Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (25)

Дреболията

Слънцето вече залязваше зад Монте Марио, когато Петър, капитан Д’Обере и двамата войници стигнаха Рим; и докато в сгъстяващия се мрак необозримото струпване на дворци, църкви, руини, домове и съборетини, натъпкани в долината между седемте антични хълма, се сливаше в едно цяло, наподобяващо исполински черен кристал, изпъстрен със ситни блестящи точици — светлини от фенери, насмолени факли, борини, вощеници и маслени лампади, които проникваха през прозорците, на юг контурът на планините Албани грееше с матов пастелнорозов блясък, а на север зигзагообразната линия на планините Сабини бе очертана от виолетово сияние. Над този великолепен театър на римското здрачаване звънтяха, бучаха и ечаха гласовете на тристата римски камбани; навярно биеха за вечерня, или понеже за нея като че ли бе вече късно, възвестяваха нещо извънредно радостно и укрепващо славата божия, може би нова победа на войските на негово светейшество над непокорната Венеция, може би временно примирие, сключено пак с Венеция, или някои други благоприятни за християнския свят събития.

— Une belle ville, Rome^[1] — забеляза капитан Д’Обере, когато минаваха покрай приличащата на скален къс масивна грамада на древноримския Колизей.

— Да, хубав град е — каза Петър. — Но човек се чувствува тук като провинциалист.

И наистина, гигантските мащаби на разточително великолепния Град на градовете (Петър никога не бе виждал нещо по-огромно), и шумният, буен живот на неговите обитатели, монаси и просяци, пищно облечени испанци, от които гъмжеше навред, войници и богомолци, проститутки в карети, на носилки и пешком, дългокоси бандити, негри, лакей, които до един, без да обръщат внимание на спускащата се нощ, прииждаха отнякъде или стояха по ъглите, или пък седяха по срутените колони и грамадните камъни, откъртили се от руините, и оживено си приказваха за нещо на висок глас, надвиквайки несекващия тътен на камбаните — всичко това извикваше у Петър обезсърчаващо чувство на самота. Човек не може да упреква ковачите, размишляваше мрачно той, които изтезават слуха му с ударите на своите чукове, защото този шум е неизбежен продукт на полезната им дейност; но не е възможно да се примириш със съществуването на камбаните, които са били направени, само и само да бият и ехтят и с това да тревожат хората и да им внушават покорство и страх. Затова първата ми задача, когато се издигна, ще бъде да премахна всички камбани и да забраня използуването им.

Тъй размишляваше Петър, но още преди да обмисли тази идея докрай, изведнъж осъзна ужасяващата й безпредметност и безсмисленост, защото, както вървят нещата, той, Петър Кукан от Кукан, е един съкрушен човек, абсолютно пропаднал, без цел и без покрив над главата, едно нищо, изгубено в мравуняка на необозримия и равнодушен град; изгубена е Изота, укрита и пазена някъде, непристъпна в своята аристократичност; няма път назад към Страмба, където празнува победата си Джовани Гамбарини; трябва да се приемат сериозно суровите, вежливи слова на кардинал Тиначо, с които бе поблагодарил на Петър за оказаните услуги, и след като го бе благословил с кръста си, го бе пратил по дяволите — тъй че той, Петър, е направо смешен с тигела си, пълен с оцветено олово, и с останалите девет прашинки от Философския камък, които ще му донесат още девет тигела, и с римския акредитив на Джовани, който възнамерява да осребри във фирмата „Лодовико Пакионе“ на улица Банкова, от която е бил издаден, но това осребряване е свързано с огромен риск, защото не е изключено, нещо повече, дори е много вероятно Джовани да е изпратил вече в Рим пратеник, който да предотврати изплащането на парите и да предизвика арестуването на приносителя на акредити. Той сподели това свое опасение с капитана, който обаче само се усмихна презрително.

