Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (22)

Bianca matta

Петър разчиташе на това, че щом Джовани бе пропуснал да нареди да свалят такъмите на коня, защото главата му е била пълна с по-важни грижи, сигурно не бе сменил и паролата, благодарение на която трябваше да бъде пуснат вън от града, и че guardia при крепостната стена все още не знае какво става в херцогския дворец. И наистина, когато се приближи с ниско нахлупена шапка и с вдигната чак над брадата яка на пелерината към porta „San Pietro“ и изрече заклинанието „Dolce far niente“, мъжът, които пазеше в този момент, без да каже дума, го пусна през страничния проход до главната порта и повдигна с помощта на подемно колело тежката подвижна решетка, с която проходът беше затворен от външната страна — половин хилядолетие по-рано подобна решетка разполовила коня на чеха Йежек от Пардубице при превземането на Милано; казваме това, за да припомним, че наши юнаци открай време са били привличани от бурния живот на италианския полуостров.

Пред porta „San Pietro“ имаше голямо пространство, пълно с дървени сергии и дюкянчета, в този вечерен час вече празни; закъснелият странник, стигнал града след затварянето на портата, можеше да намери подслон за през нощта в кръчмата „При златната клетка“, „Gabbia d’oro“, но и тя вече спеше, когато Петър мина покрай нея.

Следваше каменист, ограден с клонести маслинови дръвчета път, който се виеше по склоновете на Маса, а след няколко минути бавна езда се раздвояваше като чатал на изток към морския бряг и на юг към града, наречен Перудза или Перуджа. По заповед на херцога, преди да тръгне към дома на Джовани, Петър беше наредил на двама свои доверени хора да дебнат на това място, скрити от очите на людете от предградията, тайнствения самотен мъж, който ще мине оттук на излизане от града някъде между десет и дванайсет часа; сега, когато този тайнствен самотен мъж доста изненадващо се беше оказал самият той, Петър спря коня си на разклона и подвикна полугласно в сребристия, шушнещ мрак:

— Гино! Пучо!

Така се наричаха доверените мъже, родом от рибарското селце Финале, които сиромашията бе принудила да се наемат във войската.

— Гино! Пучо! — повтори Петър. — Аз съм, Петър от Кукан.

И освети с вече догарящия фенер лицето си.

Отпред нещо се замярка, запращя, запровира се, затропа, запровижда се и ето че Гино и Пучо се появиха от мрака на малките си, бързи кончета, на каквито яздеше по-голямата част от страмбийската кавалерия, и двамата загърнати като някои съзаклятници в дълги черни пелерини, с черни широкополи шапки на главите, тъй че ако месечината не светеше тъй ясно, щяха да са практически невидими.

— Sottotenente^[1], какво търсите тук? — провикна се Гино, съобразителен мъж, на когото му сечеше главата и който винаги казваше нещо на място, докато Пучо знаеше само да се чумери изпод издаденото си чело. — И кой ви подреди така?

— После ще говорим — каза Петър. — Стана катастрофа, херцогът е мъртъв, капитан Д’Обере е мъртъв, Гамбарини е господар на града, трябва да бягаме, да бягаме, както не сме бягали никога. След мен.

И пришпори коня, защото беше убеден, че няма какво повече да се обяснява и че Гино и Пучо ще го последват без колебание, но не беше минал разстояние колкото крачка и половина, когато насреща му, взел се кой знае откъде, излезе трети конник, въоръжен с пищов, с който целеше гърдите на Петър, и проговори на италиански, който трудно можеше да се различи от френския:

— Ако херцогът е мъртъв, колкото е мъртъв капитан Д’Обере, мосю Дьо Кукан, тогава, ma foi^[2], смъртта му не е нищо сериозно и той навярно ще доживее дълбока старост.

— Капитане! — извика Петър и в изблик на радост, с олекнало сърце се приближи с коня си към него да го прегърне, защото Д’Обере беше много повече негов добър и близък приятел, отколкото началник, но капитанът беше в много лошо настроение и беше насочил пищова към гърдите му съвсем не на шега.

