Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (24)

Червен, със седефен блясък, но избухлив в огън

Капитан Д’Обере се разхождаше нетърпеливо по площада пред дома на епископа, сърдит и оскърбен, задето подчиненият му поручик бе удостоен с продължителна аудиенция от херцогинята, докато той, командирът на страмбийския гарнизон, трябваше да чака отвън.

— Е? — попита неприветливо и рязко, когато Петър най-после излезе.

— Всичко е наред — каза Петър. — Херцогинята и кардиналът милостиво ни прощават, че не сме успели да предотвратим убийството на херцог Танкред.

— Ма foi! — възкликна капитанът.

— А задето сме избягали от Страмба, ни бе изказано най-високо признание и похвала — продължаваше Петър, добродушно прикривайки факта, че за капитан Д’Обере по време на аудиенцията почти не бе казана дума.

— Parbleu! — каза капитанът.

— В резултат на всичко това двете височайши особи ни изказват най-горещата си благодарност и ни позволяват да се измитаме по дяволите, както точно се изрази Bianca matta — уточни Петър. — А вие, капитане, можете най-напред да идете при ковчежника и да го помолите да ви изплати остатъка от заплатата.

— Merde! — каза капитанът и поаленя, сякаш главата му щеше да се пръсне от притока на кръв. После даде знак на Гино и Пучо да доведат конете и се метна на седлото.

— Какво възнамерявате да предприемете? — попита Петър, след като на свой ред яхна коня си.

— Преди всичко да закуся — отвърна капитанът. — Сетне предлагам да навестим банката „Лодовико Пакионе“ в Рим и да осребрим втория акредитив на граф Гамбарини. Във всичко останало ще последвам вашата инициатива. Доколкото мога да преценя, сега общественото ни положение е едно и също. Какво искате да направите по-напред? Да отвлечете принцеса Изота? Или да превземете Страмба? Тъй или инак, аз и двамата ми войници сме на ваше разположение.

— Още не знам с какво ще започнем — каза Петър. — Но не забравяйте, че трябва да се дуелираме.

— Zut! — каза капитанът. — Стига с тези глупости, Петре, по-добре ми разкажете дума по дума какво стана при херцогинята и какво finalement^[1] я е накарало да покаже пътя и на двама ни.

Докато яздеха в тръс, следвани от Гино и Пучо, по хубавия равен път, встрани, от който тук-таме се виждаха стари пинии, Петър разказа подробно на капитана за разговора си с херцогинята, без да изпуска дори такива подробности като интермецото с пръстена, който бе принуден по волята на херцогинята да даде на лудата й компаньонка и който Бианка беше налапала, та той се бе побоял, че ще го глътне. И когато стигна дотам, където Бианка бе отворила пръстена и бе изсипала върху белия мрамор някакъв проблясващ червен прашец, навярно отрова, която господин Янек си бе приготвил за всеки случай, Петър изведнъж се спря, застена и хвана с две ръце главата си.

— Каква ти отрова! Баща ми не е имал никаква отрова, защото, ако я беше имал, щеше да я погълне! Това не е било отрова, това е бил Философският камък!

Обърна коня и като бесен препусна обратно към Орте.

Днес определено имам лош ден, каза си капитан Д’Обере. Първо ми изплюскаха всичките paupiettes, после ме изхвърлиха от войската, а най-накрая моят compagnon се побърка.

Но и той обърна коня си и последва Петър.

Червен, със седефен блясък, припомняше си Петър, докато летеше, пришпорил коня в неистов галоп. Червен, със седефен блясък; така би трябвало да изглежда, казват, Философският камък, на чието получаване господин Янек бе посветил по-голямата част от живота си, така го описвали адептите, на които се е удавало да го сътворят. Червен, със седефен блясък, но внимание: избухлив в огън. Прашецът, който идиотката бе изсипала от Петровия пръстен, беше червен и блестящ, а херцогинята бе изредила да го сметат и да го изхвърлят в огъня. Но може пещта да е била изстинала. А може слугинята да не е изпълнила заповедта дума по дума и да е изтръскала лопатката в сандъчето пред пещта. Ако Петър успееше да стигне навреме в кухнята на епископската резиденция, може би щеше да спаси нещо, ако ще да бе една щипка. Макар винаги да се бе отнасял с нескривано безразличие към заниманията на баща си, той все пак не забравяше, че Философският камък действува като Философски бич, което означава, че при превръщането на оловото в злато е достатъчна нищожна частица от Камъка, за да се осъществи реакцията; дори, по-точно казано. Камъкът не бива да бъде повече от една почти невидима частица, за да протече процесът гладко. Петър си спомняше ясно последния си разговор със своя баща. Философският камък е субстанция тъй ужасяващо опасна, му беше казал тогава господин Янек, че не мога да я поверя на никого, дори и на теб, Петре, дори и на теб, освен едно съвсем нищожно количество, което…

В този миг Петър го беше прекъснал с думите, че не иска нищо, че не нека дори и това нищожно количество. Но ако не го беше прекъснал, много вероятно е баща му да беше завършил изречението така:

— … е скрито в кухината на пръстена, който току-що сложих на пръста ти.

