Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (9)

Всичко е едно

Три дни по-късно Петър бе преместен от приземната тъмница на втория етаж на кулата в доста комфортна за онова сурово време килия, тъй като в нея имаше камина и нормално дървено легло, застлано със слама; на това легло, прегърбен и с печална усмивка на лицето, седеше бащата на Петър, господин Янек Кукан от Кукан. Когато видя сина си, господин Янек стана и без да промълви нито дума, го прегърна.

— Татенце, какво правите тук? — възкликна Петър. — Какво се е случило?

— Не се тревожи, Петре, не се е случило нищо, което да противоречи на естествения ход на нещата — рече господин Янек. — Днес е най-нещастният ми ден, а за жалост също и твоят.

През последните години Петър рядко посещаваше задимения си бащин дом, а с времето все по-рядко; последният път това бе преди половин година, когато ненадейно се помина майка му, госпожа Афра, след като бе яла отровни гъби. Петър добре знаеше, че не се отнася към баща си като най-благодарен син, и затова съвестта му не бе чиста — и макар че подобно нещо не би трябвало да му се случва (та нали според орисията на интелигентната орисница Лахезис той винаги трябваше да живее в съвършено съгласие със съвестта си), недоброто отношение към баща му бе за него тежко бреме и го човъркаше като свредел. Затова той почувствува известно облекчение от тази неочаквана среща, при която господин Янек се държеше както винаги нежно и любещо.

— Но защо са ви затворили тук, татенце? — настояваше Петър. — Дано не е заради мен!

— Само отчасти, Петре, само отчасти. Всичко стана единствено по моя вина, и то заради непредпазливостта ми. Но сега вече не става дума за теб и за твоя злополучен дуел, а за моя Философски камък.

И като приседна на леглото до него, той заразправя на смаяния си син, че неуморната работа по Великото деяние, на което заедно с августинския монах бе посветил толкова години, на колкото бе Петър, най-сетне се е увенчала с пълен успех. Философският камък бил сътворен, узрял до пълно съвършенство и красота и доказал своята ценност и сила, давайки възможност на господин Янек да извърши първото опитно тингиране, тоест да промени обикновено олово в чисто злато; така че след ненавременната смърт на августинския монах, причинена от прекомерна радостна възбуда, той — господин Янек Кукан от Кукан, — е единственият собственик и притежател на Великия магистерий или Великата мистерия, което е приблизително същото, с една дума, той е най-богатият и най-могъщият мъж в света.

— Боже мой — въздъхна Петър. — И в това положение вие имате настроение за шеги!

— Аз не се шегувам — рече сериозно господин Янек.

Той продължи своя разказ с това, че когато всичко свършило и Философският камък лежал пред него, карминово червен и сияен, в мислите му настъпило известно раздвоение, тъй като след дългите години бдение, старание и бъхтене и след дългоочакваното постигане на целта той трябвало да си отговори на въпроса: „Ами сега какво?“, тоест как да използува Философския камък, като същевременно запази в тайна съществуването му — четвъртината фунт от Философския камък, която държал в ръцете си, всъщност е нещо толкова огромно и непостижимо, а при това толкова лошо и опасно, че би било престъпление да попадне в ръцете на непосветените; божественото и дяволското в Камъка се преливат и създават неделимо единство, което е съвсем естествено, понеже в края на краищата Философският камък не е нищо друго, освен овеществяване на принципа „Всичко е Едно“ — материята и силата, тялото и душата, а следователно — доброто и злото.

— Е, добре — каза Петър. — Но какво стана после?

— На прага на кметството — продължи господин Янек — се отказах от младежките си блянове, щом получа Философския камък, да се обкръжа с богатство и разкош и спокойно да се отдам изключително на философски изследвания, понеже, ако постъпех така, веднага щях да възбудя подозрението на могъщите и те щяха да се опитат да изтръгнат от мен моята тайна. Затова мое задължение бе да не променям нищо в мизерния си начин на живот, та никой да не заподозре какво богатство държа под стряхата си.