— Не мърдай, или стрелям! — предупреди той и Петър усети допир на метал от лявата и дясната страна на гръдния си кош, защото и Гино, и Пучо бяха извадили пищови и ги бяха притиснали силно към ребрата му. — Арестуван сте — добави капитанът.

— Капитане, вразумете се! — каза Петър. — Бягам от тъмницата, в която ме беше хвърлил Гамбарини веднага след като получи знак, че херцогът е убит и след като откъм двореца се чуха изстрели, чиято първа жертва трябваше да сте вие! Не ни остава нищо друго, освен да бягаме, капитане, преди да е станало късно!

— En route^[3] — рече капитанът, — към Страмба.

И сигурните хора Гино и Пучо принудиха Петър да обърне коня си, след което четиримата поеха обратно към града.

— Ще съжалявате за това, капитане! — викаше Петър. — Отивате на сигурна и позорна смърт.

— On verra^[4] — каза капитанът.

— Нищо няма да видим! — крещеше Петър. — Няма да имаме време да видим каквото и да било! В тъмницата на Гамбарини е тъмно като в рог, а доколкото знам, и в гроба не е кой знае колко светло.

— On verra — каза капитанът и яздеха ли, яздеха.

— Zut^[5] и crotte^[6], капитане, кога съм ви мамил? Кога съм ви лъгал? Защо изведнъж престанахте да ми вярвате и вървите към гибелта си като муле, кръстосано с камила?

— Ще отговаряте за това оскърбление, нанесено на вашия началник! — каза капитанът.

— Не сте ми началник! Отказвам да приема за свой командир един самоубиец и луд! — отвърна Петър.

Капитанът отвърна с някакво проклятие, чийто смисъл никой не разбра, но което по онова време беше много популярно сред французите, защото техният крал много обичаше да го употребява:

— Ventre-saint-gris! Вие за какъв ме мислите, поручик? Мислите, че ще напусна своя град и че ще предам херцога, на когото съм се клел във вярност, и че ще търтя да бягам, защото моят лейтенант, когото съм арестувал при крайно подозрителни обстоятелства, като се е видял натясно, ми е изприказвал някакви безсмислици, някаква histoire à dormir debout^[7] за преврат в Страмба? Аз ще ви кажа какво се е случило в действителност, мосю Дьо Кукан. Вие не сте човек на херцога, вие сте съучастник на Гамбарини, това е ясно като бял ден и днес вие двамата наистина сте се опитали да убиете херцога, но това не ви се е удало, n’est ce pas^[8], и затова сте тръгнали да бягате през портата „Сан Пиетро“, където за всеки случай сте си подсигурили преминаването, а Гамбарини е избягал през някоя друга порта. Това обяснява всичко, включително разбитата ви физиономия. Не е ли логично?

— Логично е, но това изобщо не означава, че е вярно — каза Петър. — А защо тогава, пусто да остане, да го вземат мътните, ще слагам на пътя двама наши войници, че да ми попречат да избягам? Да не ми е изпила чавка ума?

— Не да ви попречат да избягате, а за да ги вземете със себе си — отвърна капитанът. — Друго си е, като сте трима. Но за щастие тук бях аз, perspicace, предвидливият, дойдох да видя лично какво се крие зад тази странна историйка с „dolce far niente“. Та така, мосю. Знаете ли какво наказание се предвижда за атентат срещу държавен глава?

— Тъкмо днес ме осведомиха — каза Петър. — Разчекване на живо с помощта на една остроумна конструкция, наречена Андреев кръст.

— Именно — потвърди капитанът. — Но така ви се пада. Вие ме разочаровахте, мосю Дьо Кукан. Имах ви за порядъчен човек, а вие се оказахте безчестен мошеник, предател и отвратителен изрод.

— Вие ме разочаровахте още повече, идиот такъв! — бърбореше Петър, страшно разгневен, защото вече бяха стигнали до сергиите и дюкянчетата пред портата „Сан Пиетро“, чиято тежка кулоподобна маса, закриваща част от звездното небе, беше вече на един хвърлей камък.