И по-добре, че не бе довършил изречението, защото императорът, подслушваш при камината, щеше да похити и това нищожно количество.

Петър летеше по-бързо от вятъра, долепил буза до гривата на коня си, който шибаше с камшика колкото сили имаше, но тъкмо когато наближи първите имения, пръснати от външната страна на ортенските крепостни стени, от покрива на епископския дом, чийто начупен контур се открояваше ясно на фона на наситеносиньото небе и се виждаше добре, защото резиденцията се издигаше с цял етаж над съседните постройки, лумна ослепително ярък стълб от оранжев огън, последван от оглушителен гръм.

Когато капитан Д’Обере го настигна с двамата си войници, Петър бе застанал встрани от пътя и с разстроено, с все още незараснали рани лице разглеждаше някакъв малък предмет. Когато капитанът се приближи, видя, че това е отвореният пръстен с печат, който Петър не сваляше от пръста си.

Откъм града започна да се носи тропот и викове на хора, втурнали се към мястото на експлозията, над което беше надвиснал неподвижен, вдъхващ страх стълб дим, долу тънък, нагоре шапковидно разширен, тъй че приличаше на гъба, поникнала от раззинатата черна дупка, която се виждаше върху покрива на къщата на мястото на отнесения комин.

— Възмездие от бога — подхвърли към Петър и капитана един селянин, подкарал към града натоварено с два груби, издути чувала муле. — Нечестивият отнесе епископа. Той нечестивият винаги отнася грешниците през комина, когато прелее чашата със злодеянията им. Пък епископът си го заслужаваше. Беше разбойник над разбойниците. Взимаше ми две скуди аренда за една педя нивица.

И като налагаше жестоко със солата си инатливото муле, той забърза към града, да не изпусне нещо от зрелището.

— Какво означава всичко това? — попита капитанът жално. — По какво съди този rustaud^[2], че дяволът е отнесъл епископа? А защо не и кардинала и херцогинята? Щеше да е справедливо, като се има предвид как се отнесоха с нас.

— Дяволът не е отнесъл нито епископа, нито кардинала, нито херцогинята — каза Петър. — Дяволът отнесе във въздуха огромно състояние, с което можехме да купим десет Страмби заедно с маркграфството Трезанти. Но за щастие нещичко от това богатство ни е останало, благодарение на това че устата на Bianca matta беше изцапана със сладкиша и че тя смука с тази уста моя пръстен.

— Mon Dieu^[3]! — въздъхна смазан капитанът. — Fou Décidément fou. Луд. Съвършено луд.

— Благодарение на тази лепкава уста — продължаваше Петър — за пръстена са залепнали шест частички от Философския камък, а други четири са заседнали в пантичката на капачето. Значи имаме общо десет частички. С помощта на тези десет частички можем да получим десет тигела от нещо, което никой на този свят не може да отличи от чистото злато. Аз съм виждал това вещество и зная колко голям трябва да бъде тигелът. В него би се вместил, да речем, фунт и половина вода. Но доколкото си спомням, оловото е над десет пъти по-тежко от водата. Това означава най-малко сто и петдесет фунта, колкото тежи примерно един добре охранен мъж. А за сто и петдесет фунта злато ще съберем войска, която ще разпердушини стените на Страмба, сякаш са от пясък. Капитан Д’Обере, ако не греша, ние за кой ли път сме отново спасени. Знам, че сте от хората, които винаги носят всичко със себе си, и допускам, че имате и чекийка; моля ви, дайте ми я, за да мога да преместя шестте скъпоценни частици от Философския камък, залепнали на повърхността на пръстена, в неговата вътрешност, под капачето, където ще бъдат в безопасност.

Вечерта на същия ден един ковач на име Карло Сергуиди, почтен човек, който упражняваше тежкия си, както го наричат — черен занаят в покрайнините на родното си село Монтератоне недалеч от Рим, бе удостоен и изненадан от посещението на двама кавалери, явно с благороднически произход и високопоставени, единият съвсем млад, другият все още не стар, съпроводени от двама войници в непознати униформи; те не искаха от него нищо, ала съвсем нищо, освен да им предостави за кратко време ковачницата си с добре разпалено огнище, защото щели да си варят някакво специално лекарство, и да не ги безпокои… За тази услуга те му предложиха две скуди, сиреч далеч повече, отколкото би струвало подковаването на четирите им коня, и още две скуди, ако бъде дискретен и ако спомогне да свършат добре работата си, без който и да било да ги притеснява, да ги наблюдава или да им пречи.