— Чудя ви се и не ви разбирам, mon fils^[2] — каза той. — В големите неща сте безразсъдно смел, но когато става дума за такава bagatell^[3], каквато е осребряването на един глупав акредитив, най-неочаквано ставате плашлив като заек. Не се страхувайте от нищо, mon petit. Ние се придвижвахме толкова бързо, че никакъв пратеник от Страмба не би могъл да ни изпревари.

— Ако не се смятат почивките, които си дадохме — забеляза Петър.

— Ба — рече капитанът на гасконски, — всичко това са глупости, които не значат нищо пред факта, че присвояването на акредитива е просто въпрос на чест, защото един мерзък предател, какъвто е Джовани Гамбарини, трябва да бъде наказван с всички възможни средства.

— Струва ми се, на вас ви е добре известно, че смятам тъй наречения кодекс на рицарската чест за чудовищен предразсъдък, измислен само за оправдание на глупостта и низостта, които управляват света — каза Петър. — Така е и в нашия случай: стига само да престанете да жонглирате с твърдението, че това е въпрос на чест, и ще установите за своя неприятна изненада, че е най-обикновена кражба. Защото каквото и престъпление да е извършил Джовани, този акредитив е негов, а не наш и не е наша работа да го наказваме.

— Не разбирам само — каза капитанът — как така тези похвални scrupules^[4] ви обзеха едва сега, в Рим, а не още в Страмба, когато откраднахте коня на Гамбарини, или пък в Перуджа, когато изтеглихме двестата му скуди. Не, днес определено не сте във форма.

Вбесен, Петър се обърна вместо отговор към първия срещнат, един много дебел, радушен послушник от капуцинския орден, яхнал магаричка, и го попита как се стига до via di Banchi, улица Банкова. Утешителният отговор на монаха гласеше, че via di Banchi била недалеч, което било интересно и необичайно, защото Рим бил град на огромните разстояния, на далечните пътища и изморителните преходи; така например той самият трябвало да занесе някакъв документ от Ватикана, от централната канцелария на негово светейшество до Латеран, до една друга, помощна канцелария на негово светейшество и пътувал вече цял час, а Латеран не се виждал никакъв. Ето, ако например синьорът бил попитал за piazza del Popolo, което спокойно можело да се случи, защото сума ти хора търсят piazza del Popolo, щяло да му бъде много трудно да ги упъти, понеже piazza del Popolo е далеч, далеч, тъй далеч, че той едва ли би могъл да обясни разбрано как се отива до там; или пък ако господинът бил попитал откъде се минава за porta Latina, щяло да бъде още по-лошо, тъй като porta Latina е на съвсем другия край на града от piazza del Popolo, а Рим е голям, голям град. Затова било нещо много радостно и нещо много по-различно, дето господинът питал сякаш по поръчка за via di Banchi и той, господинът, бил направо за завиждане.

При тези думи той извади някъде изпод расото си дървена паничка и я протегна към Петър.

— Е? Къде е тази via di Banchi? — попита Петър и пусна в паничката на послушника едно медно петаче.

— На три хвърлея с камък оттук, по посока към Тибър; първо вървите направо, а после завивате по първата улица вдясно.

Когато послушникът привърши с обясненията, капитан Д’Обере сложи в паничката му още едно петаче и го запита дали наблизо няма някоя прилична и чиста кръчма с добра изба и добра кухня; отговорът на капуцина и този път бе положителен и окуражителен: можел с чиста съвест и най-горещо да препоръча на господата една гостилница на име „Комерчо“, чиито светещи прозорци се виждали на отсрещния ъгъл, едно съвсем солидно заведение, място за срещи, както показвало и името му, на уважавани търговци, финансисти и спекуланти, които са в делови връзки с разните парични учреждения, съсредоточени на via di Banchi, която, както вече бил казал, се намирала недалеч. А що се отнасяло до кухнята, можел да каже под секрет на господата, че главният готвач на гостилницата „Комерчо“ бил обслужвал навремето си една прочута куртизанка, известна с разкошния си начин на живот, поетеса и любовница на князе и кардинали, преди да бъде прогонена от Града на градовете, след като църквата била оглавена от новия Pater Beatissimus, ще рече от папата, господ да го поживи. Но сега, ако господата нямали нищо против, той, капуцинът, трябвало вече да тръгва към своята, уви, тъй далечна цел.

