Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (32)

Правда, разум и справедливост

Първото, което Петър стори, след като пое властта, беше свикването на giudizio de’dodici savi, Съда на дванайсетте мъдреци, който трябваше да претегли вината на Алесандро Барберини и шестимата му съучастници, които бяха преживели клането под стените на Страмба, и да им отмери съответствуващо наказание.

— Това е първото ни редовно гледане на дело след смъртта на херцог Танкред, тъй като узурпаторът Гамбарини, проклето да е името му, бе заграбил цялата власт и не искаше нашето мнение — каза на Петър върховният съдия, достопочтеният дон Тимонел. Съвестта на мъдреците спрямо Петър не беше чиста, защото измежду тях едва ли имаше и един, който да не бе заговорничил срещу новия херцог; например аптекарят Гербино, който беше съветник на узурпатора и негова дясна ръка, или министърът на финансите, банкерът Тремаци, който бе пратил куриера в Рим, вследствие на което Петър бе хвърлен в тъмница, или пък Антонио Занкета, на чийто син Гамбарини бе възложил да убие Петър — ето защо се надпреварваха да предлагат услугите си на новия владетел, както и да му демонстрират добра воля и лоялност. Затова пък подсъдимите перуджанци се държаха учудващо самонадеяно, дори дръзко, все нещо си шушукаха и се подхилкваха, изобщо държаха се така, сякаш предварително бяха получили уверение, че косъм няма да падне от главите им и че щом са се измъкнали здрави и читави от лапите на разярените планинци, значи вече са спечелили играта.

Дон Тимонел откри заседанието с три удара по звънеца и се обърна към Петър със следните думи:

— Моля ваше височество да се заеме лично с това дело и по своя собствена преценка да произнесе присъдата над тези младежи. Без ни най-малко да желая да влияя на мнението на ваше височество, все пак бих си позволил да изкажа смирената си молба ваше височество да вземе предвид крехката им възраст, както и това, че деветима техни другари вече заплатиха за безразсъдството си с цената на своя живот. Ето защо аз се застъпвам за тях и бих предложил да им се удари един голям пердах на piazza Monumentale, a после да ги изпратим по живо по здраво вкъщи.

Петър поседя известно време със затворени очи, преди да проговори:

— Останалите членове на giudizio присъединяват ли се към това предложение?

Единайсетте мъдреци почтително се размърдаха в знак на съгласие.

— Да, но пердах е твърде широко понятие — каза Петър. — Би трябвало да се изразите по-точно, господа. Според мен трябва да ги понатупаме с дървена лъжица, както правят майките, когато синчето си съдере гащите на стобора, или пък с метличка, но не с дръжката, че може да ги заболи.

Обвиняемите младежи видимо се обезпокоиха и наостриха уши.

— Кажете ми, господа — продължаваше Петър, — как според страмбийските закони се наказва кражбата на кокошка?

Дон Тимонел дълго се колеба, преди да навлажни устните си с език и да отвърне с мрачен глас:

— С обесване, ваше височество.

— А кражбата на кон?

— Пак с обесване, но преди това на осъдения му се изтръгва ребро.

— А подпалвачеството?

— С опичане на бавен огън.

— А фалшифицирането на монети?

— Със сваряване във врящо масло.

— А убийството?

— С вплитане в колелото за мъчения.

— И според вас това справедливо ли е?

— В рамките на ограничените човешки възможности е справедливо — отвърна дон Тимонел. — Защото, да речем, крадецът на кокошки, ако се остави да бъде хванат, заплаща и за хилядите други крадци, които не са били заловени.

— А да накажеш с пердах негодници, които са се провинили във вероломство, военна измяна и предумишлено убийство на своя предводител, това по ваше мнение справедливо ли е?

— Ако трябва да бъда прям — отговори дон Тимонел след минута тягостно мълчание, — всички ние очаквахме, че ваше височество ще ознаменува своето благословено от бога и приветствувано от целия страмбийски народ възкачване на престола с едно великодушно дело, сиреч с амнистия, която ще засегне и тези нещастници. Но когато това не стана, ние се помъчихме… опитахме се… с оглед младостта им…

— Джовани Гамбарини ознаменува ли благословеното си властвуване с амнистия?

— Да, ознаменува го, ваше височество.

— Но когато снощи влизах през Партенопската порта — каза Петър, — видях на хълма бесилка, изтегнала от трупове, и пет души, вплетени в колелото за мъчения, а между тях и една жена, която сте подложили на екзекуция за това, че ми помогна да избягам от тъмницата.

— Ние не сме я подлагали на екзекуция, ние не сме я съдили! — извика дон Тимонел ужасен. — На смърт я осъди Гамбарини, проклето да е името му, без дори да ни попита за нашето мнение.

