Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (18)

Балът в Sala degli angeli

Началото на бала бе определено за осем часа вечерта, което на международен придворен жаргон означава, че в осем, нула нула господарят със своето семейство ще встъпи в балната зала, а поканените гости до един трябва вече да бъдат там. Петър Кукан от Кукан избра за своето първо entree^[1] във висшите страмбийски кръгове момента, който му се стори най-подходящ, тоест точно три минути преди осем часа, понеже знаеше от богатия си опит в пражкия двор, че ако непростим faux pas е да дойдеш след височайшия домакин, също толкова нетактично е да се появиш по-рано; така правят само нервните, нетърпеливите, непознаващите финеса на отбраното общество новаци и изобщо по-незначителните. За идването на високопоставените и с опит в изисканите кръгове гости, държавните сановници и представителите на чуждите страни се съобщава в промеждутъка от десетте минути, които предхождат последните пет минути преди започването; затова яви ли се Петър в балната зала две минути след като приливът от най-изисканите сред изисканите е секнал, ще прояви похвална скромност, без да компрометира гордостта си, а същевременно ще покаже за сетен път своето удивително самообладание и самоувереност, тъй като въпреки всичките си стратегически предимства в обществото тази пределна минута за идване е un peu risqué, малко рискована. Та нали би могло да се случи часовникът на херцога да е малко напред и тогава той, Петър, би могъл да се сблъска с него на входа, което, както всеки ще признае, би било ужасно и непоправимо. Ала Петър разчиташе, че в страмбийския двор, както знаем, в неговия двор всичко протича правилно и според установените норми, и не сгреши.

Балната зала беше прекрасният и известен далеч зад границите на херцогството салон, наречен Ангелски, Sala degli Angeli, защото единственият му, но затова пък повтарян в безброй варианти декоративен мотив бяха ангелите, сътворени от четката на херцогския безсмъртен портретист Анджело Брондзино, а също и други, резбовани от дърво, изсечени от мрамор, излети от метал и издялани от слонова кост от скулптори с не по-малко известни имена като, Джакопо Сансовино и Тициано Аспети, а дори и от някогашния собственик на превъзходната пушка Брокардо Бенвенуто Челини — негови бяха четири бронзови ангелчета или по-скоро амурчета, които носеха в дундестите си ръчички фруктиера и украсяваха корниза над камината в Sala degli Angeli, подпиран от други два мраморни ангела. Гигантските херувими, изрисувани на стената, пазеха с обнажените си мечове златния херцогски трон в дъното на залата, крилати серафими се възнасяха над прозорците и по тавана, ангелчета отморяваха върху облачета и печаха розовите си дупенца на слънчице, а други ангели летяха, пееха, свиреха на лютия, боготворяха господ с пламенни очи, мятаха стрели, разпръсваха цветя и си закриваха лицата пред човешките пороци, накратко — държаха се съвсем по ангелски, а най-долу, на пода, се гърчеха от ужас и страдание падналите ангели, почернели от собствените си грехове.

Залата, озарена от хиляди свещи, бе вече пълна с дами и господа, които приглушено и без ни най-малко да се стесняват, водеха духовити разговори под дискретния съпровод на музиката, лееща се отгоре, от балкона, украсен с дървени позлатени ангели; ангелски гласове, сопран и алт, тихичко пееха в съпровод на флейта канцонетата: Защо отдръпна устните си, жестоки човече, прелестно творение на Merry Old England^[2], импортирано на европейския континент от английските мадригалисти. Всички гости бяха облечени в нови дрехи, тъй като наистина беше немислимо някой да се появи там със същия костюм, с който е бил преди два дни на благотворителния бал у покойния capitano di guistizia; всички бяха и добре измити, фризирани, напудрени и напарфюмирани и блестяха с всички цветове на коприната и батистата, броката и атлаза, искряха със студените отблясъци на диаманти и сапфири; когато съобщиха чуждоземното име на Петър, всички до един с нескриван интерес обърнаха главите си към входа и макар че положително не познаваха иконата на архангел Михаил от пражката църква на миноритите, чието живо копие бе Петър, така че не можеха да предположат до каква степен е уместно присъствието му в Sala degli Angeli, още щом се появи на входа, го посрещнаха с ръкопляскания и викове „браво“; рожби на епоха, която гарантираше до такава степен личната безопасност, че кралете и князете ходеха с непокрити глави зад ковчезите на своите загинали военачалници, в лицето на Петър те приветствуваха героя на деня. И той вървеше между тях като в неправдоподобен сън, изненадан и безкрайно поласкан и трогнат, тъй че трябваше да събере целия си ум и самообладание, за да не се главозамае, да не изпадне в неловко положение и да продължи да се усмихва светски и неутрално.

Отпреде му, обърнато с лице към него и отстъпващо назад, се възнасяше зализано дребно човече, чиито обувки имаха толкова високи токове, че в тях биха се поместили три сгъваеми ножовки. Това бе херцогският maîre des cérémonies, страмбийското издание на мосю Ферал, доколкото можеше да се съди по плавните му и виртуозни движения и най-вече по дългата му диригентска палка, украсена отгоре с очарователно ангелско крилце, която той здраво държеше в десницата си, тропаше с нея по пода, вдигаше я към тавана и я въртеше грациозно. Изглеждаше, че води Петър нанякъде (всъщност беше точно така), усмихвайки се лъчезарно с катеричите си зъби и мамейки го с изящни поклони и насочващи движения на ръката, и не след дълго Петър разбра накъде: maîre des cérémonies му разчистваше пътя към Джовани, който стоеше в противоположния ъгъл на залата в компанията на хубавичка дама с дълга перлена огърлица, омотана няколко пъти около врата й. Щом го забеляза, Петър се насочи към него с искрена усмивка, а maîre des cérémonies, вече изпълнил задълженията си, отстъпи назад с поклон.

