Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (19)

„Станах войник заради русокоса хубавица“

На другия ден след брилянтното и паметно влизане на Петър Кукан от Кукан във висшето страмбийско общество, в десет часа заранта, когато слугите все още почистваха Sala degli Angeli и катерейки се по двойните стълби, бършеха прахта от канделабрите и полилеите, херцогиня Диана и дъщеря й принцеса Изота се качиха в гигантска карета, теглена от шесторен впряг, и придружени от други две карети с прислугата и придворните дами и охранявани от кавалерийска рота, командувана от най-важната личност в страмбийския гарнизон, галантния и елегантен капитан Д’Обере, красив наперен французин на средна възраст, отпътуваха неизвестно закъде, уж на гости при роднини.

Заминаването на двете първи дами на Страмба стана толкова ненадейно, без подготовка и неочаквано, че придворните, болшинството от които все още спяха след снощните танци, дори не успяха, както му е редът, да ги изпроводят на дворцовия двор и преди да се опомнят и да възприемат тази поразителна новина — в рамките на малкия дворцов свят тя действително бе поразителна, — каретите бяха далеч, далеч зад планини и гори, а и прахта след тях отдавна се бе слегнала. Онези, които все пак имаха щастието да видят заминаването на височайшите, после дълго време разправяха, и думите им минаваха от уста на уста, че принцеса Изота била изумително красива със сиво-зеления си костюм за пътуване и с очарователната си шапчица с перце, ала била бяла като платно, а очите й били насълзени. Олеле, очите й били насълзени, шушнеха в салоните, в коридорите, на двора, в трапезариите и в кътчетата за разговори. Вярно ли е, че очите й били насълзени? Не, не бяха насълзени, а само почервенели от плач и под тях имала сенки като след безсънна нощ. Какво?! Кой се осмелява да твърди, че очите й не бяха насълзени? Сълзи като грахови зърна се стичаха по бледите й страни, та чак не успяваше да ги избърше. Глупости, аз стоях на две крачки от нея и никакви сълзи не видях, пък и не ми се стори по-бледна от обикновено, ала беше тъжна, толкова тъжна, че чак сърцето ми се сви. И така нататък, и така нататък.

Преценено цялостно: заминаване, приличащо на бягство, бледно, най-малкото тъжно, лице под шапчицата с перце, насълзени очи или дори ронещи сълзи, или поне зачервени от плач и недоспиване — и всичко това след бала, на който младият arbiter rhetoricae е ухажвал принцесата повече, отколкото прилича на човек с неговото положение: за обичащото да злослови дворянство наистина не бе трудно да свърже тези обстоятелства в причинна зависимост. По-ясно от бял ден било, че принцесата се е влюбила до уши в младия арбитър и така е лапнала по тъмните му, раздалечени едно от друго очи, че е забравила за своята изключителност и неповторимост и се е наложило да я откарат отвъд планини и долини и да се изчака, докато поговорката „Далеч от очите, далеч от сърцето“ потвърди истинността си.

Това решение бе милосърдно, дори изненадващо милосърдно, защото очевидно можеха да бъдат използувани редица други по-решителни и по-радикални мерки — възможно би било виновникът, Петър, да бъде прогонен от Страмба или да бъде изпратен с дипломатическа мисия при турския султан, който сигурно няма да пропусне да го изпрати на някоя галера, да го скопи, да го ослепи; можеше просто да го хвърлят в тъмницата или с него да стане така, както станало с онзи влюбен учител, за когото говореше шивачът Шютце — да увисне обесен на дръжката на вратата. Всичко това би могло да му се случи, то се бе случвало на други хора за много по-леки провинения, отколкото бе неговият дързък поглед към най-знатната девойка в Страмба. Да, можеше да се случи, ала самият факт, че не се случи и че херцогинята сама се е нагърбила с отстраняването на дъщеря си, още повече увеличи престижа на Петър в придворните кръгове.

