Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (12)

Братът на императора

Петър прекара в крепостта Сърпно почти петнадесет месеца под ласкавия надзор на господин Войти Куба от Сихров, който все повече свикваше с мисълта, че в негово лице се е върнал синът му, разкъсан от глиган. И действително, както много вярно бе забелязал господин Войти, тук времето се влачеше бавно, а същевременно минаваше главозамайващо бързо. На дните не им се виждаше краят и по нищо не се различаваха един от друг, но когато Петър се върна назад в спомените си, цялото време, прекарано в Сърпно, му се стори като миг — постоянните разходки по крепостната стена с великолепната гледка от нея, часовете, прекарани в библиотеката в поглъщане на рицарски романи и мемоари на знаменити мъже (между другото и спомените на прочутия скулптор и златар Бенвенуто Челини, които извънредно много го заинтересуваха, по простата причина че добрият граф Гамбарини притежаваше легендарната ловджийска пушка на Маестрото), партиите шах, които дни наред играеше с господин Войти, топлите вечери, когато седяха заедно на източната кула пред каничка хубаво бяло вино и той разправяше разни мъдрости и крилати фрази, които господин Войти трескаво си записваше. Бургграфът на Сърпно беше много любознателен, много жаден за нови познания и пълноценно използуваше богатството, което неговият млад затворник бе получил при йезуитите. Така например веднъж той попита Петър дали е истина онова, което напоследък се твърдяло, че не Слънцето се върти около Земята, а обратното — че Земята се върти около Слънцето, и как тогава трябвало да се тълкува онзи пасаж от Библията, в който пише, че Исус Навини заръчал на слънцето да спре?

— Не знам — каза Петър, — не съм бил там, когато Исус Навин се е бил срещу аморитяните.

Господин Войти дълго се смя на този отговор.

— А сега сериозно — продължи той, — как ще ми обясните това, че в Библията, където, както е известно, всичко е истина, пише, че е спряло слънцето, а не земята?

Господин Войти, който никога дотогава не бе чувал нещо толкова смело, остана като гръмнат от отговора на Петър, че съвсем не бил сигурен дали в Библията пише истината и само истината, но ако господин Сихровски се интересувал от споменатото спиране на Слънцето, нека му бъдело ясно, че дори и теорията за въртенето на Земята около Слънцето да получела всеобщо признание и никой да не се съмнявал в нейната правдивост, хората пак нямало да престанат да казват, че Слънцето изгрява или залязва, защото как иначе биха могли да го кажат? Че нашата половина от земното кълбо се е обърнала към слънцето или се е извърнала от него? Така не може да се казва. Затова, щом толкова държал, господин Войти можел спокойно да приеме думите „и слънцето спря“, които четем в книгата на Исус Навин, глава десета, стих тринадесети, за най-обикновена езикова неточност.

— Разбирам, много добре разбирам всичко — рече господин Войти радостно. — Значи Земята е била тази, която е спряла, но тъй като това спиране е предизвикало усещането, сякаш е спряло Слънцето, в Библията за по-кратко и за по-голяма яснота пише, че е спряло Слънцето.

— Не, и Земята не е спирала — каза Петър и продължи, отправяйки въпрос към господин Войти дали той можел да си представи какво би се случило, ако Земята изведнъж престане да се движи. Нима никога не е виждал какво става, когато някое момиче, кое го носи поднос със съдове, прекъсне бързото си ходене и изведнъж спре? На мястото е останало само то, а съдовете продължават движението си и излитат от подноса, който то държи здраво. По същия начин щяло да излети всичко, което е на Земята, ако тя изведнъж спре — Исус Навин би излетял в пространството заедно с войниците си, а с него и аморитянските царе, и градът Гаваон и дърветата, и животните, а реките и моретата биха се изпразнили. Но подобно нещо никога не се е случвало.

— Тогава какво се е случило? — попита съвсем объркан господин Войти. — Нито Слънцето е спирало, нито Земята, тогава на какво да вярваме, след като и на Библията не може да се разчита?