Ах, какъв велик миг! Ако по онова време бе изобретен фотоапаратът, в този момент несъмнено биха защракали десетки от тях, а снимките на Петър, пристъпващ към Джовани, щяха да се появят на следващия ден във всички местни вестници с огромни заглавия: ОТ КЛЕТКАТА НА ЛЪВА В АНГЕЛСКАТА ЗАЛА или РАДОСТНА СРЕЩА НА ВЕРНИ ПРИЯТЕЛИ, или ГРАФ ГАМБАРИНИ ПОСРЕЩА СВОЯ СПАСИТЕЛ, или ХРАБРОСТТА И ЗНАТНОСТТА В ПРЕГРЪДКА. Всъщност Джовани, издокаран с прекрасен костюм, моделиран по всяка вероятност специално за него от самия дизайнер на херцогските одежди, тъй като беше рядко елегантен, само в два цвята, яркожълто и катраненочерно — та Джовани, като видя Петър, извърши нещо много подходящо и впечатляващо: разтвори обятията си и преди да прегърне приятеля си, възкликна:

— Скъпи мой schiopetti!

Онзи, който по волята на съдбата веднъж е станал център на внимание, много лесно постига успехи като шегаджия, защото всяка негова закачлива дума бива приемана с похвала и признание; така и изразът „скъпи мой schiopetti“, тоест „скъпи мой стрелецо“, с който Джовани се обърна към Петър предизвика угоднически смях сред дамите и господата; за жалост Джовани, искайки навярно да засили ефекта от уводните си слова, постигна точно обратното — развали го, като добави:

Имаш късмет, че не живееш по времето на моя славен прадядо Федериго, който така ненавиждаше огнестрелното оръжие, че заповядал да отсекат ръцете и да избодат очите на един пленен schiopetti.

Настъпи онова, на което му викат tabló, тоест абсолютно вцепенение от нечии неуместни думи. Ала Петър не престана да се усмихва и отговори:

— Разбира се, приятелю, обстоятелството, че по наше време използуването на огнестрелно оръжие е нещо съвсем обичайно, се оказа щастливо, осмелявам се да твърдя, преди всичко за теб.

Ако през онези далечни, но в нашите мислиенастоящи времена хората обожаваха проявите на храброст (колкото по-безумна, толкова по-добре), то те даряваха с не по-малка симпатия и добрите оратори — забелязахме, че и простичката гостилничарка Финета похвали потока от изобретателни ругатни, с които добрият чичо Танкред бе обсипал Джовани, с одобрителната забележка „parla benissimo“, — а най-високо от всичко оценяваха умението за мигновен отговор на място; затова Петър заслужи ръкопляскания за отразената от него неуместна грубост на Джовани, а дамата с перлите, ухажвана от Джовани, дори възкликна:

— Отличен отговор, достоен за arbiter rhetoricae!

Челото на Джовани почервеня.

— Благодаря ви, синьора, че помогнахте на плитката ми памет — рече той. — Там е работата, че не можех да си спомня как се наричаше онази странна длъжност, която негово височество благоволи да повери на господина от Кукан. Какво е всъщност това arbiter rhetoricae и каква е ползата от него?

— Почти същата, както от главния пазител на херцогските сбирки от произведения на изкуството — каза Петър. — С тази разлика обаче, че аз действително съм учил реторика.

И така, първата публична среща на двамата приятели неочаквано се превърна в словесен двубой, ала тъй като знаем, че се карат онези, които се обичат, можем да наречем този двубой вежлив светски съксес^[3]. Междувременно изминаха трите минути, които в момента на Петровото entreé оставаха до осем часа, и тъкмо когато часовникът на църковната кула започна да бие, музикантите на ангелския балкон засвириха с фанфари в знак, че идва херцогското семейство; но преди херцогът да се появи на входа между драпериите, разтворени от двамата лакеи, в Sala degli Anjgeli се втурна на късите си, криви крачета едно малко, дебело, но великолепно облечено човече с кръгло месесто лице, украсено с брада, същата като на херцога; и прическата му наподобяваше прическата на херцога, а също и баретата, но с тази разлика, че на върха й нямаше фина пухкава кожа, а свежа зелена тревичка — да, точно така: върху баретата на шута растеше малка, грижливо подстригана морава, негово собствено прелестно изобретение, което отдавна предизвикваше забавното учудване на страмбийското придворно общество и отново и отново възобновяваше опитите на придворните да разберат как е постигнато това миниатюрно чудо и не е ли тази морава в края на краищата изкуствена; ала тревичката бе истинска и растеше в глинена паничка, монтирана под баретата, а Коно — така се казваше шутът — два пъти дневно я поливаше съвестно с мъничка лейчица. Той тичаше, размахал късите си дебели ръчички като кормило, за да си пробие път, право към херцогския трон и накрая скочи върху него с двата крака.

