Владимир Неф
Кралиците нямат нозе (7)

Имат ли кралиците нозе

Така Петър заживя в дома на Гамбарини, в който за огромна полза на Джовани и за собствена облага прекара доста години. Наистина графът не преставаше да се ядосва от ината, с който Петър отстояваше собственото си мнение, затова се стигаше и до чести конфликти, и до гневни оплаквания от страна на учителите, които графът е голямо неудоволствие бе принуден да решава; ала при това той не можеше да не забележи и да не взема под внимание как синът му се развива и процъфтява под влиянието на Петър: в своя неизмерим възторг от по-големия си другар Джовани с все сили се опитваше да му бъде равностоен, независимо дали ставаше дума за фехтовка или за гръцки език, за свирене на лютня или за реторика, за лов или за турнир с копия; и това постоянно върховно напрежение на физическите и духовните сили даваше на анемичното светлокосо момче онова, което дават изпълняваните с въодушевление упорити тренировки.

Две години по-късно, когато Джовани бе на дванадесет, а Петър на четиринадесет години, графът ги въведе в императорския двор, за да свикнат да се движат във висшите кръгове, и обратното — висшите кръгове да свикнат с тях. А тъй като и двамата бяха красавци, при това очебийно различни един от друг — единият дребничък и прелестен като русокосо девойче, а другият висок и мургав като дявол, но надарен с пленителна усмивка, която разтапяше сърцата на дамите, а господата правеше по-мили и сърдечни, — те станаха обект на благосклонна симпатия от страна на скучаещите господари, така че без преувеличение можем да определим тяхната поява в обществото като успешна. Наричаха ги les indispensables, незаменимите, и наистина les indispensables не биваше да липсват на нито едно празненство, пикник, гардън парти, концерт, театрално представление, турнир, фойерверк или бал, по време на които те изпълняваха дребни услуги като пажове.

Наричаме тези услуги дребни, понеже те далеч не поставяха на изпитание тяхната интелигентност или физическата им сила. Примерно традиционната задача на Петър бе по време на големи дворцови тържества да стои близо до съпругата на един чуждестранен посланик и дискретно да й подава лорнета, ветрилото или други предмети, които тази разсеяна старица непрекъснато изпускаше от треперещите си ръчици, а Джовани носеше топлата карирана наметка на същата тази дама при разходките й сред природата — да, както вече казахме, услугите бяха дребни, но въпреки това, ако трябваше да бъдат извършвани с необходимото възпитание и според светските норми, те изискваха многобройни занимания и умения; така че спокойно можем да кажем — за момчетата това бе истинска висша школа за овладяване на дворцовия етикет.

Така например необходимо бе да се знае, че не е позволено да се чука на вратата, през която искаме да влезем, а може само леко и сдържано да подращим с пръст; трябваше да се знае наизуст цялата стълбица от светски санове, на чието най-високо стъпало, разбира се, стоеше самият владетел със своята съпруга (ако имаше такава) или със своята метреса, какъвто бе случаят с нашия император. Най-близо под владетеля и евентуалната му съпруга стоеше висшето духовенство, тоест кардиналът и архиепископът, под тях — висшите придворни служители, озарени от лъчите на негово величество закона, по-надолу се нареждаха представителите на знатните родове, които било временно, било по принцип или вследствие на собствената си некадърност не заемаха висшестоящи длъжности, под тях бяха достопочтените старци и старици изобщо, а най-накрая такива личности, които бяха надарени с рядък талант и благодарение на него бяха успели да прославят името си. На добре възпитаната особа бе забранено да си секне носа пред хората, а който го направеше и дори погледнеше в употребената носна кърпа, извършваше непоправим faux pas^[1]. Ако по-нископоставена особа завареше по-високопоставена в момент на извършване на лични нужди, не бе уместно да измънка „пардон“ и да се опита да се измъкне през вратата, а точно обратното — трябваше да се прави, че нищо не е видяла, да отиде до прозореца и да изрече нещо подходящо за времето. Най-деликатни бяха правилата за водене на светски разговори. По-нископоставената особа не биваше да задава никакви въпроси на по-високопоставената. Примерно — не биваше да я пита: „Ще участвувате ли в похода срещу турците, монсеньор?“ — а най-много можеше да отбележи: „Осмелявам се да предположа, че монсеньорът ще подкрепи похода срещу турците със своето неоценимо участие“ — но и това би могло да се каже само ако е абсолютно сигурно, че монсеньорът има намерение да се отправи на поход срещу турците. Освен това бе необходимо човек да се предпазва от изречения, които биха могли да предизвикат непристойни асоциации, например: Тази книга е подвързана с телешка кожа, господине. Или: Моят слуга не пристигна на кон, а на магаре, господине. Или пък: Вижте, там пасе много симпатична черно-бяла крава, мадам.