— Човек трябва да вярва на собствения си разум — каза Петър. — Светото писание не бива да се тълкува дословно и да се приема безпрекословно; библейските текстове трябва да се възприемат метафорично и винаги да имаме едно наум, а обстоятелството, че църквата се опълчва срещу това изискване и държи на педантичните си тълкувания, е престъпна глупост, която ни е причинила повече мъки и страдания, отколкото чумата, едрата шарка и всички бичове, стоварвали се върху човечеството, взети заедно. Слънцето не е спирало, защото то стои на едно място и поради тази причина не може да спре, не е спирала и Земята, защото това би имало невъобразими последствия — тогава какво е спряло? Спряло е времето, уважаеми господин Сихровски, а и то е спряло само привидно, благодарение на това че Исус Навин със своята войска се е бил толкова ревностно и всеотдайно, че за съвсем кратко време, да речем, за няколко минути е убил повече неприятелски войни, отколкото при разсъдливо водене на война могат да бъдат убити за цели часове. И понеже измерваме времето с привидното движение на Слънцето, библейският хроникьор е написал, че Слънцето е спряло. Ако хората можеха да разсъждават така, както казах, щеше да има мир и спокойствие, Джордано Бруно нямаше да бъде изгорен, протестантите и католиците щяха да хвърлят оръжието, а човечеството, измъчено от вековните религиозни борби, щеше да се отдаде на по-важни и полезни въпроси и интереси.

А докато се развличаха с подобни разговори, страната бе разтърсена от тревожни и бурни събития, тъй че с мрачната си и печална репутация крепостта Сърпно, колкото и да е странно, се превърна в островче на спокойствие и мир сред разбушувалото се море. Според слуховете и мълвите, които носеха случайните посетители на крепостта, през последната година императорът се бил побъркал и вършел неща, противоречащи на здравия разум и водещи неизбежно към трагични последици. Така например той бил извикал в Чехия чуждестранни наемници, за да го пазят, но понеже невинаги им плащал, те се обезщетявали с грабеж на села и на цели градове. Веднъж през декември, вечерта на един дъждовен, но топъл ден в Сърпно се появи странствуващ музикант, голям талант, тъй като умееше да свири едновременно на пет инструмента — на дудук, кобза, лютня, барабанче и триангъл, като го обслужваше с ръце, крака и уста; та той каза, че императорът съвсем бил обезумял и бил заповядал да извадят очите и да изтръгнат езиците на всички от двора.

На другия ден пристигна търговец и потвърди, че събитията, до които се стигнало горе, са потресающи, зашеметяващи и изключителни, ала, общо взето, са протекли по-различно и доста по-кротко, отколкото разказват хорските приказки, без вадене на очи и изтръгване на езици: императорът просто абдикирал, оттеглил се на почивка и извикал брат си да заеме престола. Но пътуващ грънчар, един от онези, които навремето купуваха от господин Янек превъзходния му маджун за слепване на грънци, внесе поразителен детайл в разказа за това абдикиране: императорът бил заповядал да се разруши Пражкият храд, включително и храмът „Свети Вит“. Тези слухове се разнасяха все повече и повече, докато накрая господин Войти сбърчи чело така, че триъгълничето на носа му ясно се открои, разпореди да оседлаят коня му и се отправи към престолния град, за да разбере каква всъщност е истината.

Върна се след четири дни силно развълнуван. Оказало се, че известията, които били стигнали до Сърпно, са преувеличени и изопачени, но все пак имало зрънце истина в тях; и на Петър сигурно щяло да му бъде интересно, защото злощастните събития в Прага били свързани и с неговата съдба, по-точно със съдбата на покойния му баща. Как се казвало онова проклето нещо, дето императорът искал да получи от господин Янек, а той отказал да му го даде и предпочел да се самоубие, отколкото да го принудят?

— Философски камък — каза Петър.

