Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (20)

Херцогът играе шах

Веднъж, около четири месеца след като Петър бе постъпил на служба като адютант на капитан Д’Обере, в казармата го намери един лакей в червена ливрея, с герба с бронирания крак между двете звезди и с девиза „Ad summam nobilitatem intenti“ на ръкавите, и му предаде писмо, в което граф Джовани Гамбарини изказваше с елегантни фрази съжалението си, че обществени задължения са му пречели в последно време да поддържа прежните крепки и чистосърдечни приятелски отношения с Петър; въпреки това обаче успял да се освободи поне за днешната вечер, тъй че, ако Петър нямал нищо против да посвети заедно с него на чаша вино няколко мига на сладки спомени за миналите времена, Джовани щял да бъде особено щастлив да го приеме между осем и половина и девет часа.

Петър наистина имаше нещо против, тъй като Джовани му бе станал много неприятен, откакто бе започнал да си играе на голям господар, но понеже ни най-малко не се съмняваше, че графът не го е поканил само за да си побъбрят как са помагали на Франта да лови бълхи и как в гората са ги нападнали разбойници, отговори вежливо и лаконично, че ще отиде с голямо удоволствие.

Около половин час по-късно херцогът го повика в малкия си частен кабинет в съседство с празния appartamento della Duchessa на партия шах.

В последно време той изглеждаше много зле, беше подпухнал и винаги грижливо поддържаното му лице беше бледо и жълтеникаво, което будеше впечатлението, че тлъстините, които беше натрупал, са граниви, също като маста в ръкавиците, които принцеса Диана изпратила навремето на френската кралица. Херцогът се привеждаше с труд над голямата шахматна дъска, от двете страни, на която бяха седнали с Петър, и играеше тъй разсеяно и лошо, че Петър трябваше да събере цялата си комбинативна находчивост и ум, за да поддържа у високопоставения си съперник впечатлението, че се води истинска борба, и да избута някак партията до един приличен край. Накрая херцогът дори не забеляза известното преимущество в позицията си, ловко постигнато от Петър, и когато остана само с един офицер срещу тура и пешката на Петър, реши да се признае за победен.

— Край, ти ме би — каза той и се облегна в креслото, давайки да се разбере, че партията е приключила.

— Позволявам си да противореча на мнението на ваше височество — обади се Петър. — Ако офицерът на ваше височество остане на диагонала, на който ваше височество прозорливо го е поставил, тъй че да запази възможността за шах, дори и да го застраша със своя тур и дори царят ми да се придвижи под охраната на своята пешка, пак не ми остава нищо друго, освен до края на света да го преследвам с тура. Това не е загуба, ваше височество, това е чисто реми.

— Реми, точно така, и дори, както казвате, чисто — каза херцогът. — Никаква победа, само неясен край, какъвто заслужава един посредствен играч като мен. Или може би не съм посредствен играч?

— Да, слава богу, ваше височество е само посредствен играч — отвърна Петър.

Херцогът, изненадан, леко се изчерви.

— Казвате „слава богу“? Бях убеден, че всяка посредственост ви е противна, Петре от Кукан. Или не е така? Тогава съм се излъгал във вас.

— И все пак аз се осмелявам да държа на своето мнение — рече Петър. — Шахът е не само най-хитроумната, но и най-трудната от всички игри и който иска да се усъвършенствува в нея над средното равнище, трябва да пожертвува време и усилие не по-малко от онова, което изисква една полезна и важна наука, да речем, аритметиката или геометрията; но при шаха цялото му усилие ще отиде за овладяването на една игра и нищо друго, освен игра. Ето защо посредствеността в играта на шах, както е забелязал още Кастильон^[1], по изключение и единствено между всички останали видове човешка дейност е по-достойна за похвала, отколкото майсторството.

Херцогът остана да седи мълчалив и със затворени очи, сякаш беше заспал.

— Съмнявам се, че тази максима важи и за владетелите. Един владетел не бива да допуска груби и принципни грешки в нито една от дейностите, които извършва — не бива да ги допуска и в играта на шах, защото, ако греши в шаха, той със сигурност ще греши и в управлението си. Беше грешка, че разиграх много рано царицата, не е ли така? — каза накрая той.