— Скъпи мои поданици — заграчи той с приповдигната брадичка, както правеше херцогът, когато произнасяше речи пред народа, — събрали сме се тук в чест на това, че ние, херцог Танкред д’Албула Първи, доказахме за радост на всички благодарни жители на Страмба, че не сме толкова безнадеждно глупави, колкото ни смятаха, защото все още умеем, и то в най-подходящия момент да правим страхотни превъртания! — Ококори очи от престорена уплаха и след като направи няколко премятания и превъртания, хукна към негово височество, чиято карикатура беше и който заедно с жена си и дъщеря си важно преминаваше през шпалира от дами и господа, замръзнали в дълбок реверанс. Херцогинята, едва опряна на рамото му, водеше за ръка като малко дете чудновата, грозна, тъпо ухилена с беззъбата си уста, червена в лицето и кривогледа дребна женичка, тантуреста и клатушкаща се като патица: това бе Bianca matta, идиотката на херцогинята, обектът на нейната beneficenza permanente или, както твърдяха клюкарите, грозотията, в чиято компания херцогинята толкова обичала да се показва пред хората само и само нейната собствена одухотворена красота да контрастира с уродливостта на слабоумната идиотка. Херцогът, този път облечен със зелен костюм на червени райета, шията му отново гола до ключиците, водеше за ръка, по-точно за крайчеца на пръстите, които едва докосваше, дъщеря си, а на нея много й отиваше малката златна коронка, кокетно накривена и втъкната в гладко сресаните й коси, стегнати на темето в плосък и твърд кок, за да бъде прическата й възможно най-прилепнала към главата и да не нарушава, а напротив, да продължава изпъкналата линия на челото, което, както вече споменахме, с чаровна дъгичка се свързваше с чипото й детско носле. Беше тъй неземно красива в бялата си дантелена рокля, стегната високо под гърдите, и тъй пленителна и желана, че като я видя, Петър целият се вцепени, сърцето му заби по-бързо, топли я студени вълни обляха гърба му и го обзе неимоверното желание не да я притисне в обятията си и да я целуне по розовите устни, защото имаше прекалено много хора, а да блесне в очите й, да порасне като исполин, за да загуби тя ума и дума от смайване и възхита. Ала Петър разбираше, че това няма да е толкова лесно, тъй като, за разлика от майка й, която не пестеше усмивките си, изразът на детското й личице бе съвършено равнодушен, дори отегчен, сякаш искаше да каже: ето ме, палячовци, но не мислете, че това ме радва и ме забавлява.

Церемониалмайсторът, усмихвайки се блажено, може би от възторг колко прекрасно протича празненството, избърса с копринена кърпичка херцогския трон, на който допреди малко подскачаше придворният шут, а също и приготвените за херцогинята и дъщеря й кресла, тапицирани със златиста кожа, и височайшето семейство се качи на подиума и зае местата си. Церемониалмайсторът се загледа в балкона, за да може в нужния момент да даде знак на музикантите, че от увертюрата за настроение трябва да преминат към танцова музика, когато се случи нещо изключително гротескно.

Bianca matta, която се качи на подиума заедно с господарката си, изведнъж съвсем неочаквано скочи от него, при което се омота в колосаните си фусти и се пльосна на земята, ала веднага с изненадваща пъргавина се изправи на крака и с цвилене и крякане се затича към групата дворяни, в средата на която стояха Петър и Джовани, хвана с червените си лапички Петър за пурпурния ръкав на новия му костюм и го повлече, хилейки се с беззъбата си уста и издавайки някакви нечленоразделни звуци като врякащо изплашено гъсе, към подиума и към креслото на херцогинята.

— Там, там — дърдореше тя, — ела, не се дърпай, глупако, там ти е мястото, за да може херцогинята да говори с теб!

Вездесъщият церемониалмайстор, ужасен от тази непристойност, се приближи до Петър и му каза с половин уста:

— Не се смейте, приемайте всичко на сериозно, ако ви е мил животът!

Петър, който вече бе получил подобен съвет от придворния шивач господин Шютце, успокои изплашения церемониалмайстор с едва доловимо кимване и с притваряно на двете си очи и като се приближи до креслото на херцогинята с тържествени крачки, тъй наречените pas du courtisan, както ги наричаха в Прага, направи дълбок поклон, при което сякаш случайно постави дясната си длан на сърцето и каза:

— Ако съм разбрал правилно, първата дама на ваше височество ме удостои с честта да ме избере за свой пръв партньор за танц и ме подкани да попитам ваша светлост ще ми бъде ли разрешено да изпълня това нейно желание.

С ъгълчето на окото си видя дълбокото и одобрително облекчение, което се изписа на лицето на дребния церемониалмайстор.

— Мисля, че не сте разбрали правилно инициативата на моята компаньонка, господине от Кукай. Не може да се говори за някакви желания на Бианка, защото тя нищо не желае, а не може и да се каже, че си е избрала някого, понеже й липсва разсъдък и ако прави нещо, то винаги става не по нейна воля, а е подбудено отгоре, от всевишните сили, които владеят нашия живот и съдбите ни, без да се проявяват пред нас другояче, освен спорадично, например чрез устата на едно невинно, белязано от бога същество, каквото е Bianca matta, моята Бианка. Тя се изрази само в този смисъл, че аз трябва да говоря с вас и тези думи подобава да бъдат възприети сериозно и с най-голямо внимание, защото не са нейни и не са от нея. Та да поговорим, господине от Кукан.

Убийствено приканване! Петър бе школуван и обучен да не остава длъжник никому с отговорите си; само че как да отговори, след като не го питат за нищо? Казвайки „да поговорим“, херцогинята всъщност имаше предвид „говорете, слушам ви“; зависеше само от него, от Петър Кукан от Кукан, да се отличи със своята словесна еквилибристика и с полета на духа си пред нея и пред принцесата, а и пред херцога и знатните господа, които се бяха насъбрали мълчешком зад гърба му, защото бяха закопнели за ексхибиция от този сорт (за тях, както казва придворният летописец, няма по-голямо развлечение от подслушването); само преди малко те му бяха ръкопляскали, ала вроденото у повечето хора злорадство не им пречеше да нямат нищо против, ако в тази напрегната минута Петър бъде посрамен; а най-злорада от всички, колкото и да е прискърбно, бе принцеса Изота, защото на личицето й, допреди малко изразяващо досада, разцъфна онази доволна усмивка, с която жестоките деца късат крачетата на живи бръмбари. „Да поговорим“, беше казала херцогинята, без да уточни за какво; по този начин му бе предоставила огромно, безкрайно, от нищо неограничено поле за идеи и теми, по които би могъл да поведе разговор, започвайки от времето и минавайки през турския въпрос, тазгодишната мода, философията, географските открития, превъзходната пушка Брокардо и изгарянето на вещици: можеше да говори за всичко, което хората са замислили и направили, за онова, което е било и не е било, за случило се и не случило се (в границите на приличието, разбира се), и именно тази неизмеримост на възможностите, както се и очакваше, предизвика в мислите му празнота, задълбочена още повече от притеснение, каквото дотогава не бе изпитвал.

