Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (34)

Осмата смъртна присъда

Петър разбираше, че този чудовищен неуспех, този пъклен провал ще остане за негова и само за негова сметка, защото той и никой друг бе пренебрегнал предупреждението на дванайсетте мъдреци, които настоятелно бяха привлекли вниманието му върху факта, че осъдените на смърт юноши са граждани на Перуджа; но понеже бе чел както трябва своя Макиавели и помнеше добре неговото правило, че всеки владетел, бил той крал, херцог или княз, сполети ли го нещастие, не бива по никакъв начин да допусне да проличи, че е разстроен, а напротив, трябва да се държи толкова по-самоуверено, колкото по-тежки са грижите му, още с връщането си в града той нареди да се свика Великият съвет и когато господата се събраха, застана пред тях с ясно чело и гордо вдигната глава.

— Господа — започна, — мисля, че не е нужно да ви посвещавам в новосъздалата се ситуация и да ви осведомявам за лукавството на Перуджа, защото това, за което сега приказва целият град, и то тъй оживено, че бръмченето на гласовете се чува чак тук, не може да не е стигнало и до вашите уши. Но нека помним, че правото е на наша страна и моралната победа е наша, защото това, което сторихме ние, като наказахме според закона седмина техни граждани — престъпници, не бива да ни кара да се червим, докато Перуджа стовари върху себе си позор, който никога не ще бъде изтрит от аналите на историята. Уви, гордото съзнание за това не променя и в най-малка степен обстоятелството, че не ние, а те са в този съдбовен миг в по-изгодно положение и че ние трябва да сторим всичко, което е по силите ни, за да приключим тази история. Не бива да допуснем принцеса Изота и чичо й, кардинал Тиначо, да останат и занапред в ръцете на врага и не виждам как иначе бихме могли да ги освободим, освен като изплатим на Перуджа исканото обезщетение от петдесет хиляди скуди. Господин Тремаци, вие ще осигурите тази сума, и то веднага, без отлагане.

Но се оказа, че министърът на финансите, банкерът Тремаци, отсъствува.

— Къде е господин Тремаци? — извика Петър. Как така не се е отзовал на заповедта ми и не е дошъл на заседанието?

— Аз го замествам — каза един непознат млад мъж с очила с кокалени рамки на носа. — Негов секретар съм и се наричам Алберто Мачисте. Господин банкерът още щом научи за случилото се, получи спазми в стомаха и сега лежи възнак в кревата си, изгаря в треска и зове смъртта.

— Е, тогава вие ще осигурите незабавно нужната сума — рече Петър.

— Не зная откъде и не зная как — каза Алберто Мачисте. — В държавната хазна няма пукнат грош. Бъркотията, настанала в последно време, или, ако трябва да се изразя по-точно: бъркотията, започнала от мига, в който загина capitano di giustizia, и чувството на несигурност, породено от тази бъркотия, разтърсиха из основи платежната готовност и морал на населението на Страмба. Духът на мир и любов, въдворен след споменатата смърт на capitano di giustizia от покойния херцог Танкред, ни излезе прекалено скъп от финансова гледна точка, тъй като никой от гражданите вече не знаеше какво още плаща и какво вече не плаща и всички махнаха с ръка на данъчните си задължения. И макар, както всички се надяваме, в най-близко време нещата да застават по местата си, данъчните приходи, таксите и арендите ще започнат да текат към държавната хазна отначало съвсем оскъдно, и то не преди жътвата. Сумата от десет хиляди скуди, определена за отпразнуване на предстоящата сватба на ваше височество, изгреба до дъно всички държавни резерви, при това въпросните резерви, макар и, както бе казано, изгребани до последното скудо, не бяха достатъчни, тъй че за допълване на сумата се наложи да вземем заем от евреите.

— От евреите ли? — извика Петър.

— Точно така, от евреите — отвърна спокойно Алберто Мачисте.

— Мисля — каза Петър, — че като отмених задължителното носене на жълтото кръгче, дадох да се разбере достатъчно ясно, че закрилям евреите.

— Да, ние разбрахме това — отвърна Алберто Мачисте. — Но нямахме друг изход, щом трябваше да съберем парите, чието отпускане бе гласувано по нареждане на ваше височество.

— Надявам се, че евреите не са пострадали — каза Петър.

— Не особено — отвърна Алберто Мачисте.

