Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (10)

Стените имат уши

Императорът^[1] прие двамата Кукан в своята тайна астрономическа и астрологическа лаборатория, която бе заповядал да обзаведат в таванската стая на кулата в северното крило на двореца. Това бе помещение, което по своята главозамайваща претрупаност с предмети с фантастични форми и предназначение донякъде напомняше алхимичната лаборатория на господин Янек. Облян отляво от светлината на пълната луна и искрящите звезди, а отдясно — от жълтеникавите пламъци натри свещи, а освен това и от двете страни от блясъка на своето величие и могъщество, императорът седеше до широкия сводест прозорец, през който стърчеше масивен далекоглед, подобен на насочено към небето оръжие. До краката му, на вид младежки стройни, докато тялото му бе доста угоено и подпухнало, стоеше грамаден небесен глобус върху висока поставка, затрупана с купчина огромни, подвързани с кожа книги, които като водопад се бяха свлекли от дъбовата маса, препълнена с книжа, пергаментови свитъци, скици, прибори за чертане и пергели.

Когато бащата и синът влязоха, широка усмивка се разля по месестото лице на императора, обрасло с къса, къдрава брада.

— Ай, ай, господата закъсняват! — започна той. — Но няма значение, и така ви приветствувам най-любезно. — После обърна към Петър големите си тъмни очи, подчертани с черни сенки. — Значи вие сте онзи смел защитник на нозете, които немилосърдният етикет отрича на кралиците, бъдещият реформатор на дворцовите нрави и догми, младият фехтовач, който с един удар е сразил стария воин? Няма нищо, няма нищо, милостиво ще ви простим, понеже знаем, че младата кръв е буйна и че трябва да се съобразяваме с тона. Лицето ви не ни е непознато, виждали сме го от време на време, но, честна дума, не сме и помислили да го свържем с латиниста, който така елегантно си служи с езика на Цицерон. Някои фрази от вашия рапорт много ни заинтересуваха и с удоволствие бихме си поговорили с вас за тях в някой по-подходящ момент.

Петър не можа да потисне въздишката си. „Излиза, че е истина, императорът е харесал моя елаборат. Боже господи, ако татко престанеше да си пъха главата в торбата с тоя негов шантав Философски камък, колко хубаво щеше да бъде всичко, като в приказките!“, мислеше си той.

Но господин Янек, който стоеше разкрачен, с наведена глава, като че искаше да намуши някого с рога, със свитите си устни съвсем не приличаше на човек, който в изблик на щастливо лекомислие е решил да престане да си пъха главата в торбата.

— Както виждате — продължаваше императорът, — нашето настроение е ведро и благосклонно и ние имаме за това причини, които дължим на вас.

Той замълча и сложи в скута си окадения, пълен със златисто вещество тигел, който до този момент стоеше върху ниската масичка между лявата облегалка на креслото и парапета на прозореца.

— На златото — каза той — не е иманентно дадено да бъде злато, както на човек, роден от човек, е дадено да бъде само човек, макар да прилича на маймуна, а колкото до разума да е по-зле и от телето. Златото е злато, ако изглежда като злато, ако има неговото тегло и въздействува и реагира като него. Е, това тук — императорът почука с кокалчето на показалеца си по съдържанието на тигела — наистина е злато и вие, Петре Кукан от Кукан, не бяхте прав, когато твърдяхте, че произведението на вашия баща не е нищо друго, освен олово.

— Не може да бъде! — извика Петър. Императорът се усмихна.

— Какво не може да бъде, реформаторе на етикета? Не го ли казахте?

— Казах го — отговори Петър, — но тогава в килията с баща ми бяхме съвсем сами.

Императорът поклати глава с престорено огорчение.

