Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (8)

Изглежда, че орисницата Лахезис се е тревожила с пълно право

Петър не се съмняваше, че добрият граф Гамбарини ще го измъкне от тази каша, и затова, когато го отведоха в тъмницата на Черната кула, той спокойно и удобно се излегна на дървения нар и се замисли за баронеса фон N и за дяволските наслади, с които сега тази симпатична дама непременно би го дарила като награда за геройството му, ако не го бяха затворили, но които няма да го отминат, щом бъде освободен. С тези мисли той потъна в дълбок сън, който безспорно бе заслужил, и спа чак до сутринта, когато тъмничарят му донесе закуска. Измина час, два, три, но нищо не се случваше; Петър вече започваше да скучае и да се ядосва, когато най-после резето изскърца, вратата се отвори и в килията бавно, с погнуса прекрачвайки прага й, влезе граф Гамбарини.

— Най-сетне! — възкликна Петър.

— Е, Петре, и какво сега? Още ли залагаш главата си и отказваш да признаеш, че кралиците нямат нозе? — попита графът.

— Разбира се — отговори Петър с усмивка. — Никога няма да призная нещо, което противоречи на здравия разум. Моля, седнете.

— Благодаря. Виждам, че дори и в това тежко положение не си загубил добрите си маниери — рече графът и като отметна карминовата наметка, с която бе загърнат, седна на единствената мебел в тъмницата, освен нара — едно трикрако столче, съвсем като обущарските.

— Споменахте, че положението ми е тежко — каза Петър все още усмихнат, но вече попритеснен.

— Да, тежко е, освен ако не признаеш дума по дума, че кралиците нямат нозе — рече графът. — Джовани се застъпи за теб и ме помоли да ти помогна. И аз наистина мога да го направя, понеже, както ти е известно, се ползувам с добро име пред императора, но за жалост сам си вързах ръцете.

— Как така? — попита Петър.

— Бях ти много сърдит — отвърна графът. — Вече ми попремина, но признавам, че когато чух за твоя идиотски дуел заради нозете на кралиците, много ми се искаше да те напердаша на голо. И затова, щом Джовани ме помоли да те измъкна от тая каша, аз му отговорих с думи, за които сега съжалявам, но вече не мога да ги взема обратно. Казах му следното: Ще помогна на Петър само ако този твърдоглавец признае, че кралиците нямат нозе.

— Няма да го направя — заяви Петър. — По-добре да поседя тук, отколкото сам да си плюя в лицето.

Графът огорчено поклати глава.

— Такъв жест е свръх възможностите на твоята горделивост, Петре. Може би мислиш, че наказанието, което те очаква, е минимално, но грешиш. Защото рицарят фон Троцендорф, с когото си се бил, умря.

— Не може да бъде! — извика Петър. — Та аз само го одрасках по бедрото!

— Когато нямаш късмет, може да се умре и от драскотина по бедрото — рече граф Гамбарини. — Може би сърцето на твоя съперник не е издържало, след като доста си го поизмъчил. Разправяха ми как си размахвал шпага под краката му; а възможно е също да си е ударил лошо главата при падането, не знам, аз разбирам от картини, а не от фелдшерство, но по всичко личи, че днес рицарят щеше да е жив и здрав, ако не беше вашият проклет дуел. Това е положението, Петре, затънал си до гуша. Безкрайно съжалявам, защото тъкмо бе в стихията си, съвсем мъничко не ти достигна, за да докоснеш успеха и никога вече да не го изпуснеш, но ти сам си подряза крилата. Затова опичай си ума и прецени не само своето положение, но и моето. Аз искам да ти помогна и мога да го направя, но съм обвързан от благородническата си дума, че няма да си помръдна пръста за теб, докато гласно, ясно и без заобикалки не заявиш признанието си, че кралиците нямат нозе. Как бих изглеждал в очите на сина си, ако се откажа от своите думи и отстъпя пред твоя проклет инат?

Петър не отговори и се намръщи.

— Е? Нямам време за губене — рече графът. — Ще признаеш ли, че кралиците нямат нозе, или не?