По време на разходка из града по-нископоставената особа трябваше да върви най-малко една крачка по-назад от по-високопоставената, при това възможно най-близо до вадичката, разделяща пътя на две. И така нататък, и така нататък.

Трябва да признаем, че Джовани се справи по-добре с това обучение и бе по-възприемчив от по-големия си приятел, понеже Петър отказваше да се подчинява пасивно на правилата, които му втълпяваха в главата, а не му бяха присърце, и все искаше да знае защо е именно така, а не онака. Той питаше например: „Защо трябва да смятам маестро Волмут, този прекрасен архитект, за по-нископоставена особа от господин кралския вицешамбелан, за когото знам, че е крадец, или от господин придворния ловен надзирател, за когото всички знаят, че е безнадежден глупак?“

На което мосю Ферал, церемониалмайсторът на пражкия двор, отговаряше с изкривено от досада лице:

— Ох, момче, едно от първите правила, с които ти се срещна тук, бе, че не бива да питаш за нищо по-високопоставените особи, а тъй като в кралския двор, като изключим слугите, няма по-нископоставена особа от теб, това означава, че ти е забранено да задаваш каквито и да било въпроси, а ти питаш постоянно! Горко ти!

А веднъж мосю Ферал изрече несъмнено пророческите думи: „Ти си умно и съобразително момче, но боя се, че някой ден ще си изпатиш от въпросите си относно дворцовия етикет!“

С изключение на тези малки инциденти обаче не само Джовани, но и Петър се държеше добре и всички бяха доволни от двамата. В балета, изпълнен в чест на посещението на руанския архиепископ, незаконородения брат на френския крал, двете момчета се представиха като танцьори — Джовани в ролята на певеца Олимп, а Петър в ролята на Пан, а когато танцът свърши, архиепископът от умиление целуна Джовани по устата, а Петър дари с благословия. От този момент всичко тръгна като по мед и масло и те бяха приети в по-скромните кръгове на придворната йерархия вече не като пажове, а като равни сред равни.

Скоро след като свали одеждите на паж, Джовани започна да учи нумизматика, защото баща му си бе наумил да го назначи или по-точно да го уреди, като му дойде времето, за директор на императорските колекции от старинни монети. Петър одобряваше това, въпреки че тази длъжност му се струваше мижава, но малко го беше и яд, че графът пробутва напред сина си, а за него, за Петър, хич не го е еня. Той не забравяше някогашното си решение, за което го бе вдъхновила смъртта на невинния Топинка, да стигне някой ден високо, колкото се може по-близо до подстъпите към императорския трон, за да може да вземе в свои ръце обществените работи и да въведе в тях ред и справедливост. Но с присъщата си скромност той осъзнаваше, че няма да постигне това отведнъж, както е успял да го направи библейският Йосиф, който само за това, че правилно разтълкувал съня на фараона, незабавно бил въздигнат над цялата египетска земя. О, не, подобно нещо може би е било възможно някога, много отдавна, по днес, в модерните времена, към такива цели трябва да се пристъпва постепенно, крачка по крачка, и да се чака сгоден случай. За жалост господата, които, макар да бяха низки и некадърни, пъкаха край императорския трон, нямаха никакво намерение да предоставят на Петър такава възможност, а се бяха впили в своите службици като кърлежи и дори насън не им минаваше мисълта да отстъпят пред сина на бедния алхимик и да му позволят да направи поне първата от редицата предвидени крачки към висините. Накрая все пак граф Гамбарини се оказа този, който осигури на Петър нужния тласък напред и му даде възможност да покаже своите възможности и да ги прояви в пълния им блясък.

