Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (4)

Появява се шестгодишният Петър

И те наистина не изгубиха нито секунда, но въпреки това им потрябваха не седем, а цели шестнадесет години, за да постигнат своето — с току-що получения Философски камък, по-точно с едно нищожно парченце, обвито с восък, те извършиха първото си превръщане на обикновеното олово в чисто злато, за което златарят от Златарска улица бил казал, че през дългия си живот не е виждал и не е докосвал нищо по-фино; тук си позволяваме да изпреварим събитията и да кажем, че това накара болното сърце на чувствителния монах да спре завинаги и той издъхна от най-прекрасната смърт, която може да се пожелае на едно човешко същество — смъртта от радост.

Оказа се всъщност, и от ден на ден ставаше все по-ясно, че предишния път работата по Великото деяние е преминавала при извънредно благоприятно стечение на обстоятелствата (естествено, без да смятаме онзи заключителен неуспех, предизвикан от ненавременното заспиване на господин Янек), така че седемте години, които й бяха посветили, им се бяха сторили като един миг!

Затова пък сега двамата алхимици бяха принудени неколкократно да започват всичко отначало. Първия път това им се случи, когато се счупи алембикът, тоест връхчето на дестилационния апарат, в който чрез хилядократно повтаряна дестилация получаваха веществото, наричано днес тежка вода. Втория път някакъв дефект в стъклото на Философското яйце предизвика пръскането на херметически затворената стъкленица на хиляди парченца, които толкова зле нараниха августинския монах, че той по чудо не ослепя… и така нататък, и така нататък… Освен това госпожа Куканова, или госпожа Афра, все по-често натякваше на висок глас, сърдито и злобно на мъжа си, че носи вкъщи малко пари и докато всякакви измамници, които имат достъп до императорския двор, забогатяват все повече и закупуват дворци и имения, той — Янек Кукан от Кукан, кара нея, майката на първородния му син, да води окаяно съществуване. За да й запуши устата, господин Янек неохотно, но все по-често започна да облича отеснелия си официален черен костюм, да навлича на врата си колосана яка, която го дращеше и задушаваше, и опирайки се на бастунчето си от абаносово дърво, украсено със злато, което беше излишно, но създаваше впечатлението, че притежава магическа сила, да наема карета, която го откарваше горе в императорския дворец, за да продава на презрените дворяни и дворянки нещо от страничните продукти на своята лаборатория — тоалетни води, помади и пудри. Разбира се, тяхното качество беше луксозно и направата им му отнемаше толкова повече време, колкото повече продаваше от тях.

Но това не е толкова важно. Колкото и да е траело получаването на Камъка, най-смайващото е, че те въпреки всичко най-накрая успяха. Да твърдим със сериозен вид, че нищо особено не се е случило, когато господин Янек успешно е превърнал оловото в злато с помощта на някакви съставки с фантастични имена, приготвени върху дървени въглища в примитивни апарати с не по-малко фантастични имена като алембик, атанор или пеликан — стъклена реторта, усукана по много сложен начин, е недостойно за сериозно повествование, каквото претендира да бъде и в действителност е този роман. И въпреки това трябва да признаем, че успехът на алхимика, в който неговото нечовешко търпение надделя над жалките средства, с които разполагаше, беше факт; затова ние държим на него, макар да осъзнаваме всички степени и форми на недоверие, които той може да предизвика.

Господин Янек Кукан от Кукан отначало сигурно и сам едва ли е повярвал на очите си, когато е видял как разтопеното в котлето олово след прибавянето на едно нищожно зрънце от Камъка постепенно започва да придобива зеленикавия цвят на окислена мед, после жълтеникав, а накрая златистия цвят на най-златното злато. Друга проява на подобно недоверие е страхотната възбуда, която при вида на тази гледка уби августинския монах — сърцето му в никакъв случай не би спряло, ако ставаше дума за нещо очаквано и естествено, примерно за златистия цвят, който придобива изпечената гъска в тавата или човешката кожа на слънце. Мнозина връстници на господин Янек също с недоверие и насмешка отричаха фантастичните му усилия и това сигурно не би засегнало алхимика, ако сред неверниците не бе най-близкият за него човек — единственият му син.

Защото Петър не оправда и продължаваше да не оправдава първоначалното убеждение на баща си, че ще сподели неговите интереси и идеали, ще стане негов помощник, а по-късно и продължител на делото му; и наистина борбата с материята, която господин Янек предприе заедно с августинеца, бе съпроводена от борба със собствения му син, с отвращението, което Петър проявяваше още от дете към лабораторията на баща си, към неговата работа и целия му начин на живот. При това трябва своевременно да се отбележи, че позицията на господин Янек в тази деликатна и мъчителна борба бе отслабена от факта, че госпожа Афра, горчиво разочарована от брака си с този благородник със собствен герб и приятел на императора, не искаше и да чуе нейният единствен син да стане алхимик и до гроб, както грубо се изразяваше тя, да бъде вързан за бащините смрадливи пещи, никому ненужни хаванчета и стъкленици.

