Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (28)

Трудното доказване на самоличността

Вървяха пеша, йезуитът отляво на Петър, между две плътно доближени редици от папски швейцарски гвардейци в червени сетрета и прилепнали къси панталони; гвардейците бяха спретнати, такъмите на конете им — почистени, а алебардите, които държаха притиснати до рамото и десния си хълбок — излъскани до блясък; ала спретнатостта, чистотата и блясъкът бяха едничкото, което отличаваше почтения кортеж на Петър от ескорта на някой затворник.

Когато минаха по Моста на ангелите, видяха в края му, току до каменния парапет, широка бесилка, която като нищо можеше да издържи трима души, но на която се полюшваше един-едничък самотен труп — чернокос млад мъж, на чийто врат бе провесена на връв дъсчица с надпис: АЗ НЕ СЪМ ПИЕТРО КУКАН ДА КУКАН.

През целия път Петър не бе разменил и дума със свещеника, но при тази гледка не устоя и подметка:

— Не знаех, че да не си Петър Кукан от Кукан е престъпление, което се наказва с позорна смърт.

Отчето отговори:

— Да не си Петър Кукан от Кукан несъмнено не е престъпление, защото, ако беше такова, вие щяхте да бъдете едничкият праведник на света. Но престъпление е да се представяш без право за Петър Кукан от Кукан и да се стремиш мошенически да си присвоиш неговите заслуги, за да измамиш негово светейшество. Подобни постъпки негово светейшество наказва безмилостно.

Петър не каза нищо.

— Не заслужава по-добра участ, защото беше не само мошеник, но отгоре на всичко и глупец — рече след малко йезуитът, високомерно сочейки с пръст обесения. — Едно, че не знаеше латински, нещо, което негово светейшество, блестящ латинист от старата школа, просто не понася. Апропо, вие говорите ли латински?

— Има мигове, когато ученическите ми познания по този език ми се струват съвсем пресни — отвърна Петър.

— Толкова по-добре — каза свещеникът. — А той, искам да кажа негодникът, дори не знаеше в коя страна и изобщо къде се намира въпросната страна Кукан, откъдето би трябвало да води потеклото му. И макар да му бе намекнато, че неговото светейшество е мъж донейде самомнителен и поради това много чувствителен, що се отнася до авторитета му на божи наместник на земята, негодяят не съумя да приложи тази осведоменост, когато се изправи пред него.

— Благодаря, добре е да се знаят тези неща — каза Петър.

— Не е необходимо да ми благодарите, та вас не ви заплашва никаква опасност — рече свещеникът, впил очи в лицето на Петър. — Тъй като вие сте в действителност Пиетро Кукан да Кукан, и това е напълно достатъчно.

— Да, аз в действителност съм Пиетро Кукан да Кукан — рече Петър.

— Толкова по-добре — за втори път отрони отчето. — Тогава не остава нищо друго, освен да запаметите няколко съвсем прости предписания за добро поведение. При малката аудиенция, с която сте удостоен вие, не е необходимо да се целува пантофката на папата, нещо, което е задължително за голямата аудиенция, на която присъствува висшето духовенство; достатъчно е да целунете пръстена му, то се знае, след като коленичите; при все това негово светейшество с присъщото си самолюбие ще остане доволен, ако въпреки всичко целунете пантофката му. Позволено е да се обръщате към него с Pater Beatissimus^[1], но по-добре ще е да го наречете ваше светейшество. Ако папата разпореди да се донесе вино, както обича да прави при частни беседи, хубаво ще е да коленичите всеки път, щом надигне бокала към устата си, както се препоръчва в предписанията за големи банкети.

Папата, за който става дума тук^[2], не се е записал в историята на християнския свят с нищо друго, освен с това, че окепазил базиликата „Свети Петър“, като наредил да се преустроят основите й от гръцки кръст на латински, с което нарушил хармонията на пропорциите, и да й се прибави гигантска фасада, върху която да сияят три имена — две мънички, на свети Петър и на Христос, и едно огромно — неговото собствено. Главата на църквата беше висок, широкоплещест мъж, чиято снага според единодушните твърдения на хронистите изпъкваше най-импозантно в свободно падащите литургически одежди; лицето му беше гладко, пълно, с намек за прошарени мустачки над прекалено червените чувствени устни и с рядка, трапецовидно причесана брадица; челото му беше високо, ведро, а очите — мънички, вечно сълзящи и мижорливи, сякаш непрестанно дразнени от лютив пушек. Беше облечен в бяло расо с дълга дантелена пелерина отгоре.

Той прие Петър сам, в малката зала за аудиенции на светипетровия дворец, седнал на позлатен трон, без съмнение изработен специално за него, тъй като в горната си част бе украсен с герба на неговия род — орлица с разперени криле, надвиснала над главата на комичен миниатюрен дракон, клечащ върху жабешки крачка с орлови нокти, с покрити с шипове криле и дълъг език, изплезен надалеч от разчекнатата уста. Над герба, там, където стоят регалиите, се виждаха двата кръстосани ключа на свети Петър и папската тиара. До десницата на папата висеше зелена кордела, извезана със злато и привързана към едно звънче над главата му; а на лявата облегалка на трона, където папата беше отпуснал малката си, пухкава длан, висеше на груб канап промушена през две дупчици табела с надпис:

АЗ НЕ СЪМ ПИЕТРО КУКАН ДА КУКАН

Щом зад гърба му се затвори вратата, през която го въведе, оповестил явяването му с дълбок поклон, тъй нареченият clericus Aquilanus, клирикът на „Римския орел“, инак личен слуга, camerier segreto на папата, мъж надменен и важен, без чието посредничество никой не би могъл да бъде изслушан от височайшите уши, Петър се приближи с изпълнени с достойнство pas du courtisan към трона и подвил коляно, целуна annulus piscatorius, пръстена с папския печат, върху който беше изобразен свети Петър как лови риба. После се изправи, отдръпна се крачка назад и впери поглед в папата с невинната питаща усмивка на целомъдрен юноша — краткият му, но богат опит го беше научил, че тази усмивка въздействува благоприятно на хората и буди в тях симпатии.