Ама разбира се, Философски камък. Та императорът след смъртта на господин Янек не правел нищо друго, освен да търси Камъка, а търсенето било свързано със силно деструктивна дейност. Домът на господин Янек, бащата на Петър, по заповед на императора бил претърсен така стриктно, че от него останала само купчина камъни, но той заповядал и тях да разрежат на две, да не би нещо да е скрито вътре, и не да отсекат дърветата в градината, а да ги изкоренят, а самата градина заповядал да разровят на дълбочина четири лакътя; всичко това господин Войти само го бил чул от втора ръка, защото сега там се издигала съвсем нова къща — тъй като не намерили нищо, купчината разчупени камъни и педята разровена земя били продадени на търг, за да бъдат изплатени дълговете на господин Янек; господин Войти много се заинтересувал от това, понеже то засягало непряко неговия мил Петър, затова толкова подробно разучил всичко. Великият търсач, императорът, бил заръчал да се претърси и опустоши и гробището, в което била погребана жената на господин Янек, заповядал да срутят и църквата „Дева Мария Застъпница“, където според слуховете господин Янек бил малко преди смъртта си на сутрешната литургия, и кръчмата, където се отбил след литургията на чаша бира. По всичко личало, че императорът имал цяла мрежа шпиони, които следели всяка крачка на господин Янек през последните дни от живота му, преди да го затворят; а когато някакъв усърден доносник съобщил на императора, че малко преди да се състои аудиенцията с него, господин Янек бил видян в храма „Свети Вит“, императорът веднага изпратил там цяла шайка от своите търсачи и те пред очите му започнали да опустошават храма, да разбиват каменния под, да отварят гробниците, да чупят олтарите, органа, амвоните и така нататък. Императорът бил заповядал да хвърлят в тъмницата клисаря, който им оказал съпротива, и оттам нататък в същата тъмница били изпращани всички, които се осмелявали да гъкнат срещу развилнелия се император. Дали тогава някому са били избодени очите, или изтръгнат езикът, господин Войти не знаел, но сигурно било, че животът в пражкия двор станал непоносим, докато на помощ не се притекъл повиканият брат на императора, който по онова време пребивавал недалеко — в Оломоуц, в Моравия. Той най-накрая успял да укроти нещастния безумец, като го хвърлил в тъмница, но наред с това пуснал на свобода всички затворници, тъй като те до един били невинни и лежали в затвора само по прищявка на императора и неговите любимци, без съд и присъда.

Когато чул всичко това, господин Войти си казал, че най-добре е желязото да се кове, докато е горещо, и че трябва да говори с новия владетел, докато не са му омръзнали благотворителността, раздаването на правосъдие и поправянето на грешките. Трябвало да чака два дни и две нощи, преди да влезе при него, тъй като имало много хора, които били осенени от същата мисъл, но затова пък резултатът, който постигнал, бил отличен: братът на императора подписал със собствените си най-височайши ръце декрет за освобождаването на Петър Кукан от Кукан и прибавил към него кесия с дукати като обезщетение за Петър.

А това, Петре, означава, че ще трябва да се разделим — рече господин Войти развълнуван. — Върви, момчето ми, свободен си. Къса ми се сърцето, защото прекалено много свикнах с теб, но какво да се прави, та няма да те държа като маймунка в клетка само за собствено удоволствие. Ще си спомням за теб особено когато влизам в стаята ти с еленовите рога и в библиотеката, която ти толкова добре подреди, а може би и ти понякога ще си спомняш за мен.

— И на мен ми е тежко на сърцето, скъпи господин Войти — каза Петър, — защото знам, че където и да отида, никъде няма да срещна човек като вас, заради който сега напускам затвора с известно чувство на тъга. Приемете моите най-сърдечни благодарности за всичко и нека благоприятните събития, които се случиха, се отразят благоприятно и върху вашия живот.

— Ами! Аз не вярвам в никакви трайни благоприятни обрати — рече господин Войти. — Всяка нова метла мете добре, но когато братът на императора се поогледа и си стъпи на краката, може да стори по-големи безумства от тези на неговия предшественик и тъмницата ще се напълни с нови хора, а новите любимци ще заемат местата си до трона и ще лапат, и ще смучат, и ще цицат, и ще дебелеят и всичко ще си тръгне постарому.

След това той предаде на Петър дукатите, които му се полагаха като обезщетение, подари му една хубава кобила, лека, но плътна ризница, шпага и два добре заредени пищова и Петър тръгна на път, проследен от два чифта насълзени очи — на господин Войти и на Барушка, хубавото девойче, което не само му триеше гърба, но през цялото време на неговото пребиваване в Сърпно охотно, според немалките си възможности, го утешаваше в нещастието му.