— Но ние тук спорим за разни глупости, а принцеса Изота и кардинал Тиначо стенат зад решетките! — провикна се ядно Петър. — Господа, нима искате да ми внушите, че в един богат град като Страмба не могат да бъдат събрани шепа пари на стойност някакви си смешни петдесет хиляди скуди за спасението на принцеса Изота! Нима искате да превърнете моралната победа, за която споменах, в срам и позор, като оставите последната издънка на владетелския род Д’Албула на произвола на глутница вълци? Говорете, Гербино.

Гербино помълча, прокарвайки пръсти през леонардовската си брада, преди да отговори:

— Аз вече казах своето на Съда на дванайсетте, когато гледахме делото на седмината от Перуджа. Тогава предупреждавах да не се разбутва стършеловото гнездо. Но уви, никой не ме послуша и стършелите се нароиха. Не зная какво бих могъл да добавя. Аз, господа, си измивам ръцете.

— Кой друг си измива ръцете! — крещеше Петър. Великият съвет му отвърна с мълчание.

— Както виждам, всички си измивате ръцете — каза Петър. — Всички си измиват ръцете с явното намерение да струпат цялата мръсотия върху мен. Тогава ще ви попитам нещо друго. Всички вие, които седите тук, сте хора богати или поне заможни. Мачисте, какво ли ще стане, ако отидеш и надзърнеш в касите на банката „Тремаци“?

— Там, ваше височество, няма да намерите нищо — отговори очилатият младеж.

— Ами ако заповядам да ви провесят на макара и после ви попитам къде сте укрили наличните си пари?

Младият Мачисте пребледня, но съумя да се овладее и отговори с твърд глас:

— Ако ваше височество смята това за разумно и справедливо, нека го стори.

— Не, няма да го сторя, казах това на шега и главно за да ви изпитам — каза Петър. — Вие ми харесвате, Мачисте, оценявам начина, по който отстоявате своето, и ви назначавам за свой частен секретар. Колко получавате при Тремаци?

— Трийсет скуди месечно — отвърна Мачисте.

— Като мой секретар ще получавате сто скуди — каза Петър.

— Благодаря на ваше височество за великодушното решение — отвърна Мачисте. — Разбира се, възниква въпросът откъде ще се вземат тези сто скуди.

— Това ще бъде вашата първа задача — каза Петър. После впи очи в председателя на Съда на дванайсетте мъдреци.

— Ами вие, дон Тимонел, доколкото ми е известно, сте собственик на две кожарски работилници. Не желаете ли да допринесете с известен заем за спасението на принцеса Изота и кардинал Тиначо?

— Ваше височество, който знаете всичко — отговори дон Тимонел, — вероятно сте добре информиран за огромните загуби, които сполетяха моите претъпкани складове, когато банкерът Лодовико започна да кара от презморските земи евтини обработени кожи.

— Сигурно подобен отговор ще получа от всеки един от вас — каза Петър. — Всички сте банкрутирали, стигнали до просешка тояга, потънали в дългове. От детството си не съм чул някой да говори другояче, всички се оплакват от беднотията си, включително императорът, папата, моят баща и покойният граф Гамбарини и, кълна се в бога, аз съм вече уморен от това. Но уморен или не, трябва на всяка цена да се сдобия с петдесет хиляди скуди. Е добре, господа. Ще опрем още веднъж до евреите. Но това ще стане под моя надзор, тъй че на никой от тях да не падне и косъм от главата и да получат залог срещу заема, който ще ни отпуснат. Откъде ще вземем залога ли? Ще ви кажа. Не съм нито първият, нито последният владетел, който ще извърши подобно нещо и трябва да се осмелим да го извършим без излишни скрупули, защото става дума за плащане изключително и еднократно, даже нещо повече, за плащане, което perusini superbi по-късно ще ни възвърнат многократно. Става дума за това, че в катедралата „Свети Павел“ има безценни съкровища. Златни литургически съдини, дарохранителници, обсипани с диаманти, везани с бисер одежди и не знам още какво. Никой от моите предшественици не се е осмелил да посегне на тези съкровища, и не защото не са били нужни никому, а защото са им пречели мракобесните религиозни предразсъдъци и суеверия. Но аз смятам, че една жива принцеса от рода Д’Албула струва повече от няколко бокала и кани. Затова реших, че една част от църковното съкровище, което сигурно има много по-висока стойност от онези смешни петдесет хиляди скуди, ще заложим при евреите. Има ли някой нещо против?