— Аз наистина ви мислех за perspicace, а вие постъпвате като тъпо инатчийско говедо! За бога, сберете си ума, ако изобщо го имате! Та нали ако вашата версия отговаряше на истината, херцогът отдавна щеше да заповяда да бъда настигнат! Но вие виждате, че никой не ме преследва! Защото Гамбарини още не знае, че съм избягал от тъмницата благодарение на една красива жена, която се смили над младостта ми! Спрете се, докато все още не е станало късно!

В същия миг някъде откъм вътрешността награда се дочу тропот от многобройни конски копита, съпроводен от тръбен ек, а откъм кулата „Сан Пиетро“ долетяха звуци от суетня и раздвижване. Чуваха се ударите на дървения чук, с който избиваха клиновете, за да свалят препречената през двете крила на портата греда; после задрънча и изщрака катинар, отключван с ключ тъй огромен и тежък, че се носеше най-добре на рамо като пушка, и с ужасяващо скърцане, примесено с пъшканията на мъжете, които я тласкаха, вратата започна бавно да се отваря.

Е, размекването няма да ми се размине и Финета ще има да слуша рева ми, помисли си Петър и стисна здраво зъбите си да не тракат.

От портата излезе група бледосини конници, предвождана от мъж със запалена насмолена факла в ръце. Като минаваха покрай Петър и другите трима, те намалиха ход.

— Не сте ли срещали един сам конник по пътя? — подвикна през рамо мъжът с факлата.

— Parlez^[9] — прошепна на Петър капитанът, който беше скрил пищова си още щом бледосините се бяха появили.

— Срещнахме — отговори Петър. — Препускаше към крайбрежието, към Римини.

Гвардейците пришпориха конете си и се изгубиха от погледа им.

— Но вас не можем да ви пуснем в града — каза един от стражарите при портата, която все още зееше широко разтворена. — Забраната днес важи без изключение и без пардон даже и за самия папа.

— Нищо, ще почакаме до утре — рече Петър.

— И утре сутринта никой няма да може да влезе в града — каза мъжът. — Обявено е извънредно положение.

— Да не би нещо да е станало в Страмба? — попита Петър.

— Ами че убиха херцога — каза стражарят и крилата на портата се съединиха със скърцане и стонове.

— Е, видяхте ли сега? — обърна се Петър към капитана.

— Нали бях казал, че ще видим — отвърна капитанът. — Помнете, когато кажа, че нещо ще стане, то наистина става.

— Ще го запомня — каза Петър. — А пък аз ще ви бъда много признателен, ако благоволите да заповядате на Гино и Пучо да спрат да ме ръгат в ребрата е пищовите си.

Капитанът злобно изръмжа нужната заповед.

— Струва ми се, че бяхте променили мнението си за ситуацията още преди да получите автентична информация, че не съм лъгал — подхвана Петър, когато отново тръгнаха напред, този път с гръб към Страмба.

— О, разбира се — каза капитанът. — Когато ви накарах да говорите вие, защото не исках да ме разпознаят по чуждия ми accent, вече бях разбрал накъде духа вятърът. Херцогът щеше да прати след вас от нашите момчета, а не от бледосините. Но от портата излязоха бледосини. Ерго…

— Ерго, да офейкваме — додаде Петър.

Редно е да отбележим, че за да направи удоволствие на капитана, той преведе този грубичък израз на френски, като употреби един не по-малко грубичък израз: foutons le camp. И наистина, това се хареса на капитана.

— Правилно, foutons le camp — каза той. — Изглежда, това е най-доброто, което може да се направи. Но накъде?

— Разбира се, към Рим, където пребивава херцогинята със своята дъщеря — каза Петър. — Техният домакин, кардинал Тиначо, братовчедът на херцога, е един много високопоставен господин, с чиято помощ ще разбием вратите на Страмба и ще хванем Джовани Гамбарини за яката.

— Нямам търпение да го сторим — рече капитанът. — Ще му го върна тъпкано за мулето, кръстосано с едногърба камила, за идиота и за другите любезности, които по негова вина трябваше да преглътна от вас.

— А пък аз ще му го върна за безчестния мошеник, предателя и отвратителния изрод.