— Ах, татенце — каза Петър с въздишка. — Тогава за какво всъщност правехте всичко това?

— Исках да потвърдя някои философски принципи и да намеря изходна точка за бъдещите си опити — отговори господин Янек. — Имах предвид промяната на едно вещество в друго, а това, че другото вещество е злато, е страничен въпрос; ако Философският камък превръщаше златото в обикновено олово, от философска гледна точка той би имал същата стойност. Та като размислих над всичко това, скрих философския си камък на безопасно място, където никой никога няма да го открие и без угризения на съвестта се върнах към приготвянето на своите помади и тоалетни води, за да мога отново да напълня ковчежето си с пари, тъй като бях задлъжнял навсякъде, накъдето погледнех, не само на бакалина и касапина, което нямаше да е кой знае колко трагично, но и на аптекаря и на златаря, понеже, както е известно, изработването на злато не може да мине без суровини.

— С една дума били сте без пари, а освен това сте имали и дългове — каза Петър.

Да, дълговете на господин Янек надхвърляли възможностите му и били повече, отколкото би искал да бъдат, но сега, когато не бил постоянно зает с опазването на Философското яйце и имал достатъчно време, при малко повече усърдие и добра воля би могъл да оправи нещата за сравнително кратко време, преди да пристъпи към следващите опити, по-точно към създаването на алкахеста, еликсира на дълголетието, за който господин Янек някога смятал, че Петър ще го сътвори, понеже именно той трябвало да стане негов последовател и продължител на делото му. И така, всичко било наред, докато господин Янек не бил потресен от вестта, че по време на дуел Петър е убил човек и затова е бил хвърлен в тъмница.

Алхимикът замълча и за момент остана неподвижен, със затворени очи, понеже явно още не се бе опомнил от тази потресающа новина.

— Признавам, че ме обзе паника — каза той след малко. — Веднага се отправих към двореца, паднах на колене пред господаря и го молих да се съобрази с младостта ти, но господарят бе непреклонен. Каза ми: „Синът ви е действувал против закона, а пред буквата на закона дори аз съм безпомощен, както и бог не може да променя законите на природата.“ Така рече и това никак не ме учуди, защото аз, бедният аптекар и продавач на парфюми, нямам такова влияние върху решенията му, каквото има например граф Гамбарини — той може всичко, но нищо не направи за теб!

Последните думи на господин Янек бяха изречени с такава горчивина и гняв, че чак будеха недоумение, излезли от устата на този спокоен и вследствие на заниманията си търпелив човек.

— След като не постигнах нищо при императора — продължи господин Янек, — последователно се обръщах към всички най-високопоставени и могъщи господа у нас, но резултатът бе същият. Само един от тях, ала не искам да го назова, защото ще е голям срам за него, ми даде известна надежда. Да, каза ми той, може да се направи нещо за сина ви, но ще ви струва много, много пари, понеже ще трябва да се подкупи съдията и така нататък. Та това бе единственият положителен резултат от моите интервенции. Но откъде бих могъл да взема тези пари? И тогава от мъка и отчаяние се отказах да бъда внимателен и да се преструвам на бедняк, както бях решил преди това, взех тигела със златото, което бях изработил още с августинския монах, и го отнесох на Златарска улица, на един познат златар, за да продам златото. Едни тигел злато не е кой знае какво богатство, тигел злато може да има всеки, тигел злато, казвах си, е нещо съвсем обичайно. След като вземех парите от продажбата на златото, възнамерявах да изработя ново и пак да го продам, но на друг златар и по възможност в друг квартал или дори в друг град, а после още един тигел и още един, докато не събера необходимите пари; а колкото до сумата, разсъждавах аз хитро, онзи високопоставен господин никому няма да се хвали, че е приел подкуп от мен, и така всичко ще остане в тайна.