— Така е, защото по този начин ваше височество освободи пътя на моя офицер — потвърди Петър.

— Също тъй беше грешка — продължаваше херцогът, — че пропуснах да направя рокада, нищо, че щях да загубя една и без това застрашена пешка. Когато видях, че не мога да попреча на настъплението на вашия кон, правилно реших да предприема атака на дамския фланг, но отново сгреших, като не я доведох до края. Да, човек се сеща за тези неща и ги вижда чак когато е вече късно; съвсем същото е и с държавните дела. Беше правилно от моя страна, че се възползувах от моментната заетост на негово светейшество, за да снема проклятието от името на Гамбарини — с този ход постигнах разведряване на крайно напрегнатата ситуация; не сбърках и в това, че не си помръднах пръста за един ненавистен служител, който бездруго беше вече мъртъв. Но грешка беше, че допуснах Гамбарини и неговите привърженици да си навирят носовете. И обратното: беше правилно, че използувах вашата популярност в Страмба като противовес на растящото влияние на Гамбарини. Не мислете, че не се интересувам какво вършите. Справяте се знаменито, войниците ви подкрепят и са готови да влязат в огъня за вас. Обучението в подкопаване на крепостни стени и поставяне на взрив, което въведохте, наистина по всяка вероятност няма да има практическо приложение, защото не мога да си представя, че страмбийската армия, когато и да било ще обсажда нечия крепост и може би е жалко, че за целите на обучението съсипвате руините на римския виадукт, но както и да е. Един професионален войник трябва да умее всичко, което има отношение към занаята му и което изисква физическа издръжливост и безстрашие.

Петър преглътна, без да гъкне, господарската самоувереност, с която херцогът представи встъпването му в армията за свой собствен рафиниран шахматен ход. Задоволи се да каже само следното:

— За мен е голяма чест, че ваше височество поне отчасти одобрява плахите ми опити да бъда полезен.

— Аз наистина съм горд, Петре от Кукан, че още от първия миг видях във вас човек, надарен по особен начин и благословен от бога, докато един познавач на човешките характери, по-малко проницателен от мен, би ви сметнал просто за опърничав фанфарон — каза херцогът. — Зная, че сте истински Петър, тоест скала, докато в същото време не се съмнявам, че Джовани Гамбарини не е нищо повече от едно тщеславно конте, слабохарактерно момченце и плейбой; но каква полза, че виждам всичко това, когато той има атрактивно име, станало в Страмба символ на съпротива и предателство, и затова има силни поддръжници, които се строяват зад тесния му гръб и готвят поразии, които един ден ще бъда принуден да удавя в кръв, тъй че ще се озова отново там, където не бих искал да бъда и където бях преди вашето идване; уви, бесилката пред главната градска врата отново ще се огъне под тежестта на труповете. Какво ли готвят и за кога? Не зная, но зная поне това, че новите пагубни събития няма да се забавят, и подозирам, че това няма да са детински и предварително обречени на неуспех действия, защото Гамбарини има един великолепен съветник, аптекаря Гербино, който наистина е от прост род, но е умник, когото аз много отдавна трябваше да премахна или, обратното, да издигна и привлека към своя трон; а вместо това аз хем го отблъснах, хем разпалих виталността му, като навремето си заповядах да го бичуват публично на piazza Monumentale за някакво негово дръзко изказване. Това беше, трябва да признаете, двойна грешка, но тогава аз не виждах друг изход, понеже хората не са само шахматни фигурки, а и същества, които носят практическа полза — всички знаят, че Гербино предпазва държавата ми от чумата.