В началото на юни, когато Петър навърши шестнадесет години, в Прага бе свикан Великият съсловен парламент, с цел да бъдат осигурени пари за предстоящата война с турците. Малко преди да бъде открита сесията, императорът се разболя и затова упълномощи трима от приближените си — дворцовия интендант, канцлера и бургграфа — да го заместят и да му дадат подробен доклад за хода и резултатите от разискванията в парламента. Тримата се заеха да търсят добър латински стилист, който да се справи с тази изключително деликатна задача, понеже императорът бе префинен хуманист и не понасяше лош латински и тромав стил — те го караха да изпада ту в дълбока меланхолия, ту в ярост. Затова настана суматоха и голяма паника. Всички, които до този момент се хвалеха с отличните си познания по латински, се втурнаха презглава към именията си в провинцията или се изпокриха в леглата си със силна треска, така че за граф Гамбарини не бе никак трудно да пробута за длъжността протоколчик и докладчик своя храненик Петър; а Петър се залови с тази важна задача с много жар, съответствуващ на неговата възраст, и я изпълни с успех, съответствуващ на таланта му; два часа след предаването на доклада в най-височайшите ръце всички в двора вече знаеха, че докато четял елабората, императорът със задоволство кимал с глава и издавал съскавите звуци: „тц-тц-тц“.

Наистина, не на всеки се случва да бъде похвален от държавния глава с одобрително „тц-тц-тц…“, а комуто се случи, той може само да се поздрави; Петър така и направи, давайки с усмивка ухо на мълвите, които се носеха за него, че уж императорът изгарял от желание да се срещне с автора на великолепния рапорт и само чакал да оздравее, за да го извика при себе си и лично да се запознае с него.

И действително се стигна до тази среща, но при обстоятелства, съвсем различни от онези, които си бе представял Петър, обстоятелства, толкова страшни, че несъмнено бяха скроени от самия дявол.

Веднъж малка група от придворни дами и господа, сред които и Петър, се разхождаше из кралските градини зад летния дворец над Еленовия ров и се забавляваше чрез съзерцание на зубрите и туровете, които обитаваха рова. На рамото на Петър се опираше хубавичката баронеса фон N, една доста пикантна дама, отгоре на всичко и много дашна, която Петър ухажваше боязливо, но при това с успех, защото тази отракана съблазнителка бе привлечена от неговата неопитност във флирта и в любовта; тя съвсем безцеремонно проявяваше своята симпатия към него, притискаше се към рамото му и го гледаше в очите с усмихнатото си личице, украсено с черен пластир. А той, с една глава по-висок от нея, изгаряше отвътре, убеден, че е влюбен, защото нейната благосклонност подбуждаше самоувереността му, а самоувереността разпалваше мъжествеността му, така че докато съзерцаваше влажната долчинка, която се откриваше пред очите му под нейния корсаж, силата му се издуваше бурно и неудържимо, а баронесата наблюдаваше това и със страстно и нежно мъркане го одобряваше.

В средата на групичката вървеше някой си рицар фон Троцендорф, мъж със съмнителен произход, за когото никой не знаеше защо и как го държат в императорския двор, но въпреки това той имаше господарски маниери, беше пияница, побойник и комарджия, лицето му бе нашарено от белези, а дясното му слепоочие бе почерняло от барут, който някога по време на нередовния му живот бе избухнал близо до главата му. Той тъкмо разказваше за един скандал, разиграл се в Испания: по време на първата си аудиенция при кралицата новият английски посланик връчил на нейно величество малък, очарователен подарък — чифт копринени чорапи. Кралицата едва не припаднала от ужас, а нещастният посланик моментално бил изпратен обратно у дома си, в родния Албион.

Тази историйка се хареса, само Петър не пропусна да зададе обичайния си въпрос:

— А защо? Какво лошо има в това да подариш 5 чифт чорапи на една кралица?

Рицарят фон Троцендорф го погледна състрадателно.

— Много съжалявам, млади господине, но познанията ви за етикета не са на равнище и трябва да бъдат попълнени. Затова бъдете така добър и имайте предвид, че на кралиците не могат да бъдат подарявани чорапи, защото кралиците нямат нозе.

— Кралиците нямат нозе ли? — възкликна Петър. — Тогава как ходят, след като нямат нозе?

Групичката спря, тъй като схватката между младежа, комуто тепърва започваше да расте брада, и врелия и кипял roué^[2] обещаваше да бъде интересна.