На ковача това предложение му се стори подозрително, защото не беше вчерашен и допускаше, че кавалерите са замислили нещо недобро, но когато те вдигнаха сумата на три скуди, които щеше да получи веднага, и още три, които щеше да получи на прощаване, той си каза, че господарите бездруго вършат само лоши работи и че ще е справедливо той, Карло Сергуидо, поне този път да намаже нещо от това. Ето защо пусна Петър и капитан Д’Обере — защото, видите ли, тъкмо те бяха въпросните кавалери — в ковачницата си и им показа как се борави с меховете, което беше съвсем излишно, защото Петър като син на алхимик знаеше много добре това. После ковачът седна пред затворената врата на ковачницата, за да върне евентуалните клиенти с оправданието, че са му се потрошили чуковете или че е капнал от работа, или нещо подобно, също толкова подходящо; защото той бе не само почтен, но и интелигентен. Гино и Пучо застанаха на пост до единствените две прозорчета на помещението.

А Петър и капитанът се заловиха за работа.

Най-напред напълниха чистия, неупотребяван тигел, който бяха успели да купят от местния аптекар, с няколко шепи сачми и го сложиха в огнището; щом сачмите почнеха да се топят и да се сливат, те прибавяха още и още, докато тигелът се изпълни до ръбовете със сива нагорещена течност. Наистина капитанът беше на мнение, че за разтапяното на малко олово са можели да минат и без ковашко огнище, защото за целта била достатъчна и съвсем малка кухненска петица, но Петър, който въпреки всичко си оставаше, син на алхимик, възрази, че ковашкото огнище щяло да им свърши по-добра работа, защото всичко щяло да протече по-бързо, пък и никъде по снега не можело да се намери годна кухненска пещ, около която да не се навъртат любопитни женоря.

Капитанът нямаше как да не признае, че Петър както обикновено е прав.

Накрая настъпи великият миг, когато Петър улови с върха на капитановата чекийка едно от десетте зрънца Философски камък от вътрешността на пръстена, втисна го в късче от предварително приготвения восък и оформи късчето в малка топчица.

— Ventre-saint-gris — мърмореше капитанът. — Ventre-saint-gris. Честна дума, явно съм истински imbecile, щом асистирам на такава идиотска и смахната дивотия.

— Молете се, капитане — каза Петър. — Аз просто не зная как точно го правят алхимиците и какви предпазни мерки е взел баща ми, преди да получи първия си и последен тигел злато. Може всичко да мине гладко, но може да се случи и нещо ужасно.

— Тогава стига сме приказвали, започвайте, та да не сме в неведение.

Петър пусна топчицата в тигела.

Тя тутакси се разтопи и се превърна в струйка дим.

— Отдалечете се — каза Петър и хвана капитана под мишниците, за да го дръпне към вътрешността на ковачницата.

И отдалеч се виждаше как за съвсем кратко време, може би минута или две, повърхността на течното олово се разтресе като желе и как, след като се изглади, започна бавно, милиметър по милиметър, да спада, оставяйки стените на тигела след себе си чисти и непокътнати. Същевременно им се стори, че огнището някак погасва.

— Saperlipopette! — извика капитанът, като тракаше със зъби, защото осезателно се почувствува, че в ковачницата е станало студено. — Оловото ви, Петре, нещо почва да се свива.

— Естествено — отвърна Петър. — То трябва да се свие, ако ще се превръща в злато, защото златото е по-плътно от оловото.

Той тръгна към меховете, за да раздуха гаснещия огън, но не стигна до тях.

— Бягайте навън! — изкрещя, хванал с две ръце ушите си, и скочи към вратата.

Защото огънят в огнището изпуфка и угасна, сякаш някой му беше лиснал вода, и в същото време леден мраз изпълни ковачницата. Двете прозорчета побеляха като тебешир и престанаха да пропускат светлината; в настъпилия мрак Петър изкърти с ритник вратата и се втурна навън, а по петите му, скимтейки приглушено, тичаше капитанът. И навън цареше студ, невиждан в сладката Италия, откакто свят светува. Ковачът, който допреди миг беше пазил отвън, хукна презглава към близката купа слама и се зарови в нея.

— Marchez^[4]! — викна капитанът на Гино и Пучо, които като добри войници бяха останали чинно на поста си при двете прозорчета. Те се подчиниха на драго сърце и замаршируваха, при което Гино, комуто студът явно бе засегнал бронхите, се закашля яко и плю. Слюнката замръзна още докато беше във въздуха и падна на земята с лек звън.