Той препускаше към Прага леко и стремително, сякаш искаше — а и наистина изгаряше от желание — поне отчасти да навакса времето, през което човечеството е било лишено от неговото участие в объркания ход на живота; всъщност признак на обърканото време бе именно това, че точно той, младият мъж, надарен с всички таланти (Петър не се съмняваше в това) и най-важното с добродетели, пред чиято чистота сваляха шапка в знак на почит всички от граф нагоре, е бил принуден петнадесет месеца да въшлясва в провинциалната крепост, вместо да се изкачва все по-високо и по-високо по пътя към успеха и властта, за който той също не се съмняваше, че му е предопределен. „Ала нищо не е изгубено, мислеше си той, дори напротив. В Прага, изглежда, цари суматоха и безредие и там несъмнено всичко е съвсем различно от онова, което беше, преди да ме затворят, но когато човек е на осемнайсет, не си блъска главата с такива подробности; каквото и да се е случило там, все някой от старите ми познати и доброжелатели ще е останал на мястото си, а за по-нататък ще видим.“

Петър тъкмо минаваше през една тъмна и непрогледна гора, когато дочу тропот на многобройни копита, приближаващ се откъм Прага. Преди да стигне завоя на пътя, Петър предвидливо се скри в храсталаците и зачака да види кой идва срещу него, дали разбойници или почтени хора. И изведнъж той видя нещо, от което сърцето му подскочи — човека, когото имаше предвид, мислейки, че в Прага е останал някой от старите му доброжелатели — строен, възрастен мъж с къдрици по слепоочията, с една дума — граф Гамбарини, комуто Петър дължеше всичко прекрасно, голямо и вдъхващо надежди в досегашния си живот. До него яздеше Джовани. За времето, през което не се бяха виждали с Петър, той поразително бе заприличал на баща си (с изключение на сламенорусия перчем). Те се движеха бавно, с траурна стъпка, зад тях крачеше карета с впряг от два коня, натоварена с денкове, вързопи, чували и сандъци; караше я кочияш, който седеше на левия кон и дремеше, а отстрани яздеха шестима въоръжени мъже, всичките в червени униформи или ливреи с буфан ръкав, с извезан на лявата ръка герб — на червен фон крак в сребърна броня между две звезди и девизът: Ad summam nobilitatem intenti. „Ха така, това се казва късмет, точно той ми трябваше, явно и милосърдната Фортуна е на моя страна. Само че защо ли графът се отдалечава от Прага с всичките си слуги?“, мислеше си Петър леко обезпокоен. И наистина сред мъжете, придружаващи каретата, беше и Матео, брадатият портиер от Тарент, който по-рано, каквото и да ставаше, не напускаше поста си, а също и Йохан, хърбавият красавец, дето навремето гонеше топките на Петър и Джовани, когато играеха класическата игра, наричана раите, с една дума, личният футмен на графа.

На Джовани му потрябва известно време, за да повярва на сините си очи, че ездачът, който им се изпречи на пътя, е действително Петър. Двамата приятели се прегърнаха, а графът с хладна усмивка подаде на Петър нежната си, пожълтяла ръка.

— Петре, нима си още жив? — извика Джовани.

На рамото на граф Гамбарини висеше прочутата пушка с името Брокардо, която, както вече казахме, бе придобил при разпродажбата на наследството на Бенвенуто Челини; очевидно по време на пътуването си той се бе развличал с лов, тъй като под краката на коня му палаво подскачаше дребен, но чевръст сетер, а на седлото му висеше кожена ловджийска торба, от която се подаваха клюмналите главички на два убити фазана.

— Като гледам, мили Петре — рече графът, — същите неблагоприятни, но какво говоря: същите отвратителни, оскверняващи човешкия разум и въпиещи към небесата събития, които се случиха в пражкия двор и стовариха сума ти нещастия върху главата ми, за вас са били добре дошли, понеже са ви помогнали да излезете на свобода. Но тази разлика в нашите съдби не бива да ви пречи да се върнете там, откъдето лани си отидохте, и да се присъедините отново към нас. Бягам от тази страна обратно в родината си и от все сърце ви каня да ни придружите.

„Е, сега я втасахме! — помисли си Петър — втрещен, отведнъж загубил всякаква надежда. — Те бягат! Защо да бягам заедно с тях, след като никой не ме гони?“

— Вашата покана е голяма чест за мен, господин графе — каза той, — но се боя, че онова, което, подхождаше на моите дванайсет години, когато бях паж при вас, ще бъде съвсем неподходящо сега, когато съм пълнолетен. Освен това продължавам да отричам онзи член от дворцовия етикет, който твърди, че кралиците нямат нозе, макар това сега да няма особено значение.