И огледа с пламтящи очи членовете на Съвета, втрещени, изумени, ужасени.

— Има ли някой нещо против? — повтори Петър. Очилатият младок Мачисте боязливо вдигна ръка. — Е, намери се все пак един смел между вас — каза Петър. — Е, Мачисте, какво не ви се нрави в моя проект?

— О, нищо, разбира се, че нищо, ваше височество — каза Мачисте и преглътна с труд. — Не съм член на Великия съвет и нямам право на съвещателен глас. Осмелявам се само да припомня на ваше височество…

И замълча смутен.

— Е? Какво се осмелявате да ми припомните?

— Ами само това, ваше височество, че ваше височество много се заблуждава, ако мисли, че зад стените на катедралата има безценни съкровища. Имало ги е някога, но вече ги няма. Бяха изгубени по времето на Николо Втори, дядото на покойния херцог Танкред.

— Глупости, виждал съм ги със собствените си очи, всички са ги виждали — каза Петър.

— Фалшификати, ваше височество, фалшификати — каза Мачисте. — Херцог Николо, когато изпаднал във финансово затруднение, продал на нашата банка своята сбирка от монети на стойност деветстотин лири, а когато това се оказало недостатъчно, благоволил да бъде споходен от същата идея, която току-що осени и ваше височество, и посегнал на църковното съкровище, но тъй че никой да не забележи — подменил златните съдове с позлатени, бисерите и диамантите — със стъклени имитации. Прочетох това в дневника на нашата банка, която е била посредник в тази акция. Църковното съкровище, ако ми бъде позволено да се изразя така, е фююют, andato col vento, отвято от ветровете.

— Боже милостиви, какво да правим тогава? — каза Петър съкрушен. — Да седим тук като риби на сухо ида оставим на произвола на съдбата Изота и кардинала? Та това не мога да си позволя нито аз, нито пък вие! Какво предлагате? Виждате ли някакъв изход? Господа, вие се съгласихте с присъдата, която произнесох над перуджанците. Имахте пълното право да й наложите вето дори с цената на моята абдикация. Но не го направихте и затова носите пълната отговорност за случилото се. Гербино, вие наистина бяхте против това да се разбутва стършеловото гнездо, но не използувахте правото си на вето. Затова сега никакво измиване на ръцете не може да ви помогне. Заповядвам ви като добър познавач на страмбийските нрави да дадете ясно, конкретно и осъществимо предложение как да избавим принцеса Изота и кардинал Тиначо.

— Виждам един-единствен път — каза Гербино, мъдро и сведущо усмихнат сред гъсталака на своята брада.

— Какъв?

— Да навестим още един път евреите, да ги претърсим както трябва, да им подпалим брадите и да им пъхнем ръцете в железни ръкавици, за да кажат къде крият скъпоценностите си, неколцина да обесим, за да всеем ужас, да строшим главичките на няколко техни бебета в стената, да предадем на гвардейците няколко техни дъщери и тъй нататък, и тъй нататък и да не отстъпваме, и да продължаваме, докато не съберем нужната сума. Това е единственият възможен изход. Винаги се е правело така в тежки моменти. А аз съм убеден, че сегашният момент може с чиста съвест да бъде считан за един от най-тежките. Затова хайде към евреите.

— Няма да го допусна! — изкрещя Петър.

— И аз няма да го допусна — чу се отгоре женски глас.