— Ти си Петър Кукан от Кукан — каза папата сякаш в потвърждение на оповестеното от клирика на „Римския орел“.

„Е, Петре, пак дойде време да парлариш бенисимо, както казва прелестната Финета“ — помисли си Петър. И го обзе смущаващо, но не неприятно чувство, че отнякъде с усмивка го следят чаровните черни очи на красивата гостилничарка от „При пауновата опашка“, докато отговаряше с възможно най-добрия си латински така:

— Не долових дали изречението, току-що произнесено от ваше светейшество, е било мислено като решително и неопровержимо потвърждение на моята самоличност, или пък е представлявало въпрос, на който подобава ревностно и правдиво да се отвърне с категорично „да“ или „не“. Но според това, което очите ми съзряха преди малко на Моста на ангелите, и според това, което виждам на страничната облегалка на трона на ваше светейшество, заключавам, че ваше светейшество не счита въпроса за моята самоличност за неопровержимо и неоспоримо решен и щом е така, редно е да приема думите на ваше светейшество като въпрос. И тъй, казвам: да, аз съм Петър Кукан от Кукан.

Папата, леко изненадан от водопада приятно модулиран латински, който Петър изля на един дъх, каза видимо развеселен:

— Е добре, това исках и да чуя. Но защо толкова думи?

Петър отговори:

— Защото съзнавам, че ваше светейшество е не само обикновен смъртен, но и божи наместник на тази земя и че поради това ваше светейшество би желал да чуе нещо повече от простата и гола човешка правда. Когато общуват човек с човек, навярно е предостатъчно те да изричат един пред друг онази правда, която Ангелският доктор, Тома Аквински, назовава правда говорна или словесна. Но знайно е, че освен говорната или словесна правда съществува още една, по-изтънчена и дълбока — божията, тоест правдата такава, каквато я вижда самият бог и каквато я съзира в сърцето на всеки един от нас; та именно тази и никоя друга правда е достойна за вашето внимание и преценка. В смисъла на тази друга, по-висша правда е редно да отговоря: да, аз съм Петър Кукан от Кукан, но с известна уговорка и с едно наум.

Папата смръщи високото си бяло чело и каза:

— Казаното от теб, мними Петре от Кукан, издава ума, с който си надарен, но в същото време и безмерното ти безразсъдство, понеже, както добре знаеш, от доказателството на твоята самоличност зависи животът ти, следователно ти си играеш с нещо извънредно важно за твоето битие или небитие. Та значи как? В смисъла на словесната правда си Петър от Кукан, а в смисъла на висшата — ни най-малко? Как да разбирам това?

— Ето как стоят нещата, Pater Beatissime — отвърна Петър. — Името Петър от Кукан е име на благородник, което негласно предполага съществуването на владение, назовано Кукан, откъдето би трябвало да води началото си моят род. Да, но в целия свят не може да се намери населено място, не може да се намери крепост, не може да се намери дворец или замък, който да носи това име. На езика на родната ми страна Бохемия, чиято столица Прага бе престолнина на императора, думата „кукан“ означава кокоши полог.

В цялата история на Апостолския дворец навярно никога дотогава, в нито една от застиналите във великолепие зали никой не бе отварял дума, nota bene на латински, за нещо тъй делнично и земно като кокоши полог и затова папата, като го чу, най-напред ококори мижорливите си очички, а след това се поокашля, за да сподави смеха си.

— Как, как? — възкликна той.

Петър, загледан от упор в поаленялото лице на негово светейшество, се усмихваше с чистата си, непорочна юношеска усмивка.

— Кокоши полог, това значи, Pater Beatissime, по нашему „кукан“; и тъй като аз не съм произлязъл от кокоши полог, в смисъл на божията правда не съм и от Кукан. Всъщност баща ми не беше благородник, беше само един беден химик и астролог, продаваше мехлеми и парфюми, разбираше и от балсами и лекове и негова милост императорът му даде в знак на благодарност за известни деликатни услуги титлата „от Кукан“, без да го е грижа (в присъщия му човешки — само човешки — маниер), че предлогът „от“ се свързва с название на място, от което някой или нещо идва или произхожда. Но не е възможно да се идва или произхожда от място, което не съществува.

Папата помълча някое време усмихнат, а когато проговори, личеше как се наслаждава на всяка думичка от превъзходния си латински:

— Не е нужно да съм бог знае колко проницателен, за да отгатна, Петре от Кукан, че акуратността ти по въпроса за истината се дължи преди всичко на стремежа да блеснеш пред мое светейшество с ефектната си ораторска изява. Казвам ефектна, нищо повече, тъй като думите ти бяха наистина гладки и галеха слуха, но нямаха каквато и да било научна стойност. Тъй да бъде, аз обичам сладкодумците, а ти, Петре, издържа eminenter^[3], нещо, което оценявам още по-високо, поради факта че съвсем наскоро си паднал от кулата, а това би лишило всекиго другиго от дар слово за дълго време, ако не и завинаги. И ако, както казах, обичам сладкодумниците и хората с остър ум, още повече обичам калените и жилавите и толкова по-добре е, когато всички тези качества са събрани в една и съща особа. Вън от това мога да те зарадвам, Петре Кукан от Кукан, като ти съобщя, че парливият въпрос относно твоята самоличност изглежда да е решен, понеже аз не съм чак толкова прост, та да извикам при трона си някакъв си рошав младок, току-що паднал от кула, и да го питам дали пък наистина не е онзи, за когото се представя, а после сляпо да се опра на неговото уверение, че е именно той. О, в никакъв случай, само това не! В канцеларията ми е записано и прегледно зарегистрирано всичко, което става в моя свят, света, който владея като божи наместник на земята, а също тъй и всичко онова, което се е вършило през владичеството на моите предшественици, покрай другото и всички дарения на благороднически титли, станали с благословията и по волята на императора, така че ми беше много добре известно още преди да прекрачиш прага на тази зала, че това наистина е бил пражкият алхимик на име… подскажи ми го…

— Йоан или Йохан — отвърна Петър, — на езика на родната ми Бохемия Ян или Янек, човек много умен и благороден.