Той съзнаваше, че херцогинята не е благоприятно настроена към него — както стотици други хора, присъствували на историческото събитие на piazza Monumentale, в което главен герой бе той; Петър бе забелязал също как херцогинята се опитваше да спре потока от великодушие, с който го заливаше херцогът, но и съзнанието, че нейното „да поговорим“ е подбудено от злонамереност, трудно би могло да подпомогне самоувереността му. И херцогът разбра, че става дума за заговор срещу новия му любимец и че постъпката на идиотката съвсем не е била спонтанна, както изглеждаше, че не е изключено дори да е била предварително режисирана, тъй че той се навъси като буреносен облак, а шутът Коно, сгушен между краката на херцогския трон, изрази отношението си към ситуацията с насмешливото крякане:

— Hic Diana, hic salta^[4]!

С лекичко наведена на една страна глава, съвсем леко подпряна с крайчеца на пръстите, херцогинята слушаше със снизходителна усмивка Петровото мълчание. Maître des cérémonies, който стоеше в ъгъла зад херцогското семейство, бе очевидно безутешен, той сочеше с отчаяни движения нагоре към балкона с музикантите, а после започна да движи пръсти пред издутите си бузи, сякаш свиреше на невидима флейта. Не бе съвсем ясно какво искаше да каже с това, ала твърде вероятно бе да е разбрал, че Петър не знае за какво да говори, и да е искал да му подскаже, че може да говори за музика, което е достойна и подходяща тема, годна за всякакви случаи.

Вече бе изтекла кратката пауза, необходима за асимилиране на думите на херцогинята, а на Петър все още нищо не му идваше наум; тогава, крайно затруднен, той реши да говори именно за това свое затруднение, изписа на лицето си най-трогателната усмивка на извинение и оправдание и каза:

— Слугата на ваше височество е ням. Устата му е заключена с девет катинара.

Херцогинята повдигна красивите си тънки вежди.

— Виждам, господине от Кукан. А защо? Как е могъл така внезапно да онемее младият кавалер, чието красноречие бе толкова панегирично възхвалено от моя съпруг?

— Приемете горещите ми благодарности, ваше височество, че с проявения от вас интерес към жалкото ми душевно състояние и с въпроса си относно причината за моето онемяване ме задължихте, а това се равнява на заповед, да превъзмогна затруднението си и да говоря, тъй като не е възможно човек да се оправдава мълчешком.

Така отговори Петър и с радостно чувство, че отново усеща твърда почва под краката си, продължи:

— Извинявам се с това, че изключителната мисъл, изказана от ваше височество в началото за всевишните сили, въздействуващи от време на време върху душата на белязаното от бога същество, което не по собствена воля, както научих от думите на ваше височество, ме доведе до вашия трон, предизвика благочестив размисъл в мен, чиято външна проява винаги е мълчанието. Приемам тази подбуда на тайнствените сили, споменати от ваше височество не само благочестиво, както вече казах, но и в най-висша степен радостно, защото това отговаря на моите тайни и дръзки мечти да застана лице с лице пред ваше височество и да ви уверя в своето уважение, възхищение и преданост. А това, повтарям, се осъществи благодарение на всевишните сили; ах, ако можеха тези сили, които според думите на ваше височество имат власт над нашия живот и над съдбите ни, винаги да бъдат така благосклонни и готови охотно да изпълняват тайните ни копнежи! За жалост опитът, който съм натрупал през краткия си живот, ме е убедил, че не всякога става така.

Херцогинята явно бе изненадана.

— Господине от Кукан, уверявате ме, че изпитвате към мен уважение, възхищение и преданост — рече тя хладно, — а в двете цитирания на моите думи пролича лесно доловима ирония. Защо, господине от Кукан? Нима в крайна сметка не вярвате в магията?

Петър замлъкна за малко, сякаш сам се питаше на какво мнение е всъщност, все едно не беше сигурен дали вярва в магията, или не.

Трудно е да не се вярва, ваше височество — каза накрая. — Наистина сигурно няма друга сфера на човешкия интерес, за която да е писано повече и да са събрани повече доказателства и свидетелства и която с дяволската си съмнителност да е по-притегателна и вълнуваща, отколкото вълшебствата, магиите и влиянията от отвъдния свят: да не вярваш в тях, е също тъй безсмислено, както и да не вярваш, че планетата Земя е кръгла, и да се въоръжиш с евтин скептицизъм спрямо доказателствата на сериозни мъже, които от личен опит са се убедили, че тя е кръгла. Всичко това е истина, ала с уговорката, че има вяра и вяра. Има принципна разлика между твърдото и живо убеждение, присъщо на ваше височество, и удобното и немощно съгласие с обичайното, свойствено за немислещите хора, какъвто бих бил аз, ако не се съпротивлявах съзнателно. Само че аз се съпротивлявам, защото винаги са ми били противни удобството и скуката на утъпканите пътища и вече мога ясно и без угризения да отговоря на въпроса на ваше височество: Да, отказвам да вярвам в магията, пазя се да вярвам във вълшебства, в чародейства, в астрологията и в благоприятните влияния на незнайни сили.

Петър, естествено, не беше забравил предупрежденията на шивача Шютце и много добре разбираше, че признавайки своето неверие, се озовава на хлъзгава и опасна почва, но се надяваше, че херцогинята ще приеме еретичните му думи по-ласкаво, отколкото бе приела глупашките — Петър не се съмняваше, че са били глупашки — съмнения на някакъв си австрийски търговски представител. И действително челото на нейно височество остана гладко, лицето приветливо, а когато проговори, в гласа й нямаше злоба.

— Това ме изненадва — рече тя. — Ала не самият факт на вашето неверие, а че без колебание обявихте пред мен това неверие, въпреки че ясно ви дадох да разберете какви са моите възгледи по този въпрос.

