Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (14)

Боговете са благосклонни към онези, които от два възможни пътя избират по-непроходимия

След като останаха без карета и без коне, на Петър и Джовани не им оставаше нищо друго, освен да продължат пеша пътя си към завладяването на света. Така и направиха, тръгнаха от Виена срещу течението на Дунав и два дни скитаха, съпротивлявайки се на западния вятър, из местност, която приличаше на чистилището — отдясно стръмни скали, като огромни нащърбени стени, отляво — между пътя и реката — кафява, сякаш отекла до лилаво поляна, обрасла с изтравниче.

— В края на краищата трябва да се радваме, че се отървахме от негодниците, които искаха да ни убият. Отгоре на всичко им дължахме пари, а това бе една не само мъчителна, но и глупава, недостойна ситуация — каза Петър.

И за да докаже, че наистина гледа на нещата оптимистично, хвана Джовани под ръка и запя прастара студентска песничка, а Джовани, без да обръща внимание на абсолютната си липса на слух, която бе странна за един италианец, я подхвана след него.

— In silvis resonant… — пееха те напук на жестоката съдба — dulcia carmina, in silvis resonat dulce carmen.

И наистина беше напук, понеже чуваха само граченето на враните и стоновете на дърветата под напора на вятъра, a dulcia carmina, сладките песни, които трябваше да зазвучат от горите, все ги нямаше. Джовани от своя страна нямаше нищо против това противоречие между действителността и поезията и се разбунтува едва когато Петър затананика „gaudeamus igitur, juvenes dum sumus“, „нека се радваме, докато сме млади“.

— Я върви по дяволите и там се радвай на младостта си — рече той. — На мен ми излязоха плюски на краката.

Очевидната искреност на неговото негодувание и представата, че краката с плюските са автентични графски крака, отново накараха Петър да избухне в див смях, но този път Джовани не се зарази от него и остана навъсен като зимна нощ.

Когато стигнаха мястото, където пътят, дотогава обезпокояващо отдалечаващ се от реката и сякаш водещ обратно към гъстите гори на Чехия, отново изви на юг, пейзажът наоколо стана по-приветлив, като че ли някой го бе благословил. Изтравничето отстъпи мястото си на поля, а скалите на селца и всеки път, когато минаваха през някое от тези селца, хората излизаха насреща им и ги питаха дали младите господа идват от Виена, преживели ли са тамошното земетресение, истина ли е, че Виена е изравнена със земята и от нея не е останал камък върху камък, вярно ли е, че всички жители на Виена са загинали, а към земетресението се е прибавил пожар, така че малкото, което е останало от Виена, гори и досега? И понеже, както казва Вергилий, слуховете не само летят, но при полета си нарастват, колкото повече се отдалечаваха от Виена, толкова по-фантастични въпроси им задаваха. Например вярно ли е, че там, където е стояла Виена, сега зеела огромна пропаст, от чието дъно лумтели пламъци от подземния свят, а остатъкът от града бил на всичкото отгоре нападнат от турците, които изклали и отвлекли в робство всички, които като по чудо устояли на погрома и оцелели, и така нататък, и така нататък; а отговорите на Джовани и Петър, че земетресението било голямо, но не чак толкова страшно и непоправимо и че наистина са пострадали няколко къщи, а две-три кули са се срутили, но иначе нямало нищо друго, никакви пожари, никакви турци — та тези отговори, на които двамата не се скъпяха, защото виждаха колко са благотворни и полезни, предизвикваха всеобща радост, така че успокоените селяни, които без изключение имаха роднини в столицата — братя и сестри, синове, дъщери и внучета, — едва не се биеха за двамата странници, канеха ги у дома, си да спят, гощаваха ги с мляко, бира, шира, колбаси и се стремяха Да изкопчат от тях всичко, което момчетата може би знаеха, а не им бяха казали.

При тези обстоятелства пътят никак не тежеше на двамата младежи и Джовани, който прекалено много държеше хората да го забелязват и уважават, придоби чудесно настроение, а за да се хареса на домакините си, им описваше виенските събития във все по-розова светлина, в смисъл че наистина имало земетресение, но то било по-скоро веселба, отколкото катастрофа, направо да си умреш от смях.