— Това вече едва ли има някакво значение — отвърна Петър. — Преди да произнеса присъдата си, искам да подчертая, че не жаждата за власт ме е карала да се стремя към херцогския престол, а убеждението, което съм хранил през целия си живот, че разумът, справедливостта и правдата не са само празни думи, а свети и дейни принципи, които, ако бъдат извадени от калта, където са стъпкани, биха били в състояние да изведат човечеството от тъмата, в която се лута от памтивека. И докато представлявам херцогската власт и достойнство, искам да бъда бранител и радетел на тези три принципа, за да стане моята Страмба тяхно средище и да се превърне в увличащ, облагородяващ и водещ пример за целия свят. Разправят, че един от моите предходници бил казал за себе си, че е по-могъщ от самия бог, защото бог не можел да върши несправедливости, а той можел да прави каквото му скимне. Аз обаче отхвърлям едно такова становище най-решително и, тъкмо обратното, искам да бъда покорен слуга на справедливостта, разума и правдата. Разбира се, добре съзнавам, че тези и подобни думи са били произнасяни безброй пъти преди, но винаги без особен резултат, защото са си оставали само думи — без да са били скрепени с дела. Сега ми е предоставена първата възможност да превърна своето убеждение в реалност и аз не искам да я пропусна. Очаквали сте, казвате, да обявя всеобща амнистия. Не, господа, няма да дочакате от мен евтини жестове за печелене на популярност, защото подобни жестове са привилегия на тираните. Аз искам да управлявам в съгласие със съвестта си, независимо че справедливостта, ако наистина е справедливост, не знае милост към онези, които сами са били безмилостни, че правдата често е отвратителна и че разумът често ни води към нелицеприятни заключения. И като изхождам от този принцип, настоявам Алесандро Барберини, който е инициатор на измяната и който освен това уби своя военачалник, капитан Д’Обере, да бъде наказан със смърт на колелото за мъчения, а шестимата му другари да бъдат обесени.

Настана такава тишина, че се чуваше как дървоядите гризат старите скамейки, по които бяха насядали мъдреците. Обвиняемите младежи бяха тъй потресени, че отначало дори не можеха да повярват, че Петър е изрекъл страшните думи напълно сериозно. Пръв се опомни Алесандро Барберини.

— Милост! — изплака той и падна на колене. — Господарю, аз съм само на шестнайсет години!

— Това вече го чух — каза Петър.

— Спомнете си, ваше височество, че ви спасих живота!

— Това не ти дава право да убиваш — рече Петър.

— И бях първият, който ви нарече „ваше височество“ — простена Барберини. — А вие ми казахте, че никога няма да забравите това.

— Вярно, казах го — отвърна Петър след кратка Пауза, леко смутен. — Тъй да бъде, ще смекча наказанието ти, няма да умреш на колелото, а ще бъдеш обесен като приятелите си. — После се обърна към мъдреците и продължи: — Господа, аз не искам да налагам волята си като някой тиранин, ето защо съм готов да изслушам всичко, което имате да кажете по моята присъда.

Мъдреците запоглеждаха към Гербино, който бе признат за най-мъдър сред тях, и го заподканяха с очи да говори.

— Благодарни сме на ваше височество, че благоволява да вземе под внимание и нашето мнение — каза той, прокарвайки разперените си пръсти през великолепната си леонардовска брада. — Но преди това да стане и да споделим какво ни тежи пред ваше височество, предлагам обвиняемите деца да бъдат изведени и съвещанието да продължи при закрити врати.

— Съгласен съм — каза Петър.

Когато гвардейците изведоха ридаещите и съпротивляващи се перуджанци, аптекарят Гербино рече следното:

— На ваше височество не може да не му е направило впечатление, че нашият председател, дон Тимонел, неведнъж и дваж изтъкна младостта на подсъдимите юноши. Привидно това бе лишено от смисъл, тъй като, когато страмбийските закони определят наказанието смърт чрез обесване за кражба на кокошка, както вече беше казано, те не споменават нито дума за възрастта на престъпника. Но всички ние добре знаем, че дон Тимонел нямаше предвид възрастта на обвиняемите, а едно съвсем друго и извънредно важно съображение, което не желаехме да изложим в присъствието на децата, а именно това, че те не са граждани на Страмба, а на Перуджа. Така ли е, дон Тимонел?

— Да, точно така — потвърди дон Тимонел.

— Не разбирам — намеси се Петър. — Нима на перуджанците им е позволено да вършат измени и да убиват безнаказано?

— В Перуджа не — каза аптекарят Гербино. — Но щом един перуджанец е изправен пред страмбийски съд, добре би било този съд да има предвид, че Перуджа е богата, силна и войнствена, а Страмба, с която са по традиция на нож, е слаба, а в този момент и финансово изтощена. Ще си имаме неприятности дори и само заради това, че планинците са пребили деветима от предателите, съпровождащи ваше височество. Ето защо ние счетохме за желателно да демонстрираме добра воля спрямо Перуджа, като накажем формално останалите живи и ги пуснем да си вървят у дома. В блестящото си слово ваше височество неведнъж се позова на разума и изтъкна, че в бъдещата си най-височайша дейност като владетел и държавен глава би искал да управлява, ръководен винаги и безусловно от разума; та аз питам — разумно ли ще бъде да се разбутва стършелово гнездо?

— Това, което вие наричате разум, аз наричам предпазливост и малодушие — каза Петър. — Винаги когато се стигне до конфликт между разума и справедливостта, това означава, че или със справедливостта, или с разума нещо не е наред. Вие смятате за разумно да оставим ненаказано едно престъпление, за да не разгневим Перуджа; аз пък смятам това за неразумно, защото едно ненаказано престъпление ще подтикне към нови престъпления. А що се отнася до богатата и могъща Перуджа, аз съм точно на обратното мнение: това е град, разделен на два непримиримо враждуващи лагера, в който всеки миг може да избухне бунт. Господа, не смятам за нужно да продължавам: или ще приемете решението ми без повече спорове, или още днес ще обявя пред страмбийците своята абдикация и причините, довели до нея.

След което Петър стана и излезе, оставяйки зад гърба си дванайсет разгневени мъже.