— Правилно, mi fili^[4] — каза папата. — За учеността и благородството му не зная нищо, но съм осведомен, че мъжът, комуто императорът е дал преди около двайсет и една години титлата „от Кукан“, действително се е наричал Янек, което без съмнение означава Йоан; и ти не би могъл да знаеш това, нямайки на разположение моята канцелария, освен ако си му бил близък. С една дума, дотук всичко би трябвало да е наред.

„Само че ей сега ще престане да е наред“, помисли си Петър и при тази мисъл го побиха студени тръпки.

— А сега ми кажи, тъй като това много ме занимава… — каза папата.

„Почва се“, помисли си Петър.

А папата продължаваше:

— … как ти, син на страна, безкрайно далечна и малко известна, освен може би с хроничното си еретичество, се озова чак тук и как стана така, че бидейки чужденец, се намеси толкова сериозно в политическите съдбини на страмбийската държава?

Папата се намести по-удобно и като подпря, както правят хората на театър или концерт, дясната си буза за ó три вдигнати пръстта на десницата си, се приготви да слуша.

Петър се поколеба малко в неведение откъде да започне и накрая поде:

— Историята ми е толкова объркана и в същото време толкова безумна и възмутителна, Pater Beatissime, че се осмелявам да я предложа на вниманието на ваше светейшество само заради изричното желание на ваше светейшество да я чуе. Както казва свети Августин, нищо в света не става случайно и произволно, а зад всичко, което се случва и на най-нищожната човешка мравчица, би следвало да се търсят някакви висши помисли на Провидението. Но аз, уви, до ден-днешен не мога да прозра с окаяния си ум смисъла на ударите и съдбоносните обрати, които разтърсиха живота ми, а най-вече не съм в състояние да проумея защо тъкмо аз, който винаги съм се стремил да действувам правилно, вечно влизах в конфликт с властелините, които управляват съдбините на народите.

— Например с херцог Танкред — каза благосклонно папата. — Но за това не се безпокой, mi fili, херцог Танкред бе лош владетел и напълно заслужи безславния си край.

— Не говоря за покойния херцог Танкред — каза Петър, — тъй като той бе един съвсем незначителен велможа в сравнение със силните на този свят; имам предвид само най-великите сред най-великите, пред чиито тронове ми е било съдено да заставам, за негова милост императора, склопил очи неотдавна, и сега за ваше светейшество, Pater Beatissime.

— Да не бях се убедил, че си човек разумен, mi fili — каза папата, — бих сметнал тези твои думи за безсмислено дърдорене. Искаш да кажеш, че ти, младеж, едва навършил двайсет години, си влизал в конфликт с покойния император и че ти се е случвало да стоиш пред трона му, както сега стоиш пред трона на мое светейшество?

— Това е самата истина, Pater Beatissime — отвърна Петър, — освен дето негова милост императорът, когато бях застанал отпреде му, по една случайност не седеше на трона си, а на обикновено кресло.

— Как се стигна до това? — запита все още с недоверие папата.

— Всичко започна оттам — заразказва Петър, — че баща ми, бидейки както вече споменах, алхимик, получи тъй наречения Философски камък, вещество, с чиято помощ обикновеното олово може да бъде превърнато в материя, неотличима по тегло, нито по твърдост, нито по точка на топене, нито по блясък и цвят от чистото злато.

Папата щракна весело с пръсти.

— Ех, де да имах такова вещество! — каза той на италиански. — Защото запомни, mi fili, че всичката бъркотия и безпорядък в хорските дела произтичат от това, дето владетелите, искащи да осъществят мъдрите си и справедливи намерения, като например моя замисъл да покоря размирната Венеция, по правило нямат пари за тази цел.

Петър се поклони леко и също мина на италиански: — Добре ми е известен афоризмът на маршал Тривулзий, че за да се води война, са нужни три неща: първо, пари, второ, пари, и трето, пари и пак пари. Това знаеше и баща ми, ето защо възгледите му бяха напълно противоположни на убеждението на ваше светейшество. Сиреч считаше, че Философският камък, попаднал веднъж в ръцете на владетелите, би донесъл на хората не блага, а беди и нищета. Покойният император очакваше жадно Философския камък, защото, както на вас, Pater Beatissime, не ви стигат парите да покорите размирната Венеция, така и на него не му стигаха да покори размирния си брат и размирните съсловия.

— Сравнението ти понакуцва малко, mi fill. Моето намерение да покоря Венеция е справедливо, докато политиката на императора беше несправедлива, да не кажа престъпна.

Петър сведе глава.

— Моля ваше светейшество да извини неуместните ми слова с недостатъчните ми житейски познания и опит.

— Тъй да бъде — каза папата. — Но разказвай нататък.

И Петър разказа подробно и правдиво как се бе стигнало до страшния разпит в астрологическата обсерватория на императора и какво се бе случило след смъртта на баща му чак до освобождаването от замъка в Сърпно.

— Ваше светейшество — каза в завършек — спомена за намесата ми в политическия живот на Страмба; това ми придава смелостта да забележа, че ми се е случвало да повлияя дори на политическия живот в света. Защото ми се струва безспорно, че лудостта, която струва на негова милост императора трона, бе причинена от отчайващото съзнание, че никога няма да докосне Философския камък, за който беше с пълно право убеден, че е укрит някъде. Следователно мога да кажа без преувеличение, че смяната на императорския престол сме причинили ние двамата, баща ми и аз или, по-точно казано, аз сам, тъй като, ако не беше злополучният ми дуел, императорът никога нямаше да узнае за бащиното ми откритие.

Папата се забавляваше съвсем откровено.