— Освен ако решим да не преглътнем тия обиди и уредим сметките си сами — каза капитанът с леко въпросителна интонация.

Петър се учуди.

— А защо? — попита той.

— Боя се, че това е въпрос на чест и сме длъжни да се съобразим с това.

— А защо? — повтори въпроса си Петър.

— Струва ми се, изразих се съвсем ясно — натърти капитанът. — Това е въпрос на чест. Оскърбихме се взаимно и тези оскърбления могат да се измият само с кръв.

— Вие наистина ли ме смятате за безчестен мошеник, предател и отвратителен изрод? — попита Петър.

— Не ви смятам — отговори капитанът, — но се изразих така.

— Ами тогава ми се извинете, щом това ви се струва толкова важно — предложи Петър.

— Не преди вие да ми се извините за мулето и идиота, понеже сте по-млад от мен — не се съгласи капитанът.

— Добре, извинявам ви се, само мир да има — каза Петър.

— А, не, никакво „мир да има“ — разсърди се капитанът. — Кодексът на рицарската чест изисква прошката да се иска смирено и без уговорки. Разбира се, това е в ущърб на честта на онзи, който моли за прошка.

— Я вървете по дяволите с тая ваша чест! — сопна му се Петър.

Дори в тъмното се видя как капитанът се поизправи на коня си и се изпъчи.

— Господине, никой досега не ми е казвал подобно нещо.

— Ами ето, сега аз ви го казвам — рече Петър, комуто караницата беше взела да доскучава. — Наистина сте ми смешен, докачливи кавалере, който приказвате само за чест, без изобщо да се замисляте какво представлява тази скъпоценна чест и какво струва. Струва ми се, излиза, че когато става въпрос за честта, не е важно какъв човек съм, а кой какво приказва за мен. Негодникът си остава човек на честта, докато някой не го назове негодник; след което тръгва с оръжие в ръка да брани честта си; но в същата ситуация се оказва и един съвършено справедлив и почтен човек, когото някой е нарекъл негодник. Това е толкова смешно, че на човек му се доплаква, капитане. Значи това, че вие наистина се държахте като идиот и че докарахте себе си и мене с пищова си в ръка до самия праг на смъртта, не е от значение, то си е в реда на нещата и няма какво да говорим за него; но че в яда си аз ви нарекох идиот, това, както твърдите, може да се измие само с кръв. Някога и аз бях такъв, тщеславен и докачлив донемайкъде. Но че тщеславен и докачлив сте и вие, един възрастен човек, който вече започва да побелява, това наистина ме кара да се чудя.

— Аз съм гасконец, а ние, гасконците, сме бедни и единственото ни богатство е честта — каза капитан Д’Обере. — И в странната си апология на безчестието, която не очаквах от вас, млади човече, вие отново и неколкократно засегнахте моята чест. Че пратихте мен и честта ми по дяволите, това добре. Но че обявихте, дето наистина и фактически съм се държал като идиот и най-вече, че ме нарекохте възрастен господин, започнал да побелява, това не мога да ви простя.

— Ами не ми го прощавайте — въздъхна Петър. — Добре, на ваше разположение съм. Но не сега, много е тъмно.

— Добре, ще ви убия чак утре — съгласи се капитанът.

И продължиха пътя си, без да обсъждат повече въпросите на честта.

Когато стигнаха мястото на днешната си драматична среща, разклона на пътя, съзряха някъде далеч жълтата светлинна от насмолената факла, с която бледосините осветяваха своя път. Те се движеха в посока към крайбрежието. Тогава Петър и капитанът завиха в обратната посока, към вътрешността на полуострова, към Перуджа.