Такъв бил планът на господин Янек, който той решил да осъществи, за да спаси сина си, но още при първата крачка бил жестоко разочарован, тъй като златарят, комуто предложил златото си за продан, наистина се смаял от качеството, чистотата и съвършения цвят на метала, но тъкмо заради тези му качества отказал да заплати за него дори петак. Господин Янек, макар да не бил свикнал да лъже, все пак взел да го убеждава, че това били претопените златни бижута на госпожа Афра, но златарят не бил вчерашен и се досетил за какво става дума, тъй като добре знаел, че господин Янек е алхимик и вече цели десетилетия работи над Философския камък — та нали господин Янек сам купувал от него златото, необходимо за получаването на мъжкото начало във Философския камък, наричан, както е известно, Философска сяра, Змийски самец или Съпруг — и второ: златото, добивано чрез промиване или в мина, не било толкова фино и благородно, както златото на господин Янек. Така че златарят не само отказал да купи съдържанието на тигела (и господин Янек се върнал отчаян вкъщи), но отгоре на това разказал по цялата Златарска улица, че господин Янек е открил тайната на изкуственото добиване на злато, и предупредил всички да внимават с алхимика; от Златарска улица мълвата се разнесла из града като пожар, носен от вятъра, и още преди настъпването на новия ден тя се разпространила все по-нагоре и достигнала чак до ушите на самия император, който веднага изпратил у господин Янек комисия да разследва случая. Както вече споменахме, Философският камък бил скрит на сигурно място, но комисията конфискувала и предала на императора проклетия тигел, а това било достатъчно господин Янек да бъде призован в двореца.

— Признавам, много ми беше тежко на сърцето — продължаваше господин Янек — и затова, когато стигнах горе в двореца, преди да се явя пред императора, влязох в храма „Свети Вит“ и дълго се молих на небесата да ме отмине горчивият хан. Но молбите ми не бяха чути. Императорът се нахвърли върху мен с обидни думи, а когато продължих да отричам, че притежавам някакъв. Философски камък, той заповяда да ме хвърлят в тъмницата.

— Но защо императорът се домогва до вашия Философски камък, след като; както излиза; изкуствено изработеното злато няма никаква стойност? — попита Петър:

— Няма никаква, стойност или по-точно казано, не може да се продаде, ако човекът, който се опитва да го направи; е известен алхимик — рече господин Янек; — Трябваше да разбера това по-рано, грешката ми е, че не го съобразих, а също и че забравих да разваля своето злато, тоест да му добавя онази; доза нечистотии и несъвършенства, с която се отличава естественото злато. Но освен всичко друго алхимикът в известна стенен е и художник, а кой художник доброволно и умишлено ще обезобрази своята творба? Така че, Петре, виждаш, в каква каша се забърках аз, старият глупак — не можах да ти помогна, а на всичко отгоре и самият аз се озовах в тъмницата заедно с теб и чакам последния си час.

Той свали своя пръстен с печат, на който бе изобразена змия, захапала собствената си опашка, и го постави на пръста на сина си.

— Моля те, Петре, пази този спомен от мен. Обещаваш ли ми?

— Обещавам, то се знае; че обещавам, татенце — каза Петър. — Но защо са тези думи на отчаяние? Нима не виждате никакъв изход?

— Няма друг изход, освен отново и отново храбро да отричам, дори и да бъда подложен на най-страшните мъчения — не се боя от тях, защото животът ми, отдаден на Философския камък, ме научи на такова самообладание, че на света няма болка, която да не мога да понеса спокойно и без вайкане. И това самообладание, най-сетне, е едничкото нещо, което съм спечелил от работата си, тъй като лично за мен Философският камък е загубен и няма да позволя да попадне у никого другиго, дори и у теб, Петре, дори и у теб, с изключение на едно нищожно количество, което…

— Не искам нищо, дори и това нищожно количество — прекъсна го Петър. — И не искам да имам взимане-даване с това проклето, безсмислено нещо, което от най-ранно детство ме плашеше и ядосваше, което уби августинеца, а вас докара до просешка тояга и сега е причина за всичките ви мъки. Ах, татко, татенце, мислил съм си за вас всеки ден, когато сутрин след бръснене си слагах от вашия афтършейв, който графът купуваше в големи количества и с право го хвалеше. Ах, татенце, защо не се посветихте изцяло на парфюмите и мазилата, та вие нямахте равен в направата им, вместо да съсипете живота си с тази тиха лудост! Опомнете се, татенце, и щом ви поискат Философския камък, дайте им го спокойно, да им приседне дано, нека негодниците се радват, а вас — да оставят на мира!