— Ех, че страховита историйка — каза той, — човек просто не може да я слуша равнодушно, защото за християнското сърце няма нищо по-печално от разказа за нещастие, сполетяло някого с такава мощ, че да не види друг изход, освен да си прониже гърлото и тъй да се обрече на вечни мъки. Но в същото време историята е толкова далечна, че волю-неволю я възприемаме като трагедия, представяна на сцена, и макар да ни наскърбява, от сторения извод, че ти, mi fili, си причинил смяната на императорския престол, неудържимо ни напушва смях. — Тук папата притвори мижорливите си очички, скръсти ръце на корема си и от сърце се насмя. — Е, няма що, разпитът ти пред един от най-големите представители на светската власт е бил порядъчно страшен. Но аз се надявам и твърдя, че разпитът, на който си подложен сега, пред трона на божия наместник на земята, заличава тежките изпитания, които ми описа тук.

— Ни най-малко — рече Петър. — Дори сега, Patcr Beatissime, когато съзерцавам лице в лице ваше светейшество, съм покрусен от безпокойство и предчувствие за беда.

Изумен, папата повдигна вежди.

— Как тъй? — запита. — Нима не ти бе известно, че те призовавам при трона си, за да те удостоя със своята похвала и да те възнаградя? И нима не гледам теб, безумния юноша, с усмивка?

— И негова милост императорът се усмихваше, когато се явихме пред него двамата с баща ми — каза Петър. — Но когато се натъкна на непреклонността на татко, усмивката му угасна; и аз зная, че ще угасне и усмивката на ваше светейшество, щом излея душата си и призная, че винаги, от най-крехката си младенческа възраст, съм постъпвал в противоречие с интересите и намеренията на най-високия апостолски престол.

— Е, хайде, хайде — прекъсна го папата, поклащайки глава от дясно на ляво и от ляво на дясно: — Не сме знаели, аз и светите ми предходници, че в твое лице, хубави момко, сме имали заклет враг, подстрекател срещу нашата воля.

— И аз не го знаех, Pater Beatissime — каза Петър със скръбна извинителна усмивка. — Когато като дванайсетгодишно момче по волята на своята майка постъпих на служба при граф Одорико Гамбарини, който тогава пребиваваше в родната ми Прага, като паж и компаньон на сина му, не съм предполагал, говоря светата истина, не съм предполагал, че той е човек, чието име е било прокълнато със заповед на най-високия апостолски престол.

— Не си и могъл да предположиш, понеже, лесно е да си представим, граф Гамбарини едва ли се е хвалил с това — каза папата. — Но освен всичко друго обстоятелството, току-що споменато от теб, че си бил на служба при него, за сетен път потвърждава истинността на разказа ти, тъй като зная, че граф Гамбарини действително е живял в Прага и е заемал високо положение при императорския двор. Затова продължавай, mi fill, и можеш да смяташ този разпит за най-висшата и най-пречистваща изповед, с която някога е бил удостоен някой простосмъртен.

— Олекна ми, Pater Beatissime, а и раните, които получих при падането от кулата, сякаш ме болят по-малко — отвърна Петър и наистина задиша по-свободно и леко, защото го бе изпълнила надеждата, че ще се измъкне от тази ситуация здрав и читав.

— Искаш ли да ми се отблагодариш, продължавай, защото разказът ти не само ме развеселява и един или два пъти ме накара дори да се разсмея от сърце, което с оглед на положението ми на божи наместник на тази земя се случва извънредно рядко, но също тъй ми се струва вълнуващ и интригуващ.

— И самият бог се смее понякога — каза Петър. — В Псалмите четем: „Но онзи, който живее в небесата, се смее.“ И на още едно място: „Но Господ му се смее.“ А пък в Авакумовото пророчество…

— Стига — рече папата, — и не го усуквай. Искам да слушам по-нататък историята ти.

— Ваше светейшество се изрази много точно — каза Петър. — Аз наистина го усуквам и вместо да се разпростирам по-нататък в разказа за своите преживелици, предпочитам да пустословя с цитати от Светото писание, които, откъснати от контекста, са лишени от каквато и да било научна стойност, и всичко това, защото зная, че ако досега ми се е удало криво-ляво да развлека и разсмея ваше светейшество, оттук нататък това няма да ми се удава.

И наистина, докато описваше премеждията си от освобождаването от сърпновския замък до влизането в градската порта на Страмба, приветливото лице на папата се навъси.

— Да доведеш, или както излиза от разказа ти, да довлечеш младия Гамбарини до запретения му град, е престъпно безразсъдство, което може да бъде извинено само с твоето непознаване на италианските нрави. Младият Гамбарини несъмнено е знаел, че херцог Танкред, в съзнателно противоречие с моите указания, ще го приеме с отворени обятия…

— Сигурен беше — каза Петър — а херцог Танкред, макар отначало да се отнасяше с него безсърдечно и сурово, накрая отстъпи пред волята на страмбийския народ…

— Отстъпи пред волята на страмбийския народ! — повтори папата насмешливо. — Би трябвало да отстъпва пред божията воля, а не пред народната.

— Аз видях този народ — каза Петър, — и, „ох, твърдоглав е народът“, както е писано във втората Мойсеева книга. Та значи херцог Танкред се подчини на твърдоглавия си народ и се смили над Джовани Гамбарини, и му възвърна имотите на неговите предци…

— … докато ти, mi fili — прекъсна го папата, отново любезен, — си осъзнал колко грешни са деянията му и следвайки съветите на абата Интрансидженте, моя верен слуга, си изчаквал тихо и мирно сгоден случай да попречиш на срамната, враждебна на моя престол политика на херцога. Имаш право, mi fili, краят на историята ти наистина е безинтересен или, по-точно казано, е безинтересен за мен, защото го знам отпреди.

— Опасявам се, че новините за страмбийските събития са стигнали до ваше светейшество в неверен и изопачен вид — каза Петър. — Ако трябва да кажа чистата истина, и насън не съм виждал абата на картевианския манастир в Страмба, наречен Интрансидженте, а още по-малко съм се вслушвал в неговите съвети. Далеч от мисълта да кроя заговори против херцога, който бе ласкав и добър към мен, аз се проникнах от синовна обич към него и пламнах от любов към дъщеря му.