И когато изгряващото слънце изличи орбитите на месеца и звездите, пред тях изплува от порозовялата утринна мъглица прекрасна местност, подобна на море със зеленикави води, от които се издигаха призрачни островчета, окичени с весело разклонени дръвчета и изпъстрени със синкави сенки на колони и зидове, както и с групи от огромни камъни, нахвърляни в незапомнени времена от езическите богове, които ги извличали от дъната на реките, голи и исполински, и изтръсквали от къдрите си сребърния воден прах, упоени от авантюристичната наслада на хаотичното съзидание. След още един час езда въздухът стана толкова чист и прозрачен, че на цяла миля можеше да се различи всяко листенце на дивия бръшлян, плъзнал по руините на древноримските акведукти, всяко тръстикаво стъбло, растящо по бреговете на небесносините езера, всяко прозорче на далечните къщи, дворци и катедрали.

— C’est un beau pays, l’Italie — говореше капитан Д’Обере, сучейки мустак. — Хубава страна е Италия. Почти толкова хубава, колкото е la Gascogne.

Към десет сутринта стигнаха до реката Тибрис или Тибър, разделяща Сполетанския край, наречен още Умбрия, богат на лози, маслинени горички и смокинови дръвчета, от Тосканския. В по-стари времена тази река се е наричала Албула, както свидетелствува божественият Вергилий в осма книга на „Енеида“ с тези чаровни стихове:

После дошли и царете, и страшния Тибър с огромно

тяло. На негово име нарекохме ние реката,

тъй че Албула загуби старинното истинско име^[10].

А на скалистия връх между тази река и овалното езеро малко по-отзад, наречено Тразименто, красено от три островчета, се извисяваше към небесата с безбройните отбранителни кули на укрепените си замъци и къщи градът Перуджа, ограден с крепостни стени, помнещи древните етруски и известен по цяла Италия с храбростта на своите жители, заради която ги наричаха Perusini superbi, boni soldati^[11]. И понеже невинаги имаха възможност да доказват пословичната си храброст навън, те непрестанно се биеха, трепеха и избиваха помежду си по липса на по-добра възможност; това бе причината за биещото на очи излишество от споменатите вече частни отбранителни кули.

Те влязоха в този прославен град и отседнаха в странноприемницата „Benevento“ с изглед към великолепния фонтан пред Palazzo dei priori. Бяха гладни и капнали от умора, а Петър трябваше на всяка цена да се погрижи за съдраното си ухо и разбитата си уста, както и за дясното си око, което сигурно бе отнесло при сбиването с лакеите някой твърде силен удар, защото беше поморавяло и толкова отекло, че едва виждаше с него.

Прегледаха много щателно дисагите, с които Джовани беше натоварил своя кон, и се оказа, че в случай на бягство е възнамерявал също като тях да спре в Перуджа, защото в един джоб на седлото бяха скрити акредитиви на обща стойност две хиляди скуди, които следваше да бъдат изплатени на приносителя, а един от акредитивите, на стойност двеста скуди, беше платим в банката на Андреучо да Пиетро в Перуджа. Мисълта за хроничния, дори може да се каже фаталния малшанс, който имаше Джовани със своите акредитиви (първият свитък от тези ценни документи бе потънал в тресавищата край Виена, а вторият бе попадал в ръцете на неприятелите му), накара Петър да избухне в такъв силен и продължителен пристъп на смях, че капитан Д’Обере го помисли за луд; но когато Петър му обясни защо се е смял, капитанът се присъедини към него и двамата цвилеха и виеха от смях особено когато коректният касиер на фирмата „Андреучо да Пиетро“, макар и обезпокоен от поведението им, нареди на банковото гише двайсет угледни колонки от по десет жълтици; да се посегне на имуществото на един предател, какъвто Джовани Гамбарини безспорно беше, не влизаше в противоречие с кодекса на рицарската чест и затова капитан Д’Обере нямаше нищо против да приберат парите и да си ги поделят честно.

— Това ме изпълва с розови надежди за бъдещето — каза той. — Защото един глупчо, когото го преследва такава déveine^[12] с парите като Гамбарини, няма да се задържи дълго на страмбийския престол.

— Жалко само, че единият от нас няма да дочака това розово бъдеще — напомни Петър. — Не забравяйте, че трябва да се дуелираме.

— Е, няма какво да се прави, честта си е чест — каза капитанът. — Но все пак с оглед на обстоятелството, че там, където под витата ви вежда стоеше дясното ви око, сега има нещо като изгоряла спаружена тиганица и че тази липса несъмнено би ви пречила да парирате безпощадните ми атаки, предлагам отново да отложим нашия дуел.