Рицарят фон Троцендорф с усмивка засука мустак и съзнавайки със задоволство превъзходството си над нахалното хлапе, както и вниманието от страна на присъствуващите дами и кавалери, бавно и натъртено отговори:

— Запомнете, млади момко, и си го запишете на челото: кралиците отиват някъде, отправят се нанякъде или най-много се оттеглят в покоите си, но кралиците не ходят.

Той отмести погледа си от Петър, защото бе сигурен, че го е сразил със своя отговор, ала Петър бе упорит като магаре.

— Тогава с какво благоволяват да отидат или да се отправят, или да се оттеглят някъде, след като нямат нозе?

— Не знам — отговори фон Троцендорф с отегчение, — но със сигурност не и с нозете си, тъй като понятието кралица не бива да бъде споменавано във връзка с представата за крака и за всичко, свързано с краката. Та нозете, нека дамите ме извинят, са разположени крайно злополучно на тялото. Кралицата стои толкова високо, че не може да има нозе. Това правило е твърдо установено в испанския двор и англичанинът е трябвало да го знае. Отричането на съществуването на нозе при кралиците е не само една от многото светски догми, но и пробен камък за приспособеност към обществото и горко на онзи, който отказва да приеме тази догма, понеже без вяра в абсурдното човечеството не би оцеляло. Баста! — И рицарят фон Троцендорф добави с усмивка: — С изненада установявам, че в края на краищата тази дискусия не бе излишна, тъй като ме наведе на една действително нова мисъл.

— Зависи — каза Петър. — Не е чак толкова нова, тъй като преди около тринадесет века нещо подобно е казал знаменитият апологет Тертулиан^[3], само че по-изискано и по-елегантно. Но що се отнася до нозете на кралиците, все още не съм получил задоволителен отговор. Вие казахте, че кралицата стои високо. Но тогава на какво стои, било то високо или ниско, след като няма нозе?

Тук групичката започна да се усмихва и да се подхилква, а рицарят фон Троцендорф с гняв, който не допринася за гладкото протичане на един разговор, разбра, че симпатиите на дамите и господата не са на негова страна, а на страната на този упорит млад господин.

— По-добре е да прекратим този ялов спор, който стана такъв не по моя вина и до който нямаше да се стигне, ако този младеж не бе толкова невеж — каза рицарят.

— Значи признавате, че не можете да отговорите на въпроса ми на какво стоят кралиците, щом нямат нозе — рече Петър.

Рицарят се съсредоточи.

— Стоенето на кралиците е абстрактно понятие, все едно да кажа, че нещата стоят еди-как си или че тъй върви светът.

— Следователно кралицата нито върви, нито стои — упорствуваше Петър — или по-точно казано, върви и стои само абстрактно. А това явно означава, че също така никога не седи, тоест не отпуска задника си върху стола, а седи просто абстрактно, все едно да кажа, че костюмът добре ви седи; а когато кралицата лежи, това също е само едно абстрактно действие, все едно да кажа, че нещо ми лежи на сърцето или че нещо лежи върху масата. Правилно ли съм ви разбрал?

За този си отговор Петър бе възнаграден с одобрителен смях. Баронесата запляска с парфюмираните си ръчички, а рицарят фон Троцендорф почервеня от гняв.

— Господине — каза той, — изглежда, вие искате да превърнете в плоска шега опита ми да запълня някои от белите петна на вашата интелигентност и се мъчите да ме направите за смях.

— Да ви направя за смях! — учуди се Петър. — Нима е възможно да направя за смях човек, който твърди със сериозна физиономия, че кралиците нямат нозе?

Рицарят фон Троцендорф се изпъчи и сякаш се наду отвътре.

— Какво означава това? — излая той.

— Това означава, че не може да се очерни черното и да се намокри мокрото.

Рицарят фон Троцендорф безпомощно се заозърта.

— Господа, посъветвайте ме какво да правя с това хлапе, което явно се е възгордяло от това, че императорът е одобрил латинското му съчиненийце. Но не мога да понасям мълчаливо да бъда превърнат в обект на неговото недодялано перчене, чрез което иска да се издигне в очите на виещата се като бръшлян около него красавица.

— Господине, вие оскърбихте дамата, която се довери на моята защита и на компанията ми като неин придружител — каза Петър и продължи, без да обръща внимание на протестите и воя на господата от висшите кръгове: — Сега е мой ред да искам от вас удовлетворение! Ако нямате нищо против, можем да си уредим сметките веднага.