Петър забеляза, че устните на папата отново потръпват от сдържан смях.

— Той, Петър от Полога, пламнал от любов към принцеса Изота! Но защо пък не, в Италия е възможно всичко. Е, да, рапортите, които ми бяха представени, бяха лишени от онова обикновено човешко ядро, което не липсва дори на най-субтилните дипломатическо-политически взаимоотношения, но в същината си са били верни. Значи така: ти, Петре от Полога, си хвърлил око на херцогската щерка, а когато херцогът я е пратил далеч от Страмба, ти си му взел мерника и при една бурна размяна на мнения си забил меч в сърцето му, но потресен от своето злодеяние, си си плюл напетите и си забягнал от Страмба. О, ти грешиш, безумни момко, когато твърдеше, че в края на твоя разказ няма да има нищо, способно да разсмее мое светейшество. Тъкмо обратното, обстоятелството, че в страмбийските събития е била замесена и прелестната Изота — милото ми чедо, главица, пълна със знания, и сърчице, пълно с добродетели, — та тъкмо това ме кара да се смея неудържимо.

И папата, отново скръстил ръце на корема си, се смя до насита и престана чак когато забеляза, че Петър не споделя веселието му, а се е втренчил в него със сериозен и загрижен израз на лицето.

— Какво има? — попита. — Какво те измъчва още? Бога ми, не мога да си представя какво би могло да бъде, след като дори аз, божият наместник на земята, приех твоята наистина скандална история благосклонно.

— Случката, на която се смя ваше светейшество, няма нищо общо с мен — започна Петър. — Покойният херцог Танкред не само не ми отказа ръката на Изота, а тъкмо обратното. Непосредствено преди смъртта си ме повика при себе си и след като изказа мнението, че аз съм единственият, способен да опази кораба на Страмба от връхлетялата го буря, ми обеща ръката на дъщеря си и ме произведе в чин върховен главнокомандуващ страмбийската армия.

Папата потъна в размисъл.

— Чудно, много чудно — рече той. — Херцог Танкред беше вероломен предател, но не беше глупак и познаваше хората; и ако в казаното от теб има, макар и само зрънце истина, излиза, че извънредно благоприятното впечатление, което ти произведе върху мое светейшество, хубави момко, се споделя и от другите. Обещал ти е на теб, пришълеца отникъде, ръката на принцесата и те е назначил за маршал на войските си. — Папата изведнъж рязко удари с длан облегалката на трона. — Тогава защо го уби?

Петър изчака мълчанието да се проточи мъчително дълго, преди да отговори тихо:

— Не съм го убивал, ваше светейшество Херцогът беше погубен от коварен отровител, нает от Джовани Гамбарини, който приписа престъплението си на мен, за да разклати популярността, на която се радвах сред страмбийския народ, а самият той да се изкара чист. Такава е истината, ваше светейшество. Знам, че тя е пагубна за мен, но предпочитам да умра, отколкото да се спася с лъжа. Не мога иначе.

Ситото, радушно лице на папата се наля с кръв, той дважди посегна към корделата със звънчето, за да повика някого, но не го стори и дълго време мълча. Проговори едва когато пулсът му се успокои и лицето му възвърна обичайния си цвят.

— Ами сега, какво да сторя сега, боже, чийто наместник съм на тази земя? — каза полугласно, сякаш размишляваше вътрешно. — Винаги съм копнял да срещна поне веднъж в този свят на притворство и лъжи човек, който да държи на истината и да не отстъпва от нея дори с цената на собствената си гибел; и ето че сега го срещнах, ето го пред очите ми, а това ме кара да се чувствувам смутен и нещастен, защото истината, която провъзгласява и на която държи, е за мен политически неизгодна. А дали изобщо е истина? Та ти, младежо, който се представяш тук пред моя трон за фанатик на правдата, си един авантюрист и въпреки младостта си си врял и кипял, а съвсем скоро си бил заловен при главоломен опит за бягство от тъмницата, в която си бил хвърлен за кражба. Тук съзирам противоречие, а мое светейшество ненавижда противоречията. Затова говори и се постарай да осветиш това противоречие тъй, че в душата ми отново да се възцари мир и спокойствие и отново да се разсмея. Ако не сполучиш, няма да призная твоята самоличност и ти ще увиснеш на Моста на ангелите до онзи, който също като теб се представяше за Петър Кукан от Кукан.

И папата сне дъската от страничната облегалка на трона, положи я на скута си и забарабани по нея с трите средни пръста на дясната си ръка.

— Задачата, която ми възложи ваше сиятелство — промълви Петър, — е свръх мяра трудна, тъй като не мога да осветля едно противоречие, което самият аз не виждам и не долавям. Ваше светейшество ме нарича авантюрист; е, добре, щом моят живот на авантюрист не струва пукната пара, значи също тъй не струва пукната пара и твърдоглавието ми по въпросите на истината, защото — както веднъж ме упрекна покойният граф Гамбарини, — то не е добродетел, а проява на себелюбие и себенадценяване. Ако бях способен да призная своята нищожност и незначителност, бих говорил така, както говорят повечето хора, тоест тъй, както е най-изгодно в случая, без оглед на истината; ала аз, подтикван от неуместна горделивост, се поставям над тълпата поне с това, че говоря истината. И тъкмо тази моя склонност ме отведе на позорното поприще на авантюрист без род и родина и стори от мен създание, подобно на древните скити, които се влачели от място на място, нямайки ни дом, ни стряха. Когато след споменатия мой неблагоразумен дуел като седемнайсетгодишно момче бях хвърлен в тъмница, граф Гамбарини, тогавашният ми господар, наистина прояви охота да ми подаде ръка за помощ и да ме освободи, но само ако съм прогласял и признаел, че кралиците нямат нозе.

— Как? — провикна се папата. — Че кралиците нямат нозе?