Херцогът със сигурност — разсъждаваха хората — много добре знае какво прави и щом не се е разправил с Петър Кукай от Кукан така, както заслужава този млад lazzarone, то е, защото чисто и просто не е могъл да си позволи това в дадената ситуация, а този факт беше нещо изключително, грандиозно, страшно важно, опасно, небивало и подтикващо към сериозен размисъл. Явно херцогът не смее да извърши такава постъпка и да отстрани или накратко да премахне толкова знаменит и обичан в Страмба човек, какъвто е Петър Кукан от Кукан, героят, когото всички на улицата поздравяват, комуто се нравят овации под прозорците и когото самият той, херцогът, неотдавна публично бе нарекъл „спасител“; ала тъкмо обстоятелството, че херцогът не може да се осмели да извърши нещо, каквото и да било, потвърждаваше правилната преценка на мъдрия аптекар Гербино, който бе казал, че славата и могъществото на господствуващото семейство Д’Албула е към своя край. Но защо гореспоменатата слава и могъщество на господствуващото семейство Д’Албула изведнъж наближи края си? Наивно е да се твърди, че причина за тази промяна бе ненадейното появяване в Страмба на двамата младежи, и двамата в крехка възраст, единият още почти дете, а другият съвсем малко по-голям от него, които сякаш бяха паднали от небето. О, не! Драматичното нахлуване на тези двама голобради юноши в живота на Страмба не бе причина за вцепеняването — може би временно, а може би и постоянно — на Танкредовия железен юмрук. Просто херцогът вече не можеше да усилва тиранията си и понеже не искаше срещу него да се опълчи цялото население на Страмба, бе принуден да направи славното си салто.

Но както и да е, дори и двамата младежи да бяха причина или само случайни статисти в промените, настъпили в Страмба, външен белег, на които бе ненадейното осиротяване на хълма за екзекуции пред главната порта — всъщност колелата и бесилките като с магическа пръчка се изпразниха само за един ден, с изключение на двамата току-що обесени братя Салабети, справедливо екзекутирани заради греховната им содомия с домашния им добитък; та както и да е, шушнеха помежду си придворните, едно е ясно — граф Гамбарини и Пиетро Кукан да Кукан са извънредно интересни личности и може да се очаква, че било единият, било другият, било и двамата ще се опитат да използуват споменатите промени в своя полза, за своя сметка и на своя отговорност.

Очите на Страмба, обърнати към двамата млади авантюристи още от мига, в който се появиха на piazza Monumentale, оставаха вперени в тях и занапред с голямо внимание и интерес.

Граф Джовани Гамбарини се държеше точно така, както можеше да се очаква от знатен младеж, комуто като дар божи бе възвърнато семейното имущество, до вчера смятано от него за загубено; опиянен от своите успехи, от независимостта и богатството си, той в пълен ход заживя живота на велможа, какъвто се чувствуваше, и баловете, устройвани от него в двореца му, се редуваха със сбирки по мъжки, другояче казано, с пиянски вечери и с веселия в ловния замък Тако, също негова собственост. Да си постоянен или поне чест гост на граф Гамбарини, бе признак на значимост в обществото, а онзи, който никога не бе канен у тях, беше кауза пердута и не му оставаше нищо друго, освен да се отдаде на малодушен размисъл, че е живял напразно. Всичко това изглеждаше естествено и погледнато справедливо, безинтересно, ала не липсваха хора прозорливи и ясновидци, които придаваха по-дълбоко значение на светската активност на младия граф Гамбарини и търсеха, както гласи италианската поговорка, косми в яйцата. Така например подлият гостилничар от странноприемницата „При пауновата опашка“ — може би от глупост, а може би, защото бе далеч не толкова подъл, колкото бе изписано на нечовешки човешкото му лице — и след паметното събитие на piazza Monumentale остана верен на противогамбаринските си настроения и публично заявяваше пред гостите на странноприемницата, а сигурно по стар навик донасяше и на херцога, че в двореца на Гамбарини се събират отколешните неприятели на Д’Албула, сред които и господин Антонио Занкета, богат кожухар, едва неотдавна пуснат от тъмницата, където бил затворен по подозрение за съучастие в заговора на Алесандро Сикурано. Та тези важни птици съзаклятничели в двореца на Гамбарини под предлог, че светски се забавлявали, а инициатор на тези опасни размирици бил на пръв поглед незабележимият и невзрачен, ала крайно опасен аптекар Гербино, хитра лисица и отличен познавач на местните нрави, който неведнъж бил забелязван как, след като затвори магазинчето си, заобикаля piazza Monumentale под прикритието на нощта, по страничните улички се прокрадвал към задния вход на графския дворец и изчезвал в него с часове. Възможно било да носи отрова на младия граф, тъй като разбирал не само от лековити микстури, но и от такива, дето умъртвяват, и съвсем сигурно било, че втълпява в младата, неопитна глава на графа всевъзможни предателски съвети.

