Майкъл Крайтън
Сфера (45)

15 ЧАСА И 20 МИНУТИ

Втурнаха се обратно през обиколния коридор, свързващ директно цилиндрите Б и Г. Когато минаваха край вратата на спалното, Норман забеляза, че постовите са изчезнали. В цилиндър Г, алармената инсталация свиреше оглушително и екраните на периферните сензори мигаха в червено. Норман погледна към монитора.

ИДВАМ.

Бет плъзна поглед по индикаторите.

— Активирани са вътрешните топлинни датчици. Наистина идва.

Първо почувстваха глух удар, Норман се извърна и погледна към илюминатора. Огромният зелен калмар беше вече отвън, обвил с пипала основата на станцията. Смукалата на едно от пипалата се притискаха плътно към стъклото на илюминатора.

ТУК СЪМ.

— Харииии! — извика Бет.

Последва нов удар и агонизиращо скърцане на метал.

Хари нахлу в каютата.

— Какво има?

— Знаеш, какво има, Хари! — викна му Бет.

— Не, не знам, какво има?

— Калмарът, Хари.

— О, Божичко, не — изпъшка Хари.

Станцията се залюля неудържимо. Светлините в стаята угаснаха и отново светнаха. Но този път мигаха само червените лампи на аварийното осветление.

— Норман обърна глава.

— Спри го, Хари.

— За какво говориш? — запита объркано Хари.

— Знаеш, за какво говоря.

— Не зная!

— Да, Хари, знаеш. Това си ти, Хари — настояваше Норман. — Ти го правиш.

— Не, грешиш. Не съм аз! Кълна се, не съм аз!

— Да, Хари — продължаваше Норман, — И ако не престанеш, всички ще загинем.

Станцията се залюля отново. Един от нагревателите на тавана избухна и ги посипа с парчета стъкло и дребни искри.

— Хайде, Хари…

— Не, не!

— Нямаме много време. Знаеш, че е твое дело.

— Станцията няма да издържи дълго, Норман — намеси се Бет.

— Не мога да съм аз!

— Да, Хари. Повярвай ми.

Още докато говореше, Норман се огледа за спринцовката. Беше я оставил някъде в каютата, но сега всичко бе покрито с разпилени листа, на пода се въргаляха счупени монитори, цареше пълен хаос…

Станцията се разтърси отново, в съседния цилиндър избухна страхотен взрив. Засвириха още няколко алармени звънци, последвани от дълбоки и мощни вибрации, които Норман разпозна незабавно — някъде в станцията, с огромна сила нахлуваше вода.

— Пробойна във В! — извика Бет, която не отделяше поглед от екраните. Тя изтича в коридора. Тежката желязна врата на каютата се затвори с металическо издрънчаване. Стаята се изпълни със солена мъгла.

Норман блъсна Хари в стената.

— Хари! Отвори си очите и го спри!

— Не може да съм аз, не може да съм аз — повтаряше Хари.

Още един удар, двамата се люшнаха.

— Не може да съм аз! — проплака Хари. — Това няма нищо общо с мен!

В този миг Хари изпищя, тялото му се сгърчи болезнено и Норман забеляза, че Бет измъква от рамото му окървавената игла на спринцовката.

— Какво правите? — изхриптя Хари, но очите му вече се затваряха. Той се залюля от следващия удар и падна на колене. — Не — прошепна Хари. — Не…

Тялото му се отпусна напред и главата му се блъсна в пода. В същия миг скърцането на метал утихна. Алармите замряха. Настъпи смразяваща тишина, само някъде вътре в станцията бълбукаше вода.

Бет притичваше от монитор на монитор.

— Вътрешните — нула. Периферните — нула. Навсякъде нула. Чудесно! Нямаме сигнали!

Норман надникна през илюминатора. Океанското дъно беше пусто.

— Доклад за нанесените поражения! — извика Бет. — Главното захранване — изключено! Цилиндър Е — затворен! Цилиндър В — затворен! Цилиндър Б…

Норман се извърна и я погледна. Ако е затворен и Б, тогава достъпът им до системите е преустановен и неминуемо ще загинат. — Цилиндър Б в изправност — прошепна тя и отпусна рамене. — Справихме се, Норман.

Норман приседна на мокета, почувствал внезапно неимоверна тежест на плещите си.

Всичко свърши. Кризата отмина. Може би щяха да се спасят. Норман почувства, че тялото му се отпуска.

Всичко свърши.