— Ах ти, свещена простота — каза той. — Вашето простодушие ви облагородява, млади момко, личи си, че по душа сте чист и искрен. Като награда за тази очарователна наивност, която ни развесели от сърце, ви удостояваме с ордена, чийто пръв кавалер ще бъдете вие, честити момко, защото го основаваме едва в този момент; това ще е орденът на Бялата лилия, така че вие ще се върнете на свобода, закичен с отличие, каквото никой преди вас не е носил. Но това, че баща ви, този велик учен и изследовател, възрастен, врял и кипял човек, е същият наивник като вас, честна дума, просто не е за вярване. Нима мислехте, че сме ви затворили в една килия само за да можете да си поприказвате и да се простите? Fi done^[2], господа! Във вашата килия има камина, тя не се пали, но притежава отлична акустика — благодарение на тази камина са били разкрити много повече тайни, отколкото с помощта на скрипеца, испанския ботуш и другите подобни жестоки инструменти, до чието използуване прибягваме само в крайни случаи и с неудоволствие, а нашите поданици много добре знаят това и неслучайно, както подочуваме, ни наричат Учения и Мъдрия, но също тъй и Любещия и Милосърдния. Е, Кукан, какво ще кажете? Или може би имате нещо против?

Защото междувременно господин Янек бе станал моравочервен, очите му бяха изскочили от орбитите си и той издаваше чудновати хрипкави звуци, сякаш се опитваше да глътне собствения си език.

— Не очаквах подобно нещо от вас, ваше величество — изрече той с голяма мъка. — То не е достойно за император и държавен глава.

Императорът, навъсен като буреносен облак, скочи от креслото, при което ясно се чу как нещо в коленете му прищрака, но веднага след това уталожи гнева си, усмихна се и отново седна.

— Не само Кукан младши, но и баща му се опитва да реформира етикета — каза той и продължи, като от време на време отстъпваше от своя „плуралис майестатикус^[3]“, — честна дума, още не ми се беше случвало някои от моите поданици да се осмели да съди за действията ми другояче, освен с възхита и почитание, но аз ви прощавам, Кукан, понеже признавам, че сте най-богатият и най-могъщият мъж на света, което чух със собствените си уши от вашата уста. Да, онзи, който притежава четвърт фунт от Философския камък, наистина е най-богатият и най-могъщият човек на света. Но тъй като не можем да понесем до себе си съществуването на по-богат и по-могъщ човек, отколкото сме ние самите, вие, Янек Кукан, ще ни дадете този Философски камък.

— Нямам никакъв камък — рече господин Янек.

— Ами това? — възрази императорът, почуквайки с нокът по тигела със злато.

— Това са претопените бижута на покойната ми съпруга — рече господин Янек.

— Да, това твърдяхте пред златаря — каза императорът. — Същото твърдяхте и пред нас, когато първия път ви разпитвахме за Философския камък. И признаваме си, ние за малко не ви повярвахме, а също и в това, че парфюмерът и аптекарят господин Янек Кукан, човек честен и почтен, откакто го знаем, далеч не е толкова гениален, че да получи Философски камък. Цял живот се занимаваме с алхимия и се срещаме с алхимици, а те умеят само да лъжат, да ни смучат парите и да ни баламосват с големи обещания, но не и да създадат Философски камък; тогава откъде-накъде би могъл да успее някой си господин Янек Кукан, дребен търговец на мехлеми от покрайнините на Мала страна, който си приготвя всичко сам и никога не е искал от нас нито помощ, нито подкрепа? Изглеждаше, че той наистина е събрал всичкото злато вкъщи, претопил го е и е хукнал да го продаде на Златарска улица, защото е искал да откупи сина си от затвора. Така смятахме ние, това си казахме и искахме да ви освободим, Кукан, и да забравим цялата история, но точно тогава ни осени мисълта да подслушаме какво ще разкажете на своя син. И ето че знаем всичко, мили Кукан, безкрайно се радваме и затова сме добре разположени към вас, и ви даваме императорската си дума, че както вас, така и вашия син ви чака най-прекрасно бъдеше. При условие обаче, че притежаваме вашия Философски камък. Изискваме го от вас и вие ще ни го дадете.