В същия миг на върха на стълбището, водещо от празната галерия към заседателната зала, се появи херцогинята — вдовицата Диана с малоумната Bianca matta за ръка. Беше в черно от глава до пети, което правеше стройната й, висока фигура още по-стройна и висока; освен един-единствен пръстен с голям черен камък тя не носеше никакви украшения, нито обици, нито огърлица, нито брошка; гладко вчесаните й коси бяха покрити с обикновен черен воал. И идиотката беше в черно, с черни плетени ръкавички без пръсти на червените си изцапани ръчички, с едната от тези ръчички, с лявата, тя повдигаше полите си, за да не падне по стълбището, тъй че се виждаха жалките й криви тантурести крачка, обути в черни вълнени чорапи. В Страмба се говореше, че херцогиня Диана се появява винаги в компанията на своята идиотка главно за да може нейната одухотворена красота да изпъкне още повече благодарение на контраста с грозотата на Бианка. Сега, когато херцогинята слизаше бавно по стълбите с Бианка до себе си, горното твърдение изглеждаше неоспоримо вярно, защото, докато идиотката се клатеше тромаво, опипвайки с носа на черната си обувчица всяко стъпало, преди да стъпи тежко на него с цялото си ходило, сбърчила в тревога челце и изкривила устица, херцогинята се спускаше надолу плавно и грациозно, сякаш не стъпваше с нозе, а се носеше върху облак подобно на Дева Мария, когато се възнася към небесата. Да, това наистина не беше слизане, не беше походка, това беше митически танц, пълен с томителна царственост, това беше ритмично спускане, това беше явяване на Кралица и Жрица, и дори самото стълбище беше изгубило в този миг първичното си предназначение на свързващо звено между галерията и залата и сякаш бе там само за да се появи на него споменатата Кралица и Жрица.

Когато стигна до половината на низходящото си спускане, вдовствуващата херцогиня Диана се спря.

— Господа — промълви, — изслушах, скрита, вашето съвещание от самото начало и съм принудена да ви кажа, че съм потресена. Надявах се, че ще поправите незабавно неправдата, чиято жертва стана моята нещастна дъщеря и която бе причинена от този странен господин, който трябваше, дано бог не го допусне, да стане неин съпруг, и че тозчас ще съберете от собствените си средства нужния откуп; но вместо това вие се оправдавате с някакви евтини кожи, докарани от презморските земи, и не виждате друга възможност, освен отново да оплячкосате оплячкосаните евреи. Е, благодаря ви, господа, че изобщо сте счели за нужно да се занимавате със случилото се с моята клета дъщеря и ви моля да не говорите повече за това. Ще заплатя откупа със свои собствени средства, иначе казано, ще отделя част от приготвената за любимата ми щерка зестра. Сама реших и въпроса кой ще занесе откупа в Перуджа. Ще изпратя там единствения мъж, който се радва на тъй основателната почит и авторитет, че перуджанците няма да се осмелят да вдигнат ръка срещу него — моя личен изповедник и духовен съветник, отец Интрансидженте.

Тя се спусна плавно с още няколко стъпала по-надолу и отново се спря.

— Господине — каза, обръщайки се направо към Петър, — надявам се, че ще спазите добрия тон и този път няма да посрещнете дъщеря ми. Защото, ако го сторите, нищо чудно вие, който сте нещастието на Страмба, да дочакате отново вместо нея друг вързан и омазан войник.

— Хич не искам да гледам как ти, Петре, ще останеш с празни ръце! — намеси се с вресливия си глас Bianca matta. — Madonna mia, какво те чака! Напразно се хабиш, глупако, помни ми думата! Ще свършиш по-зле от страхопъзльото Гамбарини!

Видя се как при последните думи на безумната вдовицата злобно раздруса ръчицата й; очевидно въпреки поражението на Джовани тя продължаваше да му симпатизира. После отново заплува гордо и величествено и когато стигна до вратата и напусна заседателната зала, Петър стана и каза следното:

— Значи аз съм странен господин, значи аз съм нещастието на Страмба. Моля, господа, онези от вас, които са съгласни с мнението на вдовствуващата херцогиня Диана, да вдигнат ръка.

Не се вдигна нито една ръка, дори нещо повече и нещо по-добро: съветниците изпокриха ръцете си кой където свари, един зад гърба си, друг седна върху тях, Гербино ги мушна зад брадата си; тъй че ако преди миг изглеждаше, че херцогинята плува върху облак безнога, то членовете на Великия съвет изглеждаха безръки.