Рицарят фон Троцендорф въздъхна и каза шармантно:

— Сам си го търсите. Не, не бойте се, дами, няма да убия вашия любимец, ще се отнеса с него деликатно, но какво да се прави, все някой трябва да натика муцунката на това пале в локвичката, която то само е направило. Дуелите бяха строго забранени, поради тази причина те се провеждаха без формалности, без свидетели, потайно, но затова пък доста често. Петър и фон Троцендорф хвърлиха на земята плащовете и шапките си и извадиха шпагите от ножниците.

Още при първия допир на шпагите, после при втория и третия, а също при четвъртия и петия и не по-малко при шестия и седмия опитният рицар фон Троцендорф усети обезпокоен, че младият му противник не е новак, с когото лесно ще си поиграе, и че в дългите му ръчища има сила на зрял мъж, а ловките му движения доказваха, че не си е губил времето напразно и че фехтовалните му заложби не са отишли на вятъра. И понеже искаше дуелът да свърши бързо, рицарят използува всички дяволски трикове, които беше научил през своя живот, изпълнен с приключения, но момчето спокойно и без напрежение отразяваше неговите атаки, сякаш бе на учебни тренировки и се фехтуваше с дръжка от метла; Петър не нападаше, а бавно отстъпваше, но зрителите го поддържаха с диви крясъци, понеже неговата младост и красота, застрашени от разлютения побойник, му придаваха ореола на симпатичен герой, който в името на Правдата с риск на живота си се бори срещу брадатото мракобесие; те наблюдаваха и коментираха с шепот на познавачи, че докато дъхът на рицаря се учестява, а лицето му почервенява, обляно в пот, Петър диша като спящо новородено, а на челото му не проблясва нито капчица пот; ясно беше, че осъзнавайки предимствата на младостта, Петър чака по-старият му съперник да се изтощи и да му се пръснат дробовете. Онова, което забелязаха зрителите, забеляза и рицарят фон Троцендорф и в отчаянието си реши, че ще заложи всичко на една карта: вместо да намали стремителността на своите атаки и да щади силите си, ако изобщо му бяха останали сили, той наложи най-бясното темпо, на което бе способен (така че звънтежът на срещащите се шпаги се сля в едно метално дрънчене), и бавно и сигурно започна да насочва отстъпващия си съперник към наполовина изсъхналата локва, пълна с лепкава кал. Баронесата с тревога гледаше как нейният млад и красив ухажор лека-полека се приближава към смърдящата вода и изведнъж извика предупредително: — Зад вас има кал!

— Мерси! — каза Петър. — Значи така, а, уважаеми рицарю? В такъв случай ви предупреждавам в името на кралиците, които са достопочтени, величествени и справедливи, но не и безноги, че дойде краят на миролюбивите шегички, с които се забавлявахме досега, и вече лошо ви се пише. Знаете ли тази атака? Личи си, че я знаете. Ами тази? А тази тук? Ама вие сте били голям симпатяга!

И докато бърбореше така, започна да напада, а рицарят фон Троцендорф отстъпваше и се бранеше, напрягайки последните си сили.

— А сега, дядка, хоп! — каза Петър и шпагата му изсвистя ниско над земята, така че рицарят бе принуден, за да не остане с подкосени глезени, да подскочи. — Ха сега още веднъж! И още един път! Отново! И пак! — И рицарят скачаше като на въже, неспособен вече да се защищава, и все повече заприличваше на парцалена кукла, а когато Петър, искайки да постави точка на всичко, уж на шега, закачливо го бодна в дясното бедро, рицарят се свлече в тревата като чувал с картофи.

Последваха ръкопляскалия, викове „Браво“ и потупвания по рамото на победителя, с една дума — започна голямо-преголямо празненство, което обаче бе грубо прекъснато от един мъж в черна униформа — началника на императорската дворцова стража, който с твърда крачка се бе устремил към мястото на дуела, следван от шестима войници с алебарди.

— Господа, не ви ли е известно, че дуелите са забранени? Господине, предайте ми оръжието си и ме последвайте.

— Какво да се прави? — каза Петър с усмивка. И докато войниците хващаха ранения рицар за ръцете и краката, да го отнесат, Петър мушна шпагата си в ножницата, разкопча колана си и го подаде на началника на стражата. — Позабавлявахме се, а за всяко забавление се плаща. На ваше разположение съм.