— Няма да го дам — рече господин Янек.

— Защо? — попита императорът все още любезно. — Вие оценихте вярно положението, като казахте на сина си, че вашият Философски камък за вас е загубен, понеже, докато не го получим, вие няма да излезете жив оттук.

Императорът се опитваше да бъде весел, говореше с шеговит тон, но от време на време конвулсивно, като че ли го пронизваше болка, сбръчкваше дебелата си долна устна, поразително червена под тънките, късо подстригани щръкнали мустачки, и час по час изтръгваше от гърлото си нещо подобно на кратък стон.

— Дори и да не изляза оттук, пак няма да ви дам своя Философски камък — рече господин Янек.

Императорът тропна с крак и удари с двата си юмрука по облегалките на креслото.

— Но защо, дявол да го вземе, защо? Щом получа вашия Философски камък, ще изгоня от двореца всички алхимици, които издържам от години и на които плащам, а вие ще станете пълен господар на всички наши лаборатории, съоръжени с най-модерни уреди, и спокойно ще можете да се посветите на работа върху алкахеста, която, както чух, ви интересува, както и мен!

Господин Янек бавно прокара длани по лицето си, преди да каже:

— Тогава, ваше величество, ще ви издам нещо, което мога да доверя само на най-посветените, а вашите алхимици, ако изобщо го знаят, сигурно са пропуснали да го споделят с вас, понеже, ако го бяха сторили, надали биха спечелили вашата благосклонност с това.

Отначало трудно подбирайки думите си, господин Янек заговори, в смисъл че общоприетото твърдение, дето откривателят на алхимията бил египетският фараон Хермес Трисмегистус, който живял преди четири хилядолетия, не е вярно, или по-точно: вярно е само наполовина, представлява една екзотерична истина, предназначена за широката общественост, докато цялата истина се състои в това, че алхимията никога не е била откривана, по-точно никой не знае кога за пръв път човешко същество е било обладано от свещената и страшна мисъл: „Всичко е Едно“, тоест че материята е същото, каквото е и силата, а силата е същото, каквото е материята, че ако силата е само една, и материята е само една, а всички разлики между материите са само привидни и зависят единствено от съставящите ги количества сила; никой не знае кога за първи път човешко същество е било осенено от това изумително познание и кога за пръв път човек се е заловил за работа, за да го провери и докаже. Никой не знае кога е станало това, знае се само, че е било безкрайно и неизмеримо отдавна и че е дело на древни цивилизации, които вече не съществуват, и то не само защото не са могли да преживеят толкова дълго, но и понеже са били унищожени. Коя е била причината за тяхната гибел? Може да звучи неправдоподобно, но именно мисълта, че всичко е Едно, е била причина за това, както и цялата им пагубна дейност, подбудена от същата тази мисъл. Тъй като при доказването, че всичко е Едно, тоест при успешен опит една материя да се превърне в друга лесно се отделя огромно количество сила, а тя води до взрив, в сравнение, с който избухването на цял барутен склад е смешно пращене на влажен фитил — това са били експлозии, при които са загинали цели градове, да, цели градове и цели държави. Тези катастрофи са били толкова страшни, че почти е заличен всякакъв спомен за тях, защото не ги е преживял никой, който да си ги спомня, а сведенията от втора ръка, дето все пак са достигнали до нас, се пазят в най-строга тайна, тъй като, ако станат обществено достояние, цялото човечество би се вцепенило от ужас и развитието на науките би спряло. Говори се за толкова палещи и ослепителни стълбове огън, че от тяхното сияние можело да се ослепее на хиляди мили разстояние, и обратното — виждали ги слепците по рождение, тъй като това сияние прониквало дори през кепенците на слепотата; от този, който се озовавал по-близо, оставала само сянката, защото тялото му се изпарявало за миг; и ако в Откровението на Йоана се споменава за град, върху който от небесата се изсипал огън и го изгорил, а в Първата книга на Мойсей се говори, че господ пуснал върху Содом и Гомора сяра и огън и унищожил тези градове и всичко, което растяло по земята — това също са отгласи от тези ужаси.