И той пораздруса паничката си с надеждата, че господата ще пуснат още нещо в нея, и когато това не стана, въздъхна, смушка магаричката си и се отдалечи с мърморене.

— Нека всеки да прави това, което му харесва — каза капитан Д’Обере на Петър. — Щом за вас е толкова важно да проявите геройството си пред мен, моля, отивайте на via di Banchi, макар и да знаете, че там няма да свършите нищо, защото в този късен час банките са sans doute^[5] вече затворени, тъй че утре сутринта бездруго ще се наложи да ходим там отново. Но що се отнася до мен самия, не виждам защо е нужно да си губя времето за един излишен и безполезен жест и затова ще ви чакам в трапезарията на гостилницата „Комерчо“ и ще поръчам за вас, стига да желаете, двойна порция paupiettes à la belle courtisane.

Най-накрая май наистина ще бъда принуден да убия този дърдорко, помисли си Петър, когато се разделиха и всеки хвана пътя си, капитанът — към гостилницата „Комерчо“, а той самият — към via di Banchi. Но веднага си даде сметка, че ако го стори, ще изгуби единствения приятел, който все още му беше останал.

Рим от онова време бе най-мизерният град на света, тъй като никъде другаде не водеха окаяно съществувание толкова гладни, отчаяни бедняци като тук, но в същото време Рим беше и най-богатият град, защото никъде другаде в света нямаше струпани на едно място толкова могъщи и влиятелни по цялото земно кълбо финансови учреждения, колкото на тясната и незабележима via di Banchi. Господин Лодовико Пакионе, един от най-големите финансови магнати в Италия, беше собственик на три универсални магазина — един в Рим, друг в Неапол и трети в Милано — с петдесет филиала. Ръцете му се простираха чак до Мала Азия — в султанския двор го наричаха „великият християнски търговец“, magnus mercator christianus и самият султан му беше подарил една прекрасна робиня и два чистокръвни коня. На via di Banchi той бе построил нещо като център на цялата си търговска дейност, един дворец в модерния къдрав стил, наричан „чудноват“, „небивал“, на френски „baroque“, на италиански „barocco“, който възвестяваше идването на нова епоха, с фасада, пълна с ангелчета, дракони и мускулести гиганти, които крепяха на плещите си балкона над главния вход.

Когато Петър се приближи към двореца, вътре все още беше оживено, повечето прозорци светеха, а през широката врата тъкмо влизаше платформа на колела, натоварена с обработени кожи; защото господин Лодовико Пакионе имаше в дома си, освен кантори, частни апартаменти и каси, за чието съдържание се носеха какви ли не фантастични слухове, също тъй и просторни складове за най-разнообразни стоки.

Един служител в строг черен костюм го пресрещна на входа и го попита учтиво какво ще обича, а когато хвърли бегъл поглед на акредитива, който Петър му представи, щракна с пръсти, за да повика прислужника и да му нареди да се погрижи за Петровия кон, след което отведе клиента по един мраморен коридор, осветен от позлатени канделабри, до една стая, по-разкошно и по-скъпо обзаведена, от която човек трудно би могъл да си представи: подът бе покрит с паркет от различни видове екзотични дървеса, подреден като мозайка; бе застлан с редки ориенталски килими; таванът, целият на килийки като пчелна пита, бе украсен със златни надписи, които подтикваха към сериозен размисъл, например „Fugit irreparabile tempus“ — „Времето отлита безвъзвратно^[6]“, или пък „Delenda Carthago“ — сиреч „Картаген трябва да бъде разрушен^[7]“, или „Gratis pro Deo“ — тоест „Даром от любов към бога“; покрай стените в осмостенни остъклени касети бяха изложени на показ статуетки от алабастър, изобразяващи богинята Юнона в теглена от пауни колесница, или пък Ромул и Рем как бозаят от вълчицата, или отвличането на сабинянките и други подобни сцени; в средата на стаята, под запален турски полилей, стоеше на крехки позлатени крачка масичка, заобиколена от удобни кресла, тапицирани с позлатена кожа; тя се огъваше под тежестта на първопечатни книги с произведения на Бокачо, Батиста и Бандело.