— От цялата си душа съжалявам за това — каза Петър, а като забеляза, че херцогът леко му намига с лявото си око, като че ли искаше да му каже: Продължавай, продължавай, храбри момко, аз съм с теб, отговори също с намигване, толкова незабележимо, че херцогът да не се почувствува обиден и все пак видимо, а после, без много да му мисли, произнесе следващите си думи към херцогинята:

— Да, съжалявам, че не оправдах очакванията на ваше височество, но същевременно се радвам, защото съм убеден, че тези очаквания са били придружени от чувството на противна увереност. Но уверявам ваше височество, че неверието, което си признавам или по-точно, за което се боря, не е плод на предубеден разум, който разбира от всичко само благодарение на ограничеността си. Преди по-малко от година и половина заедно с вече покойния ми баща се озовахме в положение, за което е малко да се каже, че беше ужасно и мъчително, защото бе много по-тежко. Баща ми, който покрай другите си всевъзможни дейности се занимаваше и с астрология, знаеше със сигурност, че самият той няма да се измъкне жив, ала колкото до мен, той ме увери, че след известен период на страдания в моя живот ще настъпи неочакван и изненадващ обрат към по-добро и дори определи деня, в който този обрат ще настъпи. И наистина, когато дойде този ден и аз тъкмо бях изпаднал в скръбно и малодушно отчаяние, черните облаци се разкъсаха и бях озарен от слънчевите лъчи на благоволението, което дойде отгоре.

— Ами тогава? — рече херцогинята. — Току-що казахте, че не вярвате в астрологията. Това противоречи на вашата история.

— Осмелявам се да твърдя, че не противоречи, доколкото в този свят на противоречия и разногласия изобщо има нещо, което да не противоречи на друго — каза Петър. — Щом има, както казах, два вида вяра в отвъдния свят и в свръхестественото, а именно дейната и одобрителната вяра, присъща на ваше височество, и удобната, пасивна вяра по навик, от чието дремещо безучастие се пазя, тъй като недопустимо опростява сложното и отговаря на въпроси, които нямат отговор, то по същата логика има и два вида неверие: неверие на евтина антипатия и бездушно високомерие и живо неверие, придобито с много труд и чувствително към ужаса от непостижимостта на неизвестното, в което живеем и което ни обкръжава. В основа на това разпределение можем да си представим четири особи, пред чиито очи тайнствени пръсти на човешка ръка, както четем в глава пета на пророчеството на Даниил, са написали на стената на царския дворец съдбоносните думи „Мене, мене, текел, Фарес“. Първата от тези особи ще бъде радостно възбудена от това явление на гигантска ръка без тяло, пишеща на стената тайнствената орисия, защото такива странни, стигащи до призрачност видения отговарят на основната настройка на мисълта й, която угоднически се съгласява с всичко, което не е от този свят. Затова пък другата особа няма да бъде изненадана повече, отколкото би се изненадала от влизането на слугата, носещ съдинката със соса. Е, и? — ще каже. Какво от това? Никога не съм се съмнявал, че подобни неща са се случвали, случват се и ще продължават да се случват. Третата особа ще завърти отрицателно глава. Това е само илюзия, фантом, ще каже тя. Не може да има жива ръка без тяло, а щом все пак ни се струва, че я виждаме, това е или халюцинация — сигурно сме прекалили с пиенето и не сме си отспали, — или е трик на неизвестен фокусник. А четвъртата особа ще изкрещи от ужас. То се знае, че подобно нещо не може да има, а въпреки това го има, ах, каква загадка! Не е чудо, тъй като е доказано научно, че чудеса не стават, ала тъкмо защото не е чудо, нямаме никакво наименование за това чудо и това е най-безумното нещо, което може да се случи на едно човешко същество. Човекът е свикнал да обозначава всичко с имена, а когато не може да назове нещо, с което се е срещнал, не му остава нищо друго, освен да падне на колене пред него и да се преклони в благочестиво страхопочитание с пълното съзнание за собствената си ограниченост.

Петър от доста време с удоволствие наблюдаваше как принцеса Изота стиска палци със зачервено лице, сякаш бе на състезания и се притесняваше за любимия си бегач или кон, на когото е заложила. Отдъхна си и добави с приглушен глас:

— Толкова в защита на моето неверие, ваше височество, тъй като не е необходимо да пояснявам, че становището на четвъртата особа от скромната ми притча, която поради липса на достатъчно собствено въображение заимствувах от Светото писание, е идентична на моето становище. Истина е, че между вярата и неверието няма принципиално и непримиримо противоречие, също както и между живота и смъртта няма принципиално и непримиримо противоречие. „Всичко е Едно“, казват алхимиците и правят дълбоки и обезпокоителни изводи от този принцип. Противоречие има между участието и неучастието, между интереса и безразличието, между живата мисъл и мъртвата формула, между знанието и глупостта, ала няма противоречие между нощта и деня, между думите „одобрение“ и „отказ“. Да, алхимиците имат право, като твърдят, че всичко е едно: тъй че първата и четвъртата особа от моята притча, макар и да са от различни лагери, могат да си подадат ръце с разбиране.

— Благодаря ви, господине от Кукан — рече херцогинята. — Приятно ме изненадахте със своята находчивост, дори нещо повече, убедихте ме в правотата на вашите възгледи и в знак на съгласие ви давам според указанията ви — понеже се отъждествявам с първата особа от вашата притча — това видимо доказателство.

Тя протегна към него своята ръка, чиято поддържана гладкост и белота, както знаем, бе събудила завистта на френската кралица, а Петър, замаян от гордост и щастие, пристъпи към нея с две pas du couriisan, направи поклона, задължителен за такива случаи — с лявата ръка леко повдигната назад, деликатно подпря дланта на нейна светлост с крайчеца на пръстите си и по-скоро наужким, отколкото в действителност докосна с устни горната част на средния й пръст.