— Мисълта, че всичко е Едно — продължаваше господин Янек, — загивала заедно с тези бедствия, но отново и отново се зараждала, защото така е устроено човешкото същество, то не може вечно да ходи по земята, без да разбере от какво и как е направена тя, или, другояче казано, каква е вътрешната й натура, а човешкото любопитство и любознателност са безгранични. Едва Хермес Трисмегистус е открил принципа на Философската юзда — субстанцията, която е най-главният елемент на Философския камък и която по време на превръщането на веществата (ако алхимикът действува правилно и внимателно) задържа и обезврежда разрушителните сили. Въпреки това тези опити са изключително опасни и осъзнавайки опасността, алхимикът запазва познанията за себе си, а в своите книги се изразява по такъв начин, че непосветеният читател да не го разбере, и с примирението на знаещия се усмихва на онези, които провъзгласяват неговите стремежи за безсмислени и налудничави, дори е доволен от тези злословия, защото те прикриват сериозността на неговото начинание. От всичко, казано дотук, произлиза, че алхимикът е просто предпазлив човек, който бди огънят да не попадне в ръцете на дете и преди всичко да не се повтори онова, което често се е случвало в прастарата история на човечеството и за което твърде мъгляво, но с очевиден респект и боязън се споменава в Библията. Сигурно някой би възразил, че вместо да се изразяват завоалирано и непонятно в книгите си, по-добре би било алхимиците изобщо да не бяха писали книги, а вместо да бъдат внимателни и предпазливи в лабораториите си, по-добре да бяха ги затворили с девет катинара; да, така би било по-добре, но не е възможно, защото както не можем да забраним на хората да се избиват взаимно, така не можем да им забраним и да се занимават с изследвания и да умуват над сериозни неща. Но след като хората продължават да се избиват, защото към това ги подтиква тяхната натура, правилно е поне, че с военните въпроси се занимават само опитните войни, а след като същата тази тяхна натура ги кара да се замислят и да разбулват тайните, които е по-добре да останат скрити, правилно е поне, че с тези размисли и разкрития са се захванали сериозни хора, съзнаващи нещастията, които биха могли да причинят, ако не се съобразят с опита на четирите хилядолетия. Докато по-голямата част от изследователите, подтиквани от жаждата си за слава, признание и величие, с цяло гърло разтръбяват всичко, което са открили, и лекомислено дават на света своите изобретения, без да се замислят какво ще отреди бог на тези открития, дали ще им даде благословията си, или ще ги прокълне, алхимикът потиска човешката си натура и мълчи, защото, ако нравеше нещо друго, божието решение за неговите действия би било абсолютно еднозначно: анатема.

Господин Янек потрепера и въздъхна, преди да продължи:

— По тези причини, както по всяка вероятност сте чули, ако сте подслушвали наистина внимателно нашия разговор, не бих поверил своя Философски камък дори и на сина си, понеже той не пожела да ме последва в моя занаят, а в неопитните му ръце моят Философски камък би могъл да причини необозрими вреди.

— Вашата теория, Кукан, която толкова красноречиво развихте пред нас, не ни харесва, тъй като е измислена от някой черногледец — каза императорът. — В алхимията не става дума за философия, нито за изследване същността на материята, а за изработване на злато — tout court^[4]. Ириней Филалет, а той, забележете, е авторитет, в своите двайсет правила за Великото деяние като първо и основно правило посочва: Който и каквото да се опитва да ви говори или внуши, каквото и да четете в книгите на софистите, никога не се отклонявайте от принципа, че вашата цел е златото, а следователно златото трябва да бъде единственият субект на вашата работа.

— Разбирам, че този възглед се нрави на ваше величество — рече господин Янек.

— Да, удовлетворява ни и затова държим на него — каза императорът. — Одобряваме решението ви, Кукан, че не искате да поверите своя Философски камък в неопитните ръце на вашия син. Но нашите ръце не са неопитни. Няма методи, които да са ни непознати. Поверете своя Философски камък на нас.