Замисленото лице на господин Янек доби видим синкав оттенък.

— Как можеш да ми даваш подобни съвети? — попита той.

— Не само ви съветвам, но дори ви заклевам да го направите, защото знам, че онова, което наричате Философски камък, може да превърне оловото в злато толкова, колкото покойният августинец знаеше езика, на който Адам и Ева са разговаряли в рая, и колкото онази вода, дето ви носих като дете, бе от росата по цветето алхемилия, колкото онази захар при допир с желязото променя същността си и колкото дните, които задрасквахте в календарите на хората, са били щастливи, за тях.

— Хороскопите ги правех съвестно — възрази господин Янек, — в съответствие с най-новите научни постижения и грешах само в изключителни случаи. Сетих се за нещо, което би те ободрило в твоето нещастие. След неуспеха си в Златарска улица направих нещо, което отдавна трябваше да направя — твоя хороскоп. Излезе, че сега си в много лош период, но на Свети Михаил в съдбата ти ще настъпят значителни подобрения. Помни, Петре, на Свети Михаил, и се сети тогава за мен.

— Не става дума за това, татенце — каза Петър нетърпеливо. — Сега говорим за вашия Философски камък. Нима не допускате, че онзи златар е отказал да купи вашето злато не заради изключителното му качество и чистота, а точно обратното — защото не е никакво злато? Не се съмнявам, че тъй нареченият от вас Философски камък може да оцвети оловото в жълто — та нали самият вие наричате действието тингиране, или оцветяване, — но златото, истинското злато не се добива по изкуствен начин — просто е невъзможно, а императорът се домогва до вашия оцветител, тъй като и той е луд като вас.

Петър се изплаши, че май е прекалил, и бързо добави:

— Извинете за думата луд, нямах предвид луд в прекия смисъл, който тича гол по улиците и крещи глупости, а просто човек, който се е превърнал в роб на някакво увлечение или страст, все едно да кажеш, че някое момче е лудо по някое девойче.

Господин Янек се усмихна уморено и замислено.

— Нямаме време да се сърдим един на друг и да се обиждаме. Пък и аз не забравям за твоята младост — само младостта може така да съди и отсъжда, без да знае дали има право на това, само младият човек може с едно махване на ръката, ей така, без причина да зачеркне работата, отнела целия живот на баща му.

— Не казвайте, че съм зачеркнал вашата работа само с едно махване на ръката — каза Петър. — Отношението ми към нея никога не се е различавало от днешното.

— Наричаш ме луд, пък дори да е в преносния и умерен смисъл на тази грозна дума — рече господин Янек. — Осмеляваш ли се да наречеш луди и онези алхимици, дето работят над Великото деяние вече четири хиляди години? Четири хиляди години! Нима е възможно четири хиляди години да се прави нещо, което няма смисъл?

— Ако древността е единственото доказателство за истинността на алхимията, със сигурност следва, че когато е била нова, тя е била фалшива.

Свечеряваше се, а бащата и синът продължаваха да спорят така страстно и оживено, сякаш се опитваха да прогонят тежките си мисли, а най-вероятно бе именно това да ги беше подтикнало към този спор, завършил едва когато в ключалката на кованата врата изскърца ключ и влезе началникът на императорската стража, същият мъж, който бе отвел Петър в тъмницата след неговия дуел с рицаря фон Троцендорф. Началникът направи крачка встрани, за да стори път на двама мъже, влачещи каца с гореща вода, и на бръснаря, който вървеше след тях.

— Извинявайте, господа — каза той любезно, — но негово величество благоволи да ви отдели няколко минути за аудиенция, ето защо е необходимо да се подготвите за тази среща.