Получил уверение, че господин Лодовико Пакионе всеки миг ще дойде лично, за да уреди въпроса на господина, Петър седна в едно от креслата и зачака. Но тъй като способността да чака не бе сред най-отличителните му достойнства, след няколко минути загуби търпение, стана и хвана дръжката на изкусно резбованата и позлатена врата, но вратата не се поддаде на натиска и дори не се помръдна, защото или беше заключена, или по-скоро, понеже Петър не бе чул при излизането на служителя нищо, подобно на превъртане на ключ в ключалката, беше залостена отвън с резе; а доколкото в този дом не се бяха скъпили за нищо, можеше да се очаква, че резето е яко, че е резе над резетата.

И стана тъй, че когато капитан Д’Обере дояждаше в гостилница „Комерчо“ препечените, със златиста кожица paupieties, поливайки ги с огненото тосканско вино на име кианти, в трапезарията влезе добре облечен мъж, солиден на вид, и се запъти с важни крачки към една маса, на която вечеряха неколцина негови приятели, до един достопочтени господа като него; още неседнал на стола, побутнат към него от услужливия cameriere, той заразправя, видимо възбуден и в същото време поразвеселен, както често бива при хора без склонност към риск и приключения, станали свидетели на някое вълнуващо събитие, което, слава богу, не е засегнало собствената им особа, че в банката на Пакионе, където бил по свои търговски работи, току-що се случило нещо пъклено, наистина не невероятно, защото такива неща се вършат постоянно, но въпреки това ужасяващо, страшно и потресаващо. Преди по-малко от час там пристигнал на изтощен до смърт кон служител от банката „Тремаци“ в Страмба, за да наложи запор върху изплащането на един акредитив, който някакъв си lazzarone, чужденец, от онези, които в тия смутни времена заливат цяла Италия като ята скакалци, бил откраднал от граф Гамбарини, един от най-добрите клиенти на банка „Тремаци“. Едва изрекъл онова, заради което бил препускал тъй бясно, служителят паднал в несвяст; но се оказало, че не е бързал напразно, защото не се минали и пет минути от идването му — да, господата били чули добре, не били минали и пет минути, — когато въпросният крадец на акредитива влязъл, ни лук ял, ни лук мирисал, през вратата и — давайте парите! Всичко станало толкова ненадейно, че майордомът на Пакионе просто не знаел какво да предприеме и затова заключил крадеца в приемната за по-видни клиенти, след което изпратил да повикат стражата. Това обаче било грешка, тъй като приемната била направо драгоценна, така великолепно обзаведена, че когато веднъж въвели там някакъв испански идалго, който дъвчел тютюн, човекът се чудел и маел къде да плюе, понеже всичко в стаята било прекалено красиво, и затова се изплюл в лицето на слугата. Прощавай — казал му после, — но единственото грозно място, което виждам тук, е твоята физиономия. Но нашият lazzarone, далеч не тъй деликатен като испанския идалго, веднага щом разбрал, че не може да излезе от стаята, побеснял и започнал да троши мебелите и произведенията на изкуството и причинил щети, които многократно превишавали стойността на акредитива, а когато го арестували, оказал съпротива и ранил трима мъже и успели да го обезоръжат и обезвредят едва когато насреща му излязъл целият персонал на банката, писарите, магазинерите и конярите. Накрая го отвели в затвора за особено опасни престъпници на левия бряг на Тибър.