Та такива ги плещеше гостилничарят от „При пауновата опашка“, докато един ден не бе нападнат и убит на път за Болоня, където ходеше редовно да купува провизии за заведението си. Това бе скръбна, но в никакъв случай необичайна случка; ала ония, които споделяха подозренията му и бяха съгласни с възгледите му, търсейки, както казахме, косми в яйцето, започнаха със сигурност да твърдят, че не ставало дума за обикновено разбойническо нападение, а че гостилничарят бил пречукан от или по заповед на привържениците на Гамбарини, понеже не можели другояче да запушат устатата му уста.

След това кърваво събитие последва малка, срамно скандална сензация. Покойният подъл гостилничар не бе притежател, а само наемател на странноприемницата „При пауновата опашка“ и на негово място дойде някой си грък с името Полемос, достопочтен и уважаван мъж, който дотогава бе лавкаджия в казарменото крило на херцогския дворец и умееше да приготвя шест вида доматен сос: неговата pasta asciutta беше ненадмината. А какво, питаме се ние, какво направи овдовялата Финета? Нещо нечувано: пренесе се с все бохчичката си при граф Джовани Гамбарини, тоест при човека, който — ако бяха прави търсачите на косми в яйцата — бе или би могъл да бъде косвен убиец, при това убиец на мъжа й, и зае в двореца поста майордом или главна управителка или икономка, или кой знае какво, но преди всичко, няма причини да се съмняваме в това, стана любовница на графа. Говореше се — тъй като в малък град като Страмба нищо не може да остане скрито, — че в тази срамна роля тя се държала надменно и властно, била остра като бръснач с прислугата на подчинените си, а и младия граф го въртяла на пръста си както си искала; още не дошла в двореца, и вече държала в джоба си всички ключове, претършувала всички килери, долапи, гардероби и скринове за скъпоценности. Това му изнасяло на Джовани Гамбарини, защото хич не го бивало в стопанисването и преди да дойде Финета, служебният му персонал злоупотребявал с това и така безжалостно го грабели, сякаш всички искали по-скоро да го докарат до просяшка тояга.

Толкова за деянията на първия от двамата младежи, в които, както казахме, бяха вперени погледите на цяла Страмба; нека сега разкажем за по-нататъшните приключения на другия младеж, Петър Кукан.

Главнокомандуващият страмбийския военен гарнизон капитан Д’Обере, напереният французин, който бе упълномощен да съпровожда херцогинята и нейната дъщеря по пътя им към неизвестното, се върна четири седмици след изпълнението на отговорната си и деликатна мисия и Петър се отправи при него към казарменото крило на херцогския дворец с простото намерение, ако се наложи, да опре ножа си на гърлото му, но да го принуди да издаде тайната къде е закарал херцогинята и Изота.

Завари го в двора на казармата как, дългокрак и елегантен, обучава и строява непохватен новобранец, явно мамино синче от богато семейство, решило да посвети живота си на военния занаят, което сега се опитваше да държи мускет — толкова тежка пушка, че по време на стрелба трябваше да се опира на „вилица“, забодена в земята, — а мускетът не бе по силите на хилавите му ръчички. През лявото му рамо бе преметнат кожен колан, в който бяха напъхани дървени съдинки с предварително претеглени дози барут, на кръста си носеше сумка с патрони, а на врата навит на руло фитил и всичко това явно му пречеше, убиваше му и го правеше още по-нещастен, отколкото нормално бива един новоизпечен войник, за първи път в живота си откъснат от майка си.