Но когато преминаха през градчето с името Кремс, живописно разположено в подножието на един връх, засаден с лозя, известителската им дейност свърши, тъй като междувременно Виена се беше оправила от парализата и бе възстановила връзките си с останалите австрийски градове. След като прекараха една нощ в Кремс, те отново потеглиха срещу течението на Дунав и по пътя бяха застигнати от пощенска кола за превоз на пътници, която охотно спря, за да ги вземе и превози през високите планини и през горите, пълни с мечки и вълци, чак до баварската граница, до епископския град Пасау, разположен на устието на три реки — Дунав, който, както е известно, е син, зеленикавия Енус, или Ин, в който се намират перли, и Илц, идващ от север и череп на цвят. Там бе последната спирка на пощенския дилижанс и пътниците се прехвърлиха на кораб, теглен от коне, който плаваше срещу течението на Ин към недрата на планината, на юг, към Италия, за срещата със скъпия чичо Танкред, чак до градчето Стари Отинг, което е вече на баварска земя и е прочуто с чудотворното си параклисче, в което слепи, глухи и други недъгави хора се избавяли от своето тегло. Оттам нататък на юг реката не бе плавателна и Петър и Джовани трябваше да продължат отново пеш, с немалки опасения как ще я карат занапред, защото Петровата кесия с дукатите все повече се смаляваше и вече трябваше да се използува цялата дължина на пръстите, първо на показалеца, а после и на средния пръст, за да се изрови нещо от плачевното й дъно.

Те можеха да избират между два пътя, ако искаха да стигнат долу до града Инсбрук, през който бе необходимо да минат, за да стигнат до Италия: единият бе доста по-дълъг, но затова пък безопасен и удобен — първо до Мюнхен, а оттам срещу течението на река Изар, а другият бе по-къс, срещу течението на Ин. Моряците ги посъветваха да тръгнат към Мюнхен, тъй като долината на Ин била труднопроходима, а на места и твърде опасна, те обаче, вече отпочинали и свежи, не обърнаха внимание на думите им и се отправиха по по-късия път.

Сетне си пробиваха път през вековни гори и пущинаци, между страшни планини, скали и ледници, склонове и урви, а после отново нагоре по виеща се като змия пътечка, понеже пътечката надолу, също виеща се като змия, водеше някъде към ада, и пак напред между морени и над пропасти, един след друг, понякога държейки се за ръце и подпирайки се взаимно, за да не ги събори вятърът във водите на Ин, която се влачеше под тях в долината като бяла лента. Джовани се държеше храбро, ала личеше, че силите му са на привършване; бледото му лице на блондин бе покрито е червени петна от умора и изтощение.

— Хич да не те е еня — утешаваше го Петър. — Спомни си, че англичаните, които, както е известно, са големи пътешественици, имат странна, но сполучлива дума за пътуване — travel, която идва от френската travail, работа. Находчивите англичани просто изразяват с това факта, че пътешествието е бъхтене. Така че гледай на нашето странствуване като на работа, за която трябва да се заловиш и да я свършиш, ако искаш да бъдеш възнаграден с по роднински радостното посрещане, дето ще ти го направи твоят добър чичо Танкред.

Петър очакваше, че за този философски екскурс Джовани шеговито ще го прати по дяволите или ще го призове да си гледа работата, но за негова изненада Джовани му каза нещо много неочаквано и не съвсем приятно:

— Няма нужда да ме успокояваш, аз от нищо не се оплаквам, защото не забравям, че съм граф Гамбарини.

За първи път през целия им дългогодишен съвместен живот Джовани изтъкваше пред Петър знатното си потекло и Петър имаше чувството, че някой го е облял със студена вода. Действително това беше не само неприятно, но и пагубно, то не предвещаваше нищо добро за тяхното общо бъдеще и означаваше, че за разлика от покойния граф Одорико, който уважаваше Петър заради качествата на характера му (Петър бе убеден в това), Джовани не виждаше в него нищо особено, нищо от онова, което е далеч, далеч по-ценно от старинното родословно дърво на графския род. „Какво пък, помисли си Петър, Джовани е едно знатно магаре, способно да оцени само онова, с което го превъзхождам физически, а иначе за него съм най-обикновен селяндур; сгреших, че му казах за това злощастно обстоятелство; налага се час по-скоро да се проявя пред него с бляскави дела, които да го накарат да си подвие опашката.“

И на Петър веднага му се предостави такава възможност, тъй като недалеч пред тях се чу изстрел като от топ.

— Какво беше това? — попита Джовани изплашен, нищо, че във вените му течеше кръвта на славни кондотиери.

