точно под станцията. На неколкостотин метра право пред него грееше електрическата мрежа. Барнс вече крачеше натам, наведен срещу течението, с бавни движения, сякаш се намираше на Луната.

— Не е ли фантастично?

— Успокой се, Тед — рече Хари.

— Странно, — чу се гласът на Бет, — колко малко живот има тук долу. Не забелязахте ли? Никакви корали, охлюви, медузи, дори и риби няма. Само едно безжизнено кафяво океанско дъно. Трябва да се намираме в най-мъртвата част на Тихия океан.

Зад тях блесна ярка светлина и сянката на Норман се проточи напред. Той се огледа и видя, че Едмъндс носи камера и портативен прожектор.

— Записвате ли?

— Да, сър.

— Внимавай да не паднеш, Норман — рече Барнс.

— Ще внимавам.

Вече бяха съвсем близо до мрежата. Норман се почувства по-добре, когато видя работещите недалеч водолази. Вдясно, сред разчупените корали се издигаше перката, невероятна по размери, с гладка тъмна повърхност. Край нея изглеждаха като джуджета.

Барнс я заобиколи и ги поведе в изкопания в коралите тунел. Тунелът беше с дължина шестдесет фута, тесен и опасан със светлини. Вървяха в колона. Сякаш се спускаме в мина, помисли си Норман.

— Водолазите ли са го прокопали?

— Точно така.

Норман забеляза пред тях метална структура пред която имаше подредени бутилки.

— Въздушният шлюз. Почти стигнахме — каза Барнс. — Всички наред ли са?

— Засега — отвърна Хари.

Влязоха в шлюза и Барнс затвори люка. Въздухът нахлу с пронизителен писък. Водата започна да се спуска надолу, отначало покриваше маската на Норман, сетне слезе до пояса и накрая до пода. Съскането намаля, преминаха през още една врата и я затвориха.

Норман стоеше пред металния корпус на кораба. Роботът беше дръпнат встрани. Норман имаше чувството, че е изправен пред голям реактивен самолет — извита метална повърхност и врата със заоблени краища. Въпреки че си налагаше да бъде спокоен, Норман чувстваше нервност. Заслуша се в дишането на останалите и стигна до извода, че те също са неспокойни.

— И така? — запита Барнс. — Всички ли са тук?

— Сър, — обади се Едмъндс, — почакайте, ако обичате видеокамерата.

— Добре. Чакаме.

Всички се подредиха пред вратата, без да си свалят шлемовете. Нищо няма да се види на снимката, помисли си Норман.

— Заснимаме — обади се Едмъндс.

Тед: — Бих искал да кажа няколко думи.

Хари: — За Бога, Тед. Кога най-сетне ще се откажеш?

Тед: — Мисля, че е важно.

Хари: — Добре тогава. Започвай.

Тед: — Здравейте. Аз съм Тед Филдинг, застанал съм пред вратата на неизвестен космически кораб, открит…

Барнс: — Почакай малко, Тед. „Тук, пред вратата на един неизвестен космически кораб“ звучи като „пред гроба на незнайния войн“.

Тед: — Не ти ли харесва?

Барнс: — Ами просто получих странни асоциации.

Тед: — Мислех, че на всички ще ви хареса.

Бет: — Не можем ли просто да влезем?

Тед: — Добре де. Няма значение.

Хари: — Какво се готвеше да изтърсиш?

Тед: — Няма значение. Ще го направим без излишни коментари по повод историческия момент.

Хари: — Чудесно. Хайде да отваряме.

Тед: — Мисля, че всички знаят как се чувствам. Струва ми се, че все пак трябва да кажем нещо.

Хари: — Ами кажи го, по дяволите!

Тед: — Слушай, кучи сине, дотегна ми с твоето всезнайковско държание…

Барнс: — Спрете записа, моля.

Едмъндс: — Записът преустановен, сър.

Барнс: — Всички да се успокоят.

Хари: — Цялата тази церемония според мен е напълно излишна.

Тед: — Не е излишна, а съвсем необходима.

Барнс: — Е, добре. Аз ще го направя. Включете записа.

Едмъндс: — Включвам записа.

Барнс: — Говори капитан Барнс. Предстои да отворим входния люк. На този исторически момент присъстват освен мен Тед Филдинг, Норман Джонсън, Бет Халпърн и Хари Адамс.

Хари: — Защо съм последен?

Барнс: — Съобщих ви от ляво на дясно, Хари.

Хари: — Не е ли странно, че единственият черен беше съобщен накрая?

Барнс: — Хари, съобщих ви от ляво на дясно. По начина, по който сте се подредили.

Хари: — И дори след единствената присъстваща жена. Аз съм професор, а Бет е само главен асистент.

Барнс: — Хари…

Тед: — Знаеш ли, Хал, може би трябваше да съобщиш научните ни звания и университетите, в които работим…

Хари: — Какво не му харесахте на азбучното подреждане…

Барнс: — Стига вече! Омръзна ми! Спрете записа!

Едмъндс: — Записът спрян, сър.

Барнс: — Боже мили!

Той обърна гръб на групата и разклати шлема си. Дръпна металната плоча, протегна пръст и натисна единия от бутоните. Светна жълт надпис „Готови“.

— Всички да останат на собствен въздух — нареди Барнс.

Продължиха да дишат от бутилките, в случай че атмосферата вътре в кораба се окаже токсична.

— Готови ли сте?

— Готови.

Барнс натисна бутона с надпис „Отваряне“.

Блесна предупредителен знак: РЕГУЛИРАНЕ НА АТМОСФЕРАТА. После с тихо бръмчене вратата се отвори встрани, досущ като врата на самолет. За миг Норман не можеше да види нищо в тъмнината отвъд. Пристъпиха напред предпазливо, осветявайки с прожекторите покрития със сложна инсталация и заплетени тръби коридор.

— Бет, провери въздуха.

Бет вдигна капака на портативен газов монитор. Екранът светна.

— Хелий, кислород, въглероден двуокис и водни изпарения. В изискваните пропорции. И с необходимото налягане. — Корабът е регулирал атмосферата си към нашата среда.

— Така изглежда.

— Добре. Един по един.

Барнс свали шлема си пръв и опита въздуха.

— Струва ми се наред. С леко металически вкус, но му няма нищо — той пое два пъти дълбоко и кимна. Останалите свалиха шлемовете си и ги оставиха на пода.

— Така е по-добре.

— Ще тръгваме ли?

— Защо не?

Настъпи кратък миг на колебание и тогава Бет престъпи прага.

— Дамите първи.

Останалите я последваха. Норман погледна назад, към оставените на пода жълти шлемове. Едмъндс, опряла око във визьора на камерата го подкани:

— Вървете напред, доктор Джонсън.

Норман се обърна, и влезе в кораба.