Майкъл Крайтън
Сфера (10)

КОСМИЧЕСКИЯТ КОРАБ

— Това е на английски — рече Тед, облещен в екрана. — Написано е на английски.

— Аха — кимна Хари. — Че как иначе.

— Какво става тук? — запита Хари. — Това да не е някаква шега?

— Не — отвърна Хари. Беше невероятно спокоен. И малко замислен.

— Но как е възможно този кораб да е на триста години и същевременно да носи инструкции на чист съвременен английски?

— Помисли малко де — рече Хари.

Тед намръщи чело.

— Може би, — заговори той, — корабът ни се представя в такъв вид, за да ни предразположи.

— Я помисли още малко — настоя Хари.

Настъпи кратка тишина.

— Е, ако наистина е извънземен космически кораб…

— Това не е извънземен космически кораб — каза Хари.

Отново настъпи пауза. И тогава Тед каза:

— Добре де, като знаеш какво е, защо не ни кажеш и на нас!

— Е, хубаво — склони Хари. — Това е американски космически кораб.

— Американски космически кораб? Дълъг половин миля? Излят по технология, която още не познаваме? И потънал преди триста години?

— Разбира се — рече Хари. — Това беше очевидно още от самото начало. Нали така, капитан Барнс?

— Предполагахме го — призна Барнс. — Президентът, имам пред вид.

— Ето защо не сте информирали руснаците.

— Точно така.

Но сега вече, Тед беше направо разярен. Той стисна юмруци, сякаш искаше да прасне някой по зъбите. Въртеше очи от един към друг.

— Но откъде сте знаели?

— Първо — обясни Хари — от състоянието на кораба. По корпуса не личат никакви повреди. Той е напълно съхранен. Но едва ли който и да било космически кораб, би оцелял след удар с водната повърхност. Дори при ниска скорост на проникване — да речем двеста мили в час — водната повърхност ще е твърда като бетон. Колкото и да е издръжлив подобен кораб, все някакви повреди би трябвало да получи. И въпреки това, не забелязахме подобни повреди.

— Което означава?

— Което означава, че корабът не е паднал във водата.

— Не разбирам. Нали е долетял тук…

— Не е долетял. Пристигнал е.

— Откъде?

— От бъдещето — отвърна Хари. — Това е някакъв вид земен апарат, който е бил създаден в бъдещето и се е отправил назад във времето, появявайки се на океанското дъно преди неколкостотин години.

— Защо ще го правят хората от бъдещето? — изсумтя Тед. Очевидно беше нещастен от отнетата му възможност, да присъства на историческото посрещане на един извънземен космически кораб. Той се хвърли в креслото и загледа с тъп поглед мониторите.

— Не зная защо ще го правят хората от бъдещето — рече Хари. — Още не сме стигнали тяхното време. Може би е станала авария.

— Хайде тогава да го отворим — предложи Барнс.

— Отварям, сър.

Механичната ръка се протегна към бутона с надпис „Отваряне“. Натисна го няколко пъти. Чу се металическо щракане, но нищо не се случи.

— Какво става? — зачуди се Барнс.

— Сър, не можем да натиснем както трябва бутона. Металическата ръка е твърде широка, за да влезе в отвора.

— Страхотно.

— Да опитам ли със сондата?

— Опитай със сондата.

Ръката се отдръпна назад и тънка метална сонда се разгъна към бутона. Когато наближи, тя се прицели и сетне го докосна. Натисна го — и се плъзна.

— Опитвам отново, сър.

Сондата отново докосна бутона и повторно се плъзна.

— Сър, повърхността му е твърде хлъзгава.

— Опитай пак.

— Знаете ли, — заговори Тед — и този момент също е забележителен. В известен смисъл той е дори по-забележителен от контакта с извънземни. Аз самият отдавна не се съмнявам, че вселената е населена с разумен живот. Но да пътуваш във времето! Честно казано като астрофизик имам своите съмнения. От гледна точка на съвременните научни познания това е съвършено невъзможно и в пълно противоречие със законите на физиката. И въпреки това, вече притежаваме неоспоримо доказателство, че пътуването във времето е осъществимо — извършили са го нашите потомци от далечното бъдеще!

Тед отново се усмихваше щастливо, с блеснали очи. Как да не му се възхищаваш, помисли си Норман, оптимизмът му е несъкрушим.

— И ето ни сега, — продължаваше Тед, — на прага на нашия първи контакт със същества от бъдещето! Помислете си само! Ще се срещнем с нас от някакво бъдеще време!

Сондата се разтегна повторно и отново се плъзна.

— Сър, не можем да натиснем бутона.

— Сам го виждам — рече Барнс. — Добре, приберете я и се махайте от там. Тед, изглежда че желанието ти ще бъде изпълнено в края на краищата. Ще проникнем вътре сами. Хайде да се обличаме.