— Именно тъй — каза Петър, отново с усмивка. — Злополучният ми дуел беше тъкмо заради тази формула от етикета. Моят противник я признаваше от първата до последната буква, а аз я обявих за пълна нелепица и затова се бихме; а граф Гамбарини, разлютен, ме посети в тъмницата и ми рече: „Ще се застъпя пред императора, въшльо такъв, да те пусне, но най-напред трябва ясно и твърдо да заявиш, че кралиците нямат нозе.“

Папата скръсти ръце на корема си и избухна в смях.

— Добре е постъпил граф Гамбарини. Аз самият, кълна се в бога, бих постъпил точно като него. Ала ти, mi fili, доколкото те опознах, си отказал.

Петър скръбно кимна с глава.

— Да, отказах и графът вдигна ръце от мен и ме остави да лежа в затвора. И навярно не е нужно да додавам, че съдбата ми на горд авантюрист започна тъкмо от тази случка, в която не ставаше въпрос за нищо друго, освен за разума и истината. Оттук произтича, че между моята преданост на правдата и бурния ми живот няма противоречие, а причинно-следствена връзка.

— Тъй да бъде — каза папата. — Добре, да приемем обяснението ти за вярно, макар и с уговорката, че в разказаната от теб случка не става дума за принципните въпроси на истината и честта, а за чиста глупост, която може да бъде извинена само с тогавашните ти седемнайсет години. Но при последното ти затваряне в тъмницата вече не е ставало дума нито за истина, нито за глупост, а за кражба. Ти ме развлече с разказа си и отново ме разсмя, което беше и желанието ми, ала сега, когато се насмях до насита, си давам сметка, че заобиколи същността на въпроса ми както лисица — капана.

И папата дръпна силно лентата на звънчето; вратата тутакси се разтвори и за Петрово облекчение вътре пристъпи, явно чакал този знак, един слуга, с потир вино. Постави го върху масичката от махагоново дърво на досег от десницата на папата и веднага се отдалечи тихо и пъргаво. Папата жадно сграбчи потира и отпи с наслада.

— Е? — каза той след миг.

— Безспорно, от гледна точка на хорското правосъдие това беше кражба — продължи Петър. — Допускам, че е така, но не чувствувам срам и вина. Защото кого всъщност съм окрал? Своя някогашен приятел, който дължи на мен всичко, което притежава, като се почне от живота му. През целия ни път от Чехия до Италия съм крепил над водата малоценната му, безволева брада, което, разбира се, е образно казано, защото падането във водите на Ин или Дунав беше едничкото, което ни бе спестено; инак ни сполетя всичко, което човек може да си въобрази, включително и земетресение, и удар с нож в гърба, и разбойническо нападение. Аз го предпазвах и избавях отново и отново, тъй че, ако не бях аз, поне десет пъти да се беше отправил на оня свят, а той, негодникът, ми се отблагодари, като ме обвини в убийство, извършено от него самия. Не, аз не съм светец, Pater Beatissime и щях да съм пълен глупак и безволно чучело, ако не бях се опитал поне да се възползувам от намерените в седлото на коня му банкови акредитиви. Не, не съжалявам за тази своя постъпка, не се разкайвам и не кърша ръце, а тъкмо обратното — провъзгласявам твърдо, че няма да сетя мир и покой, докато не одера Джовани Гамбарини жив.

— Няма да сториш нищо подобно, млади capitano — каза папата.

— Покорно свеждам глава пред словата на ваше светейшество, тъй като, ако не я сведа, наистина никога няма да дочакам сгодния случай да се разправя с Джовани Гамбарини така, както жадува сърцето ми.

Папата се засмя.

— Остроумно казано, но моята забрана е съвсем сериозна, capitano. Защото знай, capitano, че младият граф Гамбарини се подчини безусловно на властта и на волята ми и се обвърза с писмено обещание, че призная ли го за владетел на Страмба, той ще свърне от пътя на бунта и злодеянията, по който бе тръгнал херцог Танкред. С тази своя тържествена клетва, с покорството и послушанието си той заслужи най-висшата ми прошка. Защото, каквото и да се говори, Гамбарини са старинен род, чиито издънки са се записали със златни букви в историята на Италия…

— Джовани Гамбарини ще ви измени — каза Петър и стисна зъби, за да сподави яда и гнева си.

— Няма да ми измени, capitano, защото твое поръчение ще бъде да предотвратиш това. — Папата отпи от виното и продължи: — Не се ли удивляваш как така и защо ли вече четирикратно те нарекох capitano?

— Не се удивлявам, защото съм свикнал с подобни неща — мрачно отвърна Петър. — И покойният херцог Танкред ни в клин, ни в ръкав беше взел да ме кичи с титла, която не ми се полага, наричайки ме маркграф.

— Тази титла наистина не ти се е полагала, тъй като херцогът е нямал право да ти я даде — отвърна папата. — Затова пък аз имам право да те назнача, за какъвто си искам, хубави момко. Затова ти поверявам длъжността страмбийски capitano di giustizia, която херцог Танкред отмени несправедливо, длъжността мой пълномощник и довереник, посредник между херцогския трон и трона на мое светейшество, което означава, че истинският господар на Страмба ще бъдеш ти, разбира се, докато не се въпротивиш на волята ми. Обстоятелството, че мразиш младия граф Гамбарини, е добре дошло за мен, защото колкото повече го мразиш, толкова по-плътно ще го притискаш до стената. А това, че може би не си ти този, който в съгласие с моето желание е наказал със смърт херцог Танкред, не е от значение, тъй като аз като най-висш господар ти заповядвам да не продумваш и дума за това и мълчешком да поддържаш вярата на хората в живата картина върху алегоричната ми подвижна платформа. Тъй реших и тъй ще преодолея затруднението, в което ме постави твоето правдолюбие. Та какви бяха, capitano, плановете, които те доведоха в Рим? Какво, освен осребряването на акредитивите диреше тук?

— Исках да отвлека принцеса Изота и да я направя своя съпруга — каза Петър. — А след това, свързан чрез брачните окови с последната издънка на рода Д’Албула, възнамерявах да завладея Страмба и да накажа Джовани Гамбарини.