Без да обръща внимание на това, господин Янек много отрано започна да прокарва своите намерения за бъдещето на сина си. Петър едва бе надраснал пелените си, когато той му отреди специална съдинка, в която само детето имаше право да чишка, тъй като за получаването на особена сол, наричана арманячна или амонячна, алхимикът се нуждаеше от невинната детска пикоч. Когато Петър навърши шест години, господин Янек реши, че детските му ръчички могат да бъдат използувани за събиране на капчици роса от листенцата на тайнственото растение, наричано алхемилия или лъвска лапа, а в просторечието известно като шапиче, също и цариче, слезовка или самодивски ягоди. Това малко цветче, скромно и безцветно, растеше в градината на Куканови ненормално дълго — от юни до септември.

За шестгодишното момче бе ужасно мъчително в ранна утрин, още сънено, да пълзи на четири крака по мократа трева и капка по капка да отърсва в чашка идиотската алхимична роса; така господин Янек, вместо да го примами, както бе намислил, и да събуди в него сгряващото чувство за значимост и съдействието му, го отврати до немай-къде. Един ден на Петър това страшно му омръзна и той си каза: „А защо?“, което по-късно стана най-любимият му израз, и пращайки по дяволите алхемилиите, се завря в плевнята, където държаха храната за двете кравички — една много важна част от имота на Куканови, и след като се наспа до насита, напълни чашката с вода от кладенеца и я занесе в лабораторията на баща си. Обстоятелството, че господин Янек не разбра измамата, разколеба уважението на Петър към работата на баща му, ако изобщо някога бе изпитвал такова.

Първата лекция по алхимия, когато господин Янек показа на Петър един забавен (както наивно смяташе самият той) и при това много инструктивен опит с тъй наречения Философски бич, не беше по-успешна.

Всички или почти всички сведения за съществуването на Философския камък и за способността му да облагородява по-малко ценни метали, а те са достигнали до нас от дълбините на четири хилядолетия, тоест приблизително от периода, през който е живял египетският фараон и чудотворец Хермес Трисмегистус, смятан за баща на алхимията, говорят еднакво за минималното количество от това вещество, необходимо за провеждането на опита. От този непрекъснато повтарян и подчертаван факт естествено възниква представата, че Философският камък, смятан от нас за домашно произведено хранилище на ядрена енергия, е бил използуван като мощен катализатор, по-точно ядрен катализатор. И именно споменатият Философски бич е древното алхимично обозначение на катализатора, на онази тайнствена субстанция, която помага и ускорява протичането на химическата реакция, без самата тя да участвува в нея.

Малко е да се каже, че Петър Кукан от Кукан не обичаше лабораторията на баща си: той я ненавиждаше. Тя го отвращаваше, защото бе тъмна, студена и миришеше противно, той се страхуваше от змията, нарисувана върху едничкия й прозорец, и от огньовете, лумнали в пещите, боеше се и от физиономията на монаха августинец с неговия единствен зеленикав зъб, който се появяваше в черната дупка посред мръсната му, опърлена от огъня брада всеки път, когато той проговаряше или се смееше. Монахът отвръщаше на очевидното отвращение на Петър с нескривана антипатия, понеже не можеше да забрави, че последното Велико деяние се развали именно в деня на Петровото раждане, когато господин Янек така се бе унесъл в мислите си за своя син, че в унеса си заспа. „Божичко — мислеше си Петър, — защо татко се занимава с такива глупости? Да бъдеш алхимик, е най-лошото нещо, което може да сполети един човек — дори ковачът Неруда е по-добре, защото, макар и да има пещ, подковава конете на двора, на слънчице; и шивачът е по-добре, защото, макар да се трепе в работилницата си, там нищо не смърди; и скитникът е по-добре, и писарят в съда, и гостилничарят от «Тримата глупци», и лодкарят, и войникът, и изобщо всеки; най-зле от всички е алхимикът.“

Такива бяха възгледите на шестгодишния Петър, в когото бащата виждаше продължител на делото си, откривател на еликсира на безсмъртието и създател на хомункулуса. Той всячески отбягваше бащината лаборатория, а когато веднъж, за да му покаже опита с Философския бич, господин Янек го сгащи тъкмо когато се миеше на кладенеца, замъкна го в страшната си лаборатория и го настани в креслото за отбрани гости, Петър само дето не се разплака от унижение и яд. Природата бе надарила момчето с омайно чиста и човешки трогателна усмивка, с която той, когато поискаше, печелеше симпатиите на всички добронамерени хора; но докато седеше така — с навъсено челце, мрачно вперил в земята кадифеночерните си очи, чието разположение (те бяха малко раздалечени едно от друго) придаваше на все още облото му и меко мургаво лице гордо и пренебрежително изражение, — той бе повече от противен, бе отвратителен и затова не може да не ни смайват търпението и снизходителността на господин Янек, задето прости на сина си тази гримаса, която действуваше на нервите. (Между другото тук можем да споменем, че черните, раздалечени очи на Петър бяха още по-тъмни, защото ги засенчваха дълги, копринени, чаровно извити мигли, каквито рядко се срещат при мъжете, а ако все пак се срещнат, будят у жените горчивата мисъл защо творецът е надарил с това великолепие същество, което не е способно да го оцени и на което то не може да послужи за нищо).