— Странен господин, нещастието на Страмба — повтаряше Петър, без да си дава сметка, че така дава да се разбере колко са го оскърбили и наранили прозвищата, с които го беше сподобила вдовствуващата херцогиня. — Значи нещастието на Страмба не е бил capitano di giustizia, по чието време цялата страна живееше в постоянен ужас и от който аз, странният господин, я освободих; значи нещастието на Страмба не е бил Джовани Гамбарини, проклето да е името му, против когото Страмба се разбунтува и издигна мен, странния господин, на негово място; накрая аз, странният господин, дори нямам право да посрещна годеницата си. Добре, аз открито и без колебание си признавам, че началото на моето управление не беше добро и че това, което се случи, тоест задържането на принцеса Изота и кардинал Тиначо в Перуджа, просто не трябваше да се случва. Но няма смисъл човек да се вайка над вече разляното мляко; този инцидент, до който се стигна впоследствие на това, че аз неотстъпно дадох път на своето единствено правилно разбиране за справедливостта, разума и правдата, можеше да бъде приключен гладко и светкавично, без взаимни нападки, караници и упреци, ако в държавната хазна бяха предвидени нужните резерви за подобни непредвидени случаи. Вие, господа, до един си измихте ръцете, тъй че единственият мръсен сред вас останах аз, странният господин, нещастието на Страмба; но кой носи отговорността за празната хазна, аз или вие? Аз се възкачих на престола едва преди няколко седмици, докато вие или поне повечето от вас заемате своите длъжности от дълги години; как сте могли да допуснете държавните финанси да се окажат в такова положение, че единствен източник на доходи да бъде разбиването на бебешки главички в стените? За какво сте тук, с какво се занимавате, какво решавате, какви съвети давате, за какво изказвате мнение? Е, господа, сега аз поемам стопанисването на страмбийските държавни финанси в свои ръце и ви гарантирам, че до шест месеца хазната ще бъде пълна.

Той разклати звънеца, с което даде знак на стражата, която патрулираше отвън на стълбището, да бъде нащрек. После продължи бавно, тихо, отчетливо изговаряйки всеки звук:

— Вие, дон Тимонел, горкият човек, обеднял, защото римският банкер Лодовико Пачионе залял пазара е евтини кожи, питам ви, какви данъци плащате?

Дон Тимонел, поразен от нечувания въпрос, мълчеше и облизваше устните си.

— Е? — настояваше Петър.

— Плащам на държавата — каза дон Тимонел, — аз плащам на държавата, както и всички граждани на Страмба, сумарен данък върху своите къщи.

— А колко къщи имате?

— Аз имам, ваше височество, голяма рода, имам шест деца, от тях — четири омъжени дъщери, четиринайсет внучета и затова…

— Не ви питам колко деца и внуци имате, питам ви колко са къщите ви?

— Шест, с ваше позволение.

— Включително едноетажния дворец срещу porta „San Pietro“?

— Да, включително, ваше височество.

— И колко плащате?

— Както казах, ваше височество, плащам колкото и всички, за всяка къща по десет цекина годишно.

— Значи общо шейсет цекина годишно?

— Да, шейсет цекина.

— Без оглед на големината на къщите?

— Тъй е било, ваше височество, прието в Страмба открай време и тъй е постановено със закон още от времето, когато Страмба е била маркграфство.

— Значи един бедняк плаща за схлупената си къщурка с две прозорчета същия данък, който плащате вие за своя дворец?

— Плаща или по-точно би трябвало да плаща, но тук възникват трудности, тъй като гражданите не обичат да плащат.

— Тогава аз отменям този странен закон и внасям предложение да бъде въведен нов, по силата, на който имотният данък да зависи от броя на прозорците: по един цекин на прозорец. Така беднякът, чиято къща има само два прозореца, ще плаща не десет, а два цекина годишно, а вие само за двореца си, който, струва ми се, е най-малко с четирийсет прозореца, ще плащате най-малко четирийсет цекина и това ще важи и за всички останали къщи в столицата. Законът ще важи със задна дата за цялата отминала година; онези, които по силата му следва да плащат по-малко от десет цекина, ще си получат парите обратно. Има ли някой някакви възражения?

Очилатият младок Мачисте вдигна плахо ръка. Е? Говорете — каза Петър.

— Новият закон — каза младокът Мачисте, — който ваше височество възнамерява да прокара, несъмнено е безкрайно справедлив, но…

— Какво „но“? — каза Петър. — Щом е справедлив, значи всичко е наред.

— Да, несъмнено всичко е наред, но се боя, че ще излезе скъпо — отвърна Мачисте.

— Скъпо ли? За кого ще излезе скъпо?