— Това е толкова невъзможна представа за мен, ваше величество, че не мога дори да й се надсмея — рече господин Янек. — За мен тя е просто недопустима, както е недопустимо съществуването на дървено желязо или ръбат кръг. Използувах като пример огъня, над който алхимикът бди да е по-далеч от ръцете на дете; а да предам Философския камък на вас, неутолимо жадуващия злато и могъщество владетел, би било равносилно да дам на едно дете кремък и прахан, да го заведа до някой хамбар със сухо зърно и да му кажа: „Играй си тук!“

— Кукан, вие сте този, който си играете с нещо много деликатно, с нашето търпение и снизходителност — каза императорът. — Вие се осмелявате да твърдите, че ние сме дете?

— Всеки владетел е дете — рече господин Янек. — Защото точно като дете живее защитен от обкръжаващата го действителност и от жестокостта на живота. Затова чуйте последната ми дума: сир, аз няма да изменя на своята мисия и на занаята си, а ако трудът ми излезе напразен, ще понеса това безропотно, но няма никога да го превърна в ад и проклятие, не, никога!

— Няма да бъде нито ад, нито проклятие, защото ви даваме най-височайшата си дума, че няма да ви разделим от вашия Философски камък, така че единствено вие ще си служите и ще манипулирате с него както намерите за добре, но само в наша полза и с наше знание. Разберете, че имам нужда от вашия Философски камък, той страшно ми трябва, заради брат ми, който щипе парче по парче земите на моята империя и съм длъжен да го обеся, а тъй като трябва да се преборя с опозицията на различни съсловия, трябва да поставя на колене турския султан, трябва да… трябва да направя хиляди неща, ала не мога, защото за всичко са необходими пари и пак пари, а аз ги нямам! Ето, изповядах несгодите си, Кукан, и виждате, че не жаждата за злато и могъщество ме кара да се домогвам до вашия Философски камък, а най-висши държавни интереси.

Господин Янек кимна със сериозно лице.

— Да, точно така. Никога не съм се съмнявал, че един владетел не може да използува Философския камък в полза на човечеството.

Долната устна на императора затрепери, лицето му лъсна от пот, сиянието на величието, което го озаряваше, изгасна и той се превърна в обикновен, дебел, отчаян и нищо неразбиращ човек.

— Но това е непоносимо, съвършено непоносимо — застена той. — Наистина не можем да понесем мисълта, че някъде наблизо е скрит Философски камък, а ние не сме в състояние да го имаме! Къде е Камъкът? Къде е? Отговорът на този въпрос е в твоята глава, Кукай, в твоя мозък, а аз мога да надзърна в този мозък, да го нарежа на парчета, да го раздробя, да го смачкам, да го разчепкам, да го разтворя в киселина…

Господин Янек се усмихна.

— В древната легенда за свети Игнатий се говори, че когато тиранинът изпратил този светец на изтезания, за да се отрече от вярата си, той дори не гъкнал, а само непрекъснато повтарял името Христово. Тиранинът го запитал защо го прави, а Игнатий отговорил, че това име е записано в сърцето му. Тогава тиранинът заповядал да изтръгнат сърцето му от тялото и да го разрежат на две, и какво да види — името Христово действително било записано там със златни букви. Ала това е наивна народна легенда, ваше величество. В моя мозък нищо не е записано. Ако заповядате да отсекат и разрежат главата ми, нищичко няма да прочетете в нея.

— Кажете ни го доброволно — каза императорът и сключи ръце. — Ние ви молим за това. Знаете ли какво означава владетелят на най-голямата империя да моли някого за нещо? Моля ви, кажете ни го.

Господин Янек отрицателно завъртя глава.

— Тогава ще бъдем принудени да използуваме средство, което, както вече споменахме, ни е противно — каза императорът.

Господин Янек кимна.