— А сега — рече херцогинята, — нека не бавим повече гостите, които несъмнено изгарят от желание да танцуват. А аз, господине от Кукан, ви приканвам да поканите моята дъщеря на първия ballo.

Петър направи три големи pas du courtisan вдясно, в посока към креслото, в което си почиваше нежното тяло на принцеса Изота, и проследен от одобрителния поглед на церемониалмайстора, комуто, види се, бе паднал камък от сърцето, се поклони на девойката с коронката, като й подаде ръка, за да й помогне да слезе от подиума и да я въведе във вихъра на танца. Същевременно стана и херцогът, за да вземе участие в първия ballo заедно със своята съпруга.

Както е прието по традиция на всички дворцови балове, встъпителният танц на вечерта бе класическият il Saltarello, който в Пражкия храд наричаха по френски la saltarelle, един несравнимо по-целомъдрен и цивилизован остатък от древноримските вакханалии, отначало бавен, а после постепенно ускоряващ се танц, при който двамата партньори последователно ту се сближаваха, ту се отдалечаваха и се обръщаха с гръб един към друг, без изобщо да се докосват, освен с длани, и от време на време нежно пляскаха в такт с музиката. Докато господарското семейство изтанцува встъпителния танц, на придворните бе позволено само да гледат с безмълвно възхищение и одобрение и да притварят очи от възторг; разрешено им бе само да стоят в кръг на почетно разстояние, с изключение на единствения избраник между тях, този, който е приканен да бъде партньор на неомъжената принцеса; и на Петър му бе пределно ясно, че щом за тази почетна услуга е бил избран именно той, който по същото време, ако събитията се бяха разиграли малко по иначе, можеше да умира на колелото с изпотрошени кости заради убийството на capitano di giustizia, то това обстоятелство е нещо изключително и важно за цялото му бъдеще, нещо толкова великолепно, че той, Петър Кукан от Кукан, от този момент става най-знаменитата и най-застрашената от чужда завист особа в Страмба, държавицата, която в никакъв случай не бе най-малка за в Европа.

Танцуваха приятно за окото и мълчаливо до онзи миг, в който според дворцовия етикет maitre des ceremonies даде знак с крилатия си жезъл, че времето за встъпителния танц е изтекло, тъй че херцогът с херцогинята и Петър с принцесата вече танцуват само за собствено удоволствие, а на останалите дворяни е позволено също да се включат в танците. В същия момент принцеса Изота, която дотогава гледаше в упор гладко избръснатото лице на Петър, намазано с афтършейв от страмбийски произход, далеч не толкова превъзходен като изделието на покойния му баща, проговори с лека, на пръв поглед пренебрежителна усмивка:

— Танцувате съвършено, господине от Кукан. Толкова съвършено, колкото владеете латинската граматика. Това не ви ли е противно?

— Боя се, че ми убягва смисълът на вашите думи — каза Петър изненадан. — Какво трябва да ми е противно?

— Да бъдете винаги и във всичко съвършен — отвърна принцесата. — Никакви недостатъци ли нямате? Няма ли нещо на този свят, в което да сте глупав и непохватен? Аз не бих понесла това.

Не беше съвсем ясно какво не би понесла, дали ако Петър се прояви в нещо като глупак и непохватен, или ако самата тя бъде съвършена във всичко като него. Петър избра втората възможност.

— Жестока сте, принцесо — каза той. — Заради това, че вашият слуга се справи с мъка с няколкото изпитания, на които бе подложен, той не заслужава да бъде обвинен в нещо толкова педантично и скучно, каквото е съвършенството. Защото какво е съвършенството? Perfectio est carentia defectus, е казал старият Микрелий, съвършенството е там, където няма грешки, а това означава, че съвършенството е нещо изцяло негативно; та дори най-съвършеното същество, което, както е известно, е бог, изобщо не съществува.

Принцесата се изчерви.

— Много сте смел, господине от Кукан. Още никой не се е осмелил да изрече пред мен толкова страшно и непозволено нещо. Не са малко хората, които са платили с живота си за много по-умерени съждения. Но на мен това ми харесва, макар и цялата да настръхвам. Кажете ми още нещо такова.

— Звучи като заповед — каза Петър.

— Да, това е заповед. Тя обаче не е гаранция, че няма да започна да викам от възмущение и че няма да ви обвиня пред целия двор, че ми говорите неща, които обиждат слуха ми и заслужават съда на светата инквизиция. Казахте, че съм жестока. Добре, прав сте.

Петър почувствува горчивина и злоба при вида на наполовина шеговитата, наполовина презрителната й усмивка. Карамба, помисли си той, поканихте ме в двора, за да ви правя маймунджилъци и майчето, а след това и дъщеричката да ме мъчат и да ме поставят натясно? Нафукана, нахална, злобна, себелюбива, сети се той за характеристиката на принцесата, направена от справедливия шивач Шютце. Ала почакай, момиченце, ще ти избия от главичката тази твоя надменност.

— Е? — рече принцесата, вдигайки към него същата тази главичка, от която Петър си бе наумил да избие цялата надменност. — Слушам ви.

— Добре, слушайте, принцесо — каза Петър с приятна усмивка. — Само че аз изобщо нямам настроение и желание да рискувам живота и свободата си единствено за да прогоня скуката ви и да ви накарам да настръхнете. Не, тази няма да я бъде, principessina mia, вярно е, че моята глава не струва нищо от гледна точка на добрите страмбийски обичаи, ала тя ми е едничка и лично за мен е толкова ценна и важна, че и през ум не ми минава да я излагам на опасност, за да ви забавлявам.

Руменината, заляла преди малко лицето й, стана още по-наситена, а розовата й устичка се поотвори от непресторено смайване.

— Но това е нечувано — рече тя шепнешком. — Как си позволявате да говорите с мен така? Нима забравихте коя съм?

Темпото на saltarella започна да се ускорява; разгорещеният maitre des ceremonies се суетеше между пърхащите двойки, подобни на пеперуди, и тропаше в такт с музиката с крилатия си жезъл, като викаше:

— Vivace! Vivace!