— За кога, че да зная колко още ми е съдено да живея? — попита Петър.

— Ако окото ви позволи, за утре — каза капитанът, премисляйки мрачно дали не трябва отново да се счита оскърбен, защото беше доловил ирония в плахия въпрос на Петър.

След веселата вечеря, която поляха обилно с пивко тосканско вино, те си отспаха добре, което безкрайно се хареса на несвикналите с такъв разкош Гино и Пучо, и към десет на другата сутрин се отправиха към Рим, града на градовете.

Минаха край Тоди на левия бряг на Тибър; оттук пътят към Рим се отделяше от реката и завиваше към градчето Нарни, надвиснало над дефилето, където течеше река Неро. Спряха там да пренощуват, без да се дуелират, понеже окото на Петър беше все още в много лошо състояние; но тъй като Рим беше вече съвсем близо, капитанът обяви, докато седяха на чаша вино на чердака на странноприемницата над бучащите води, пробиващи си път между скалите, че утре ще се бият, каквото и да стане, ако ще камъни да падат от небето.

— С оглед на вашето око ще се фехтувам с лявата си ръка, така шансовете ни ще се изравнят — додаде той.

— О, не правете подобно нещо — възпротиви се Петър. — Едно насинено око не може да бъде оправдание в деликатните въпроси на честта. Щом ще сме безразсъдни, да сме безразсъдни докрай и без пардон. Играта трябва да се взима на сериозно, за да бъде забавна.

Искаха да стигнат в Рим, преди да се свечери, затова на другата сутрин станаха много рано, още преди първи петли. Яздеха в бърз тръс по брега на Неро, а когато се съмна, затърсиха подходящо място, където да кръстосат мечове. Петър държеше това да бъде ливадка, осеяна като в задгробния свят с бели асфодели, за да бъдело преминаването му в този свят колкото се може по-гладко: ще издъхне на ливада с асфодели и ще се пробуди на ливада с асфодели за вечния живот; колко покъртително ще бъде да лежи с пронизана гръд и с гаснещо ляво око — защото с дясното все още не беше прогледнал, — вторачено в небесната синева и в алабастровата чашка на някой цвят да падне алена, пареща капка от неговата кръв. Противно на това капитан Д’Обере желаеше да се бие на равна скалиста твърд, защото такъв терен подхождал на една твърда борба, никакви полянки, цветенца и палячовщини. И така се препираха, без да виждат по пътя си нито ливада с асфодели, нито равна скала, докато изведнъж, ако искате, вярвайте, ако искате — не, съзряха и двете: една огромна плоска скала, дълга трийсет крачки и също толкова широка, огладена от водите на Неро, в чийто бряг бе вкопана, в съседство с тревиста равнина, осеяна с белите звездички на нежни чашковидни цветя.

— Това е мястото! — извика Петър и като скочи от коня, захвърли шапката и сетрето си. — Хайде да започваме, че да ни се маха тоя дуел от главите.

Капитан Д’Обере, изненадан от готовността му да се бие, остана на седлото си.

— Но къде да започнем? — каза той. — На моя камък или на вашата ливада?

— На камъка, нека да бъде по вашему — предложи Петър. — Аз ще отстъпвам назад и вие ще ме убиете на ливадата.

— Добре — каза капитанът. — Но дали това са наистина асфодели?

— Няма значение, аз и без това не знам как изглеждат асфоделите — отвърна Петър. — Но винаги съм си ги представял точно такива.