— А как бих изглеждал аз в очите на Джовани, ако се поддам на вашия натиск? — попита Петър. — Неведнъж с удовлетворение сте споделяли, че оказвам добро влияние върху сина ви. Смятате ли, че и за в бъдеще ще му влияя добре, ако престане да ме уважава? Защото аз го познавам така, както познавам себе си, и знам какво може да е казал, когато сте му предявили своето условие. Той със сигурност ви е отвърнал с думите: „Това е все едно да бяхте казали, че няма да отървете Петър, нека сам се оправя, защото дори да бъде подложен на мъчения, Петър пак няма да признае глупостта, че кралиците нямат нозе.“ Така е казал Джовани, залагам си главата и вие искате да го разочаровам? Ами вас, господин графе? Да допуснем, че изрека онова, което искате от мен, вие ще ми помогнете да изляза на свобода, ще се върна у вас и всичко ще бъде наред. Я да видим: наистина ли ще бъде наред? Сега не говоря за Джовани, а за вас. Няма ли да падна в очите ви? Ще бъда ли и занапред за вас онзи Петър Кукан от Кукан, който бях досега? Няма ли да гледате на мен с известно разочарование, защото съм ви подвел?

Графът бе свикнал да чува какво ли не от Петър, но тези думи го поразиха.

— Какво си щял да направиш в очите ми? — рече той. — За какво разочарование говориш? Ти да не би да си въобразяваш, че те смятам за някакъв титан на честта и за олицетворение на приличието и истината?

Петър се изчерви.

— Простете ми, господин графе, увлякох се малко. Но какво да направя, като наистина живея с усещането, че олицетворявам и представлявам тъкмо това и че ако дори отстъпя съвсем малко и съзнателно кажа нещо, което смятам за лъжа и безсмислица, всичко в мен ще рухне.

— Аз ще ти кажа какво олицетворяваш и представляваш — рече графът. — Казвал съм ти го вече много пъти, но в умерена форма — дори прекалено умерена, защото още не знаех, че си чак толкова зле. Надменност и отвратителна самовлюбеност, това олицетворяваш и представляваш и никак няма да ти навреди, ако всичко това рухне, както ти се изрази. След като вече започна да говориш за тези неща, ще ти кажа как те виждам и що за човек си в моите очи. Ти не си никакъв фанатик на истината и честта, за какъвто се смяташ, това е само поза, която си приел, само маска, която си сложил и с която обичаш да парадираш, защото смяташ, че те прави по-интересен и прикрива посредствеността ти. Петре, освободи се не само от затвора, но и от бронята си, която ти пречи, и произнеси петте думи, да, пет думи, от които зависи цялото ти бъдеще, понеже без мен ти си нищо. Пет думи, Петре! Повтори ги след мен: Признавам, че кралиците нямат нозе!

Петър мълчеше и мрачно гледаше в земята, а на графа му се стори, че упорството му е разколебано.

— Още веднъж — рече графът. — Повтарям: Признавам…

— Признавам… — промълви Петър и още повече се изчерви.

— Виждаш ли, че можеш! — рече графът. — Значи признаваш. А какво признаваш? — Че кралиците… че кралиците…

— Че кралиците… — повтори Петър.

— Слава богу! — рече графът. — Сега останаха само две думи: нямат нозе. Три вече изрече, остават само две. Вярно е, че признание, съставено само от отделни думи, не е никакво признание, но аз ще се задоволя и с него, понеже не искам нищо друго, освен да мога да кажа на Джовани с чиста съвест: да, той заяви, че кралиците нямат нозе, макар и след безкрайно и гордо колебание. А сега да продължим. Искам да чуя останалите две думички: нямат нозе. Е? Нямат…

— Нямат нищо, с което да се отличават от останалите жени — каза Петър.

— Магаре! — изрева графът.

— Не мога, не мога! Няма да кажа нищо повече.

— Добре — рече графът и стана. Отвори вратата, но преди да излезе, се обърна.

— Да, ти си магаре, но и джентълмен — рече той. — Свалям ти шапка за това, че държеше на своето дори и след всичко, което казах за теб.

— Не съм се и съмнявал, че такъв ще бъде изводът на ваша графска светлост — каза Петър.

— Ала ти си загубен — рече графът и излезе.