Уверен в себе си, убеден, че този път ще събуди и привлече интереса на сина си, господин Янек застана зад писалищната си маса, върху която пламтеше спиртник, и показа на Петър парченце захар, което измъкна от чекмеджето.

— Какво е това, сине? — попита той.

— Захар — промълви Петър с нацупената си устичка. Искаше да добави и „дай ми“, но при мисълта, че тази захар е пропита от гадните миризми, изпълнили цялата лаборатория, започна да му се повдига.

— Чудесно! Да, това е захар — похвали го господин Янек. — Какво знаеш за захарта?

— Че е сладка — каза Петър.

— Да, сладка, хранителна и безвредна за човешкото здраве. Но това са свойства на захарта, които сега не ни интересуват.

— А защо? — попита Петър.

— Не ни интересуват, защото сега се интересуваме от нещо друго — рече господин Янек. — Гледай, сега ще сложа тази захар в огъня.

— А защо? — попита Петър.

— За да видиш, че захарта не гори — рече господин Янек.

— Ама аз не искам да виждам, че не гори — каза Петър.

Господин Янек държеше на своето, хвана захарта с клещи и я постави над пламъчето на спиртника. Бялата бучка започна да се поти, пожълтя, после стана кафява и бавно се стопи.

— Видя ли, че не гори? — рече господин Янек.

— Ама аз знаех, че не гори — каза Петър.

— Откъде можеш да знаеш?

— Ти сам го каза — отговори Петър.

— Много мило от твоя страна, че вярваш на онова, което казвам, но може би ще успея да накарам тази захар въпреки всичко да гори — рече господин Янек.

Алхимикът заговорнически смигна, после потърка с пръсти един железен гвоздей, измъкна от чекмеджето на писалищната си маса друго парче захар, поигра си с него, пъхна го в огъня и захарта пламна и горя, дока то накрая изгоря.

— Видя ли? Негорящата материя се превърна в горяща — каза победоносно господин Янек. — Това е първата трансмутация на материята, която виждаш. Добре я запомни, сине.

— А защо? — попита Петър.

— Защото това е един вид чудо — рече господин Янек. — Достатъчно беше едва доловимото, съвсем незначително и незабележимо количество желязо, което бе останало по пръстите ми, докато държах гвоздея, и което пренесох върху захарта, за да стане тя нещо друго, притежаващо свойства, различни от тези, които имаше преди. Това невъобразимо малко количество желязо, което предизвика чудото, на нашия научен език се изрича Философски бич.

— А защо? — попита Петър.

Господин Янек въздъхна.

— Защото то наистина въздействува като бич. Захарта не искаше да гори, но Философският бич я принуди и тя се запали. Това е все едно да накараш с бича един упорит кон да бъде послушен. Разбра ли поне нещо от това, което ти казах?

— Мисля, че да — каза Петър.

— Тогава ми кажи какво си разбрал.

— Когато принудя с бич упорития кон да бъде послушен, той става нещо различно от това, което е бил преди.

— Правилно — каза господин Янек.

— Това означава, че послушният кон не е кон — каза Петър.

— Кон е — рече господин Янек, — както златото е метал, и желязото е метал, и медта е метал, послушният мин и упоритият кон са все коне и въпреки това златото е нещо по-различно от желязото и медта, а послушният кон е нещо различно от упорития кон и горящата захар е нещо по-различно от негорящата.

— Горящата захар не е ли сладка? — попита Петър.

— Още в началото на обяснението си ти казах, че въпросът за сладостта на захарта не ни интересува — отговори господин Янек.

— Ала мен ме интересува дали тази захар е останала сладка — каза Петър.

— Това сега не е важно. Трябва да те интересува само дали захарта гори, или не.

— И все пак, остана ли горящата захар сладка? — попита Петър.

Господин Янек помълча малко със затворени очи, преди приглушено да изрече:

— Остана си сладка. — Значи е същата захар — отвърна Петър. Господин Янек отново млъкна.

— Бъди така добър, сине, и се махни оттук — каза след малко. — Върви си. Търпението ми има граници.

Освободен, Петър не чака да го подканят втори път и избяга, а августинският монах, дяволски осветен от пламъка на дестилаторната пещ, се хилеше с широко отворена уста, откъдето стърчеше продълговатият му зеленикав зъб.