— Прав сте, сега това няма никакво значение — рече графът. — А колкото до вашите скрупули, които разбирам и уважавам, Петре Кукан от Кукан, бъдете така добър да вземете под внимание, че онова, което казах за стоварилите се върху мен нещастия, бе съвсем сериозно и правдиво, понеже узурпаторът, заграбил трона, този варварин, който не разбира от картини и не може да различи италианската живопис от холандската, тъй като е равнодушен и към двете, конфискува и заграби, с една дума, открадна всичко, което бях придобил в тази страна, и то под смешния предлог, че картините, които аз жертвоготовно набавях за дворцовата галерия, не били оригинални. Като че ли той може да познае това! Или за да не говоря излишно, може би вие, мили Петре, имате някаква друга точно определена и разумна цел или намерение?

На което Петър му отговори, че имал цел и намерение, но в никакъв случай точни, а камо ли разумни. Връщал се в Прага, за да постигне онова, към което се стремял и преди — успех, слава и власт.

Граф Гамбарини го гледаше с явно учудване.

— За човек с вашия темперамент това е нещо естествено — рече той. — Но успех, слава и власт могат да бъдат постигнати само в двореца, а нима на вас не ви е известно какво се случи в пражкия двор?

Петър отвърна, че от хорските приказки това доста добре му било известно. По всичко личало, че там е една лудница. Ала именно в такава лудница човек, който знаел какво иска, можел лесно да си пробие път нагоре.

След като изслуша този отговор, сдържано усмихвайки се, граф Гамбарини наложи минута вежливо мълчание, каквото настъпва, когато някой каже в общество невъобразима глупост.

— Изглежда, не знаете какво говорите, млади момко — рече той след това. — Никой не може да стигне високо без чужда помощ, ако ще и да е гениален или светец, дори и в една лудница. Досега ви помагах, доколкото сте склонен да го признаете с присъщата си гордост. Но кой ще ви помогне сега? Кой би се жертвувал за човек, за когото (ако изобщо някой все още си спомня за него) е известно, че е бил протеже на изгнаника граф Гамбарини, изпаднал в немилост и прогонен от страната? Или смятате, че това е добра препоръка за достъп в най-висшите кръгове? От гледна точка на онези, които са се домогвали до нови позиции, вие сте едно краставо куче, драги приятелю, окончателно и безвъзвратно презряно.

Този аргумент бе като удар с бич; очите на Петър се уголемиха от почуда.

— В Прага нищо няма да постигнете — продължи графът, все така леко усмихнат, — затова повтарям поканата си: присъединете се към нас като равен към равни или ако щете, като бедняк към бедняци, понеже мисля, че на този свят си нямаме нищо.

Едва бе изрекъл тези думи, и черната гора, в която се разиграваше тази сцена, се огласи от черен смях, а от черния гъсталак, превивайки се от смях така, че насмалко щеше да падне от коня, изскочи разбойник като от картинка, с черен парцал през окото и мръсни вълчи зъби. След него на пътя изскочиха брадати мъже, някои на коне, други пешачката, отвратителни, мазни, бодливи, всичките въоръжени до зъби и много, много весели; бяха може би осем, дори десет, ако не и дванайсет и непрестанно се увеличаваха.

— Беден сте, високопочтений господине, но сигурно все нещичко ще се намери за клетите сираци — рече, хилейки се, ездачът с черния парцал на окото, но това бяха последните му думи и последният му смях, тъй като, без да се двоуми нито за миг, Петър извади пищовите от кобурите пред седлото и стреля в гърдите му, а почти едновременно с това гръмна с другия пищов по бандита, който се приближаваше към него отляво; в същия миг граф Гамбарини свали от рамото си знаменитата пушка Брокардо и стреля в храсталака, откъдето тъкмо излизаше мъж с нож в зъбите, после хвърли пушката на земята, за да не се бави, и извади шпагата си от ножницата; същото направи и Петър, промуши гърлото на друг разбойник и като хала, наведен над шията на коня си, се нахвърли срещу останалата стан, обкръжила графския ескорт с насочени към него пушки, намушка първия от тях и избягвайки един куршум, който все пак успя да го жегне по бузата, извади окото на друг разбойник с върха на шпагата си. Джовани, почервенял от вълнение и страх, за да не остане по-назад от боготворения си приятел, пришпори коня и ловко размахвайки рапирата си, се спусна след Петър в кървавата битка, разиграла се от дясната страна на каретата, когато чучелата в червени ливреи най-сетне се опомниха от уплахата и посегнаха към напъханите в седлата им пушки.