Херцогът се склони с въздишка над шахматната дъска и сякаш искайки да се убеди, че току-що изиграната с Петър партия наистина е завършила наравно, се залози да преследва собствения си самотен офицер с тура на съперника си, като при това продължаваше да говори:

— Смъртта на capitano di giustizia и снемането на божието проклятие от моите земи и моя народ ознаменуваха, доколкото това изобщо е възможно, края на разпитите направо в залата за инквизиции, които капитанът практикуваше тъй често, тъй обичайно и тъй сурово, че никой не беше застрахован от такъв разпит и животът в Страмба беше станал направо непоносим; това също беше грешка и затова на свой ред беше правилно, че промених това положение на нещата. Този правилен ход обаче също е неизгоден, в смисъл че многобройните тайни известия, които получавам и трупам, са за мен неясни и аз вървя пипнешком в тъмнина. Например ето една такава подробност: тази нощ между десет и дванайсет часа командирът на стражата при градската порта „Сан Пиетро“ трябва да пусне, разбирате ли, вън от града един самотен конник след произнасяне на паролата „Dolce far niente^[2]“. Какво според вас означава това?

— А кой му е дал такова нареждане? — отговори с въпрос Петър.

— Аз можех да го попитам — каза херцогът, — но се боя, че един подобен въпрос ще доведе до цяла верига от въпроси, тоест до арести и разпити с мъчения. Затова по-добре ще бъде да изпратите неколцина верни люде да следят какво става около „Сан Пиетро“ откъм външната страна и да се позанимаят с въпросния конник, ако се покаже.

— За мен ще бъде чест да изпълня заповедта на ваше височество — отвърна Петър, — макар че по мое мнение сигурно става дума за един от безбройните невинни епизоди, които винаги са се разигравали и ще се разиграват, докато мъжете бракониерствуват в чуждите гори и докато жените са любвеобилни и сладки. „Dolce far niente“ и среднощно бягство от града, това ми прилича на новела от Бокачо.

— И аз отначало приех това известие като вас — каза херцогът — и си го обяснявах по същия начин, я навярно щях да продължавам да си го обяснявам — така, ако Гамбарини не ви беше поканил, Петре, тази вечер в своя дом.

— Позволявам си да изкажа възхищението, което предизвиква у мен информираността на ваше височество — рече Петър. — В същото време трябва да призная за свой срам, че ми убягва връзката между получената от мен покана и епизода, който се осмелих сравня с новела от Бокачо.

Херцогът помълча, преди да отговори:

— Ще ви го обясня кратко и без заобикалки. Предполагах и определено очаквах, че в последния момент, когато заговорът ще бъде изпипан до такива подробности, че да може да бъде пуснат в ход, Гамбарини ще направи опит да ви привлече на своя страна.

Сърцето на Петър се разтуптя. Край на заобикалките, помисли си, вече няма накъде, ще говорим право, куме, та в очи.

— Съмнявам се — каза той. — Гамбарини знае, че не мога да мина на негова страна, понеже му е известно, че обичам дъщерята на ваше височество.

По лицето на херцога не потрепна нито един мускул.

— Не, това не му е известно — възрази той. — Гамбарини знае само, че сте я ухажвали, а това не е едно и също. Той е все още само момче и затова не може да познава хората така, както ги познавам аз. Положително е убеден, че сте действували пресметливо и че за вас в края на краищата е все едно с какви средства ще се домогнете до успеха и властта.

— За шестте години на нашето приятелство — разсъждаваше Петър — Джовани неведнъж и дваж е имал случай да се убеди, че не съм от хората, които менят убежденията си. Затова си мисля, че вместо да се опитва да ме привлече на своя страна, по-скоро ще се опита да ме убие.

— Това би било много прибързано и необмислено от негова страна, защото вие, маркграфе, сте прекалено популярна особа тук, в Страмба. Но хората поначало често действуват прибързано и затова ви съветвам да не ходите при него и да се оправдаете с неотложни служебни задължения.

— Ваше височество е действително превъзходен познавач на човешката душа — каза Петър, — и тъй като знае, че не съм способен да си взема назад веднъж дадената дума, изрече своя съвет само на шега. Но не става въпрос само за дадената дума. Аз наистина съм любопитен да разбера какво крои този уличник.

Херцогът въздъхна.

— Ще се тревожа за вас. Ще сторите добре, ако си наливате вино само от каната, от която си налива самият той. От времето, когато граф Одорико Гамбарини нареди да сипят отрова в чашата, от която имам навик да пийвам глътка преди сън, аз винаги споделям питието си със слугата, който ми го поднася. Но вие споменахте дъщеря ми. Да, вашето ухажване беше един знаменит ход и аз допуснах грешка, като изпратих Изота в Рим.