— Мисля, че не съм забравил коя сте, принцесо — каза Петър. — Когато сте били малка, сте късали крачетата на бръмбарите, а сега ви се е приискало по-сериозно и по-голямо забавление. Вие сте разглезена и отегчена, защото никога досега не сте се натъквали на отпор, а всички са превивали гърбове пред вас. Няма защо да се чудите — щом дръзнах да застрелям capitano di giustizia, за да спася приятеля си…

Като чу тази дума, принцесата чудновато, криво се усмихна.

— И щом се осмелих да изкажа съмнение в съществуването на бога, не знам защо трябва да се стеснявам да ви кажа направо какво мисля за вас. Искахте да чуете от мен някоя ерес — моля, както желаете, е servito, изпълних молбата ви в много по-голяма степен, отколкото се надявахте; защото дори и да бях казал нещо свръхеретично по адрес на папата, то далеч не би ви поразило толкова, колкото когато с няколкото си искрени думи засегнах вашата особичка.

— Накратко — вие сте герой — рече принцесата враждебно. — Съвършен както винаги.

А сега дръж се, помисли си Петър. Сега или никога.

— Добре, щом искате, аз съм герой — каза той, — ала в никакъв случай не съвършен, тъй като имайки предвид дефиницията, която цитирах, за да бъде геройството съвършено, то трябва да е лишено от всякакви колебания, най-вече от размекващото чувство, което отслабва разума и волята. Можете ли без усмивка да си представите страшното лице на съвършения герой, познат ни от картините на Верокио и от безброй други изображения и копия, разкривено от сладостната болка на любовта? Аз не мога. Съвършеният герой трябва да върви право напред и безогледно към своята героична цел и не бива да си позволява лукса да се влюбва така, както се влюбих аз.

— Нима господинът е влюбен? — рече принцесата хладно и насмешливо. — И в кого?

— Защо питате, след като много добре знаете, че във вас? — каза Петър. — Да, вие сте разглезена и отегчена, принцесо Изота, ала това не може да ми попречи, а и не ми пречи да ви обичам така, както обичам опасностите, забранените игри, пределните и страшни мигове, в които се избира между живота и смъртта. Вие сте принцеса, Изота, а аз съм беден авантюрист и скитник, чиито титли arbiter linguae latinae и arbiter rhetoricae говорят най-вече за това, че на вашия баща не му липсва чувство за хумор. Следователно за мен вие сте недостижима като слънцето и недействителна като гласа, който ни връща ехото, и заради тази недостижимост и недействителност аз дойдох от далечна и съвсем чужда за вас страна, изминах хиляди мили и преодолях хиляди препятствия, за да кажа с горчива усмивка сега, когато постигнах целта си: Към кого се осмели да вдигнеш погледа си, Петре от Кукан?

— Малко по-бързо! Un pocco pin presto! Un pocco pin presto! — викаше церемониалмайсторът в екстаз, вдигайки очи към ангелите на тавана; по възторженото му изражение можеше да се съди, че онова, което става в Sala degli Angeli е не само встъпителен танц на банален дворцов бал, а нещо изключително и небивало досега, плод на божията воля. Леката и завладяваща мелодия на saltarella беше стопила окончателно всички ледове, бе проникнала в кръвта на танцуващите като вино и бе разпалила лицата им, тъй че им се струваше, че светът е тъй прекрасен, а животът тъй блажен, защото всичко, което става в него, е в ритъма на saltarella, а така трябва и да бъде, понеже няма нищо по-приятно и желано от танцуването на saltarella. Танцуваха ли, танцуваха в дори не забелязваха, че херцогът с херцогинята са излезли от кръга и се връщат към своя подиум, като херцогът, в добро настроение, разхлаждаше пламналото си лице с ветрилото на жена си. И Петър усети, че е упоен от saltarella, тъй че, честно казано, бе далеч от това с горчива усмивка да се укорява накъде се бил осмелил да вдигне погледа си, както се бе изразил преди малко, и всичко му се струваше лесно като в блажен сън. Мотивът за леснотията така натрапчиво овладя мислите му, че той го включи в потока на следващите си думи:

— Да, казвам си, накъде се осмелих да вдигна погледа си, и въпреки това леснотата, с която ви споделям чувствата си, доказва, че този продиктуван от разума въпрос е неискрен и фалшив, тъй като всичко естествено е лесно, а понеже всичко естествено е и правилно, оттук смея да направя заключението, че всичко лесно е и правилно.

— Отлично, това ми харесва — рече принцесата. — Напомня ми за поученията на моите домашни учители: Ако А е равно на Б, а Б е равно на В, то А е равно на В. Образцов и похвален пример как да се обясняваме в любов според силогизмите на Аристотел.

— Аристотел не е измислил тези силогизми, а ги е почерпил от живота — каза Петър. — И аз, принцесо Изота, изказвам любовта си със същата леснота, с каквато птицата се възнася над горите или от земята блика горещ извор. Неслучайно, а умишлено избрах тези два примера, защото любовта, Изота, не е явление между явления, а явление над явленията и самата действителност, понеже в нея най-цялостно и най-изумително се съчетават принципът на светлината, който одобряваме с радост, и принципът на мрака, който ни плаши; тя идва от небесата и от дълбините, от сетивата, с които възприемаме света, и от тайнствения отвъден свят на душата. За първи път в живота си усещам какво е това любов, Изота, а все пак изведнъж знам всичко за нея, защото любовта не се изучава, не се анализира, любовта се възприема непосредствено като красотата, тя е извън разума и над него, а ние самите се отъждествяваме с любовта дотолкова, че този, който обича, с право може да каже: Любовта съм аз и всеки, който обича, е любов. Обичам ви, Изота, и ви моля да ми вярвате така, както вярвате на звънчетата на стадата, връщащи се от паша, на бръмченето на пчелите, на тихите стъпки на сърната, която отива на водопой, или просто на това, че над нас е небето и че земята носи нашите стъпки, и че вие сте жена, а аз мъж…

— … син на продавач на мехлеми и внук на майстор по скопяването — прекъсна го принцесата. — Достатъчно дързости чух от вас, господине от Кукан.