— За държавната хазна — отвърна Мачисте. Защото, ако ваше височество бяхте благоволили да обърнете повече внимание… искам да кажа, ако бяхте минали по всички улички, от които се състои нашият град, щяхте да видите, че абсолютното мнозинство от страмбийските къщи, да кажем, около деветдесет и пет процента, имат по-малко от десет прозореца и че къща като на дон Тимонел, с четирийсетте й, както ваше височество благоволи да прецени, прозореца, е за този град изключение. Тъй че, ако трябва да върнем парите на всички онези граждани, които имат по-малко от десет прозореца, а вече са заплатили по десет цекина, за държавните ни финанси това би било не спасение, а, напротив, неприятен и болезнен, при сегашната ситуация, бих могъл да кажа, направо смъртоносен удар.

Петър мълчеше стъписан.

— Не ми се иска да отстъпя от своя проект — каза той накрая, — защото това е едни справедлив проект. Но понеже при цялата си справедливост, както виждам, се разминава със своето предназначение да обогати държавната хазна, аз ви упълномощавам, секретарю, за възможно най-кратко време да разработите в детайли нов проект, такъв, че първоначалната ми идея да се попритиснат собствениците на големи къщи да не бъде накърнена, положението на бедняците да се облекчи и държавната хазна да спечели.

— Ще го изготвя, ваше височество — каза Мачисте и записа старателно нещо в бележника си.

— Но с това — продължи Петър — моят увлекателен диалог с дон Тимонел не е приключен. Какви други данъци, питам ви, плащате годишно, освен шейсетте златни монети?

— Като член на Великия съвет — отговори дон Тимонел — по закон съм освободен от всички останали данъци.

— Значи не плащате данъци, а, напротив, за това, че заседавате в Съда на дванайсетте, получавате хубави парички?

— Незначително обезщетение, ваше височество — каза дон Тимонел. — Съдебните заседания отнемат страшно много време, а времето, както е казано, е пари.

— Добре, аз отменям това обезщетение — каза Петър. — Който не желае да заседава в Съда на дванайсетте без възнаграждение, само защото смята това за почетно задължение на един гражданин, нека се откаже от длъжността си. Кой е съгласен с това мое предложение? Благодаря, виждам, че всички са съгласни. А що се отнася до привилегията на членовете на Великия съвет да не плащат данъци, нея също отменям. Смешно, възмутително и неприемливо е занаятчиите от еснафите и дребните търговци да плащат данък, докато най-знатните и най-богатите сред тях, които ги представят във Великия съвет, са освободени от данъчни задължения. Добре ми е известно, че това е една обичайна практика, утвърдена в целия свят, например и в моя роден град Прага общинските съветници са освободени от данъци, но това не е основание да търпя подобно безобразие и тук, в Страмба, която искам да превърна — и ще я превърна, можете да не се съмнявате — в пример на това как трябва да изглежда едно образцово, хармонично, щастливо човешко общество, такова, за каквото са мечтали Платон и Томас Мор. Да, господа, обръщаме нова страница! Мерките, които прокарах досега — отменянето на поста и на заповедта евреите да носят жълти кръгчета, както и основаването на университета, бяха подробности, дреболии, с чиято помощ само се ориентирах и пробвах възможностите си; действувах като библиотекар, комуто е било възложено да подреди занемарена библиотека и който най-напред се оглежда, вдига някакво незначително съчиненийце, запокитено на пода, и го поставя на масата, преди да начене истинската работа по класифицирането, картотекирането и реорганизирането. Сега се сблъскваме с най-важния и най-болния въпрос, финансовия, данъчния, с въпроса за държавните доходи. Но понеже аз съм войник и дипломат, а не финансист, отлагам този въпрос за следващото съвещание и заповядвам на вас, Мачисте, да разработите подробен и изчерпателен проект за строго данъчно облагане на големите имущества. Засега, господа, ви благодаря за вниманието и за изключителното разбиране, което проявихте.

Когато той напусна залата, настъпи тишина, която пръв наруши очилатият младок Мачисте. Той яростно захвърли тефтера, в който си беше водил записки, и се изправи.

— Господа, аз не искам да имам нещо общо с тая работа — каза ядосан. — Откъде-накъде заради справедливия ни херцог трябва да си навлека омразата на всеки, който има в Страмба тежест, пари и име? Още днес си стягам багажа и заминавам при леля си, която има край Умбрия ферма за кокошки и открай време ме увещава да ида да живея при нея.

— Добър път и доскоро виждане; наистина ще е скоро — каза мъдрият аптекар Гербино, — защото справедливият херцог току-що изрече осмата си смъртна присъда, този път над самия себе си.