— Разкрачи се както трябва, не ми стой comme un esturgeon malade^[1], ax, saprebouiffre^[2], само ти ни липсваше, точно ти ни трябваше, само тебе чакахме, espéce de limace^[3] — крещеше капитанът с гърмящия си глас и колкото повече крещеше, толкова по-левашки и по-непохватни ставаха движенията на новобранеца. — А сега си затвори окото, лявото, ca va sans dire^[4], а когато мерникът и мушката бъдат в една линия, тогава feu, огън!

Нещастникът стреля по посока на огромната хартиена мишена, опряна на глинения вал, ограждащ казармения двор на разстояние двеста крачки от новобранеца, и се просна на земята по гръб, съборен от мощния рикошет, а пък куршумът се заби във вала на три крачки от края на мишената. Капитанът застена и занарежда, закри и двете си очи и тихичко, на френски, започна да произнася дяволски проклятия, за каквито след смъртта се полагат двеста години в чистилището, а когато отново откри очите си, забеляза Петър.

— Tiens^[5], нашият многоуважаван schiopetti — рече той. — Сигурно сте дошли да покажете, на този imbécil^[6] как трябва да си служи с огнестрелно оръжие?

Петър знаеше, че с гасконците — а капитан Д’Обере бе гасконец — трябва да се говори рязко и властно, затова повдигна брадичката си.

— Господине — каза той, — позволих само на най-близкия си приятел граф Гамбарини на шега да се обърне към мен с думата schiopetti, при това само веднъж, втори път не бих му го позволил. Но ако желаете поне веднъж в живота си да видите как трябва да се стреля, моля, на ваше разположение съм.

Капитан Д’Обере си пое дъх, за да отговори по войнишки, но не каза нищо, а известно време гледаше Петровите тъмни, раздалечени едно от друго очи.

— Господинът се мисли за кой знае какво, а това се харесва на жените, дори и на най-прекрасните. Добре, нека видим доколко самомнението на господина е основателно. Собственоръчно ще заредя мускета за господина, за да не може после да се оправдава, че не всичко е било comnie il faut^[7].

От дървената съдинка, която измъкна от колана на новобранеца, а той междувременно бе станал от земята и стоеше на треперещите си крачета, насипа барут в цевта, пъхна куршума, уплътни го с парцалче, после го натъпка с шомпол, а от волски рог насипа малко запалителна смес. Докато траеше тази сложна процедура, която, ако се изпълняваше по заповед, се състоеше от шестнайсет команди, Петър със задоволство забеляза, че по прозорците на казармата започнаха да се появяват любопитни лица, а от главния вход, от конюшнята и от лавката един след друг, а после и вкупом се точеха пехотинци и кавалеристи, артилеристи и копиеносци, конюси и алебардисти, писари и бакари, тръбачи и барабанчици, каква ли не още казармена сбирщина, командири и прости войници, новобранци и стари кучета; вестта, че Петър Кукан от Кукан се е появил в двора на казармата, за да се изфука със стрелковото си умение, вече доказано веднъж, очевидно бе профучала из казармата като метеор и бе изправила на крака дори и онези, които тъкмо се бяха скатали някъде и спяха.

Мускетът, който капитанът предаде на Петър готов за стрелба, с горящ фитил, тежеше колкото малко оръдие, най-малко два пъти повече от любимата му пушка Брокардо, ала Петър си каза, че ако иска да постигне желания ефект, достоен за Петър Кукай от Кукай, не бива при стрелбата да използува опората, затова застана срещу мишената пет крачки по-назад от новобранеца, а „вилицата“ остави там, където си беше, забита в земята.

— Хей, monsieur de Cucan — рече гневно капитанът, — кой ще ви носи la fourche? Нашите мускетари сами си носят вилицата.

— Не ми трябва никаква вилица — каза Петър.

— При нас вилицата се използува задължително, така е по устав — рече капитанът.

— Аз не съм ваш подчинен, не съм от вашите войници и ще стрелям, както намеря за добре и както съм свикнал — каза Петър.

Разкрачи се както трябва, за да не му направи капитанът забележка, че стои comme un esturgeon malade, като болна есетра, а в мига, в който вдигаше мускета, през ума му мина една идея — безумна, ала примамлива и одарена с могъщата сила на убедителността, сякаш самата Съдба беше вдъхновила Петър за нея, а сега, когато идеята вече беше в главата му, допълнително го увещаваше да не се отказва от нея, да не се плаши от невъзможността ѝ и му нашепваше в ухото: Не се бой, ще успееш! Това е изключителна възможност да накараш всички, от капитана до последния ординарец, да си седнат на задниците.