— Чудесно, тогава ще се дуелираме тук, защото по-добро място няма да намерим — реши капитанът. — Но не и преди да сме закусили. Защото няма нищо по-мъчително от това да умираш на гладен стомах. Да слезем долу в Орте, знам там една малка кръчмичка, където правят фантастични paupiettes. Вие яли ли сте някога paupiettes? Тук, в Италия, им викат полпети. Честна дума, не знам да има нещо по-вкусно в целия свят. Телешки рулади с плънка от печурки. Когато ви ги донесат в чинията, полети със златистокафяв, гъст, благоуханен сос, когато си отрежете първото парченце, когато го подържите върху езика си, за да му се насладите, а после го глътнете и го прокарате с малко червено вино, ще си дадете сметка, че окаяният ни живот в този окаян свят все пак си има и своите светли страни. Вярно, това ястие е италианско по произход, но това може да му бъде простено; и не е за чудене, че негово величество кралят на Франция се е оженил за една италианска княгиня, Мария се казва, само и само да измъкне от нея рецептата за paupiettes. Та да си хапнем от тях, а после ще се върнем тук и ще разрешим спора си.

— Вие сте по-възрастен, а отгоре на това и мой началник, тъй че не ми остава нищо друго, освен да се подчиня на вашето желание — каза Петър.

Но епископското градче Орте, разположено там, където Перо се влива в Тибър, малко и спокойно, този ден бе пълно с войници от дружината на някакъв високопоставен римлянин, който бил пристигнал в градчето предния ден и се бил настанил с личната си свита в дома на епископа; и тези войници, лакоми и гладни като вълци, бяха успели да изгълтат не само всичките paupiettes, за които си точеше зъбите капитан Д’Обере, по изобщо и без остатък всичко, което се продаваше за ядене, включително и мътеницата, и козето сирене. Те се шляеха из града папски и паунски, подвикваха шегички на девойчетата и се рояха на площадчето пред епископския дворец като пчели пред отвора на кошер.

— Тук нас няма да ни огрее — каза капитанът. — Дайте да тръгваме към Рим, по пътя все ще намерим някое място, което термитите не са успели да опоскат.

— Осмелявам се да твърдя, че това би било съдбоносна грешка — рече Петър. — Погледнете там горе.

Капитанът погледна и видя на един от прозорците на епископския дом малка женска главичка, ухилена слабоумно.

— Saperlipopette^[13]! — извика капитанът. — Bianca matta!

— Тя и никой друг — каза Петър. — А където е Bianca matta, там е и херцогинята на Страмба, а където е херцогинята, там е и принцесата и бас държа, че високопоставеният господин от Рим, чиято дружина съпровожда двете дами, е негово високопреосвещенство кардинал Тиначо. Не е ли така? — обърна се той към най-близкия войник, който тъкмо сплиташе опашката на коня си в красива плитка.

— Горе-долу е така — отвърна войникът, присмехулно наподобявайки речта на Петър.

— Как тъй горе-долу? — попита Петър. — Не сте ли от дружината на кардинал Тиначо?

— От нея сме — каза войникът, без да вдига очи от заниманието си. — И съпровождаме херцогинята. Но с нас да има и някаква принцеса — такова нещо не знам. Освен да е някоя много мъничка, та да не съм я забелязал.

— В Рим ли е останала? — продължаваше Петър.

— Може и да е останала — отвърна войникът.

— Какво ще кажете? — попита Петър капитана.

— Нищо повече и нищо по-малко от това, че днес няма да закусваме — каза капитанът навъсено.

Междувременно главичката на Bianca matta беше изчезнала; след малко от епископския дворец излезе един млад офицер, тръгна с енергична крачка към тях и каза с поклон, че нейно височество херцогинята на Страмба желае да говори с господин Пиетро Кукан да Кукан.

Докато вървеше с офицера по сводестите коридори на епископската резиденция, Петър разсъждаваше объркано върху това, че съдейки по всичко, херцогинята не е получила писмото, което херцогът бе възнамерявал да й изпрати по куриер и с което бе искал да я посвети в радикалния, благоприятен за Петър обрат в своята политика; ако беше получила писмото, сигурно нямаше да пропусне да го назове с новата му титла маркграф на Трезанти, с която го беше сподобил херцогът. Но защо тогава е напуснала Рим и се е отправила в път, както изглежда, към Страмба? И щом се е отправила в път, защо не е взела със себе си лицето, което е по-важно от всички други — принцеса Изота?

Той щеше да получи само след миг отговор на всички тези тревожни въпроси, отговор, подобен на смразяващо леден душ.