— Сигурно не е топ, но и ловджийска пушка не ще да е — каза Петър и последван от Джовани, влезе в гората. Криейки се зад дърветата и храстите, той се запромъква крадешком по посока на изстрела и след петдесет-шейсет крачки видя тялото на мъж, проснато в края на гората. Липсваше половината от главата му, по-точно темето, но продълговатото красиво лице с оформени бакенбарди беше непокътнато и макар вместо в червена ливрея с герба на Гамбарини и с девиза „Ad summam nobilitatem intenti“ да бе облечен в обикновени сукнени дрехи, това бе Йохан, футменът на покойния граф, опънал петалата, с брадата нагоре. Очевидно изстрелът, който бе откъснал част от главата му, го бе съборил от коня съвсем неочаквано и без предупреждение, понеже на рамото му все още бе превъзходната пушка Брокардо, открадната във Виена. Конят му стоеше над него с наведена глава, по всяка вероятност погълнат от мисълта какво да прави оттук нататък.

— Това е Йохан — рече Джовани, но това бе излишно, тъй като не можеше да има съмнение относно самоличността на мъртвия; Джовани хвана Петър за лакътя и се притисна към него, както правеше като дете, когато се страхуваше от нещо. — Те са го очистили.

— Кой? — попита Петър.

— Слугите — отвърна Джовани. — Продали са каретата, скарали са се, когато са делили парите, претрепали са го и после дим да ги няма.

— И са му оставили коня? И не са му взели пушката? И дори не са взели за спомен това? — каза Петър и свали от пръста на мъртвия златен пръстен с огромен диамант.

— Пръстенът на Борджиите! — извика Джовани и алчно грабна бижуто. — Петре, имаме кон и пръстена, спасени сме!

— Да, така е — каза Петър и приклекна над тялото на Йохан, за да свали пушката от рамото му. — С тази пушка не се боя от нищо.

— Наистина ли? — обади се насмешлив глас над тях. — Млади господине, не пипайте пукалото, а и двамата хвърлете на земята всичкото си оръжие. Броя до три: едно…

Мъжът, който изрече тези думи, седеше върху един хоризонтален клон на бора над тях, нисък и крив заради неплодородната почва и бурните ветрове. Той имаше неприятна външност, приличаше на самия дявол с острата си брада и рунтавите вежди; лицето му между веждите и брадата бе изпито и сивкаво-кафяво, а освен това бе целият в зелено — зелена островърха шапка с перо, зелен панталон и зелено наметало, всичко овехтяло, мръсно и с едри кръпки, но все пак зелено. И тази зеленина заедно с нейната овехтялост, мръсотия и закърпеност, както и мургавината и обраслото лице осигуряваха на мъжа чудесна мимикрия, с което се обяснява и фактът, че Петър и Джовани го видяха едва когато той заговори, въпреки че седеше точно над главите им! Между коленете си, опрял приклада на гърдите, той държеше старовремски мушкет и насочваше опушеното му дуло към Петър.

— Две… — каза той отсечено.

Оръжието му изглеждаше страховито — гръмнеше ли, щяха да пострадат и Петър, и Джовани, който се беше скрил зад гърба му, но Петър реши, че няма да гръмне, тъй като разбойникът е бил толкова зает с обирането на мъртвия, прекъснато от тяхното идване, че не е имал време отново да го зареди; впрочем от черната му дяволска утроба все още излизаше щиплив дим.

И наистина, вместо да доброи до три и да стреля, разбойникът се ядоса:

— Казах да хвърлите оръжието си, а думата ми е закон. Е, какво чакате? Не си играйте с мен, че лошо ви се пише. Аз съм Зеления Вилфрид, страшният господар на горите. Ще броя още веднъж, този път няма шега: едно…

— Ако щеш, си брой и до хиляда — каза Петър и спокойно взе превъзходната пушка Брокардо, стана и я насочи право към гърдите на Зеления Вилфрид, покапани с нещо мазно, несъмнено с меча мас. По дяволското, мургаво лице на разбойника се изписа страх.

— Не стреляйте! — замоли той. — Всичко ще ви дам.

И хвърли в краката на Петър кожена кесия с герба на Гамбарини — сребърен крак между две звезди. После използува момента, в който Петър отмести погледа си от него, и с все сила хвърли пушката с приклада напред, ала Петър успя да се отмести.

— Съжалявам — каза Петър. — Не обичам да убивам беззащитни хора, по с теб, негоднико, не може иначе. — И натисна спусъка.