И по средата на танцовата стъпка се отвърна от него и се отправи към подиума, заобикаляйки танцуващите двойки.

Прекрасно осветената зала потъмня в очите на Петър и цялото му същество потрепера от ненавист. Ще ми платиш за това, Джовани, ще ми платиш. Така си мислеше Петър, тъй като нямаше съмнение кой е информирал принцесата за родословието му. Ще ми платиш за това, Джовани, казваше той, ала знаеше, че Джовани няма да му плати за нищо, защото той, Петър, бе изиграл ролята си. Принцесата крачеше като лунатичка, с неподвижно отпуснати ръце и безизразно лице, отказвайки да се облегне на рамото, което отчаяният Петър й предлагаше. Този път, schiopetti, прехвърли целта, този път, arbiter rhetoricae цялото ти изпитано красноречие няма да те спаси от срама, този път, карамба, ти е спукана работата, този път, карамба, не се натъкна на разбойници, на митничари или на capitano di giustizia, този път си имаш работа с жена, а тя, мила приятелко, не ти е по силите, тя ще ти извади ноктите, преди да се усетиш.

— Ай, ай, какво виждам, нашата дъщеричка вече не танцува? — възкликна херцогът, когато Изота застана пред трона му, а Петър — зад нея. — Смея ли да се надявам, че на нашия изключително способен господин от Кукан най-сетне нещо не му се е удало и се е проявил като лош танцьор? Да не би да те е настъпил? Какво се е случило всъщност, че гледаш като великомъченица?

— Няма такова нещо, татко — рече Изота, — господинът от Кукан, както и очаквахте, е прекрасен танцьор. Но ме заболя главата и затова ви моля за разрешение да отида да си почина в зимната градина.

— Откога, овчице моя, искаш разрешение за нещо толкова обикновено и естествено? — учуди се херцогът. — Зимната градина е за това — красиви млади госпожици да лекуват в нея главоболието си. Върви и нека господинът от Кукан ти бъде забавен и галантен компаньон.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, ваша светлост — каза Петър, поклони се и придружи принцесата с образцови pas du courtisan.

Зимната градина беше голяма почти колкото Ангелския салон, с който беше свързана, и освен като зимна градина беше известна и като Залата на хилядите шумове, Sala degli mille rumori, тъй като в нея шумяха десетки малки водопадчета и каскади, течащи по изкуствени скали от бял мрамор, а също и Залата на хилядите аромати, Sala degli mille odori, понеже в нея растяха орхидеи и люляк и най-вече дивно красиви цветя с екзотични имена, докарани от далечния Ориент.

— Изота, мисля, че онова, което току-що казахте на баща си, не беше точно това, което искахте да му кажете, след като ме изоставихте по средата на танца — отбеляза Петър, когато принцесата изящно седна на мраморната пейка и сгушена опря челото си с уморен жест върху дясната си ръка.

— Надсмивайте се на моето поражение, на моята слабост, на недостатъчната ми гордост и воля — рече Изота. — Разбира се, че не исках да кажа подобно нещо, разбира се, че исках да се оплача от вашата дързост, но не намерих в себе си достатъчно злоба. Загубих, господине от Кукан, вашата смелост се оказа по-силна от моята разглезеност и от отегчението ми, както се изразихте, срамувам се от това, ядосвам се на себе си и все пак се радвам, защото вече няма причина да съм горделива, отблъскваща и себелюбива и мога да ви призная онова, което наистина желая: да продължавате да говорите с мен така, както говорихте досега и да бъдете с мен все така безумно смел и съвсем различен от хората, които познавам.

Петър седна до принцесата.

— Правилно казахте, че вече няма причина да сте горделива, отблъскваща и себелюбива, понеже вие само си играете на горделива, отблъскваща и себелюбива, за да задоволите желанието на хората, които искат да ви виждат и да ви имат вас, принцесата, такава. А сега ми позволете и аз да сваля маската си на различен от останалите хора, която си слагам, за да не се изгубя в тълпата, както ми беше казал някога добрият Стар граф Гамбарини, пък аз не му вярвах. Аз съм син на продавач на мехлеми и внук на майстор по скопяването, нищо повече и нищо по-малко, и не чувствувам в сърцето си смелост и упорство, а нежност и копнеж.

Главата му се замая от гордост и от усещането, че е победител: все пак победи, все пак късметът не ти е изневерил, мислеше си той, когато внимателно, сякаш се страхуваше да не я счупи, вдигаше към устните си нейната бледа и студена ръка. Наведе се над нея и я целуна точно в момента, в който на вратата на зимната градина се появи Джовани, който, след като преодоля краткото вцепенение, предизвикано от дръзкото поведение на внука на майстора по скопяването, се насочи към тях с лека и весела походка.

— А, тук ли сте, мързеланковци такива — рече той с престорено нехайство, — седите си сред аромата на цветята, докато музикантите вече започнаха да свирят veneziana, танца, който вие, братовчедке, разбрах, че обичате най-много. Леля Диана ми издаде тази тайна, когато ми възложи да ви поканя на танц, ако, разбира се, господин Да Кукан, позволи. Може ли?

Изота, отново твърдоглава и високомерна, както подобава на една принцеса, стана и се опря на рамото на Джовани, отвръщайки с досада детското си чипо носле от него. Преди да тръгне с нея, Джовани се обърна и размени с Петър мимолетен, ала достатъчно красноречив поглед, за да няма никакво съмнение, че времето, кога го бяха толкова добри приятели и в пражкия двор ги наричаха les inseparables, неразлъчните, е отминало завинаги и безвъзвратно.