Ах, какво ставаше там! Какво ли не може да се случи за съвсем кратко време! Как могат да бъдат описани и обхванати мигове, в които се разиграват десет събития едновременно и всичките са важни и решаващи за последвалите часове, дни и години? Ето, Джовани поваля под копитата на своя кон един от пешите разбойници, който тъкмо замахва с копието си, за да го забие в гърба на Петър, докато Матео, брадатият мъж от Тарент, беззащитен, защото вече е изпразнил револверите си, души друг беззащитен разбойник, която, изпускайки шпагата от ранената си ръка, с левицата се опитва да проникне през брадата на портиера, за да го хване и той за гръкляна, а междувременно подплашените жребци на двамата удушвачи взаимно се хапят с кучешките си зъби; гърмят изстрели, на кълба се носи щипещ дим, конете цвилят, изправят се на задните си крака и размахват копита, а недалеч — какво става недалеч? Нещо забележително: граф Гамбарини с крехката си фигура храбро и превъзходно се защищава срещу двама ездачи, които го нападат с ятагани, той е ранен в лявото рамо, но изглежда леко, защото не отстъпва и не е отпаднал; а Петър се втурва да му помогне и стига до него точно в мига, когато графът пронизва корема на един от двамата разбойници с рапирата си, но преди да я извади, другият го удря над слепоочието и графът пада от коня. Но Петър с един разкрач светкавично настига бандита и го пробожда, сякаш шпикова бут, част от секундата преди Джовани, който иска да бъде навсякъде, да му се притече на помощ, но виждайки, че вече е късно, скача коня си и с трогателна любов в очите прикляка до своя баща. В тази минута боят, който е започнал само преди малко с безочливия кикот на разбойниците и двата изстрела от пищовите на Петър, вече е приключил. Бандитите, оцелели след клането, отново се изпокриха в гората, в смрадливите си леговища някъде под коренаците, при оглозганите си кокали и чувалчета е ограбени дукати и грошове, за да си лижат раните, проклинайки своя въшлив, окаян, опасен, безславен и безполезен занаят — боят свърши, мъртвите лежат смълчани на пътя, а вятърът отново мирно шуми в короните на дърветата в черната гора.

Победата над разбойниците бе толкова бърза и бляскава, че освен самия граф никой друг от свитата му не получи дори драскотина. След като промиха с подръчни средства и превързаха раната му (а тя не изглеждаше смъртоносна, понеже черепната кост не беше пострадала, но бе достатъчна, за да изпадне графът в безсъзнание) и го настаниха в каретата възможно най-удобно върху вързопите, денковете и сандъците, те отново се отправиха на път в същия състав както преди, само с тази разлика, че вместо графа начело до Джовани яздеше Петър, който, вместо да продължи към Прага, сметна за правилно и естествено да съпроводи ранения граф и сина му още малко или повечко.

Те се движеха съвсем бавно, за да не навреди друсането на ранения, и едва когато настъпи вечерта, излязоха от черната гора на едно открито място, в онази навъсена декемврийска доба пусто, тъжно и мъртво, оживено само от кълбата мъгла, с които вятърът си играеше. Заваля и дъжд — нито слаб, нито силен, валеше само колкото да се ядосваш. От време на време Петър слизаше от коня и отиваше да види графа; той все още не бе дошъл в съзнание, но говореше, бълнуваше, изричайки на непознат италиански диалект някакви гневни протести. Така те стигнаха до едно село, много дълго, точещо се край пътя в един ред постройки и градини; за щастие там имаше хубав старовремски хан с горяща камина в пивницата и с майчински грижовна ханджийка, която още щом видя каретата с герб на вратичката, слугите, облечени в ливреи, и ранения чуждоземен господар, щеше да си изпотроши краката от усърдие и веднага нареди да занесат графа в най-хубавата стая с легло с балдахин, изпрати да повикат знахаря, който живеел в съседното село и много разбирал от лекуване на рани и оправяне на счупвания, а същевременно си изкарвал прехраната като бръснар.

Той пристигна на магаре късно вечерта, когато водата, която ханджийката бе наредила да стоплят на огъня, помнейки, че знахарят и бабите акушерки винаги искат гореща вода, два пъти изстива и два пъти наново завира. Раната на графа, заяви той, не била опасна, но треската, предизвикана от нея, била пагубна, затова трябвало на болния да се пусне кръв.