— Да завладееш Страмба ли? — удиви се папата. — А откъде щеше да събереш войска?

— Разполагам с трима души от страмбийския гарнизон — един капитан и двама прости войници — каза Петър. — Не, това не е безразсъдство, ваше светейшество. Уверен съм, че никоя крепост и никои градски врата не могат да устоят пред смелостта и решимостта. Троя е била превзета от шепа сърцати мъже. Кана нелекият град Сихема — от двамата синове на Наков, Симеон и Леви. Съдбата ми, ваше светейшество, е свързана със Страмба. Няма да се откажа от Страмба, няма да се откажа и от страмбийската прицеса Изота.

— Не е нужно да превземаш Страмба, capitano — рече папата. — Страмба, подчинявайки се на височайшата заповед на мое светейшество, сама ще разтвори портите си да те посрещне, и то с фанфари и приветствени възгласи, а Джовани Гамбарини, макар че по-скоро би умрял, ще се покори пред мощта на твоята длъжност. А що се отнася до малката Изота…

Папата с усмивка подръпна два пъти звънеца. Начаса се отвориха вратите и clericus Aquilanus, строг, сдържан, с едва доловимо свеждане на главата, отредено за по-незначителни люде, въведе принцеса Изота. Беше облечена в черна монашеска власеница, ръцете й бяха скръстени на гърдите, а малката й надменна главица — клюмнала.

— Е, Изота? — поде папата весело. — Ти не познаваше младежа, който се люлее сега на Моста на ангелите. Но този честит, снажен момък, когото обикнах, надявам се, познаваш.

Изота, до този миг обърната към Петър с по детски чипоносия си профил, полека извърна цялото си лице към него и го загледа с празни, сякаш невиждащи очи.

— Не, не познавам този младеж, ваше светейшество, никога досега не съм го виждала.

Сви рамене и вирна брадичка, сякаш искаше да каже: Знам, че ви изнася да го познавам. Обаче не го познавам, на, на, на!

След миг гробно мълчание папата натърти:

— Дали не се лъжеш, дъще? Добре ли виждаш?

— Виждам достатъчно добре — отвърна Изота, — за да мога да повторя уверено, че не познавам този младеж.

— Но същият този момък — каза папата — за краткото време на разпита си пред мое светейшество разказа толкова убедителни подробности от своя живот, че е изключено да не е онзи, за когото се представя, ще рече Петър Кукан от Кукан, освен ако не е самият сатана.

— Той наистина е самият сатана, ваше светейшество — каза Изота.

— Как можеш да знаеш това, след като го виждаш за първи път?

— Говоря за истинския Петър от Кукан, който заемаше в двора ни смешната синекурна длъжност арбитър по латински език и реторика. Него познавах добре. Но негова милост този младеж тук, повтарям за кой ли път, не съм виждала никога преди.

И Изота леко тропна с краче, невидимо под дългата й тежко падаща роба.

Папата полека-лека поаленяваше и се нажежаваше от гняв.

— Ами ти? — нахвърли се злобно върху Петър, който през цялото време стоеше смълчан и се усмихваше. — Защо не се браниш? Да не би да не знаеш какво означават за теб думите на Изота?

— Смърт, ваше светейшество — каза Петър. — Но какво да се прави? Аз употребих толкова сили да докажа кой съм, че вече се уморих. Щом твърди, че не ме познава, няма какво да сторя. Като не ме познава, значи не ме познава.

— Не го познавам — вметна Изота, безучастно загледана в тавана.

Папата лукаво присви мижорливите си очички:

— А ти познаваш ли я, mi fili?

— О, да, познавам я — каза Петър. — Това е Изота, щерката на покойния херцог Танкред д’Албула от Страмба.

— Напълно ли си сигурен в това?

— Да, напълно.

— А не ти ли мина през ума, че бих могъл да призова някое съвсем непознато момиче и наричайки го Изота, да те подложа за сетен път на изпитание?

— Мина ми през ума и дори очаквах подобно нещо — отвърна Петър. — Но ваше светейшество не го стори. Тази девойка наистина е Изота, същата Изота, с която на дворцовия бал в страмбийския палат танцувахме saltarella и на която веднага, още след първите фигури на танца, аз признах любовта си и продължих да го правя и след танците, в Залата на хилядата аромата и хилядата звука, където я отведох с позволението на нейните родители.

Изота се изчерви.

— Моля ви, свети отче, да ми спестите подобни безсрамни и още повече с оглед на моето положение и на одеждите ми непристойни и лъжовни слова. Никога не съм танцувала с този младеж и никога не съм разменяла и думичка с него.

Папата сграбчи табелата, която дотогава бе държал в скута си, и я запокити на земята.

— Иде ми да полудея от тази история — викна и посочи табелата на Петър: — Вдигни това.

Петър се доближи до трона с две изящни pas du courtisan, вдигна табелата и с поклон я подаде на папата.

— Подложи си главата — заповяда папата.

Петър си подложи главата, папата преметна канапа през шията му и намести табелата върху гърдите му.

— А сега ще наредя да извикат палачите и де те обесят — додаде той.

— Щом такава е волята на ваше светейшество, нека бъде тъй — отвърна Петър. — Но моля ваше светейшество най-напред да разсъди дали думите на принцеса Изота, че не ме познава, са наистина доказателство, че висящата на гърдите ми табела говори правдиво. Изота знаеше, че от отговора й зависи моят живот; и напълно понятно е, че се възползува от този прекрасен случай, за да си отмъсти, тъй като тя продължава да ме смята, както доскоро и вие, Pater Beatissime, за убиец на херцог Танкред. Каза: „Не, не го познавам“, тъй като така повелява дългът й на вярна и опечалена дъщеря на своя баща и наследница на трона, който според погрешното й убеждение съм бил искал да узурпирам аз, някакъв неизвестен авантюрист без род и родина. Сърцето й все още се облива в кръв и гордостта й е все още уязвена от станалото несъмнено не по нейна воля преобличане от копринената рокля на принцеса във власеницата на манастирска послушница; и тази промяна е видим знак на нейната политическа деградация, което даде да се разбере и слугата на ваше светейшество, подъл и добре информиран като всички слуги, чрез лекия и небрежен поклон, с който въведе принцесата. И какво, нима девойката, която тук питате дали ме познава, можеше с ревностно потвърждение да ми даде възможност да остана жив и здрав и да вкуся от плодовете на своето престъпление? Хиляди пъти не, ваше светейшество. Очаквах отрицателния й отговор, дори бих бил смаян, ако беше казала, че ме познава. Не те упреквам, клета Изота, напротив, както виждаш, дори одобрявам държането ти и изцяло го разбирам, с едничката малка уговорка само, че по моя преценка си повярвала прекалено леко, прекалено бързо. Нима не си прочела писмото, което нещастният ти баща изпрати непосредствено преди смъртта си по бърз куриер до майка ти?