Петър и капитанът, омотали около главите си своите пелерини, подскачаха, тропаха, сновяха, подритваха и танцуваха saltarella с приклякания, докато студът излизаше на кълба от ковачницата, тъй гъст и плътен, че можеше да се реже на филии. Бъчвата с вода до наковалнята се спука и един от обръчите прелетя като изстрелян с прашка през вратата, а друг уцели кожените мехове, които се натрошиха и се посипаха със звън по земята, като да бяха от стъкло.

Но загадъчният феномен свърши също тъй внезапно, както бе започнал. Ситнейки неспирно в танц, Петър и капитанът изведнъж усетиха, че почва да им става горещо, спряха и размотаха пелерините от главите си. И наистина, отново бе топло, както трябваше да бъде в този край и в това годишно време. Вярно, от вътрешността на ковачницата все още вееше студ като от хамбар, неприятен, но далеч не такъв, че да кара носовете и ушите да измръзнат. Ковачът полека взе да се надига изпод сламата. Петелът, изненадан от студа тъкмо когато качваше една ярка, се поотърси и чевръсто довърши започнатото.

Капитанът и Петър влязоха предпазливо в ковачницата.

Скрежът по прозорчетата се топеше и макар пропусканата светлина да беше оскъдна и мътна, те можаха да видят какво е останало в тигела — защото от предишното му съдържание едва ли бе останала и половината, — нещо ясножълто и лъскаво.

— Злато — прошепна слисан Д’Обере, подръпвайки мустаците си. — Не, наистина прилича на злато.

— Да, прилича на злато — съгласи се Петър. — Нашият император, който разбираше от тези работи, твърдеше, че това е истинско, неподправено злато, а баща ми дори беше убеден, че е по-добро и по-ценно от златото; но аз не искам да отстъпя от убеждението си, че е само свило се оцветено олово. Но това не е важно. Никой не може да го докаже, а за мен всички средства са добри, щом ще ми дадат възможност да хвана за яката Джовани Гамбарини и да постъпя с него така, както той възнамеряваше да постъпи с мен. Но другия път ще трябва да внимаваме повече.

— Ако обичате, другия път си играйте с това сам, s’il vous plaît^[5] — каза капитанът.

Те скриха тигела в една кожена чанта, където преди бяха сачмите, платиха на ковача четири скуди над уговореното, за да го обезщетят за спуканата бъчва и унищожените мехове, и продължиха пътя си към Рим през една смълчана кафеникава равнина. Капитанът мълчеше, мълчеше и Петър, защото се мъчеше да си спомни бащините си думи, в които обаче не се споменаваше нищо за такова дивно и очебийно явление, каквото бе внезапното и бурно пораждане на убийствен мраз; напротив, Петър беше останал с впечатлението, че господин Янек и августинският монах са наблюдавали спокойно и отблизко как цветът на течността в тигела се променя от сивкав в жълтеникав — та нали тъкмо тази гледка тъй бе развълнувала августинеца, че го бе ударила дамла?

Капитанът явно мислеше за същото, защото ненадейно попита:

— Но откъде, ventre-saint-gris, се взе този студ?

— Не зная — отвърна му Петър. — Защото, ако приема за вярно единственото обяснение, което ми идва наум, ще трябва да допусна, че веществото, което получихме днес, е наистина злато, а не оцветено олово.

— И какво е това обяснение? — поиска да чуе капитанът.

— Ние загряхме оловото само до точката на топене — заговори Петър. — Но точката на топене на златото е много по-висока от тази на оловото. Ето защо, когато течното олово е започнало да се превръща в течно злато, същото това злато, за да се задържи поне миг в течно агрегатно състояние — явно това е наложително, — под ударите на Философския бич наведнъж е погълнало цялата околна топлина. Затова следващия път ще трябва да загреем оловото до много по-висока температура, поне до тази, при която се топи златото.

— Казах вече, mon petit^[6], че следващия път ще манипулирате с тези неща сам — каза капитанът, потърквайки премръзналия си нос. — Животът с вас е малко прекалено рискован дори и за моя вкус и най-разумно ще бъде да сведа този риск до минимум, що се отнася до собствената ми особа.

Те яздеха покрай стада от биволи, които повдигаха от блатата рогатите си глави и ги проследяваха с красивите си вакли очи.

Но ако наистина е така, както го мисля, разсъждаваше Петър, значи все пак не е било измама и татко и императорът са имали право?

А от това предположение, което той прие колебливо, неизбежно следваше друга натрапчива мисъл — какви чудеса и какви благодеяния би извършил и до какви висини би възвисил обърканото и страдащо човечество той, човек тъй всестранно надарен и способен, а отгоре на това тъй благороден и честен, че няма равен, човек, за когото един херцог говори като за благословен по особен начин от бога — но само ако знаеше, ах, само ако знаеше къде клетият му твърдоглав баща е скрил своя Философски камък.