Така и направи, и графът дойде в съзнание, но беше толкава слаб, че докато говореше, едвам си мърдаше езика. Той погледна тъжно двамата младежи — Джовани и Петър, които седяха до леглото му, и каза:

— Знам, че няма да напусна жив тази страна, на която посветих най-хубавите години от своя живот. Затова ви моля, Петре, за една последна услуга.

— Говорете — каза Петър.

— Обещайте ми, че никога няма да изоставите Джовани.

— Но защо? — попита Петър. — Сигурен съм, че в най-скоро време ще се оправите и след месен дори няма да си спомняте за днешното премеждие.

— Не го увъртайте — рече графът. — За втори път ви моля за нещо. Първия път отказахте да изпълните молбата ми, защото тя противоречеше на вашата гордост. Но сега нищо не ви пречи да я изпълните.

— Обещавам ви, че ще придружа Джовани, ако е необходимо — каза Петър. — Но не мога да ви обещая, че никога няма да го изоставя, тъй като, макар в Чехия да сте изгубили всичко, в Италия имате богати имения, а аз не искам да живея до Джовани като тунеядец, докато умра.

— Няма да живеете като тунеядец, а като брат по нещастие на Джовани — рече графът. — Защото в Италия нямаме нищичко, което да струва и пукнат грош.

Джовани погледна баща си с разширени от учудване очи.

— Но не може да бъде! — извика той. — Ами дворецът ни в Страмба?

— Вече не е наш — отвърна графът. — Конфискуван е.

— А именията ни край Модена? Ами мините ни?

— Не са наши — рече графът. — Продадох ги, когато реших да се установя в Прага.

— Тогава какво ни е останало? — простена Джовани.

— Мисля, че ясно казах: нямаме нито грош! — отговори графът. — Преди години приех предложението на императора да пристигна в Пражкия двор, защото моят кораб, гордият кораб на рода Гамбарини, по моя вина тъкмо започваше да потъва, а понастоящем вече е на морското дъно. Но не съм останал без влиятелни и заможни роднини и приятели, за които ще ви дам препоръчителни писма. И тъй като светът е неспокоен, аз съм убеден, че млади и храбри хора, които могат да стрелят и да се бият, а вие доказахте, че сте такива, в края на краищата ще постигнат успех и ще намерят своето място в живота. Сега вече не ми трябва нищо друго, освен нещо за писане и восък за печат, за да изготвя писмата.

Мина доста време, докато бъде набавено всичко необходимо. Изглеждаше, че треската пак се връща, тъй като, въпреки че говореше по-ясно и по-високо отпреди, дишането на графа бе ускорено, лицето — зачервено, а очите му горяха.

— Но преди всичко непременно трябва да ви предупредя за нещо — рече той. — Можете да влизате във всички италиански градове, навсякъде ще бъдете добре дошли, понеже името Гамбарини там се почита, само от един стойте настрана, ако ви е мил животът. Това е твоят роден град, Джовани — Страмба.

— Защо? Какво ни заплашва в Страмба? — учуди се Джовани.

— Там имам враг. Провиних се спрямо този човек от лошо по-лошо — рече графът. — Това е владетелят на Страмба, херцог Танкред.

— Чичо Танкред? — възкликна Джовани с почуда. — Та той е толкова добър!

— Той е мой враг — повтори граф Гамбарини, поемайки си дъх като след бързо бягане. — Закле се да ми отмъсти и аз признавам, че гневът му е справедлив, и знам, че за няколкото години, които прекарах в чужбина, той не се е усмирил и че паднеш ли му в ръцете, Джовани, ще си го изкара върху твоята глава. А сега, Петре, вземете перото и пишете!

Графът започна да диктува с тих, хрипкав глас:

— „Граф Одорико Гамбарини до негово величество Соломон, син на Давид, крал израелски.“

Петър спря да пише, а Джовани изплашено сграбчи ръцете на баща си.

— Имате треска, оставете това и си починете, падре, а аз ще ви донеса нещо студено и ще извикам лекаря, мисля, че още не си е тръгнал.

— Не ме прекъсвайте — прошепна графът злобно. — А ти, Петре, продължавай. „Моля ваше величество да се погрижи за моя син Джовани и да го постави начело на войските си заедно с неговия приятел Петър Кукан от Кукан, син на велик чудотворец, който умее да омагьосва всяко оръжие…“

Джовани се разплака.

— Татенце! — извика той. — Опомнете се!

Но граф Гамбарини нито се опомни, нито продължи да диктува бълнуванията си, тъй като издъхна.