— Знаех, че това може да се случи, и съм готов всичко да понеса. Ах, минаха двайсет години, откакто ваше величество за пръв път ме заплаши с мъчения и със смърт на кладата. Признавам, че тогава се разтреперах от страх. Но сега вече не.

— Да, чухме, че няма болка, която да не понесете спокойно и без вайкане — каза императорът. — Вие го заявихте, а ние ви вярваме. Ала може би ще понесете по-неспокойно и с вайкане момента, когато като първа по-лека степен на мъчение заповядаме да изтръгнат с железни клещи не само вашите ребра, но и тези на сина ви.

— Дори и тогава няма да ви дам своя Философски камък — рече господин Янек.

— Татко! — извика Петър, вцепенен от ужас. „Те и двамата са луди“, помисли си той, краката му се подкосиха и започна да му се повдига. В пристъпа на ненавист към баща си и към неговата лудост, който изведнъж го овладя, сякаш бе пил луга, ненадейно му се стори, че усеща проклетата смрад на дим и сяра, която бе пропила лабораторията на господин Янек, а после осъзна, че това е миризмата на собственото му цвъртящо месо, разкъсвано от нажежени клещи. „И аз се побърквам вече, помисли си той. И аз започвам да губя разсъдъка си.“

— Нищо — каза императорът. — Ако издържите първата степен, непременно ще рухнете при втората, когато със същите клещи заповядаме да разкъсат нещо далеч по-чувствително от ребрата.

— Пак няма да рухна — рече господин Янек.

— В такъв случай не ни остава нищо друго, освен да се убедим в това — каза императорът.

— Синът ми не знае нищо, а аз повече никога няма да проговоря — рече господин Янек, взе един пергел и опря острието в гърдите си.

— Стража! — изрева императорът, скочи, но преди да направи и една крачка, господин Янек се опря с гърди на масата и заби острието на пергела в сърцето си точно в момента, когато влезе началникът на стражата.

— Лекар! — викаше императорът. — Бързо повикайте лекар! Той не бива да умре!

Спусна се към господин Янек, който се свлече на земята и в предсмъртна конвулсия повлече след себе си с двете си ръце купища книги и пергаменти. Когато след миг императорът стана, държейки в ръката си окървавения пергел, който бе измъкнал от раната, лицето му бе призрачно бяло, а в очите му се четеше безумен ужас.

— Ти го уби — каза императорът, докосвайки Петър с острието на пергела и оставяйки на дрехата му малки кървави петънца. — Ти си по-млад и по-бърз от нас и можеше с един скок да предотвратиш това, но не го направи, защото искаше той да умре. Но не мисли, проклетнико, че по този начин нещо се е променило в твоя полза. Сега върви и падни на колене, вдигни ръцете си колкото искаш по-високо и моли небесата да успеем да намерим неговия Философски камък, който ще заповядам да бъде търсен в дома ви така, както още никой нищо не е търсил. Настоятелно моли бога и ни помагай в търсенето поне с молитвите си, защото, ако не намерим Философския камък, цялата тежест на нашия гняв и разочарование ще се стовари върху теб и те очакват такива неща, че и този мъртвец ще потрепери в гроба, ужасен от това, което ще направим с теб.

Той заповяда на стражите да отведат Петър, а после избухна в истеричен плач, удряйки с двата си юмрука по тялото на господин Янек.

— Дай ми Философския камък! — крещеше той, хълцайки. — Събуди се и ми дай камъка си! Чуваш ли? Ти си мъртъв и нашите глупави хорски работи, на които толкова държеше, и без това вече са ти безразлични. Не те е грижа какво ще причини Философският камък, благословия или проклятие, рай или ад, светлина или мрак. Ти си над нас, над хората, над вещите, ти си другаде и затова можеш да ми дадеш онова, което приживе отказваше да дадеш. Събудй се за малко и кажи къде си скрил своя Камък.

Но господин Янек оставаше ням и само тихо и замислено се усмихваше.