И Петър, уповавайки се на помощта и защитата от страна на покойните си баща и майчица, както и на незабравимия граф Одорико Гамбарини, а също и на брадатия портиер от Таренто, с когото се разбираха, докато беше жив, събра всичките си сили и с изпъната ръка вдигна мускета, както се вдига обикновена пушка, прицели се, а в мига, в който натисна спусъка, рязко се наведе напред, сякаш искаше след изстрела да пробие мишената с мускета като с копие. По този начин той уравновеси рикошета, който преди малко бе съборил новобранеца на земята, а после постоя малко, нищо не разбирайки и дишайки тежко, замаян от вълнение, пренапрежение и от гърмежа, като постепенно осъзнаваше, че водопадът, който го оглушаваше, изобщо не е водопад, а крясъци и викове „браво“, „да живее“, „евива“, „аааа“, че капитан Д’Обере го тупа с огромната си капитанска лапа по гърба, че зрителите не само крещят, но и танцуват, хвърляйки нагоре шапките и кепетата си, че точно по средата на мишената има дупка колкото да мине юмрук, която по-рано я нямаше, и всички тези наблюдения се обединиха в една мисъл, а именно че той, Петър Кукан от Кукан, пак е спечелил и се е проявил като отличен schiopetti, макар пушката, с която стреля, за разлика от превъзходната пушка Брокардо да не бе омагьосана от неговия баща или, с една дума, че е накарал всички присъствуващи да си седнат на задниците.

След това капитанът заведе Петър в ергенската си квартира на втория етаж на казармената сграда, за да отпразнуват заедно успеха му и по този повод отвори бутилка истинско френско fine^[8], което му изпращаха от родината, тъй като италианските дестилати по неговите думи не можели да се пият.

— Господине, вие сте голяма работа и не се учудвам, че сте завъртели главата на нашата petite princesse — рече той, когато се чукнаха, и гаврътна чашката със силна, парлива течност, която Петър вкуси за първи път през живота си.

— Точно за тази petite princesse си мисля — каза Петър. — Сигурно разбирате, че не съм дошъл тук само за да се изфукам пред вас и пред вашите хора със стрелковото си умение.

— Може би е така — рече капитанът. — Но все пак го направихте и добре, че го направихте. Според мен в дадената ситуация не можехте да направите нищо по-добро.

— Нямах предвид нищо друго, освен да ми кажете къде закарахте принцеса Изота — каза Петър.

— Щом това ви интересува, моля — рече капитанът. — Съпроводих я до Ферара, до дома на ферарския архиепископ.

Петър скочи като ужилен.

— Благодаря ви, това ми е достатъчно. Отивам.

— Къде тръгнахте? — учуди се капитанът.

— Към Ферара, parbleu^[9] — отвърна Петър.

— Какво ще правите там? Искате да отвлечете принцесата ли?

— Мисля, че нищо друго не ми остава — каза Петър.

— Ако питате мене, отвличайте си я — рече капитанът. — Само че тя вече не е във Ферара. Когато тръгнах обратно за Страмба, херцогинята с дъщеря си също заминаха от Ферара, охранявани от хората на архиепископа.

— Закъде заминаха? — попита Петър.

— Ще ви се стори смешно, но не знам — отговори капитанът. — Parole d’honneur^[10], нямам понятие. И да ви кажа правичката, хич не им се чудя, че са си уредили работата, защото познават господин Пиер Кукан дьо Кукай и не им трябват дори всичките пръсти на двете ръце, за да пресметнат, че ако господин Кукан знаеше къде се крие princesse, щеше да направи точно това, което преди малко заяви, че ще направи.

Петър отново седна.

— Sacrés mille tonnerres de nom de Dieu de nom de nom de merde! — изкрещя внезапно и удари с юмрук по масата.

Капитанът просия и откри всичките си трийсет и два прекрасни зъба.

— Господинът умее да ругае на френски като превозвач на крави от остров Лувие, трябва да пием за това.