— В Рим ли? — възкликна Петър.

— Да, при моя братовчед кардинал Тиначо. Бях сигурен, че смяната на обстановката и контактите с нови и интересни хора ще й се отразят добре и най-вече, че тя ще забрави дребния любовен епизод, в който вие, превъзходният шахматист, я въвлякохте. Но явно съм подценявал дъщеря си, омаловажавал съм нейната гордост и силата на характера й. Тя не се помири с насилието, което упражнихме върху нея, и се заинати, че няма да престане, маркграфе, да ви обича и че по-скоро ще умре, отколкото да ви прогони от сърцето си и да се отрече от думата, която ви е дала. Вашият ход беше успешен, а моят — погрешен.

— Ваше височество — каза Петър — навярно очаква с убийствена увереност, че ще протестирам против израза „ход“ който ваше височество използува, когато говори за пламенното ми и възторжено чувство към дъщерята на ваше височество, принцеса Изота. Но не. Принцеса Изота е престолонаследница и затова, щом съм се осмелил да вдигна очи към нея, това вдигане на очи може да бъде наречено „ход“, независимо че ако в шаха всеки ход се прави с разум, то в онези незабравими мигове аз заставих своя разум да мълчи и действувах само в хармония с безумния и забранен порив на своите чувства — наистина безумен и забранен, защото аз, както сигурно ваше височество е осведомен от доброжелателните клюки, които шири за мен граф Гамбарини, съм син на човек, който е продавал церове и мехлеми, и внук на човек, който е скопявал добитък.

— Да, това обстоятелство ни е много добре известно — потвърди херцогът.

— Затова — продължи Петър — нека ваше височество ми прости за скромния и учуден въпрос защо ваше височество благоволи да ме нарече, и то два пъти, което изключва възможността да е грешка на езика, маркграф.

— Защото не мога да омъжа дъщеря си за сина на човек, който е продавал церове и мехлеми, и за внука на човек, който е скопявал добитък, докато този син и внук не стане поне маркграф, нито мога да я омъжа за адютанта на командира на местния гарнизон, докато този командир не стане генерал.

И обясни на Петър, че херцогството Страмба, основано преди сто и петдесет години от неговия прадядо Виторино д’Албула, е възникнало от обединяването на няколко папски ленни владения, между които обаче било вклинено едно село на име Трезанти, чийто върховен господар не бил папата, а императорът. И понеже селото не спадало под компетенцията на папата, неговото име не фигурирало в папската грамота, с която по-късно Страмба била повишена в херцогство, и следователно, то си оставало маркграфство; това е случай подобен, но в обратния смисъл на случая с ферарския маркграф, който бил провъзгласен с императорска грамота за херцог на Модена и Реджо, защото те били васални имения на императора, докато провъзгласяването му за херцог на Ферара било зависимо от решението на папата. Той, херцог Д’Албула, бил херцог на Страмба и маркграф на Трезанти в една особа, но нямало никаква причина да не отстъпи маркграфството на Трезанти, на когото си поиска, например на годеника на дъщеря си, също както нямало причина да не се откаже в негова полза от генералския си чин и от поста главнокомандуващ страмбийската армия.

Херцогът стана и подаде ръка на Петър, който също се изправи.

— Този ход съм го обмислил много грижливо — каза херцог Д’Албула, видимо развълнувай, — защото не познавам и не виждам човек по-способен от вас, Петре, да преведе Страмба през хаоса и бурята, които се надигат срещу й, и да съхрани моя трон за Изота и за бъдещите ми потомци. Първоначално възнамерявах да ви изпратя в Рим, за да съпроводите лично жена ми и Изота, вашата Изота, в пътя им към дома, но се опасявам, че присъствието ви в Страмба в най-скоро време ще стане повече от наложително. Сега вървете и бъдете нащрек. Да се надяваме, че още не е късно.

Но се оказа, че е вече късно.