— Не съм го чела — отвърна премаляла Изота.

— Но знаеш, че има такова писмо?

— Зная — каза Изота. — Но мама ми каза, че в него няма нищо особено.

— Е, да, в него наистина не е имало нищо особено — рече Петър. — Че какво особено има в това един баща, без значение дали е херцог или човек от простолюдието, да обещае ръката на дъщеря си на един млад мъж, който я е обикнал и към когото бащата е изпълнен с доверие? Как щеше да бъде продължен родът на Адам и Ева, ако подобно нещо не се вършеше постоянно? Любовта може би е чудо на чудесата, защото, съдейки по всичко, хората са устроени тъй, че да се мразят един друг, но са устроени и тъй, че наричат многократно видяното чудо всекидневие. И сетне: какво особено има в това един владетел да постави начело на войската си някого, който е проявил дарбата си във военното изкуство? Следователно имала е право майка ти, Изота, като ти е казала, че в писмото няма нищо особено; ала въпреки че в него е ставало дума за най-обикновени неща, начаса се е отправила от Рим към Страмба, за да избие от главата на баща ти тези негови делнични помисли. Защото младият мъж, за когото ставаше дума, съм аз, Петър Кукан от Кукан.

Изота впери очи в него.

— Откъде знаеш, че майка ми е напуснала Рим?

— Имах честта да я срещна насред път в градеца Орте, придружена от Bianca matta и от кардинал Тиначо, твоя чичо. Тя ме удостои с кратка, но сърдечна беседа, след което ми благодари за преданата служба и милостиво ме освободи.

— Освободила те е, казваш, милостиво — отвърна Изота, — защото в онзи миг е знаела само за дързостта, с която се опитваше да спечелиш благосклонността ми, и за нахалството, с което се стараеше да влезеш под кожата на горкичкия ми баща, но не и за престъплението ти.

— Да, до онзи миг тя наистина не знаеше за мнимото ми престъпление — каза Петър.

Папата не изпускаше и дума от разговора, като през цялото време сръбваше от виното и си личеше, че се забавлява славно.

— В началото бях споменал, mi fili, че разказът ти буди у мене чувството, че наблюдавам играна на сцената трагедия; това чувство е още по-силно сега, когато слушам не обикновен разказ, а диалог на живи хора. Този диалог е от странен по-странен, като вземем предвид, че тези хора, както твърди малката Изота, не се познават.

— Отричам се от предишните си думи — каза Изота. — Да, това наистина е Петър Кукан. Ах, какво стана с нас, какво става с нас?

Тя кършеше скритите си в широките ръкави ръце и преглъщаше сълзите си.

Петър каза:

— Не се бой, Изота, всичко ще се нареди и пак ще бъде добре.

— Няма да бъде! — викаше Изота. — Вече никога няма да бъде добре. Казах, че си сатана; и наистина, да беше се появил в Страмба самият сатана, нямаше да причини нищо по-лошо от това, което направи ти.

Папата промълви:

— Писано е: „Много злини сполитат справедливия, но господ го избавя от всичките.“

Той кимна на Петър да се наведе, сне от шията му табелката и се опита да я скъса.

— Ръцете на мое светейшество са привикнали да благославят, а не да дерат и да рушат — каза той и подаде табелката на Петър. — Стори това сам, буйни момко.

Буйният момък взе табелката и я разкъса на две, после на четири, после на осем. „Да можех да го направя още веднъж, помисли си, би било знак, че ще спечеля и ще се спася.“

И той успя. Но Лукавият веднага му пошушна да опита пак. Сбра всичките си сили, както ги бе сбирал един-единствен път в живота си, когато в страмбийската казарма стреля с мушкета си без опора, и шестнайсетте парчета от табелата изпращяха в свитите му като клещи пръсти и станаха тридесет и две. Петър вдигна очи към папата с усмивка, но не можа да го види, защото свръхчовешкото усилие бе заслепило взора му с огнени кръгове и искри.

Изота следеше атлетическата изява на Петър със студено пренебрежение, докато папата само въртеше глава.

— Accidenti! Accidenti! — каза най-накрая. — Тебе, момко, те е откърмила не човешка майка, а тигрица!

— Не зная да е имало такова нещо — каза Петър с боязливата си момчешка усмивка. — Но мисълта, че късам не някаква си табелка, а гнусната мълва, която петни името ми, увеличи неколкократно моята сила.

Хвърли късчетата в камината, където тлееше дъбова цепеница, обърна се към Изота и произнесе разчленено и натъртено:

— Знай, Изота, че убиецът на твоя баща не съм аз, а Джовани Гамбарини.

Изота изпищя.

Папата каза:

— По всяка вероятност е така, но това е държавна тайна.

Изота, пребледняла, бавно рухваше на колене, сякаш пропадаше вдън земи, а когато коленичи, се опря о пода и сгуши глава между раменете си, тъй че се превърна в малка, сива, смачкана купчинка, въплъщение на човешкото нещастие.

— Какво ти е, Изота? — извика Петър. — Какво те е грижа за това глупаво и бъзливо конте, на което при първа възможност ще извия пилешкото хилаво вратле?

— Аз съм негова жена — каза Изота.