Така и направиха, а капитанът продължи:

— Не научихте онова, което искахте да научите, но аз бих казал, че посещението ви в казармата не беше напразно. Saprebouiffre, Пиер, елате при нас във войската. Само не ми казвайте, че на човек от вашия формат му доставя удоволствие да се разхожда по дворцовите паркети, да танцува saltarella и да чака евентуалното завръщане на принцесата, докато всички се подиграват на вашите титли arbiter rhetoricae или j’sais pas de quoi^[11]. Вие май не осъзнавате кой сте! Вие сте легенда, Пиер, и името ви е известно далеч зад границите на Страмба, а какво печелите от това? Оставете тези палячовщини и вървете там, където имат нужда от вас, тук, във войската. Ще ви направя свой адютант със заплата петдесет скуди месечно. Положението ви в двора, както сигурно сам усещате, е несигурно, а тук ще имате подкрепата на армията — мисля, че няма нужда да ви разказвам и доказвам какво означава това, пък и за нас ще бъде голяма сполука, ако придобием такъв популярен човек, какъвто сте вие. Херцогът положително ще се съгласи с мен, понеже знае, че войската е главната, ако не и единствената опора, на която може да разчита, и че всичко, което е полезно за нас, е полезно и за него. Да пием за това.

Пиха.

— Ала преди да ви кажа „да“ или „не“, капитане — започна Петър, — обяснете ми защо вие, главнокомандуващият, лично обучавахте и строявахте оня нещастник, който явно за първи път държеше пушка в ръката си! Нима си нямате хора за тази работа?

Капитанът се навъси и известно време си заглаждаше мустаците, преди да отговори:

— Както винаги, sacré Pierre^[12], попаднахте право в целта. Оня нещастник, както го нарекохте, е син на синьор Антонио Занкета, един от най-богатите граждани на Страмба. Изпрати ми го да ми висне на врата с препоръчително писмо самият ваш copain^[13] граф Гамбарини, който, откакто го измъкнахте от примката, расте, докато вие вехнете. Не го обичам, а и не ми харесва. Вие вярвате ли му, мосю Дьо Кукан? Бих се учудил, ако му вярвате. Никак не ми е приятно, когато ми изпраща тук мамини синчета като младия Занкета. Такива оправни кадети като него имам неколцина тук, а аз съм единственият, който може да се справи с тях, всички други стават по-ниски от тревата, а това разваля дисциплината и дразни. Но вие също ще се справите с тях и затова сте ми необходим — поверявам ги на вашите специални грижи и ви давам всички пълномощия, за да ги гоните и да им дадете да разберат какво значи войнишка служба.

— Защо не ги изгоните, след като за нищо не ги бива? — попита Петър.

— Не е възможно — отговори капитанът, — защото стара традиция е младите господа да отиват войници, а техните семейства имат такава власт, че по-скоро те биха ме изпъдили. Апропо, надявам се, че като фехтовач сте също толкова добър, колкото като стрелец.

Петър, вече доста пийнал, отговори:

— Изправете срещу мен деветима от вашите най-добри фехтовачи и аз самичък ще се справя с тях и ще ги поваля един след друг от ляво на дясно и от дясно на ляво.

— Само деветима? — рече капитанът. — Това ми харесва. Винаги съм казвал, че скромността облагородява човека. Но да не забравя, имам писмо за вас от една дама.

— От каква дама? От принцесата? — попита Петър.

— Откъде да знам? — рече капитанът, отваряйки чантичка от златиста кожа, закачена на колана му. — Предаде ми го една мъничка, тантуреста, кривогледа и куца особа.

— Bianca matta?

— Тъй вярно. Bianca matta — отвърна капитанът. — Мисля, че тази Бианка никак не е matta и не е такава идиотка, за каквато я смятат.

Извади от чантичката кесийка от фина еленова кожа, от кесийката — бележниче, подвързано със сахтиян, а от бележничето — малко, грижливо сгънато и залепено с червен печат писъмце.

— Voilà! — рече и го подаде на Петър.

Изографисано с изящен момински почерк, писмото гласеше следното:

Не се отчайвай, обичам те.

Изота